Джон Сак
Францисканският заговор (11)

VII

След вечерня Конрад преброи към трапезарията да се отправят към сто и двайсетина монаси — доста голям манастир. Всички заеха местата си около двете редици дървени маси, които се простираха от край до край на дългото помещение. Дом Виторио, Конрад, Амата и най-възрастният монах се настаниха на по-малка маса, издигната върху платформа край късата стена в дъното на залата. След като всички седнаха, дежурният четец за седмицата зае мястото си на амвона. След деня, прекаран в път, стомахът на Конрад очакваше с нетърпение да получи малко храна, пък било то и не пълна вечеря. В манастир със строг режим монасите би трябвало да са получили основната си храна за деня на обяд. От друга страна, Дом Виторио нямаше вид на човек, който спазва стриктно канона. Конрад го възприемаше по-скоро като областен кастелан — един от онези гостоприемни домакини, които живеят в крепости и представляват отломки от една замираща феодална епоха. Вероятно бащата на Амата е бил точно такъв. Сладостният аромат на топли меса, който се носеше откъм кухнята, потвърди впечатлението му. Вечерният въздух бе изстинал бързо, но манастирският готвач се бе погрижил в камината да бумти уютен огън. Конрад забеляза, че трапезарията се използва и за оръжейна. Всички стени бяха окичени с лъскави арбалети, метални щитове и нагръдници, всякакъв вид хладни оръжия, които отразяваха оранжевите отблясъци на огъня. Съдейки по обстановката, имаше чувството, че вечеря в приемната зала на херцога на Сполето. При сигнал, даден от Дом Виторио, четецът започна да чете биографията на бенедиктински светец от пантеона на ордена. Шепотът около масите мигновено се усили. Главите започнаха да се обръщат в посока на гостите. Конрад забеляза, че Амата привлича вниманието на присъстващите все по-категорично; по-лошото беше, че самата тя отвръщаше на погледите на монасите с онази своя широка, завладяваща усмивка.

Нима не разбира, че макар да е преоблечена в мъжки дрехи, в обкръжението на такива разхайтени монаси, тя се намира в огромна опасност? Конрад се почувства като Лот, излязъл да защити двамата ангели, влезли да пренощуват в дома му, от жителите на Содом и Гомор. Не че Амата имаше нещо общо с ангел. Все пак се почувства отговорен за нея.

— Скромност, братко, скромност — надвеси се той и прошепна в ухото й.

За негово облекчение, в този момент поднесоха храната. Вместо рядък бульон, баят хляб от най-долнокачествено зърно и сушен грах, от каквото би следвало да се състои леката вечеря на монасите, готвачът и малката му армия помощници внесоха плата с печено свинско и резени сирене. Един младеж режеше пред очите им огромни комати първокласен бял хляб. Друг пълнеше бокалите с ароматно вино, а през цялото време Дом Виторио засипваше гостите си със сияйни усмивки и любезности.

— Хапнете си, братя. Утре ви чака път. Съберете сили.

Досегашното мърморене премина в лакомо лапане, което напълно заглуши гласа на четеца. Конрад погледна в дъното на коридора и видя ловните хрътки, които обикаляха празното пространство между масите. Сегиз-тогиз някой монах мяташе парче месо или хляб във въздуха, при което песовете се вкопчваха в яростна битка, ръмжейки си един на друг. Сред послушниците в дъното на коридора явно се играеше следната игра — мятаха парче месо в ъгъла на отсрещната маса, принуждавайки някой от братята послушници да се бори за храната си, спасявайки я от набезите на подивелите хрътки.

Макар да го гризеше съвестта, задето се храни с не по-малка охота от монасите, отшелникът се поддаде на глада и отхвърли всички други възражения. Изяде до последната хапчица прекомерно дебелото парче месо, предложено му като на гост. Амата също яде с апетит, а щом вечерята приключи, се разговори с монасите, докато разтребят масите и ги обърнат с краката нагоре. На плочите заедно с огризките от храна се валяха празни калаени бокали, кучетата виеха като обезумели и продължаваха да се боричкат за остатъците от храната. В цялата суматоха Конрад забеляза как устните на четеца продължават да се движат, докато накрая монахът затвори книгата и се прекръсти.

Вечерята приключи.

Кухненските работници застанаха покрай стената в очакване кучетата също да се нахранят. Монасите се подредиха в редици и се отправиха към манастирската църква за повечерие — последната служба за деня. Щом влязоха в нефа и заеха местата си в хора, Конрад и Амата се отделиха от редицата. Двамата монаси в сиви раса застанаха встрани в северния трансепт, докато черните монаси се помолят за спокоен сън и закрила от Дявола, за когото псалмите им ги предупреждаваха, че ще се яви като sicut leo rugiens, т.е. разярен лъв, в настъпващата нощ, в търсене на подходяща плячка. Конрад сведе глава с надеждата Амата да знае достатъчно латински, че да приеме този съвет присърце.

Отшелникът бе живял извън всяка религиозна общност толкова дълго, че бе забравил какво е да чуеш толкова много гласове на възрастни и млади мъже да се обединят в общ напев. Въпреки всичките пропуски в поведението им, рече си той, не може да се отрече, че в пеенето ги бива. Особено от басите гръдта му направо закънтя. Щом базиликата притъмня и поклонниците бяха скрити от погледите си в припадащия здрач, той позволи на радостните си сълзи да преизпълнят сърцето му и да покапят по бузите му. Не знаеше, пък и не го беше грижа дали Амата забеляза това. За момент се почувства напълно сам, както тя се бе почувствала сама предната вечер в планината.

След последния химн настъпи момент на мълчаливо съзерцание, а после Дом Виторио потърси с поглед гостите и им направи знак да го последват. Поведе ги към една килия в близост до кабинета му.

— Обикновено тук спя аз — рече им, — но за жалост павилионът ни за гости в момента се ремонтира. Затова предоставям леглото си на моите почетни посетители.

В стаята мъждукаше едничък светилник, който обаче разкриваше удобства, каквито Конрад не си бе и въобразявал, че могат да съществуват в манастир. Пред прозореца с оловно стъкло бе поставен мек стол за четене, до писалището на абата имаше висока табуретка с тапицерия. Каменните стени бяха украсени с два огромни гоблена — на единия се виждаше глиган, заобиколен от ловна дружинка, на другия — соколар, който тъкмо сваля качулката на птицата си. Но това, което наистина смая отшелника, бе леглото на абата. Един монах би следвало да спи на най-прост тюфлек, обикновено платнена торба, пълна със слама. Леглото, което видя тук Конрад, имаше дървена рамка, която повдигаше дюшека на доста прилично разстояние от пода. Балдахинът, привързан за страничните пилони, бе с достатъчно широк отвор, че да се види меката завивка и многото възглавници, големи колкото чували със зърно. Спуснат, балдахинът предпазваше както от зимните течения, така и от летните комари. По всяка вероятност дюшекът бе натъпкан с гъши пера. Конрад се запита дали има папа, който да е спал в подобно легло.

Абатът пристъпи към Конрад.

— Леглото е достатъчно голямо, за да събере и двама ви — рече той тихо. — А мога да се разпоредя да донесат отделен дюшек за послушника ви. — Докато изричаше това, мъжът не откъсваше очи от лицето на госта си. Отшелникът разбра, че Дом Виторио не толкова му отправя предложение, колкото го изпробва.

— О, не. Не! — заекна Конрад. Отстъпи към вратата. — В една и съща стая? Не мисля, че е…

Абатът кимна и разпери ръце.

— Разбрах ви. Прав сте, че избягвате дори и най-далечен намек за непристойност. Под нашия покрив, признавам го със срам, има хора, които гледат твърде подозрително на всяка нечестивост на плътта. Те биха изтълкували погрешно споделянето на една и съща стая. Ще настаним момчето в спалнята на послушниците. — Обърна се към Амата: — Ела с мен, синко.

Амата сви рамене и изгледа Конрад. Един вид: Какво да се прави? Нямам избор. Усмихна се и понечи да тръгне след Дом Виторио.

— Стой! — избухна Конрад. Без да мисли, сграбчи момичето за раненото рамо, при което тя извика от болка. Тъничкият й писък изненада и тримата. Шашардисаният Конрад побърза да продължи, опитвайки се да замаже положението и да отклони вниманието на монаха. — Пропуснах да спомена, преподобни отче, че Фабиано си нарани ръката вчера. — Гласът му трепереше точно толкова, колкото да провали всичко, но бе убеден, че единствената им надежда за спасение е в това да продължи да говори. — По-добре той да спи на удобното легло. За мен сламеник в монашеската спалня ще е предостатъчен. Обикновено спя направо на земята.

Последвал госта си към вратата, Дом Виторио изгледа с любопитство Амата.

— Както желаеш, брат Конрад. — Преди да напуснат стаята, се обърна още веднъж: — Не ставай за утреня, млади братко, почини си добре. Ако на сутринта раната ти продължава да те мъчи, ще повикам билкаря да те види на дневна светлина.

Амата се поклони — малко по-въодушевено, както забеляза Конрад. Горкото девойче изглеждаше твърде уплашено да изрече и думичка, за да не би гласът й да я издаде.

Конрад вече беше убеден, че няма да има миг покой, докато не напуснат това място. Коремните му мускули се бяха свили на топка, докато двамата с абата излязоха в галерията; обилната вечеря от мазно свинско гъргореше в червата му. Шляпането на сандалите на Дом Виторио по плочите и дори шепотът на голите стъпала на Конрад отекваха между колоните, ехтяха призрачно силно в тъмата и тишината на непознатата обител. Отшелникът огледа с безпокойство сумрачния двор, едва ли не усещаше скритите сред сенките закачулени фигури, които надничаха тайничко иззад всяка огряна от лунна светлина колона. Моля те, Амата, запази приличие тази нощ, помоли се той, но тя, естествено, не чу усърдната му молитва, понеже бе заета да се настани удобно в просторното легло.

Свикнал със звуци, не по-силни от откъслечното проскърцване на борови клони по стената на хижата му, Конрад се въртеше на дюшека. Спалнята бе така разделена, че всеки разполагаше със своя обособена килийка, но високите дървени паравани не възпрепятстваха звука от какофоничното хъркане на десетките монаси.

Но дори в стаята да бе тихо като в гроб, тревогите му около Амата биха го държали буден. Всяко прошумоляване на дюшек, всяко проскърцване на дъска го караха да застава нащрек. Час по час си представяше как монаси стават от леглата си и се връщат след известно време. Най-сетне към полунощ умората надделя и той потъна в неспокоен сън. Почивката му обаче бе кратка. Сякаш неприлично рано, дежурният монах размаха звънеца в ръката си, за да обяви, че е време да се става за утреня.

Все още в полусънно състояние, Конрад си повтори думите на псалмопевеца, които предния ден бе казал на Амата: „Седем пъти на ден Те хваля и посред нощ славя Твоето име.“ Проклет да е цар Давид и неговото безсъние, пророни той на себе си, но моментално се укори както за скверната си мисъл, тъй и за мудното си тяло. Явно в отшелничеството си в планината се бе отнасял твърде снизходително към своя храм. Щом дори разюзданите черни монаси го накараха да изпита срам. Конрад разтърка очи, протегна се и се затътри след потъналите в мълчание братя към базиликата. Докато вървеше, потърка длани, за да ги стопли; нощният въздух бе сковал галерията в студ, а слънцето щеше да изгрее чак след пет часа. Вътре в църквата черните монаси се бяха подредили в четири редици, по две от всяка страна на нефа, като свещениците бяха заели места покрай пътеката най-близо до стената, а послушниците — на нивото на земята под тях. Тъй като Конрад не се вписваше в йерархичната структура на манастира, зае позиция в края на едната редица свещеници. Не забеляза Амата. Явно се бе вслушала в съвета на Дом Виторио и бе останала да поспи.

Отшелникът успя да си открадне още няколко минутки дрямка, докато стоящият до него монах намести копринените маркери в огромните Псалтир и Антифонарий и да подреди книгите на поставката, която си деляха. Когато се насили да отвори очи, почувства известно облекчение, като забеляза, че и другите изглеждат не по-отпочинали от него. Дори Дом Виторио като че бе спал зле. Очите му бяха подпухнали, бузите му — на петна, а гласът му скрибуцаше като ръждясалите вериги на подвижен мост, щом подхвана благословия, за да открие службата: Jube, Domine, benedicere.

Химните, псалмите и песнопенията се заизнизваха един подир друг от устата на Конрад, докато не настъпи моментът за първото четене. По сигнал на Дом Виторио той се поклони леко и се качи на амвона, въздигнат над мястото на абата. Един от монасите вече бе отворил книгата на откъсите, които гостът трябваше да прочете.

Професионализмът на Конрад си каза своето и той започна да нарежда първите четири поучения от Службата на изповедници. Колкото повече напредваше, толкова повече харесваше ролята си в литургията на черните монаси и се изпълваше с гордост, че свети Франциск е на такава почит сред членовете на друг, на моменти дори считан за съпернически орден. Щом отгърна страницата, за да започне петото четене обаче, внезапно онемя. Три пъти прочете заглавието: Lectio de Legenda Major Ministri Bonaventurae.

Затова ли Бог ме подложи на тази мъчителна нощ?, запита се той. Нататък следваха откъси от текста на „Пространното житие“ — биографията на свети Франциск, написана от Бонавентура. Може би най-сетне бе настъпил моментът да прозре смисъла на Леовото съобщение. В главата му за пореден път изникна откъс от писмото на учителя му, докато ръцете му стискаха двете страни на аналоя: Прочети с очите си, разбери с ума си, почувствай със сърцето си истината на житията. Вълна от покашляне откъм хора под него го сепна и го върна към настоящето. Редици отегчени бледи лица се взираха в него откъм осветените от факли пътеки; Дом Виторио за пореден път се покашля деликатно. Конрад сведе глава в знак на извинение и продължи да чете:

Franciscus, Assisii in Umbria natus — Фращиск, роден в Асизи, Умбрия… И скоро отново бе погълнат от текста. Някъде по средата на седмото поучение обаче Конрад пак засече. Откъсът описваше как две години преди смъртта на Франциск серафим с шест ярки огнени крила се явил на светеца и положил на дланите и стъпалата му Христовите рани.

Конрад и бездруго би направил пауза на това място. Моментът, когато ангелът полага светата стигма върху тялото на свети Франциск, бе най-драматичният и вълнуващ в хрониките на ордена. Всеки монах би трябвало да се разчувства. Но докато сърцето му преживяваше изреченото от устата, в главата му за пореден път изплува един от въпросите на Лео: Отде серафимът? Дали Лео е имал предвид този серафим? Най-вероятно не, защото тук е ясно, че ангелът е слязъл от небето. Тогава какво е искал да каже Лео с този въпрос?

Де да можеше да спре и да поразчепка връзките, които започнаха да се оформят в главата му… Но трябваше да продължи нататък. Когато най-сетне стигна до края на този откъс, се опита пак да си събере мислите, докато монасите изпеят респонзориума и следващата ектения. Но движение в предната част на базиликата допълнително го разсея. Един от послушниците, облечен в черно расо, влезе и се просна пред централния олтар, за да изкупи закъснението си. Щом зае мястото си в хора, той прошепна нещо в шепата си на послушника зад него и двамата тихичко се изкикотиха. Конрад проследи погледите им към тъмния неф и видя, че Амата също току-що е пристигнала. Тя се отправи към мястото в края на редицата послушници, обърнала лице към закъснелия, и (нима е възможно?) сякаш се усмихваше крадешком на младежа. Конрад присви очи, за да фокусира по-добре на полумрака в базиликата. Наистина ли я видя да се усмихва или бе просто игра на светлината? В здрача факлите потрепваха и от разстоянието, на което се намираше амвонът, той нямаше как да е сигурен.

Хорът пак го върна към задълженията му. Почти като да беше част от службата, монасите се заеха усърдно да кашлят, този път по-силно и с повече раздразнение, както си даде сметка Конрад. Започна последното поучение. Все още не напълно разсънен, пък и под товара на толкова много нови въпроси, мозъкът му сякаш бе станал муден и тромав като вола на Примо.

Какво го е грижа за поведението на Амата? Докато наближаваше финала на пасажа, го изпълни неочакван гняв. Сцената на свети Франциск на смъртния му одър не можеше да се сравнява с вихъра от мисли, които бушуваха в главата му.

Нима моят гняв не е справедлив? В края на краищата нали съм отговорен за нея.

Но не съвсем. Бог й е дал свободна воля, също като на всяко друго човешко същество. Пък и не би й се наложило да преспива тук, ако не бе собствената й дяволитост.

Жената обаче е крехък съсъд. Нуждае се от моята сила. Трябваше да намеря начин да охранявам стаята й.

Все някак успя да стигне до края на службата и тръгна да слиза от амвона. И тогава се надигна онзи заядлив глас: Ревнуваш, а, брате Конрад?

Но това е нелепо! Стрелна Амата с ядовит поглед, докато минаваше покрай нея през нефа, за да се върне на мястото си. Видя как момичето трепна, но побърза да отвърне поглед от нея.

Щом се върна обратно ири съседа си в хора, се отпусна на седалката и заби поглед в късо подстриганата увесена глава на мъжа пред себе си. Крехкото вратле на Амата пламна в аленочервено, слабите й рамене потръпнаха едва забележимо. Гръдта на отшелника се изпълни със скръбен стон, погълнат от грегорианското песнопение на братята. Премести поглед към златната ниша над главния олтар.

Прости ми, Господи, за подозренията, обхванали сърцето ми, помоли се той. Оклеветих я, оклеветих я непростимо.