Джон Сак
Францисканският заговор (38)

XXXIV

От вътрешната страна на крепостните стени рицари и стрелци се катереха по стълби, опрени в бойниците. Амата абеляза на един от насипите Гуидо. По дяволите скромността, изруга тя и като повдигна полите си, хукна след един от войниците нагоре по най-близката до чичо й стълба. Съсредоточил вниманието си върху наближаващите воини, граф Гуидо отначало не я забеляза. Амата видя как конниците летят към тях като обвити в прах орди от ада. С приближаването към стената забавиха ход. Накрая те дръпнаха рязко юздите на конете си и спряха с усилие, щом водачът им вдигна сабята си във въздуха. Ордата се разгърна в подножието на замъка като вълна, разбила се в бряг. Конниците бяха изненадани не по-малко от Амата да заварят крепостта укрепена и добре охранявана. Само глупак би нападнал опасана със стени цитадела; крепост като тази би паднала само след обсада или предателство. Нападателите огледаха смутено редицата стрелци, които очакваха сигнал да отпуснат тетивата. Предводителят им взе да снове насам-натам пред редицата конници, като размахваше ядно сабята си във въздуха.

— Къде е Бруно, по дяволите — провикна се той. Амата предположи, че търси мъжа, който се отдели от останалите, за да подгони Орфео. Хвърли тревожен поглед към гората. Стори й се, че чува звън на метал, ала разстоянието и нервното цвилене на конете възпрепятстваха слуха й.

— Кои сте вие — викна им от горе Гуидо. — И защо препускате към нас въоръжени? — Водачът им пришпори коня си към празното пространство между своите хора и портата на замъка и вдигна забралото си. Беше оборудван с нов вид шлем със забрало на панти и лек дървен гребен. Крайниците и тялото му бяха защитени от богато украсени парчета заякчена кожа, завързани едно за друго с ремъци — леките му доспехи бяха изработени по модел на сарацинските бойни одежди, които бяха излезли на мода сред аристокрацията в Умбрия.

Амата ахна шумно, щом разпозна противната физиономия под забралото — Калисто дела Рока. Викът й привлече вниманието на Гуидо към дамската шапчица, наредена сред лъскавите шлемове на войниците. Изгледа я сурово. Тя сви рамене и застана до него върху насипа.

— Аз съм синьор Калисто ди Симоне, господар на Рока Паида в Асизи. — Описа полукръг с меча си, за да посочи придружаващите го мъже. — Съжалявам, ако сме изплашили домашните ви, синьор. Търсим един крадец, Орфео ди Анджело Бернардоне, който избяга от нашия град и се отправи в тази посока.

Неубедителен опит да прикрие затрудненото си положение. Амата се наслади на червенината, избила по лицето на Калисто, и на недоволните възгласи на хората му, чули как водачът им се опитва да оправдае безплодното си нападение срещу крепостта. Гуидо превъртя в устата си името на Орфео в опит да се сети кой е този човек.

— Моят охранител — подсказа му Амата. — Но те уверявам, чичо, че той не е крадец.

Тя се надвеси през пролуката в укрепената стена.

— Познавам те, мерзавецо — провикна се тя. — Ти уби Буонконте ди Капитанио в собствения му замък, докато се молеше невъоръжен, и ти, силният воин, се изправи срещу беззащитни жени и прониза тялото на жена му Кристиана, която падна върху безжизненото тяло на мъжа си. Пак ти опозори дъщеря им, докато тя бе още безпомощно дете.

Помирителният тон в гласа на конника внезапно избухна в ярост.

— И на мен ми е познат този злокобен глас. Именно теб търсеше онзи крадец, напускайки Асизи. Не се опитвай да го скриеш, студенокръвна вещице, че да не ти се види нанагорно и на теб, и на всички край теб.

— Frocio! Страхливец такъв! Ни смелост имаш, ни подобаващ инструмент на мъжествеността — подразни го тя. — Уж се имаш за голям мъж, а топките ти като на врабче!

Лицето на ездача стана мораво, след като думите й бяха посрещнати със смях дори от собствените му войници. Гуидо следеше размяната на реплики помежду им със зяпнала уста, като въртеше глава ту към племенницата си, ту към Калисто.

— Какво ще отговориш на обвиненията й, синьоре? — викна той, след като се наслуша на обидите им.

— Аз съм воин. Не се извинявам за жертви, паднали в бой.

Лицето на Гуидо стана твърдо като гранит. Надвеси се напред, показвайки голяма част от туловището си през стената.

— Аз също съм воин, синьоре, но и роднина на дамата, която ти посече. Изисквам кръвното си право да се изправя срещу теб в честен двубой — още тук и сега.

Амата сякаш чуваше вътрешния монолог на Калисто: брадата му е прошарена, сигурно е два пъти по-стар от мен, но пък е здравеняк. Тя знаеше, че за него честта е последното, с което би се съобразил. Усмихна се, щом го видя да потрива кокалчетата на ръката, с която стискаше меча.

Конят на Калисто като че също прочете мислите му или пък господарят му неволно бе дръпнал юздите, защото животното заотстъпва към редицата нашественици. За нейна изненада хората му един подир друг насочиха копията си срещу Калисто, като не му позволиха да се върне сред тях.

— Не ни посрамвай, господарю — чу се нечий глас.

Амата бързо прошепна нещо в ухото на чичо си, който се изсмя.

— Да не би да ми даваш акъл как да се бия, жено?

— Просто прави каквото ти казах — отвърна тя. — Дясната му ръка не притежава пълната си сила.

Гуидо се изправи и пак извиси глас:

— Заповядай на хората си да отстъпят. Ще дойда при теб пред главната порта веднага щом се въоръжа. Без кон, с мечове и щитове.

Калисто кимна. Слезе от коня си и свали щита, вързан за гърба му. Помощникът му излезе напред, за да поеме юздите на животното. В същия миг откъм гората препусна кон без ездач. Един от рицарите се отдели от другарите си и хукна в галоп подир животното. За миг след като улови коня, рицарят се поколеба, забил поглед сред дърветата, после отведе животното при останалите. Амата впи зъби в ръката си, но откъм гората не се появи движение.

— Слизай веднага — рече й властно Гуидо. — Не е нужно да присъстваш.

— Търся Орфео — възрази тя. — Той се върна в гората, за да доведе децата. Един от рицарите на Калисто тръгна след него. Това е неговият кон.

В мрачния поглед на благородника блесна искрица на разбиране.

— Ще трябва да се опознаем по-добре с този Орфео — ако оцелее. Ако и двамата оцелеем. — Прекръсти се и заслиза по стълбата.

Докато слънцето клонеше към заник, Амата наблюдаваше потта, избила по лицето на Калисто. Очите й отскачаха от него към гората и обратно към оръжейната, където потъна Гуидо. Мъжете върху насипа и другите, все още по седлата, се поотпуснаха и подхванаха приглушени разговори, ала откъм дърветата не се чуваше нито гък. В един момент тя се надвеси към най-близкия до нея стрелец.

— Ако убие граф Гуидо, пусни му една стрела в тялото. Тая мръсна твар не заслужава да бъде третиран като рицар. Ще бъдеш подобаващо възнаграден.

Онзи се ухили доволно и подръпна тетивата на арбалета си. Амата се отправи към ъгъла на насипа, най-близо до гората, като спираше при всеки стрелец и повтаряше заповедта си.

Най-накрая граф Гуидо излезе от оръжейната под възгласите на хората си. Прилича на планина от желязо, рече си Амата — върху металната му ризница имаше отделни парчета броня. Целият бе в защитни плочки — метални парчета, пъхнати под тежка кожена туника. Подмишница стискаше английски шлем с конусовидна форма, чиито скосени стени трудно се уцелваха от меч. Калисто ще се изпусне от страх само като го види. Лъскавият му щит беше с двойно по-голяма повърхност от тази на противника му от Асизи, а алената ножница, висяща на хълбока му, бе по-дълга с цели две педи от най-дългата, която Амата бе виждала. Спомни си, че в детството й жените от семейството го наричаха spadalunga, „дългия меч“. Днес, вече жена, тя си каза, че чичо й Гуидо може би е надарен и с други героични достойнства, непознати на момичешкия й свят. Ако наистина бе така, то той вероятно е останал особено доволен, когато тя се подигра на Калисто, че му липсва „подобаващ инструмент на мъжествеността“.

Върна се на първоначалното си място на насипа, а през това време графът се прекръсти още веднъж и кимна на прислужника да отвори портата. Де да можеше тя да види лицето на Калисто в този момент, но той вече си беше свалил забралото. Гуидо скъси разстоянието, което ги делеше, с няколко гигантски крачки, при това по-бързи, отколкото Амата очакваше, след което, без да се бави нито секунда, стовари меча си върху щита на противника. Коленете на Калисто се подкосиха, но той се задържа прав и успя да отвърне на свой ред с тежък удар. И двамата застанаха в отбранителна позиция, после Калисто атакува пак и чичо й бе принуден да отстъпи.

— Не прави каквото му казах — извика тревожно Амата към стоящия до нея воин.

Калисто продължи да притиска по-бавния и по-възрастен мъж, подкрепян от възгласите на хората си. Графът като че се смути. Изви меча си в широка арка над главата на врага си, но Калисто, облечен в по-леки и удобни доспехи, с лекота отби удара му. Господарят на Рока продължи с канонада от бързи удари, при което противникът му бе принуден да отстъпи към сянката на крепостната стена. Единственото, което Гуидо успяваше да направи, бе да отбие ударите с щита си.

— Не забравяй роднините си! Не забравяй майка ми! — извика му Амата отгоре, но крясъците около бойното поле бяха толкова много, че той едва ли я чу. Тя се прекръсти пак и пак, скръсти ръце в молитва и в този миг чичо й падна на коляно с вдигнат над главата щит.

За всеобща изненада Калисто не връхлетя отгоре му, вероятно защото подозираше някаква измама, и Гуидо все пак успя да го удари през глезените. По-възрастният боец се изправи на крака и пак се нахвърли върху щита на Калисто, като успя да парира няколко удара. Но силата им като че ли намаляваше все повече и накрая графът се плъзна на половин крачка вляво от Калисто.

— Точно така — насърчи го Амата. — Ето това е.

Хитро, много хитро, рече си тя, започнала да разгадава стратегията на Гуидо. Той бе подмамил младия мъж да изразходва силата на ръката си, докато той, по-възрастният, бе запазил своята. И сега се отдалечаваше от по-слабата дясна ръка на противника си, като го принуждаваше да прави все по-голяма траектория с всеки следващ замах на меча си. Поредният удар издрънча слабо в щита на Гуидо, мечът се извъртя в ръката на Калисто. Графът отвърна с чутовен удар, който се стовари горе вляво на щита на Калисто. Завъртя се още малко наляво, докато нашественикът отскочи назад, за да възстанови силите си. Калисто атакува пак, този път по-предпазливо, като по-скоро се опитваше да намушка с меча си, вместо да разсече, но тук по-дългото острие имаше предимство, с което Калисто не можеше да се пребори. Рицарите, които наблюдаваха схватката от седлата на конете си, притихнаха, усетили, че наближава повратният момент на битката. Гуидо отстъпи още малко наляво, а противникът му направи крачка назад, за да преосмисли тактиката си. Чичо й бе успял да излезе от сенките и Амата забеляза с притеснение, че още една крачка встрани и Гуидо ще бъде заслепен директно от косите слънчеви лъчи.

Мъжете на насипа също притихнаха — като рицарите пред стените на крепостта. Противниците пристъпваха насам-натам, но никой не атакуваше. С нарастването на напрежението и нетърпението всички мускулчета по тялото на Амата се напрегнаха, като че самата тя бе на бойното поле. Накрая тя не издържа на напрежението и изпищя пронизително: „Топки на врабче!“

И двата лагера избухнаха в смях. Калисто избоботи нещо нечленоразделно и се впусна в атака с вдигнат във въздуха меч. Старецът завъртя лекичко щита си, така че лъчите на залязващото слънце да блеснат право в тесния отвор на забралото на противника му. После Гуидо отстъпи встрани и острието на Калисто профуча покрай него. Мечът изхвърча от ръката на нападателя. Щом онзи залитна, загубил равновесие, графът вкара своето оръжие между кожените ремъци, предпазващи ребрата на младежа, после продължи още по-надълбоко, между самите ребра. Господарят на Рока се свлече на колене с вик на болка. Гуидо продължи натиска, докато накрая измъкна острието от плътта на противника. Шлемът на Калисто се вдигна към насипа.

— Извикайте свещеник — примоли се той. — Свършено е с мен!

Червеното петно отстрани на тялото му се разрасна надолу към хълбока и бедрото, кръвта обагри тревата под коляното му. Опита се да свали шлема си. Графът пристъпи зад него и му помогна. И тогава Амата видя, че очите на Калисто са вперени право в нея.

— Ще ти доведа същия свещеник, който изповяда и баща ти — рече тя. Придърпа качулката на пелерината над шапчицата си, сключи молитвено ръце пред себе си и занарежда със същия плътен глас, който бе използвала и край леглото на Симоне дела Рока:

— Нека душата ти получи справедливото си възмездие.

Калисто обърна очи, изгубил ума и дума от ужас, схващайки постепенно играта, разиграла се пред погледа му. Политна напред, но се подпря на ръце, заби пръсти в тревата.

— Кучка! Зла малка кучка! — пророни той и се отпусна със стон върху влажната пръст. Помощникът му доведе коня на господаря си и с помощта на Гуидо преметнаха трупа му напряко на седлото. Накрая граф Гуидо, победителят в битката, завъртя меча си в широк кръг над главата си. Ордата конници се завъртяха и се отправиха натам, откъдето бяха дошли — към Асизи.

Докато хората на Гуидо го приветстваха, Амата се спусна надолу по стълбата. Изтича до портата и прегърна чичо си, който тъкмо прекрачваше прага. Той вдигна забралото на шлема си.

— Права беше. Дясната му ръка няма никаква сила.

Тя се спусна покрай него, изхвърча през портата и се отправи към гората. Тъкмо стигна до захвърлената кошница за пикник, когато между дърветата се показа Орфео, заобиколен от групичката деца. Тя падна на колене и сключи ръце пред себе си. Той вървеше бавно, от дясната му ръка висеше кървав меч, а с лявата се подпираше на рамото на Терезина. Амата изведнъж прозря, че децата не просто са го наобиколили — те го подкрепяха, а той едва-едва пристъпваше напред.

Амата скочи на крака и се втурна напред. Орфео се отпусна тежко в протегнатите й ръце, главата му почти докосна рамото й. Докато тя се опитваше да го задържи на крака, той я гризна по шията и прошепна:

— Топки на врабче, а?

 

— Това не е живот за търговец — рече Орфео. Той си почиваше в широкото легло на граф Гуидо в голямата зала, положен до Якопоне върху купчина възглавници. — Не съм създаден за битки с мечове.

Малката Терезина се беше настанила между двамата мъже и си играеше с едно котенце, което си бе присвоило една по-малка възглавница. Амата седеше на ръба на дюшека до Орфео, а чичо й се беше разположил в господарския стол наблизо и почесваше зад ушите жълтеникава хрътка.

Амата стисна Орфео за ръката.

— Освобождавам те от задълженията ти на мой охранител — рече тя. — Чичо Гуидо ще ме съпроводи до вкъщи. Пък и ти имаш друга задача.

— Да, и всеки час, през който продължавам да лежа тук, увеличава пътя ми до папата.

Потърси с пръсти верижката около шията си.

— Онзи рицар от ордата на Калисто ме познаваше. Мисля, че беше от групичката, дето убиха Нено. Докато препускаше към мене през поляната, извика: „Пръстена или живота, Бернардоне“. Той всъщност май искаше и двете. — Орфео свали верижката през главата си. — Защо ли някой ще иска да ме убие заради някакъв си изпонадран, евтин камък?

Амата първа се докопа до пръстена, изпреварвайки Гуидо, който също протегна ръка.

— Откъде го взе? — попита тя. — Симоне дела Рока открадна същия пръстен от татко.

— Даде ми го лично моят баща — отвърна Орфео.

Граф Гуидо се надигна от стола си и отиде до сандъкът, сложен в долния край на леглото. Извади малко дървено ковчеже и го подаде на Амата.

— Не знам какво ти е показал Симоне, но пръстенът на баща ти е тук.

Смутена, Амата повдигна капака на ковчежето. Пръстенът в него беше досущ като този на верижката на Орфео: същият син камък, същият неясен надпис.

— Как се е озовал при теб? — попита тя.

— Брат ти Фабиано ми го даде, преди да замине в манастира при черните монаси.

Една цепеница в огнището изпука шумно, докато Амата клатеше неразбиращо глава.

— Явно нещо ми убягва. Какво имаш предвид — „преди да замине в манастира при черните монаси“.

— О, Боже — възкликна Гуидо. Пое дланите й в своите заедно с пръстена, който тя стискаше. — Ти изобщо нямаш представа, нали, дете мое? Пък и как да имаш? Ти беше отвлечена, преди монасите да го намерят на скалите под параклиса.

— Моля? Какви ги говориш? Видях с очите си как той скочи в пропастта, за да умре.

— Не, Амата. Не за да умре. Ще си остане недъгав за цял живот, но оцеля след падането. Сега е помощник-иконом в манастира „Сан Пиетро“ в Перуджа и скоро ще бъде ръкоположен за свещеник.

— Фабиано монах? — пророни Амата, смаяна и невярваща.

— Вече не се казва Фабиано — додаде чичо й. — Черните монаси го кръстиха Анселмо, когато прие монашество. Бенедиктинският обичай повелява всеки, който загърби света, да получи ново име, за да не остане и следа от предишния му живот.

Гуидо пак отиде до раклата. Порови под топовете плат и дрехите и накрая се върна на мястото си, стискайки свитък, вързан с черна панделка.

— Преди седемдесет и пет години, по време на гражданските протести, когато въоръжени тълпи плячкосваха и опожаряваха домовете на аристокрацията, графовете от Колдимецо поставиха този замък и имуществото му под закрилата на монасите. Абатът на „Сан Пиетро“ е могъщ човек — притежава оръжие, а също и неприкосновеност както от папата, така и от императора. — Разгърна пергамента и чачете: — „Ако някоя общност или който и да било нападне горепосочените господари, манастирът обещава да им се притече на помощ. И ако те или техни наследници или приемници изпаднат в нужда, могат свободно да се обърнат към горепосочения манастир, за да им бъде осигурено всичко необходимо за съществуването им, ако е необходимо, до живот. И ако съдбата ги изправи пред тази крайна нужда, да не дава Господ, и те решат да дадат в манастир пълнолетните си дъщери, абатът и монасите от «Сан Пиетро де Касиненси» се задължават, за собствена сметка, да ги осигурят със зестра и да ги настанят в женски манастири от ордена на свети Бенедикт. Преките членове на семейството завинаги са добре дошли и ще бъдат приети на трапечата на абата.“

Гуидо постави документа в треперещите ръце на Амата.

— Щом монасите научиха за нападението, препуснаха с всички сили насам, но, разбира се, дойдоха твърде късно. Спасиха каквото можаха от сградите, след което намериха Фабиано полужив, с потрошени кокали. Излекуваха го и решиха, че щом Бог го е спасил и ги е отвел при него, той ще бъде приет в техния орден. Дори брат ти се съгласи с логиката им. Намери си мястото като патица в езеро.

— Брат ми да е жив, а аз да го оплаквам през всичките тези години. — Амата се обърна към Орфео, очите й бяха замъглени от радост. — В нашия край казваме така, сир: „Брат и сестра с една обща съдба.“ — После се усмихна и додаде: — Някои дори стигат по-далеч: „Съпругът си е съпруг, но братът е нещо повече.“

— Надявам се ти не споделяш това мнение — отвърна Орфео. — Може да ревнувам. — Пресегна се и я погали по рамото. — Защо не отидеш на гости на Фабино в Перуджа, преди да се върнеш в Асизи?

Амата погледна с надежда Гуидо, който кимна.

— Разбира се. Аз самият ще се радвам да го видя.

Тя подаде пергамента на Якопоне, наясно, че юридическият аспект на документа вероятно би заинтригувал бившия нотариус.

— Фабиано каза ли ти как се е сдобил с пръстена на татко… или може би е по-правилно да кажа на дядо Капитанио? — попита тя чичо си.

— Да. Баща ти го пуснал в джоба му, когато убийците нахлули в параклиса. Буонконте му казал да скочи, знаейки, че синът му ще попадне под ножа, ако остане в храма.

— Но какво гласи надписът на пръстена, чичо?

Граф Гуидо сви рамене.

— Възможно е татко да е споделил това с Буонконте, ако е искал смисълът да бъде предаден. На мен не каза нищо.

Якопоне прочете документа. Нави свитъка и потупа челото си с него, опитвайки се да освободи паметта си.

— Преди време в Губио се запознах с един монах, който би разгадал мистерията. Въпросният брат Конрад би казал, че не разбира нищо, но на практика беше изключително мъдър човек. Имам чувството, че нямаше въпрос, чийто отговор той да не знае. Но и така да е, в гората се разделихме и изгубихме следите си.

— Ти никога не си бил толкова изгубен, колкото си представяше — увери го Амата. — Тогава в гората ти беше герой.

Беше настъпил моментът да разкаже на Якопоне за другия Фабиано — за Фабиано послушника францисканец — и за смелия и непобедим дракон, спасил живота на момчето.