Джон Сак
Францисканският заговор (19)

XV

Тази нощ Конрад спа неспокойно. Дълго след като слънцето изгря, мислите му продължаваха да кръжат около Амата. Той сновеше из просторната стая и сегиз-тогиз спираше, за да надзърне към новия ден през процепите на кепенците. Маестро Роберто се отдалечи през стената от тесни къщурки, докато накрая се изгуби от поглед надолу по една стълба.

— Buon giorno, padre — прошепна дона Джакома зад гърба му. Изненада го за пореден път, приближавайки се безшумно по коридора с босите си крака. Явно това й беше любимият номер, безобидна шегичка. Сигурно поставяше бастуна си много внимателно, за да не вдига шум. Когато не се стараеше да го изненада, той чуваше потракването на бастуна й. Джакома се взря в лицето му.

— Да не би да се притесняваш как ще те приемат в „Сакро Конвенто“ днес?

Конрад се обърна с лице към нея.

— Не съвсем, мадона. По-скоро скърбя… оплаквам една душа, която със сигурност е прокълната. Наскоро се запознах с… умна млада жена. Всъщност дори прекалено умна. — Усети как го обзема предишният му гняв. — Сестра, чиято религиозност по никакъв начин не възпрепятства безпътността, разяла сърцето й. — Последните думи бяха изречени буквално на един дъх.

Дона Джакома се ококори и повдигна вежди.

— Жена приятелка, братко? Явно си изпълнен със сериозна загриженост за нея, щом като говориш тъй разпалено.

— Не съм казвал, че ми е приятелка! — възмути се Конрад. — Съдбата кръстоса пътищата ни в продължение на няколко дни. Всъщност говоря за сестрата, която ми донесе писмото на Лео.

Благородницата продължи да го гледа с огромните си зелени очи. Чакаше той да продължи и отшелникът установи, че наистина има нужда да сподели мислите си. Дона Джакома го покани да седне на кресло с висока облегалка. Конрад я изчака да се настани и тя и се впусна да й разкаже, доколкото бе запознат, миналото на Амата.

— Няма да говоря за злодеянията й, понеже за някои от тях узнах, докато давах последно причастие на едного. Няма да споделя и подозренията ми относно нощта, която прекарахме в „Сант Убалдо“, понеже наистина са само подозрения. Но от онова, което видях с очите си, мога да съдя с категоричност, че сестра Амата губи почва под краката си и приближава хлъзгавата пътека на проклятието.

Жената приглади дрехата на скута си — жест, който Конрад вече разпознаваше като израз на неудобство.

— Бедничкият ми брат. Как ли само е разбила илюзиите ти, особено след такова добро начало между вас двамата.

Между вас двамата ли? Конрад никога не бе възприемал себе си и Амата като двойка, ала благодетелката му явно имаше право. По всичко личеше, че дона Джакома е проникнала до най-тъмните кътчета на душата му и е извадила наяве разочарованието, което той самият не бе разпознал. Вярно беше. За известно време Амата буквално го бе омагьосала. Припомни си обзелите го чувства, когато я подхвана на ръба на скалата.

Благородницата въздъхна и отпусна длан на гръдта си.

— И злочестото дете. Какво ли е преживяло през последните пет години, та да бъде измъчвано толкова жестоко днес. Толкова жалеше за майка си.

Конрад рязко вдигна глава. Не бе очаквал дона Джакома да откликне със съчувствие към „детето“, както я нарече тя.

Видяла реакцията му, дона Джакома сви устни.

— Скъпи ми Конрад, нито за миг не съм поставяла под съмнение високото мнение на Лео за теб. Всеотдайните на каузата хора като теб са рядкост дори сред братята ни; единствено самонадеяна старица би си позволила да съди човек с твоите духовни проникновения. Но все пак ти си живял откъснато от света. Не съм убедена, че си даваш сметка за битките, които ежедневно водят повечето мъже и жени, за да доживеят до утрешния ден.

Имаш ли дори най-смътна представа какви унижения е преживяла Амата по време на своето пленничество, какво означава да живееш по волята на онзи безскрупулен убиец и синовете му? Познавам този тип хора. Дори бях омъжена за един такъв и живях под един покрив с братята му. Тези недорасли момчурляци пускаха леопарда, който им беше домашен любимец, да обикаля свободно из къщата ни и избухнаха в смях, когато животното уби и изгриза една от прислужниците. Тази жена имаше четири невръстни дечица, приятели на моите синове.

— Знам, че сестра Амата крие нож под монашеските си одежди — изкриви лице Конрад.

— И защо според теб? — Благородницата си отговори сама на въпроса: — Защото има нужда от него! Защото няма на кого да разчита да я защити. Защото е била принудена още от единайсетгодишна да се грижи сама за собствената си безопасност.

— Но това все пак не оправдава другото й поведение.

— Внимавай как я съдиш, брате. Твоята Амата е била лишена от детството си по най-жесток и категоричен начин. От години й е отнето правото да изпитва привързаност като всяко нормално дете. Нима не е редно да й бъде простено, ако се е заблудила в търсенето на привързаност сега? След като нашият благословен Спасител можа да прости на Мария Магдалина, която, напреднала във възрастта и греховна, осъзнава напълно действията си; след като Той прости на прелюбодейката и дори я зашити пред съселяните й, готови да я замерят с камъни, не смяташ ли, че и ти би следвало да простиш на това бедно, заблудено момиче?

Конрад се намести на стола си. Беше наясно, че стъпва по хлъзгав терен и че всеки опит да опровергае мнението на госпожата би могъл да влоши допълнително положението му.

— Жените се нуждаят от любов — продължи дона Джакома. — Всяка жена има нужда да бъде прегръщана и милвана, да й се казва, че е най-специалната жена на света. Да, трябва да чуеш това, независимо че животът ти минава толкова далеч от тези неща. Ние не се задоволяваме с теории и разсъждения като вас, мъжете, които интелектуално ни превъзхождате. Моят съпруг понякога се държеше чудовищно. Остави ме вдовица преди шейсет години и след смъртта му аз посветих живота си на Бога. И въпреки това, нищо че е минало толкова много време, понякога празното легло ме натъжава. Продължава да ми липсва гордият баща на децата ми, също както ми липсват и самите ми синове.

Благородницата попи очите си с кърпичка, която извади от ръкава на монашеското си расо. После забеляза изражението на Конрад и от устните й се изтръгна кикот.

— Затвори си устата, падре. Ще глътнеш някой комар. Струва ми се, че не си ме разбрал. Не говоря за плътско желание. На моята възраст аз почти не си спомням тези мигове. По-скоро имам предвид партньорството, онази връзка, която дава възможност на нас, жените, да обичаме и да прощаваме и най-лошите постъпки на мъжете — което, убедена съм, сме длъжни да научим лично от самия Спасител, понеже Той прави същото. Няма да намериш описание на такава любов в книгите по теология, понеже теолозите не познават това чувство. Все едно да се опитам да опиша как изглежда сатирът, при положение че нито съм го виждала, нито съм го докосвала, макар да съм чувала, че съществуват подобни уродливи същества.

Тя си пое дълбоко въздух и размаха ръка пред лицето си, за да се разхлади.

— Трябва да знаеш, че дори рядко срещаната независима жена, която има свободата и възможността да си избере сама любовта, а не да се омъжи насила, няма гаранция, че е направила мъдър избор — особено ако в младежките си години не е била възпитавана от добра, любяща и властна майка. След смъртта на Грациано бях уплашена до смърт. Мисля, че избрах следващата ми голяма любов да бъде нашият небесен Отец — колкото от страх, толкова и от набожност.

Конрад отпусна глава към гърдите си. Дона Джакома, както и Амата, го удиви. Най-вероятно повечето жени биха изумили неопитен мъж като него.

И за пореден път се почувства унизен, задето не е взел под внимание слабостта, независимо дали ще бъде наречена „плътско желание“ или „любов“, която правеше жените (особено младите) толкова податливи на изкушенията на Нечестивия. От негова гледна точка Амата бе подвластна на смъртния грях похот — същият, който бе сграбчил и Франческа Полента преди нея. Какво му каза Амата по време на пътуването им, когато говореха за Франческа и нейния Паоло? „Нима е толкова греховно да обичаш?“ О, боже, може би пък тя наистина не прави разлика между похот и онази любовна връзка, която описа дона Джакома. Но и той не бива да я съди. Тук госпожата има право, по-скоро би трябвало да си припомни, че Сатаната е използвал смъртния грях гордост като препъникамъка, с който да постави пречка пред решилите да се взират в чуждата съвест.

Конрад почувства безпомощността в очите си, щом отвърна на прочувствения поглед на дона Джакома. Едва преди десет дни животът му все още бе безкрайно прост.

— Даде ми доста теми за размисъл — отрони той едва. — Бог да те възнагради, задето отвори дома си… и спомените си… за мен. — Поколеба се, после попита с леко треперлив гласец: — Ако не чуеш нищо за мен до две седмици, би ли попитала генерал-министъра какво става?

— Смелост, брате — насърчи го дона Джакома. — Брат Бонавентура вече сигурно е информиран, че си ми на гости — монасите знаят съвсем точно кой минава през града. Той ме уважава и няма да допусне зад неговите стени да пострада мой приятел.

 

Конрад едва разпозна „Пиаца ди Сан Франческо“. Както и на всеки друг площад в града, сергии и стоки заливаха всяко незаето кътче. Високо над суматохата на площада той различи камбанарията на горната черква и изящната зидария, която оформяше листцата на розетния прозорец — единствените разпознаваеми белези. Заобиколи навалицата откъм северната страна, като мина близо до портата, през която двамата с Якопоне бяха внесли тялото на момчето седмица по-рано. Часовият му махна.

— Добро утро, брате — провикна се онзи. — Не ни забравяйте в молитвите си днес.

Конрад отвърна на поздрава му. Човекът явно не го разпозна. Продължи нататък покрай горната черква и заслиза по стъпалата към „Сакро Конвенто“. Макар слънцето да бе скрито зад плътна завеса от облаци, новото расо му държеше доста горещо. Започна да се облива в пот, мускулите на прасците и бедрата му отмаляха нетипично, все едно вървеше покрай каруцата на фермера в калта по пътя към „Сант Убалдо“. Приседна на стъпалата, съзерцавайки колонадата на манастира, която се виждаше в ниското.

Характерният поздрав на часовия по-скоро го натъжи, отколкото го зарадва — с външния си вид Конрад внушаваше порядъчност. Това не би могло да е причина за съвършена радост — напротив.

Лео му беше разказвал тази история поне пет-шест пъти — една зимна нощ двамата със свети Франциск вървели от Перуджа към Порциункола. Расата им били влажни и кални, и толкова студени, че по краищата им се образувал лед, който се удрял в босите им крака на всяка крачка. „Братко Божи агнец, знаеш ли какво е съвършена радост?“, попитал най-неочаквано Франциск.

Както учителят на Конрад му обясни по-късно, не били яли цял ден и Лео, който не притежавал дарбата на Франциск да говее толкова строго, си помислил, че точно в този момент най-близко до определението за съвършена радост е топла яхния. Все пак проявил достатъчно съобразителност да не сподели слабостта си със светеца. „Ти ми каже, отче“, предпочел да отговори той. „Представи си, брате, че към нас по този път се приближи вестоносец и ни съобщи, че всички учители теолози от Париж са влезли в нашия орден. Това не би била съвършена радост. Или че всички италиански прелати са станали францисканци — епископи и архиепископи, а освен тях и кралете на франките и англичаните. И това не би било съвършена радост. Или че моите братя са отишли при невярващите и са ги накарали да повярват, или че съм получил такава Божия благословия, че да мога да излекувам болните и да извърша какви ли не чудеса. Казвам ти, брате Божи агнец — съвършената радост не е нито едно от тези неща.“ „Но какво тогава е съвършена радост?“

Франческо отвърнал: „Щом стигнахме Порциункола, подгизнали от дъжда и премръзнали от студа, похлопахме на вратата, а отвътре се чуха стъпките на портиера, който попита гневно: «Кои сте вие?» А ние отвърнахме: «Двама наши братя», а той не ни повярва и рече: «Не, вие сте двама мошеници, които се навъртате наоколо да лъжете и да крадете. Махайте се!» И не ни отвори, а ни остави да стоим отвън на снега и дъжда, измръзнали и гладни. И тогава, ако ние понесем всички тези обиди и жестоко отхвърляне търпеливо, без да изпитаме гняв и без да се оплакваме, и ако помислим, че портиерът наистина ни познава, и че Бог му е казал да застане срещу нас — ето това, брате, е съвършената радост.

А ако продължим да хлопаме по вратата, и портиерът излезе ядосан, а аз все така повтарям: «Аз съм брат Франциск», а той каже: «Махай се от тук, глупав, необразован човеко. Не стой при нас, защото ние сме толкова много и тъй важни, че вече нямаме нужда от теб. Иди във владишкия хоспис и похлопай там.» И вземе чвореста тояга и ни сграбчи за реверите и ни изхвърли в калта и започне да ни бие, докато покрие телата ни със синини и рани — и понесем всички тези злини, и приемем обидите с радост и любов в сърцата, като решим, че трябва да споделим страданията на Благословения Христос търпеливо от любов към Него — ето това е съвършена радост и спасение на душата!“

 

Конрад потърка финия плат на расото си между палеца и показалеца. Предната седмица се бе озовал несравнимо по-близо до съвършената радост — тогава, когато портиерът на „Сакро Конвенто“ се отнесе с него като с бясно псе. Ако Лео бе проявил слабохарактерност, то Конрад се държа откровено глупаво. Нима не би било по-разумно да се върне при дона Джакома и да се яви в „Сакро Конвенто“ в старите си одежди, като остави последствията в Божиите ръце? Като избра практичния начин да си осигури достъп до манастирската библиотека, нима не стана като онези себелюбиви братя, които така презираше — дето предпочитаха сигурността пред бедността, учеността пред простотата и привилегиите пред смирението? Нима Елиас не обоснова отстъпването от строгото Правило на Франциск именно с практичността?

Конрад се подпря на стената, покрай която се спускаше стълбището, и продължи към долната площадка. Озова се точно пред двете резбовани порти на долната черква, врязани дълбоко в арките си. Отляво и отдясно на вратите се спускаше по една сводеста галерия с колони с канелюри, подканваща минувача да влезе в храма. Конрад не устоя на поканата. Ще намери гробницата на Лео и учителят ще му каже какво да прави.

Долната черква, която използваха монасите, беше по-мрачна и аскетична от обществената базилика, разположена над нея. Прозорците й бяха по-малки и заоблени отгоре по някогашния начин, докато франкският архитект на горната черква бе предпочел новия стил със заострени арки. Не че монашеският храм бе ощетен откъм орнаменти. Погледът на Конрад веднага се плъзна към дъното на нефа — към централния олтар, разположен в центъра на обръч от арки с пищно украсени колони. Възнамеряваше да започне търсенето на Лео именно от тук.

Закрачи около олтара, като оглеждаше плочника за следи от скорошна зидария. Докато обикаляше олтарния камък, ръката му се отпусна върху гладката повърхност. Изведнъж се сепна от смущаваща подробност. Пръстите му напипаха неравност — фигура, издялана в светия камък. Първата мисъл на Конрад беше, че сигурно някой калпазанин е осквернил светото място. Недодяланата фигурка на човек приличаше на детска рисунка със сковано разперени ръце и крака, главата й — просто окръжност; цялата фигура също бе вписана в окръжност, малко по-голяма. Над външната окръжност вандалът беше изрисувал две арки. Какъв срам — днешните деца нито уважаваха най-великия местен светец, нито дори се страхуваха от гнева на самия Господ Бог!

Отшелникът огледа целия неф. Иконописецът Гуинта от Пиза бе изрисувал сюжети от живота на Франциск, съпоставяйки ги на отсрещната стена със сцени от живота на Исус, комуто светецът подражаваше по-стриктно от всеки друг човек. От последното посещение на Конрад от долната част на стената бяха изчезнали доста голяма част от фреските. През определен период от време работници бяха разбивали стените, за да отворят място за странични малки параклиси с отделни олтари. Тъй като в ордена се обръщаше все повече внимание на образоваността, се приемаха огромен брой свещеници, а свещениците се нуждаеха от олтари, където да водят ежедневните си литургии. Самият Конрад никога не се бе чувствал изкушен да го прави, изпълнен с вярата, че е способен да се доближи до Бога и без посредничеството на ритуал, но братята конвентуали, естествено, се придържаха към общоприетата практика.

Тръгна от параклис на параклис, докато направи пълен кръг до южния трансепт и до параклиса на Сан Джовани Евангелиста. Надписите, издълбани в черните стени, обозначаваха няколко гробници. Тук бе положен брат Анджело Танкреди — братовчед на света Клара, а до него — брат Руфино. Последното беше изненада. Конрад не бе чул за смъртта на Руфино. Датата на смъртта оповестяваше, че е починал същата година. При предишното посещение на Конрад при неговия учител Лео Руфино обитаваше миниатюрна килийка в Порциункола.

— Почивай в мир, стари приятелю — рече той гласно. После видя надписа, който търсеше:

Надписът беше съвършен, даже ироничен: „Брат Лео, който бе свидетел на всичко.“ Или, според тълкуването на Конрад: „Брат Лео, който не пропусна нищо.“

Коленичи пред плочата и допря чело о студения камък Нито зададе на глас, нито си помисли някакъв конкретен въпрос, тъй като беше убеден, че Лео разбира колебанията му и без намесата на думи. Остана в това положение в напредващото утро, но отговор така и не дойде. В един момент се улови да си припомня уверението на Лео, че Амата ще му помогне. Вероятно мигът колебание, съпътстващ този спомен, бе причина за мълчанието на Лео.

Мисълта му се отнесе към апостолите, пътуващи към Йерусалим със своя учител. Как са го следвали, объркани, понеже Исус току-що им бил казал, че щом пристигнат в града, Той ще страда и ще умре. Изгубили общия оглед върху мисията си, измъчвани от несигурност и от привидната безполезност на всичко, случило се до този момент. И точно когато се чувствали най-уморени и съсипани, Исус им се явил преобразен в компанията на двама пророци от праисторически времена и тогава те отново си спомнили Кой ги е повел.

Може би, рече си Конрад, е очаквал прекалено много. Нима си е въобразявал, че Лео ще му се яви в цялото си великолепие, придружаван пак от свети Франциск — за втори път в продължение на две седмици? Дори апостолите са видели преображението му само веднъж.

Изправи се на крака и разтегна мускулите си. Достатъчно е отлагал. Нека „тримата другари“ — както бяха известни Анджело, Руфино и Лео сред събратята си монаси — се наслаждават на последната си почивка заедно, след като са понесли толкова трудности заедно в първите години на ордена. Това прозвище бе толкова широко разпространено, че братята бяха озаглавили мемоарите си — вече забранени — за времето, прекарано със свети Франциск, просто Legenda Trium Sociorum — „Житие от тримата другари“.

Отшелникът внезапно се завъртя и се върна при надгробната плоча на Лео. Възможно ли е Бонавентура или някой от предшествениците му генерал-министри на ордена да е измъчвал Лео или някого от приятелите му? Защо бе осакатен другарят?, беше попитал Лео в писмото си.

— Моля те, отче — помоли се той, — кажи ми кой от твоите другари си имал предвид? Как да отговоря на въпроса защо, след като дори не знам за кого става въпрос?

Но пак получи мълчание в отговор.

 

От добрите братя е, помисли си дона Джакома, докато изпращаше Конрад с поглед. Съжаляваше, че го ядоса, макар че в същото време вярваше, че е време той да сложи край на изолацията си. Беше прекалено млад — всъщност направо дете в сравнение с нейните осемдесет и две години. И толкова наивен. Бе видяла същата наивност и упоритост у свети Франциск. Може би подобни качества превръщат хората в светци: божествено вдъхновена преданост и целеустременост, за която сивото не съществува в черно-белия свят на доброто и злото.

Замисли се над историята за изтерзаната млада жена, която й разказа той. При този спомен зрението на старицата се замъгли; прииска й се да крещи от болка за съдбата на това дете момиче, на всички жени, да пищи от неподправена ярост и да освободи трупаната с десетилетия горчивина в стомаха си. Мъжете притежаваха огромна сила за безпощадност и унищожение, докато техните жеки, деца и слуги бяха оставени да понасят резултата както успеят.

Докато икономът й се върна от пазар, дона Джакома беше взела решение как да постъпи.

— Маестро Роберто, заръчай на Габриела да приготви синята ми рокля и покривалото за глава. Двамата с теб заминаваме за „Сан Дамиано“. Имам работа с майката абатиса.

Мъжът сбърчи чело в изненада. Господарката му вече рядко напускаше дома си.

— Ще изпратя да докарат носилка — предложи той.

— Няма да е необходимо — прекъсна го тя. — Внезапно се почувствах изключително силна.