Джон Сак
Францисканският заговор (32)

XXVIII

Празник на Свети Поликарп

4 февруари 1274

Нено седеше неподвижен на излъсканата капра на волската си каруца, притихнал и вкочанен като ледена висулка, обърнал гръб на безжалостните ветрове, които нахлуваха откъм Алпите и го подбутваха към Умбрия и дома. Като главен колар той водеше целия керван, но в края на деня това не беше особено трудно, тъй като по пътя бяха минали достатъчно коли, че да обозначат ясно посоката. Виж, сутрин беше друго нещо — особено след нощна снежна виелица, зарила коловозите под пресни пелени. В такива дни търговецът обикновено изкарваше напред собствения си кон и предпазливо кръстосваше на зигзаг бялото поле, за да очертае банкета на пътя със следи от подкови. Добре направи търговецът на платове, като нае този Орфео, рече си Нено. Това момче не се плашеше от работа, пиеше като каруцар, беше куражлия на пътя, но в същото време нито за миг не забравяше, че на грижите му са поверени хора и добитък. А стигнеше ли се до пазарлък, беше истинска хиена! Преди два месеца на празника на свети Реми в Троа той не само разпродаде всичката стока на синьор Доменико, ами натовари наново всичките мулета, с които бяха тръгнали, че на това отгоре прибави и още две претъпкани каруци. Не един и двама фламандски търговци си бяха взели беля на главата, опитвайки се да се пазарят с него.

Щом в ранния следобед керванът мина под крепостния град Кортона, търговецът се изравни с Нено и посочи към цитаделата на хълма.

— Ето още едно от местата, свързани с живота на чичо ми — рече той. — Тук е прекарал последните дни от живота си брат Елиас — прокуденият генерал-министър на ордена. Освен това тук е живял и епископът на Асизи Илуминато преди избирането си на поста.

Нено кимна мълчаливо. Църковните дела го вълнуваха далеч по-малко от терена, по който минаваха говедата му на път за селцето Теронтола, където беше запланувано да прекарат нощта. Потръпна и напрегна взор да пробие снежната виелица, която бе опустошила околните ниви. Суровата зима бе уморила голяма част от домашните животни, а съчетанието от вятър, сняг и ледена слана бе сковало до смърт лозята и бе съсипало плодните дръвчета. На места жестокият лед и слана бяха разцепили дръвчетата по цялата им дължина; от наранената им плът струеше мъзга, повечето от тях бяха напълно унищожени.

— Porco mondo! — прошепна си Нено. Дъхът му политна с вятъра и се разпиля на хаотични бели облачета. Ако е рекъл Бог, до няколко дена щяха да са в Асизи.

Когато по-късно следобеда каруцата му изтрополи на площада в Теронтола, Нено забеляза десетина вкочанени трупа на обесени животни да се полюшкват на вятъра като сиви знамена. Гледката не беше необичайна за Тоскана. Подгонени от глад, нощем вълците нахлуваха в по-малките и неукрепени селища в търсене на домашни животни и деца. Местните им залагаха капани и бесеха непрокопсаниците по площадите — един вид предупреждение към братята им от глутниците.

Керванът най-сетне спря и охраната зае позиции по периферията.

— Поредният ден остана зад гърба ни, Нено — чу се глас зад него. — Обещавам ти, че като се приберем, ще се удавим от пиене.

Нено мярна с периферното си зрение тъмната брада на търговеца. Перна ледените висулки, покарали по обраслото му лице.

— Дума да няма, маестро Орфео — съгласи се той. — Часовите ще трябва да ни изринат от кръчмите на сутринта, щото хич няма и да си лягаме.

 

Амата придърпа стола си към огъня. За да се постопли в ледената нощ, тя беше навлякла всичките си дрехи, а отгоре се беше увила и в тежкото си зимно наметало. Подпъхна обутия си в пантоф крак под себе си и като че за стотен път мисълта й отплува към онази сутрин, когато Конрад седна насреща й край същата тази камина, а тя се заслуша в дъждовните капки, свистящи в огъня така, както сега съскаше топящият се сняг. Приятелят й вече втора година бе в затвора въпреки непрестанните молби, които дона Джакома отправяше към брат Бонавентура. Изтощена от всичко това, в крайна сметка изнурената благородница бе принудена да се откаже, защото генерал-министърът напусна Асизи, за да заеме новия си пост на кардинал-епископ на Албано и съветник на папския консисторий по въпросите на църковната реформа. Монасите й докладваха, че наред с това папа Григорий го е помолил за помощ в организирането на Църковния събор в Лион идното лято.

Очакваха с нетърпение лятото. За своите деветнайсет години Амата не си спомняше да е преживяла по-суров и безмилостен сезон като тази зима. Поклонници, пътуващи до Асизи, които често отсядаха в къщата, разказваха с ужасяващи подробности как пътници, изложени на жестоките вихрушки, рискували да изгубят пръстите на ръцете и краката си, в някои случаи дори живота си, ако се окажели далеч от място за пренощуване. Пилигримите твърдяха, че са докосвали със собствените си ръце вкочанените непогребани трупове както на коне, така и на конници. Едни дори бяха натоварили догоре каручката си с трупове, сякаш дърва за огрев, за да ги откарат до най-близкия манастир. Не могли да ги погребат веднага, понеже земята била вкоравена като скала, пък и един добър християнин едва ли би искал да бъде погребан в неосветен гроб.

В една особено сурова и мрачна януарска вечер, в обкръжението на цялото домакинство, събрано около леглото й, дона Джакома издъхна. Усетила наближаването на смъртта си, тя занарежда молитви за вечен покой, които постепенно се превърнаха в бръщолевене на смъртник; гласът й гаснеше бавно, тялото й губеше мощ, докато накрая тя се отпусна. Амата копнееше с цялото си сърце Конрад да може да присъства и да затвори клепачите над безжизнените зелени очи, но в крайна сметка се наложи тя самата да го стори.

Мъжете в къщата отстъпиха безшумно и напуснаха помещението, за да оставят Амата и прислужничките да започнат своите оплаквания. Жените покорно разкъсаха небесносините си забрадки и взеха да си скубят косите. Разкъсваха шевовете на черните си вълнени роби и дращеха с нокти лицата и ръцете си. Наредени в кръг, обикаляха неуморно из стаята, като блъскаха главите си с юмруци и оплакваха смъртта на дона Джакома с нескончаеми жаловити вопли. Мъчителният им вой се отрази съкрушително на Амата. В сърцето й заседна задушаваща буца, вътрешностите й се свиха от болка и мъка. Жените свалиха покривалата на прозореца и при всяко завъртане една от тях се подаваше навън в ледената нощ, за да оповести смъртта пред целия град и пред небесата. Погребалните песни продължиха два дни, до сутринта, когато дона Джакома бе положена в пръстта.

Монасите от „Сакро Конвенто“ удостоиха благородницата с честта да бъде погребана под амвона на долната черква. Амата ги помоли да позволят на благородната дама поне в смъртта си да почива до най-близкия си приятел в живота — брат Лео. Освен това поръча паметна плоча от червен мрамор, която да бъде поставена над гробницата. По предложение на брат Бернардо от Беса, който изпълняваше длъжността на говорител на отсъстващия Бонавентура, тя пожела на плочата да пише само: „Hic jacet Jacoba sancta nobilisque romana“ — „Тук почива Якова, свята и благородна римлянка“. Като последен жест Амата дари средства за фреска, на която бе изобразена Джакома в расото й на терциарий. Брат Бернардо я уведоми, че вече е поръчано апсидата на долната черква да бъде украсена от великолепен художник — флорентинеца Джовани Чимабуе.

Междувременно Амата трябваше да взима други решения, които не й даваха мира и я караха да седи, втренчена в огъня, докато всички в къщата спят. Изсули се от стола на пода, за да е по-близо до пламъците, които се опитваха да сгреят стаята. Нейната стая, в нейната къща.

Когато нотариусът прочете завещанието на дона Джакома, в което се съобщаваше, че цялата й прислуга се освобождава от задължения към предишната си господарка, а Амата получава солидно наследство („за доброто на моята душа и за един благочестив край, понеже би било похвално пред Господа“), тя не остана изненадана. Шока бе изживяла няколко седмици преди това, когато благородницата я повика в стаята си и сподели с нея намеренията си. Дори сега, спомнила си щедрия жест на старата жена, Амата едва сдържа сълзите си, а светлината на огъня се размаза пред погледа й в оранжева мараня. Имаше чувството, че за втори път е изгубила майка си — веднъж отнета й от ръката на убийци, а втори път — от възрастта.

Накрая на силите си, дона Джакома все пак успя да прошепне на Амата и едно предупреждение.

— Неомъжените благородни девойки трудно могат да вземат в ръце съдбата си. Ако беше властна заможна вдовица като Бланш от Кастилия или съпруга на занаятчия, наследила магазин, инструменти и чираци, или дори селянка, наследила нивите на починалия си мъж, щеше да имаш шанса да те оставят да живееш и работиш на спокойствие. Но мъжете от семейството на моя съпруг няма да ти позволят този лукс. Още щом вестта за смъртта ми стигне до Рим, те ще се опитат да ти вземат завещаното от мен. Някога те ме оставиха на мира само защото имах наследници от мъжки пол, а впоследствие, когато синовете ми загинаха — заради възрастта ми. — Успя да се засмее едва чуто. — Надяваха се, че няма да им създавам грижи и ще се помина много по-рано. — Старицата се вкопчи в ръкава на Амата, осеяните й с петна пръсти стискаха плата с неподозирана сила. — След броени седмици цялата околност ще научи, че си забогатяла. Ухажорите ще ти се лепят като мухи на мед. Ако искаш да предпазиш наследството си от Франджипани, Аматина, трябва да се омъжиш възможно най-скоро.

 

Изброявания! Странно, но нещо толкова просто като изброяването — на всичко и на всички — се оказа последното възстановително средство на мисълта на Джовани от Парма. От онзи празничен ден преди две години, когато килията им бе обляна от чудодейна светлина, брат Джовани започна постепенно, но неизменно да се завръща към живите. С присъщата на прохождащо дете почуда и възхищение от научаването на имената на предметите, от новите движения, цветове и аромати той започна да възстановява паметта си. За радост на Конрад съкилийникът му постепенно стана изключително словоохотлив, обичаше да се отклонява надалеч, да броди из отдавна изоставените кътчета на спомените си.

Когато за пръв път изненада Конрад със свое излияние, току-що бяха привършили дневната си паница супа.

— Тъкмо си спомних едно ядене, брате Конрад. Съвсем ясно, като че съм го изял вчера. Доста от нашите братя, сред които и аз, вечеряхме с краля на Франция. Бяхме на посещение в манастира ни в Санс, за събрание на провинциалните министри.

Та въпросната вечеря… се състоеше от най-малко дванайсет ястия: най-напред, череши, после — превъзходен бял хляб; отбрано вино, достойно за всяка кралска особа; зелен фасул, сварен в мляко; риба; раци; специалитет със змиорка; ориз, приготвен с бадемово мляко и канела на прах; пак змиорка, но този път в сос; и накрая — подноси, отрупани със сладкиши и плодове според сезона.

Възрастният монах погледна купичката си и сви рамене. После потупа челото си с пръст, опитвайки се да извика в паметта си още подробности от гостуването си в Санс.

— Следващият ден се падаше неделя — продължи Джовани. — Призори крал Луи влезе в църквата, за да се присъедини към молитвите ни, като изостави свитата си в селото. С него дойдоха само тримата му братя и неколцина коняри, които останаха при конете им. След като коленичиха и се поклониха пред олтара, братята му се огледаха за столове или пейки. А кралят остана коленичил в пръстта, понеже подът не бе покрит с плочи. След като приключи с молитвите, той напусна храма, готов да си продължи по пътя. Тогава един слуга му каза, че брат му Шарл все още се моли ревностно, при което кралят изчака търпеливо, без да се качи на седлото. Като видях колко горещо се молеше Шарл и как кралят го чакаше, без да каже нито дума, аз получих своя урок, осъзнавайки библейската истина: „Озлобен брат е по-непристъпен от як град.“^[2]

Дванайсет и седем се превърнаха в любимите числа в спомените на Джовани поради библейското им значение. Сегиз-тогиз той се отклоняваше от утвърдения модел и изброяваше поредица от шест елемента, както когато си спомни шестте гряха срещу Светия дух или шестте настроения, на които са подвластни човешките действия.

Конрад насърчаваше умствените упражнения. С острия ръб на парче глинен съд той изписваше изреденото на стената на килията им — не че можеха да прочетат написаното в мрака, а просто заради самото писане. Така той надраска седемте смъртни гряха, седемте целебни добродетели, седемте изключителни Божествени дарби, седемте духовни прояви на милост, имената на дванайсетте апостоли, дванайсетте блаженства. Ден след ден нечетимите драсканици се разрастваха върху покритата с мъх стена — като склонения на глагола, изреждани от ученик, изучаващ латински.

В един от сценариите, които обикновено се разиграваха по време на ядене, брат Джовани не казваше нищо, а само от време на време изпръхтяваше — звук, който Конрад постепенно се научи да разпознава като вид медитация. После, щом по-младият затворник събереше паниците, генерал-министърът започваше за изрежда поредната последователност.

— Да поразсъждаваме върху последните седем слова, изречени от Христа. Като видим как нашият Бог е посрещнал смъртта, може да се научим как да отворим обятия пред собствената си кончина.

Конрад взе парчето от глинения съд и се настани пред стената, а Джовани започна да диктува:

— Елои, Елои, лама савахтани — „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“^[3]

Конрад спря, а Джовани додаде:

— Дори Христос е познал безутешността, самотата и несигурността, щом е наближил Неговият час. Той ще ни разбере и утеши, когато дойде и нашият ред.

Едно след друго Джовани изреди всичките изречения, като към всяко прибавяше кратък коментар, и така стигна до последното Consummatum est, „Свърши се!“^[4]. „Отче! В Твоите ръце предавам духа си.“^[5] И монахът заключи:

— Смъртта слага край на времето ни на земята, но наред с това придава значимост на земните ни дела. Смъртта е времето да превърнем себе си в дар на Господа.

— Ти как мислиш, брате? — попита Конрад. — Дали ще приключим живота си в тази подземна дупка? Дали земните ни дела вече са към края си?

Съкилийникът му кимна.

Ръката на Конрад се отпусна покрай тялото му.

— Прости ми колебанието в Божия замисъл, брат Джовани, но защо на Светата майка църква да й е отказан талантлив човек като тебе? Дори да бе пратен да работиш извън ордена, мнозина свещеници биха могли да се възползват от твоите духовни съвети. Ами ако бе обещал на Бонавентура повече да не говориш за абат Йоахим и неговата ерес? Тогава определено не би имал причина да те държи затворен.

Конрад се примъкна по-близо до Джовани и се тръшна тежко до него. С всеки изминал месец му ставаше все по-трудно да се движи; Джовани едва се крепеше на краката си, единственото движение, което успяваше да извърши, бе да се добере до тоалетната. А дори тогава Конрад го подкрепяше, за да не се подхлъзне.

Джовани впери очи в Конрад и в погледа му се отрази оскъдната светлина, която успяваше да проникне до килията им.

— Нима наистина вярваш, че ме държат тук заради това, че подкрепям ученията на Йоахим? Църквата никога не го е заклеймявала официално, а само интерпретацията на неговите пророчества, направена от Джерардино от Борго Сан Донино. За тези си писания Джерардино на свой ред бе хвърлен в тъмницата малко след мен.

Не, тук съм, а предполагам това важи и за тебе, защото се стремях да подражавам ревностно на нашия основател. Исках да поведа ордена ни така, както го бе водил самият свети Франциск. Пътувах пеш от град на град, като лично посещавах всички наши манастири и се опитвах да водя братята ни с личния си пример, а не чрез написани съвети. Ала онези, които се отнасяха с неуважение към Правилото на свети Франциск и неговия Завет, видяха в мен заплаха за собствения си уреден животец. И ето ме тук… ето ни тук, в това неуредено жилище.

Конрад изведнъж застана нащрек. Почти бе забравил Завета на Франциск! Започна да рови из паметта си, полюшквайки се насам-натам. Някъде в писмото си Лео бе споменал, че началото на Завета ще хвърли светлина — ще хвърли искри светлина, такива бяха точните му думи — върху озадачаващото му писмо. Конрад, странна работа, едва ли не бе забравил за тази главоблъсканица, заради която се озова в тъмницата.

Пак се обърна към бившия генерал-министър.

— Макар да е възможно никога да не напуснем това място, отче, си мисля, че Бог възстанови паметта ти с определена цел. Спомняш ли си точните думи, с които започва Заветът?

В първия момент Джовани сведе глава, явно замислен над отговора.

— Ами, започва с разказа на свети Франциск за прелома, извършен у него. Казва така: „Бог ми позволи да започна покаянието си по този начин: докато живеех в грях, се изпълвах с голяма горчивина, когато срещах прокажени. И самият Бог ме заведе сред тях и изпитах жал. А когато си тръгнах, онова, което ми се струваше, че е горчивина, се бе превърнало в сладост; и после напуснах живота си в света.“

Светият ни основател изпитваше особена привързаност към прокажените. Не само лично работеше сред тях, хранеше ги и ги обличаше, къпеше ги и целуваше раните им, но наред с това изискваше от мнозина от първите си братя да правят същото. Наричаше ги paupers Christi, Бедните чеда Христови.

Пръстите на Конрад, положени в скута му, се свиха в юмруци.

— И брат Лео ли е работил сред прокажените?

— Почти със сигурност. — Джовани се изкикоти. — Като се сетя пак за гостуванията ми по манастирите… Тогава смених дванайсет секретари. Много държах секретарят ми да пътува с мен, както са пътували свети Франциск и брат Лео. Първият ми секретар, брат Андрео от Болоня, впоследствие стана провинциален министър в Светите земи. След него дойде брат Уолтър — англичанин с ангелски характер; третият се казваше Корадо Рабуино — едър, пълен и черен честен човек. Никога не съм срещал монах, който да поглъща лагано и сирене с такава сладост…

Конрад седеше неподвижен и слушаше с половин ухо отнесения разказ на Джовани. Лео през цялото време е искал да му подскаже, че трябва да отиде да работи в болница за прокажени, както вероятно самият той е сторил. Спомни си също така и друго, споменато от Лео — гвоздеите на мъртвия прокажен. Конрад си рече: „Ако се бях вслушал най-напред в тази част на съобщението — servite pauperes Christi — вместо да се връщам в «Сакро Конвенто», сега нямаше да гния в тази килия.“ Потръпна, внезапно присетил се за друга, още по-ужасна вероятност: ами ако с влизането в такава болница крайниците му започнат да се разлагат от проказа. Пък и как би могъл да извлече мъдрост тъкмо от това?

— Последният монах дойде при мен от Изео. Бе стар както на възраст, така и като служба в ордена, пребогат с мъдрост. При все това имах чувството, че преиграва с потеклото си — явно всички знаеха, че майка му е кръчмарка…

Боже, ако един ден позволиш да се махна от това място, закле се Конрад, ще отида да работя в болницата „Сан Лазаро“ край Асизи, за да разбера какво ще науча от прокажените, да тръгна по следата на Лео (ако успея) и да видя на какво ужасно място ще ме изведе тя. Дълбоко в сърцето си се опита да повярва, че Бог едва ли не е чакал да изтръгне това обещание от него, преди да го пусне да излети от клетката.

 

— Събуди се, Аматина, имаш посетител.

Амата се обърна със стон. Бе прекарала поредната неспокойна нощ под товара на новата си роля на глава на домакинството, тормозена от неизбежния избор на съпруг, надвиснал над шията й като гилотина. Точно както бе предрекла дона Джакома, през седмиците след нейната смърт се бе изредила върволица от мъже, които искаха да се оженят — или поне бяха петимни да се сдобият с къщата на Амата и със земите, които благородницата й бе завещала като източник на приходи. Ухажорите бяха всякакви — от дребни аристократи с намалели състояния или такива, които търсеха начини да увеличат имотите си, до възрастни търговци и вдовци. Но тя така и не видя риба, която да й се прииска да улови, още по-малко мъж, до когото би легнала с радост в студените зимни нощи. Пио, който вече бе на шестнайсет и с всеки изминал ден се имаше за все по-зрял мъж, бе все така заплеснат по Амата, а сега, когато тя приемаше кандидат след кандидат, ставаше все по-кисел.

Амата примигна срещу надвесеното над нея лице. Повечето от някогашните крепостни на дона Джакома, включително и (за щастие) маестро Роберто, бяха останали като наемни слуги и сега се радваха както на новата си свобода, така и на сигурната си работа. Прислужничката, която стоеше край леглото й, пухкаво девойче с миловидно личице, едва няколко години по-малка от нея, бе израсла при дона Джакома и нямаше друг дом. Амата на шега предложи девойчето на един от обожателите си вместо самата нея и когато мъжът възрази, че момичето няма зестра, тя му цитира Плавт: Dummodo morala recte veniat, dotata est satis, „Ако една жена има висок морал, то тя има достатъчно зестра.“ Онзи я изгледа неразбиращо, понеже не знаеше и дума латински. Ако бе демонстрирал макар и искрица прозрение, било то по отношение на цитата или на неговия смисъл, след като тя му го преведе, Амата би била склонна да му предложи и зестра. Може би дона Джакома я бе образовала прекалено добре, благодарение на многото учители, които бе викала за нея в дома си след хвърлянето на Конрад в тъмницата.

— Дошъл е един господин, очаква те във фоайето — повтори прислужничката, докато Амата търкаше очи, за да прогони съня.

— Колко е часът, Габриела?

— Сутрешната камбана би преди малко. Явно е чакал пред градските порти, дорде отворят.

— Пред портите ли? — Заключението на момичето дойде толкова бързо, че сънливото съзнание на Амата не успя да го схване.

— Ухажорът от Тоди, братът на кардинала. Казва, че иска да говори с теб. Спешно.