Джон Сак
Францисканският заговор (47)

XLIII

Последните дни преди сватбата и дори тържествеността на самата церемония преминаха като в мъгла за Амата. Настроението на факелното шествие, което изпращаше младоженците до мястото на тържеството им, се промени веднага щом тъмният портик и неприветливата камбана останаха зад гърба им. Брат Конрад се извини и се оттегли с обяснението, че смята да прекара нощта извън града, в Портиункола.

— На празненството ви ще съм безполезен като трето колело на двуколка — рече той на Амата. Почувствал се освободен от присъствието на свещеника, един от гостите подхвана песен, посветена на древноримския бог на брака, като прибави и напеви към Венера и херувима: „Щом стрелата на Купидон те устрели…“ Настаниха се отново в голямата зала в дома на Амата и Орфео и виното потече като из ведро. Чичо Гуидо явно бе докарал цялата си изба от Колдимецо. Смесиха се прислуга и каруцари, търговци и благородници и благопожеланията бързо прехвърлиха границите на езическото и станаха откровено цинични. Наслаждавайки се на картината — двойки, които танцуваха, прегръщаха се по пейките, шептяха си и пламваха свенливо, — Амата сподели с Орфео предположението си, че до края на вечерта ще бъдат отправени още няколко предложения за женитба, и изрази надеждата си, че когато съмне и главите отрезвеят, предложенията няма да бъдат оттеглени.

Една от двойките се опита да се измъкне, но не остана незабелязана. Младежът и девойката подириха усамотение в една от стаите на втория етаж, нищо че заради пожара до там се стигаше само по дървена стълба. Жената се беше вкопчила в горната част на стълбата, докато долу група пияни мъже се опитваха да откъснат другаря си от степенките и той беше болезнено разпнат между рая и отвъдното. Най-сетне успя да издрапа до лелеяната стая и гостите нададоха радостни възгласи, докато той издърпваше стълбата от лапите им и я качваше горе при себе си. През това време Орфео прошепна на Амата, че им се удава прекрасна възможност да се измъкнат незабелязано.

Беше необичайно зноен ден за средата на септември и балдахинът на леглото им не помръдваше. Амата с удоволствие забеляза, че тази нощ голите им тела няма да се нуждаят от завивки. Оранжевите пламъци на единствения свещник предоставяха точно колкото трябва светлина за любовници — бе достатъчно сумрачно, за да се прикрие всеки свян, но и достатъчно осветено, за да се види меката заобленост на женското тяло или релефът на мускулестото мъжко рамо. Отвън в стаята проникваше аромат на орлови нокти.

Тя освободи златната връв, която пристягаше на кръста дългата й доземи бяла роба и свали венеца от косите си. Орфео я изпиваше с очи, в ръката си продължаваше да стиска чаша с вино, тя разтърси черните си къдри и изсули робата си през главата. Още не я беше свалила, когато рече с възможно най-небрежния тон, който успя да си докара:

— Помниш ли, любими, старозаветната история за младоженците, които прекарали в молитва първите си три нощи? Може би и ние…

Съжали, задето побърза да го каже, преди да се е съблякла напълно, понеже така пропусна да види изражението на лицето му. Но поне го чу как се задави с виното и на стената, където изплю глътката си, се появи безформено петно. Орфео й се закани с пръст, но не каза нищо, явно от страх да не се задави пак. Тя се усмихна през рамо и повдигна гостоприемно задните си части, докато се пъхаше под балдахина.

Той свали ботушите и колана си и я последва, без да сваля пъстрата си сватбена туника.

— Защо не се съблечеш, Орфео?

Тъмните му очи блестяха в мрака.

— Ще се наложи да си спечелиш тази туника като жената на вожда на номадите.

Тя се пошегува с него и сега той възнамеряваше да я накара да чака. Прокара пръст под гърдите й и нагоре към едно от зърната.

— Чувала ли си историята за шегаджията Карим?

— О, любими, не му е сега времето да си разказваме истории.

— Ще ти хареса, обещавам. Ще подчертавам всяко изречение с целувка… или друго удоволствие.

Той бавно укроти пожара в нея, докато разказваше как един султан наградил Карим за находчивостта му с роба с цветовете на дъгата. Жената на вожда на номадите мярнала Карим в далечината, облечен с красивата роба, и си казала, че трябва да я притежава.

— Внимавай — предупредила я помощничката й. — Карим не е толкова глупав, на колкото се прави. — Но алчната жена само се изсмяла и поканила глупака в шатрата си. След като хапнал и пийнал, Карим рекъл, че е готов да се раздели с робата си само ако се любят, понеже женската красота събудила у него други желания.

Тук вече цялото тяло на Амата пламтеше от страст, отприщена от любовната роса, която пръскаше през портите на Астарта. Още преди Орфео да проникне в нея, цялото й тяло трептеше от възбуда. Той не пророни дума цяла вечност — сладострастна, благословена вечност; чак докато същността й не изригна неудържимо и той нежно и внимателно успокои задъханото й, треперещо тяло.

— Хайде, свали проклетата туника! — успя да пророни тя.

— Точно това казала и жената на номада на Карим. Но не, отвърнал шегаджията, този път беше за теб, понеже те обичам повече от всяка жена в живота си. А сега за робата.

Той се въздигна пред нея непоклатим, както бе започнал. Докато Амата издаваше откъслечни неволни стонове в неговия ритъм, Орфео започна да се движи все по-бързо и по-бързо, докато накрая се стовари отгоре й с продължителен вик. Амата го притисна силно до себе си, щастлива, че му е доставила толкова силно удоволствие.

— Робата? — рече тя.

— Този път беше за мен — отвърна задъхан Орфео. — Обещавам, че сега вече ще е за робата.

Невероятно, но той имаше сили за още. На сутринта трябва да го попита как го прави, понеже ограниченият й опит с мъжете й подсказваше, че е постигнал физически невъзможното. Сега обаче не искаше да го прекъсва, само извика настоятелно:

— Първо робата!

— Точно така казала и жената на номада. — Той се засмя и най-сетне свали дрехата през главата си, подпомаган от трескавите й движения, и я захвърли извън балдахина.

Гърдите, раменете и гърбът му бяха толкова широки, че Амата едва го обгръщаше. Трябва да задължават мъжете да прекарват по пет години зад веслата, каза си тя, преди вълните на блаженството да я залеят с нова сила, прониквайки във всяко кътче на тялото й, докато Орфео удължаваше насладата й до неимоверни висини.

— Заедно с мен, свърши заедно с мен — примоли му се тя.

— И това ще стане — отвърна той тихо, — но засега насладата ми е в това, да те даря с наслада.

Тя му се отдаде напълно, потъна, изплава, извиси се, докато накрая имаше чувството, че е достигнала до пределите на сладостната болка. Дишането на Орфео стана по-дълбоко, той зяпна да си поеме въздух, простена така, все едно самият той трябва да прекрачи отвъд, и този път двамата се стовариха омаломощени едновременно.

Дълго лежаха безмълвни и по време на сладостната почивка Амата нежно притисна ръце в корема си, убедена, че моментът на взаимното им изпразване я е дарил по чудодеен начин с нов живот в утробата — засега това щеше да си остане нейната тайна, дордето не се убеди със сигурност, че е права. Най-сетне Орфео се надигна на лакти и заглади назад няколко потни кичура от челото й, усмихвайки й се. Този жест на нежност я изпълни с не по-малко наслада, отколкото физическото им съприкосновение преди малко.

Щом успя да успокои дишането си, Амата се засмя и в гласа й прозвучаха победни нотки:

— Туниката е моя!

— И ти подценяваш Карим — рече той кротко. Завъртя се и седна на ръба на дюшека, като дръпна балдахина встрани. „Днес е горещо. Жаден съм“, рекъл Карим на жената, след като тя разменила туниката му за една от старите роби на мъжа си. — Орфео стана и взе чашата си. — Той взел купата вода, която тя му предложила, и седнал отвън на земята, за да се напие. В далечината Карим разпознал съпруга й да язди към шатрата, но преди онзи да пристигне…

Чашата се изсули от ръката на Орфео и изтрополи по плочките.

— О, Орфео, внимавай! — възкликна Амата, но той само се усмихна дяволито.

— … И Карим изпуснал купата и избухнал в плач. Вождът слязъл от коня и попитал какво се е случило, та е толкова тъжен. Карим обяснил, че понеже счупил обикновения глинен съд за вода, жената на главатаря му взела красивата роба, дар от султана. Онзи влетял в шатрата, разгневен от лошото отношение на съпругата си към глупака, понеже за него гостоприемството било свещен дълг. Заклел се, че ще я пребие от бой, ако веднага не върне робата на човека.

— И тя какво?

— И тя, понеже била мъдра жена, върнала робата и не казала нищо за случилото се.

— Все пак — заключи Амата — Карим може би е сложил началото на нещо, като е любил тъй прекрасно жената. Сигурно е смутил сънищата й за години напред.

Самата Амата изпитваше неустоимо желание да се пребори с един свой кошмар, да доразкаже история, започната преди време. Щом Орфео се отпусна край нея, тя подхвана пак историята за отшелника Рустико и младата Алибех — онази, която бе започнала да разказва на Енрико в нощта, когато ги нападнаха в гората. Разказа пак как отшелникът надценил устойчивостта си пред прелестите на момичето и как накрая я научил да затваря дявола в ада. Тук Орфео я прекъсна, като взе активно и страстно участие в сюжета, изпълнявайки ревностно ролята на отшелника. Но докато Амата го притискаше към себе си, част от нея страдаше по спомена за клетия Рико, който никога нямаше да има възможността да познае щастие като това, което изпитваха в момента тя и Орфео. Може би с помощта на Орфео най-сетне щеше да укроти този призрак.

Когато Орфео най-сетне се излегна по гръб, изтощен, Амата го яхна и притисна нозе към бедрата му, като си представи, че коленете й се впиват в мускулесто добиче.

— Рустико — простена тя, — защо си губим времето в почивки, след като можем да затворим дявола в ада?

Орфео я погледна през натежали клепачи.

— Мислех, че ще искаш да си довършиш историята. — В погледа му тя долови известно притеснение — точно това, което й бе нужно, за да продължи разказа си.

— Това е приказка без край — предупреди го. — Отначало Алибех мислела, че адът е най-отвратителното място на света, понеже дяволът на Рустико й причинявал силна болка; но колкото повече се отдавала на този свещен акт, толкова повече удоволствие започвала да изпитва. Вярно е рекъл Бог, помислила си тя: „Защото игото ми е благо и бремето ми леко.“^[1] Стана й чудно, че всички жени не са напуснали градовете, за да доставят такова удоволствие Богу в пустинята.

Амата прокара ръка в плавни движения по гърдите и раменете на Орфео, на лицето й се изписа тъжна гримаса.

— Но уви, колкото по-гостоприемен бил нейният ад да приеме и затвори дявола на Рустико, толкова повече й се изплъзвал дяволът, така че тя занареждала: „Отче, дойдох тук, за да служа Богу, не да стоя без работа.“ Отшелникът, който преживявал само с корени и вода и нямал енергията да откликне на всичките й желания, обяснил, че наред с другото трябва да се грижи и за градината си и че дяволът заслужавал да бъде хвърлен в ада само когато вдига горделиво глава. Накрая младежът, за свое разочарование, осъзнал, че за да получи успокоение нейният ад, са нужни много повече дяволи и макар да успявал да я задоволи сегиз-тогиз, това ставало толкова рядко, че все едно хвърлял зрънца в гладната паст на лъвица.

Свещта в спалнята им вече бе догоряла. Орфео се засмя в тъмното. Амата гушна главата му, а той се надигна на лакти и долепи устни до гърдите й. О, Боже, никога няма да довърша тази история, рече си тя, като в същото време се наслаждаваше на възможността да я разказва нощ след нощ. Е, в крайна сметка може наистина да се превърне в приказка без край.

Постара се да избълва думите колкото се може по-бързо.

— Докато спорът между ада на Алибех и дявола на Рустико продължавал, от извънмерното желание от едната страна и липсата на мощ от другата… — Не успя да продължи, понеже дяволът на Орфео за пореден път превзе ада й, като се надигна изпод нея, отказвайки да сведе острото си копие преди първите лъчи на слънцето.

В морното, бледо утро Амата благослови наум куртизанките от Акра и Венеция или който там бе научил Орфео на тези безбройни, изкусни тайни на любовта, както и на търпение и издръжливост, за да може да ги практикува. За пръв път, отмаляла в прегръдките на този мъж, ухаещ на море и на душната Леванта, на ветровити планински проходи и ароматни тържища, тя осъзна напълно сексуалните възможности на тялото си и насладата, за която вече бе убедена, че е родена.

В кранчетата на очите й се събраха сълзи на доволство.

— Щастлива съм като на Възкресение — пророни тя от дълбините на сърцето си и си помисли: „Толкова се радвам, че не те убих.“ Прислони глава на рамото му, погали го по корема. Изведнъж по вратата на спалнята отекна настойчиво, силно чукане.

— Scusami signore, signiora. Започва процесията на свети Франциск. Искахте да ви уведомим.

По коридора се отдалечиха тихи стъпки, в далечината отекна фанфарен звън.

Хареса й да я наричат „синьора“.

 

Насмолени факли пукаха и съскаха през цялата нощ около Портиункола. Щом небето просветля, Конрад излезе навън и видя как към малкия параклис прииждат още и още факли. Представителите на еснафа се бяха събрали и развяваха знамената на гилдиите си под звуците на фанфари, докато слънцето изплуваше над Монте Субасио.

Конрад, почитателят на тишината, умишлено незабележим в сивата си роба, изведнъж се озова насред палитра от цветове. Заедно с другите братя, които се бяха събрали в параклиса, той последва свитата рицари и цивилна охрана нагоре по хълма, където се тълпяха и еснафите със знамената си, и духовниците — бедни селски свещеници в прокъсани и излъскани от употреба черни раса с бели стихари, пред тях — епископи и кардинали в алени и хермелинови одежди, а някъде най-отпред на процесията — самият папа Григорий.

Още щом те поеха напред, от градските порти се изля да ги посрещне разнородна пъстра тълпа от граждани, облечени в най-разнородни мантии и туники. В трескавото си състояние те обрулиха най-долните клони на дръвчетата от маслиновата горичка покрай пътеката, където преди три години Конрад попадна на недозрелия компост. Поклащащите се листа зеленееха на фона на знамената на гилдиите като морска пяна, която се разбива в колиба на брега. Група гръмогласни флагеланти припяваха химна на стигмата:

Благословен бъди, свети Франциск,

който ни се яви разпнат

като Спасителя…

Рицарите с мъка удържаха конете си, подплашени от блесналите факли и напиращата шумна тълпа. Силната миризма на пресни конски фъшкии, която се надигаше от пътеката, предупреди Конрад да внимава къде стъпва с босите си стъпала. Небето, по което не се виждаше нито едно облаче, се промени от сивкаво до лилаво, през индигово, та чак до искрящо синьо за този час-час и нещо, необходим на процесията да стигне до градските стени и Порта Сан Пиетро. Тук тълпата се раздели, монасите и прелатите продължиха към долната черква на базиликата, докато миряните се отправиха към горната черква и изпълниха „Пиаца ди Сан Франческо“. Конрад се откъсна и от двете групи и се изкачи само до южния край на площада, откъдето можеше да наблюдава целия спектакъл.

Неколцина от градските първенци бяха поканени на тържествената церемония в долната черква: високопоставени управници, местни меценати. Конрад мярна сред тях подпухналия Орфео и прозяващата се Амата. Сети се, че вероятно не друг, а Амата е платила за гробницата на дона Джакома. От друга страна, съпругът й беше близък роднина на светеца и личен приятел на папата.

До Орфео стоеше мъничко по-висок от него младеж с подобни черти — вероятно брат му Пикардо, с който бяха подхванали заедно търговия. В един момент Амата се наведе над носилка, носена от четирима прислужници. Лицето на единия му се видя познато, но Конрад не можеше да има вяра нито на зрението си, нито на паметта си, за да разпознае някого от толкова голямо разстояние. Тялото на болния човек на носилката беше завито, но на главата се виждаше покривало като на монахиня, което подсказа на Конрад, че става въпрос за жена. Амата явно познаваше болната, която може би бе дошла край базиликата с надеждата за чудодейно изцеление. Той прехапа устни, обзет от масовия прилив на вяра, бушуващ навсякъде около него, и смутен, че само той и Джироламо разбираха напълно изфабрикуваните основи, върху които се издигаха надеждите на тази страдалка.

Амата се изправи и изгледа редицата монаси, приближаващи черквата. Конрад проследи погледа й. Стори му се, че разпознава Дзеферино по куцукащата походка, макар че човекът, когото гледаше, бе скрил главата си под качулката. Сбърка, като изкуши тъмничаря на „Сакро Конвенто“ да излезе от затвора. Някогашният му другар му го върна тъпкано. Мярна и Убертино — монахът, който го предупреди за опасността преди две години. Младежът уж пееше увлечено, но очите му шареха из тълпата, изпълнени с любопитство. Конрад се запита дали някой от братята му спиритуали ще дръзне да дойде днес в черквата, или ще предпочетат да отпразнуват случая другаде — в безопасността на пещерите и колибите си, на тайните си явки в планините. Със сигурност монасите, които вървяха пред очите му, не бяха нито опърпани, нито недохранени като почитащите бедността.

И тогава Конрад забеляза човека, когото искаше да види най-силно — брат Салимбене. Скръстил ръце под огромния си търбух, хроникьорът вървеше редом до кльощавия Лодовико — неговата пълна противоположност. Конрад бе обзет от неистов порив незабавно да говори с тях за свитъка на Лео въпреки тържествения момент, така че хукна презглава по стълбите към долната черква. Единственият му шанс да научи дали ръкописът все още съществува, или е станал жертва на пламъците, беше да ги настигне пред манастира. Макар да му се щеше да има доверие на Джироламо, споменът за двете години в ада бе твърде пресен в главата му; знаеше, че може да минат години, преди отново да прекрачи прага на „Сакро Конвенто“ — ако изобщо някога го направи.

Почти ги беше настигнал, когато пътя му препречи един от цивилната охрана. Вдигна копието си пред него и го избута, заедно с хората наоколо, към стената, като откри път през тесния площад.

— Сторете път на дожа на Венеция — изграчи стражът. Екзалтираната тълпа притихна и от една носилка слезе пищно облечен благородник. Мъжът кимна наляво и надясно, приемайки поздравленията на зяпачите. Направи няколко крачки към входа на черквата, докато приказките зад Конрад внезапно секнаха.

Процесията на монасите също беше отминала напред. Конрад изведнъж остана без дъх, притискан от всички страни. Салимбене щеше да се наложи да почака. Върна се обратно нагоре по стъпалата, търсейки си място за наблюдение, когато чу зад себе си гласа на Амата.

— Брат Конрад! Ето къде си бил! Заповядай в къщи на вечеря.

— Ако мога — отвърна той. — Най-напред трябва да говоря с брат Джироламо.

— Ела непременно — повтори тя, сочейки му жената на носилката, но течението на тълпата го отнесе нагоре по стълбите, преди да е успял да чуе повече. Вдигна ръка към ухото си и махна безпомощно. Тя сключи длани умолително и той кимна — да, ще направи всичко възможно.

Най-сетне успя да си намери място близо до ръба на площада, където тълпата се оказа по-благосклонна. Видя маестро Роберто в компанията на граф Гуидо и внучката му. Икономът се ухили до ушите и помаха енергично с ръка.

— Виждал ли си подобно нещо, брате?

Конрад проследи жеста на иконома към площада. Множеството бе вперило поглед в базиликата, от очите на някои бликаха сълзи, биеха се с юмруци в гърдите и вдигаха длани към небесата. Други се смееха и прегръщаха стоящите до тях; Конрад дочу как двама души се извиняват един другиму и си искат прошка за сторени грехове. Имаше и такива, които стояха притихнали, със затворени очи и устни, мълвящи молитва. Както винаги, из тълпата сновяха амбулантни търговци, предлагаха пай с месо и сладкиши на онези, чиято ревностна отдаденост се подхранваше и с насъщния. Един мъж бе коленичил в последните редици на тълпата, свел ниско глава, тялото му опаковано плътно в тежко черно наметало въпреки горещото утро. Ръстът му, мрачният вид и широките рамене напомниха на Конрад за каещия се Якопоне и неговите безумни молитвени пристъпи. Макар че с какво се различаваше Якопоне от този човек, който възхваляваше несъществуващата стигма?

Заля го порой от емоции — мъка пред общата заблуда, която виждаше пред очите си, почуда пред въодушевлението на тълпата, възмущение към отколешната лъжа на Елиас, разпростряла пипалата си навсякъде около него. Хората вярват в чудеса, колкото по-нереални звучат, толкова по-добре — тази мисъл се пръкна някъде от дъното на паметта му. Спомни си за разговора си с Амата в планината край Губио; тогава й разказа за надпреварата, провеждана на Монт Ингино и трите групи, които носят към върха своите светци. „Все едно кой е победителят“, бе обяснил тогава на момичето. „Простият народ има нужда от прости образи, които да подхранват вярата му — а не от проповеди и поучения.“

Образи като смирен светец, белязан с раните Христови! Как само го човъркаха сега тези му думи! Все едно дали раните са истински или не — Конрад трябваше да признае реалността на онова, което виждаха очите му. Стигмата на свети Франциск подхранваше въображението и религиозното усърдие на вярващите от всички прослойки на населението, пък било то и в този единствен ден на възпоминание. Нима имаше право, нима беше длъжен да уронва тази вяра — дори да успееше да убеди някой от тези фанатични последователи да му повярва?

Коленичилият се изправи и обходи с празен поглед над главите на тълпата, пълните му със сълзи очи бяха зачервени от плач, сплъстената му пясъчноруса коса — рошава и заплетена. Той се молеше, глух и сляп за околната глъчка, дори когато малката Терезина, която също го забеляза, изтича и го дръпна за наметалото.

— Татко! Това си ти! Търсихме те навсякъде!