Джон Сак
Францисканският заговор (40)

XXXVI

Застанала пред камината в голямата зала на дома си, Амата стискаше неотвореното писмо на Орфео в ръка, докато беззъбият търговец от Рим продължаваше да й разказва с най-големи подробности за пътуването си от Вечния град дотук. Разтегна устни в скована усмивка, погледът й застина върху косматата брадавица на носа на търговеца. Пио няма ли да се научи да се отзовава, когато го повика? Най-сетне момчето се появи и тя му даде знак да отведе човека към кухнята, като повтори още веднъж благодарностите си.

Забърза към двора, където можеше да седне на слънце и да прочете писмото си на спокойствие. Впи нокти в печата и разгърна свитъка.

Скъпа моя,

Дните стават мъчително дълги не толкова защото наближава равноденствието, а поради раздялата помежду ни. Ти си в мислите ми непрекъснато. Копнея за детето с абаносовата плитка, за жената, в чиито коси се преплитат слънчевите лъчи. Не е ли странно? Макар да се тормозиш, че косата ти е едва до раменете, аз виждам как дълги кичури галят ръцете ти, окичени с цветя. За мен това е знамение, buds bambinos, плодовете на бъдещата ни любов.

Мисията ми, съжалявам да го кажа, се провали или поне се отложи във времето. Вече е почти невъзможно да настигна Григорий. Почти бях загубил надежда, че ще го видя отново, когато срещнах един приятел, брат Салимбене, който е сред делегатите на събора в Лион. Той ме представи на един друг монах, Джироламо от Асколи, провинциален министър на Далмация и понастоящем папски нунций за източните църкви. Струва ми се, че този брат Джироламо не е почитател на Бонавентура, понеже, щом му обясних проблема си, той като че прие с отворени обятия възможността да злепостави своя генерал-министър. Във всеки случай ми уреди аудиенция и ми помогна да изложа случая си.

Папата се зарадва искрено да ме види, но не удовлетвори молбата ми веднага, за да не оскърби Бонавентура, който е негов ревностен поддръжник и съюзник през последната година. Въпреки това, воден от топлите си чувства към мен, Григорий ми обеща засега да не взима окончателно решение, а след официалното събитие да разговаря с генерал-министъра.

Настоя утре да замина с него за Прованс, за да му бъда пак талисман. Съгласих се с надеждата, че след срещата на високо ниво той ще си промени мнението. От Марсилия продължаваме с лодка по Рона към Лион. Докато получиш това писмо, заседанията в Лионската катедрала вероятно ще са започнали. Ако е рекъл Христос, се надявам да се върна до края на юни заедно с брат Салимбене. Той е хроникьор и е обзет от неизмерима страст към историята, особено когато тя е свързана с неговия орден.

Дните тук стават все по-горещи, но на мен ми се струват направо ледени, в сравнение с огъня, който гори в гърдите ми. Като си помисля, че преди време скърбих за пропуснатия си шанс да замина за Катай, където да се сдобия със съкровище, а през цялото това време в родния ми град е било скрито друго, по-голямо съкровище. Всяка нощ благодаря на Бога, че ми даде възможност да те открия. Някога мечтаех да се къпя в бистрите катайски езера, сега единственото ми желание е да се потопя и да ликувам в тъмните езера на очите ти.

Под прозореца на стаята ми група стари жени обикалят като гарвани из тревисто поле. Въртят се с черните си поли, обикалят бавно в кръг, бавни като неспокойните ми нощи в търсенето си, но щом напълнят престилките си с подпалки, се отправят обратно към дома. Така и аз ще обикалям около папата ни, дордето накрая се завърна при теб, изпълнил мисията си. Дотогава не забравяй самотния си слуга и ме споменавай в молитвите си, знаейки, че оставам винаги

Твой любим

Орфео

Амата огледа писмото още няколко пъти, докато мачкаше в косата си непослушен кичур коса. Макар да бе разочарована от новините за Конрад, установи, че препрочита отново и отново пасажите, в които Орфео говореше за своята любов. Преди време в Колдимецо, докато той се възстановяваше от загубата на приятеля си каруцар, й се бе сторил по-щастлив — един Орфео с живи очи, който се разсмива лесно. Страстта му й доставяше наслада; думите му можеха да разтопят всяко женско сърце; огънят, който гореше в него, я обля с горещи вълни, които запулсираха и в нейните крайници, докато четеше писмото.

Но някои думи в писмото я смутиха. Може би бе просто начин на изразяване на търговец, но тя се сепна, когато прочете той да я сравнява със „съкровище“ и „късмет“. Запита се дали наистина я обича, или го движи най-вече мечтата му да търгува в далечни страни? Или пък е станала твърде мнителна към увлечени по богатството й ухажори след случая с Рофредо Гаетани.

Думата Катай също я сепна. Спомни си разказите на Орфео за приятеля му Марко, който не бил виждал баща си до седемнайсетата си годишнина. Няма да допусна мое дете да страда от такава раздяла, рече си тя, нито пък аз самата ще го изтърпя. Не й трябваше съпруг само на книга. Това бе въпрос, който двамата с Орфео трябваше да решат, преди тя да вземе окончателно решение. За радост, благодарение на готовността на чичо Гуидо да поеме ролята на неин настойник, бракът й вече беше само възможност, не нещо задължително.

Зад гърба й изшумолиха стъпки. Чичо й я погледна пътьом, скръстил ръце на кръста си, стиснал устни, за да прикрие любопитството си.

— Писмо от Орфео — отвърна тя. Графът не отвърна, но тя разбра въпроса в очите му.

— Знам, че би трябвало да го обичам — продължи тя. — Но част от нещата, които ми пише, ме притесняват. Поне в едно съм сигурна — предпочитам него пред когото и да било друг. Това достатъчно сериозно основание за брак ли е, чичо?

Гуидо се усмихна с мъдрото изражение на човек, отдавна минал по този път.

— Когато го видиш пак, сама ще знаеш отговора, Аматина. Във всеки случай човек може да сключи брак по любов и постепенно да установи, че да обичаш ден след ден също не е лека работа.

Амата изду устни и се замисли.

— Но ако се омъжа поради друга причина, няма ли постепенно да се наложи да се науча да обичам съпруга си — да спася и двама ни от отчаянието?

— Ще се справиш, детето ми. Оцеляла си сред истински диваци. Предчувствам, че ще преживееш и един брак с Орфео.

Той продължи разходката си, потънал в размисъл. Странни са днешните млади, да се женят по любов. По мое време такова нещо нямаше.

 

Орфео избра най-чистата си връхна дреха и я облече над туниката, приглади косата си с ръка и последва вестителя на папата към трапезарията на миноритите. Григорий бе поканил Орфео, в качеството му на племенник на свети Франциск, да вечеря с него и монасите, определени да присъстват на втория ден на събора.

Антуражът на папата бе заел цялата централна маса. Една ръка, помахала от дъното на масата, привлече вниманието на Орфео. Брат Салимбене му бе запазил място на една пейка между себе си и брат Джироламо от Асколи — братът, помогнал на младежа да стигне до папата. Дребничкият и енергичен Джироламо с деликатните си черти, сребристобяла тонзура и умни сини очи бе пълната противоположност на едрия и разплут Салимбене.

Григорий, в превъзходно настроение, сияеше и хвърляше грейнали погледи на всички около себе си. Той благослови храната, като добави и благодарност за благоприятния край на първия ден на Общото събрание и особено за успешното помирение с източната църква.

Още с пристигането си преди обяд в Лионската катедрала Орфео се намери притиснат до вратата от тълпата, изпълваща трансепта. Предварително бе говорил достатъчно с Григорий, за да е наясно, че запълването на пропастта между отделните църкви е основен приоритет на неговия приятел. Изправен на пръсти и упътван от коментарите на хората пред него, Орфео успя да зърне пъстрите одежди на делегацията на източната църква, чиито членове се приближиха до папския престол и коленичиха пред папата.

— Признаваме първенството и целия ритуал на западната църква — обявиха на висок глас те. Освен това те се съгласиха с всички щекотливи въпроси на Григорий, между които онази клауза във вярата, която прокламираше произхода на Светия дух от Отца и Сина и употребата на безквасен хляб при причастие.

Докато Григорий повтаряше за пореден път колко се радва на развитието на разговорите от деня, Орфео прошепна на брат Джироламо:

— Какво получи източната църква в замяна?

Знаеше, че като пратеник на Григорий при византийския император Михаил Палеолог Джироламо разбира добре тънкостите на преговорите.

— Съвсем малко — отвърна монахът с тих, напевен глас. — Съгласихме се да приемем воденето на службата на гръцки език.

— Само това?

— Трябва да разбереш, млади човече, че капитулацията на Михаил няма нищо общо с религиозните въпроси. Сарацините продължават да посягат на империята му с всяка следваща година. Той се нуждае от нашата военна подкрепа и не е в позиция да се пазари. — Потопи брада в паница чорба и с едва различима усмивка додаде: — Неведоми са пътищата Божии, той не изпитва презрение дори към езическите орди.

Щом разговорите на масата се отприщиха, Салимбене също се включи.

— Можеш да бъдеш сигурен, че от тук насетне съборът няма да премине тъй гладко за нашия Свети отец. На кардиналите им бяха нужни цели четири години, докато го изберат за приемник на Климент. За в бъдеще той иска при смъртта на всеки папа кардиналите да бъдат затваряни в самостоятелни килии. Ще спре всичките им приходи, докато са изолирани и не изберат нов папа.

— Това е само едната страна на въпроса — рече Джироламо. — Утре ни чака тежък ден. Започват обвиненията срещу бялото духовенство. — Макар досега повечето висши духовници — епископи, архиепископи и кардинали — да бяха от средите на проповядващите монаси и миноритите, Григорий поддържа мнението, че всички злини на света идват от бялото духовенство и от онези прелати, които не са обвързани с никоя религиозна общност.

Салимбене обърса с ръкав едно мазно ручейче, проточило се между дошлите на брадата му. Примигна и се ухили.

— Non est fumus absque igne. Няма дим без огън. Под това биха се подписали даже няколко кардинали.

— Включително вашият кардинал Бонавентура ли?

Изумлението на Салимбене при този въпрос потвърди собствената му наивност по църковните въпроси.

— Не, не — побърза да отвърне монахът. — Той е основният свидетел срещу бялото духовенство.

Орфео проследи погледа на двамата монаси към брат Бонавентура, настанен до папата. Кардиналът тъкмо бе нападнал особено тлъсто парче свинско печено.

— Нашият генерал-министьр скоро ще те настигне по осанка, брат Салимбене — отбеляза Джироламо с дяволита усмивка. Говореше с отчетлива дикция на опитен оратор, като остави думата „осанка“ да отзвучи най-напред от небцето му, преди да я пусне да се изтърколи през устните.

— Аха, от доста време ме гони. Но както ще забележиш, не се отличава нито с моя весел нрав, нито с цветущото ми здраве. Някак слабоват ми се вижда — поне според моите разбирания. Пък и тия тъмни кръгове под очите… — Салимбене поклати глава в неискрено съчувствие. — Дори Негово светейшество се тревожи за него. Забелязахте ли загрижеността в погледа на папата?

Орфео се засмя доволно на проявеното и от двамата неуважение към Бонавентура, когото всички останали обсипваха с подчертано внимание. След пристигането на папския кортеж в Лион до слуха му вече на няколко пъти достига мълвата, че Григорий гласи именно Бонавентура за свой наследник — потискащи новини, имайки предвид мисията на Орфео за освобождаване приятеля на Амата. Върна се на темата около утрешния дебат.

— Май ще трябва да отида рано-рано, още на гладно, в църквата и да гледам да си намеря място на предна позиция.

— Определено ще е доста забавно — съгласи се Салимбене. — Ще ти трябва добра видимост. Пъхни си един комат хляб в джоба. — Монахът отряза парче хляб с ножа си и му го подаде. — Ако не си виждал прозорците на катедралата отвътре по изгрев слънце, ще те очаква и друга изненада.

 

Орфео остави зад гърба си топлата юнска сутрин и потъна в хладния сумрак на катедралата. Доколкото можа да види на светлината на единствената свещ, която трептеше на централния олтар, той бе първият посетител.

От последното му идване тук като дете градът се бе разраснал до неузнаваемост, а работата по катедралата бе напреднала дотам, че цял Прованс се гордееше с великолепни нови витражи. Орфео бе идвал в Лион веднъж с баща си за годишния панаир на лена, който започваше една седмица подир Великден и продължаваше цяла пролет.

По онова време около катедралата кипеше живот. Орфео наблюдаваше как благородници и съпругите им доброволно надяват върху себе си хомота на каруци и талиги и като впрегатни животни мъкнат товари с камък и дърво, масло и зърно към строежа. Нощем строителите подреждаха каруците си в полукръг около сградата, като на всяка каруца гореше фитил или лампа. Празнуваха бдението с химни и песни и полагаха болните да легнат в каруците. После отнасяха тленните останки на светци до всеки недъгав за облекчение на болките му.

Докато в съзнанието му се рояха спомени от онова пътуване, очите му привикнаха с тъмнината; пред него бавно изплуваха вътрешните очертания на катедралата. Забеляза, че сградата не притежава онази тягостна тържественост на църквите, построени по римски образец, пронизани от внушителни стълбове, каквито се строяха по неговия край. Тук пространството бе разделено от елегантни колони, които се извисяваха нагоре и увличаха погледа към тавана, за да види докъде свършват — някъде там високо, сред сводестите сенки, където човек можеше да се надява да зърне разбудените Божии тайнства. Посоката на движение на всичко тук бе нагоре, към небесата. На чичо Франциск би му харесало, рече си Орфео, въпреки че явно бяха хвърлени много пари. Колкото първите ордени трупаха и събираха, толкова чичо му раздаваше и пръскаше, разпиляваше имуществото си, разпращаше братята си в четирите посоки на света. Неговото бе движение във всеки смисъл на тази дума, също като тази църква от нов тип.

Докато търговецът гледаше нагоре към централните витражи, през фигурите на стреловидните прозорци и изящната ажурна украса на кръглите прозорци над тях се процеди бледа светлина. Всяко ъгълче и гънка бяха изпълнени с изображения на ангели, светци и библейски фигури, а редовите лионски занаятчии надничаха от ъглите или се бяха надвесили над ежедневните си дейности — лекарство, плъстене, тъкачество, — за да покажат на удивения зрител кой е дал средствата за тези прелестни творби. Но скромното въведение не го подготви ни най-малко за последвалия многогласен мотет. Щом слънцето се показа на изток от Рона, светлината изпълни цялата апсида. Лъчи с магически оттенъци се разпиляха във всички посоки; всички цветове от робата на Йосиф се изляха косо върху високия олтар и златния папски престол, приготвен за събитието, пронизаха сумрачния неф като върволици от небесни създания, облекли пъстри като дъгата одежди. Орфео си представи как астралните хорове изливат своите нескончаеми алелуи в прослава на Всевишния, яхнали тези лъчи към земята.

За жалост замаята не можеше да трае вечно. Вратата откъм входа пред трансепта започна да се отваря и затваря и и вътре заприиждаха гражданите, желаещи да присъстват на днешния дебат. Орфео застана в ъгъла, където се срещаха трансептьт и нефът, така че да има пряка видимост към папата и монасите в предната част на църквата. Посегна към кесията на колана си и извади сухия къшей хляб, който си бе запазил от вечерята.

— Vin, monsieur? За едно пени ще ви сипя от моята кана.

Ето ти приятна изненада — изненада, защото сред предложенията за реформи, направени от Григорий, църквите трябваше да се прочистят от светотатствените деяния на амбулантните търговци. Орфео подозираше, че папата ще се справи добре, ако успее да прогони уличниците от най-тъмните ъгълчета.

Централният портал откъм западната страна на нефа се отвори широко и Орфео пъхна последния залък в устата си. Папа Григорий X, който крачеше под бял балдахин, насочи процесията към вътрешността на катедралата. Беше облечен в снежнобял филон, разделен на четири от бледосин кръст. Копринените му пантофи и тиарата също бяха бели, краищата на пискюлите бяха извезани със златни копринени нишки. В дясната му ръка скромен дървен кривак му служеше за жезъл, с който отмерваше ритмичната си крачка. Щом Григорий се възкачи на трона и катедралните служители наместиха балдахина над главата му, Орфео с опитното си око на търговец на платове забеляза, че филонът му е ушит от най-прост реймски шевиот. След него влязоха кардиналите, облечени в червени раса и филони, с червени шапки с широки периферии, след тях вървяха епископите и клирът и свидетелите от миноритите и от проповядващите братя. Противниковите лагери на ордените и на бялото духовенство, сякаш по предварително споразумение, бяха заели противоположните краища на нефа. Монасите се бяха подредили покрай южната стена, срещу Орфео; другите духовници седяха гърбом към него.

Опита се да привлече вниманието на Салимбене, но той запази строгото си изражение и с нищо не показа, че е забелязал знаците на приятеля си. Възрастният брат Илуминато, епископът на Асизи, седеше отдясно на Бонавентура и изпълняваше ролята на негов секретар в отсъствието на Бернардо от Беса. Орфео също така разпозна и Джироламо от Асколи и още неколцина от сътрапезниците си от предната вечер: френския минорит Юг от Дин и монахът архиепископ на Руан Одо Ригалди. Вляво от Бонавентура седеше облеченият в бяло генерал-министьр на проповедниците доминиканци.

Папа Григорий говори пръв, без да става, като оглеждаше ту единия, ту другия лагер.

— Според някои днешните свещеници от бялото духовенство не са достойни да проповядват, да изповядват и да причестяват. Редица градове изпратиха молби да им бъдат предоставени монаси, които да изпълняват тези функции, понеже хората били изгубили вяра в местния клир. Свещениците на свой ред отвръщаха, че монасите се държат по-недопустимо от самите тях и ги лишават от полагащите им се по право приходи, като изпълняват дейности, подобаващи единствено на бялото духовенство. Днес започваме разследване по две обвинения, като най-напред ще изслушаме монасите.

Направи знак на кардинал Бонавентура. Генерал-министърът на миноритите се надигна бавно и едрата му, внушителна фигура изплува кротко пред погледите. По вида му личеше, че и той е чул, пък е и повярвал на слуховете, че именно неговата персона ще наследи Григорий на папския престол. Бонавентура заговори едва ли не вяло, поне с такова впечатление остана Орфео, като банкер, който брои пари.

— Днес светът изглежда далеч по-ужасно от някога. С порочния си личен пример клирът разколебава миряните — както морално, така и във вярата. Мнозина не са целомъдрени, държат наложници в домовете си или съгрешават тук и там с различни люде. Простолюдието вероятно би помислило тези грехове за приемливи от Бога, ако ние, монасите, не проповядвахме срещу тях; а невежите жени биха се заблудили, че не е грях да съгрешиш с такъв свещеник, както, не е тайна, някои са били принуждавани да правят. Честната жена се бои да не изгуби репутацията си, ако се изповяда пред такъв духовник.

Последният папски нунций в Германия отстраняваше от длъжност свещеници, склонявали към грях монахини от различни ордени — отстрани ги от постовете и им спря всички доходи. Освен това отлъчи всички, които на практика извършиха грях заедно с тях. Мнозина пострадаха от тази присъда.

И същите тези отлъчени от църквата духовници се върнаха в паствата си, все едно нищо не се е случило, и започнаха наново, всеки ден, да разпъват Христос. Техните изповеди и опрощения изгубиха смисъл, миряните нямаха право да посещават службите им. По този начин цели паства бяха пометени в пъкъла, понеже се свързваха с отлъчени от църквата. Така дяволът се сдобива с най-много души.

Тъй като нецеломъдрените свещеници, незаконните, провинените в симония — всички те са загубили силата да се обвързват и освобождават от греха.

Но те продължават да спъват монасите в техните богослужения. Ако никога не се осланяме на никое паство, а само на волята на местния свещеник, едва ли ще можем да останем. Дали по своя воля или подтикнати от епископите си, ще ни изхвърлят от своите паства по-бързо от еретици или от евреи.

От отсрещната страна на нефа се надигна боботене.

— Общи приказки. Клевети — обади се някой достатъчно силно, че да го чуят чак монасите.

Монахът архиепископ Одо Ригалди скочи на крака.

— През 1261 папа Урбан ми заръча да свикам събор в Равена, за да бъдат събрани средства срещу татарското нашествие. Вие, енорийските свещеници, отказахте да се включите, докато не се стигна до въпроса за посегателствата на монасите върху вашите привилегии. — Одо огледа мрачно редиците на противниците си, после продължи с пронизителния си глас: — Жалки подлеци! На кого щях да оставя да изповядва миряните от моята епархия, ако не бяха монасите от ордените? Не бих могъл с чиста съвест да ги дам на вас, защото вместо утешение за душите им вие ще им сипете да пият отрова. Отвеждате жените зад олтара, уж на изповед, а там правите с тях онова, което синовете на Илия правели на прага на храма^[1] — а то е ужасно да се изговори и още по-ужасно да се направи. Именно затова Бог се оплаква от вас чрез устата на пророк Осия: „В дома на Израиля Аз виждам ужасно нещо; там Ефрем блудства, оскверни се Израил.“^[2] Именно затова сте ядосани, че монасите изповядват миряните — понеже ви е страх да не би да научат от втора ръка за собствените ви злодеяния.

— Пак общи приказки — надигна се същият монотонен глас.

— Епископът на Олмуз ли твърди, че говоря общи приказки? — Одо посочи един свещеник, застанал до стената на нефа. — Кажете ми как да поверя на тук присъстващия отец Жерар да изповядва жени, когато знам прекрасно, че той има пълна къща със синове и дъщери и че не без основание е описан в думите на псалмопевеца: „Синовете ти ще бъдат като маслинени клони около твоята трапеза.“^[3] И само въпросният Жерар ли е така. — Плъзна поглед по свещениците от бялото духовенство, докато накрая спря погледа си на един епископ от предната редица. — А ти, Анри от Лиеж. Нима не са сред наложниците ти две абатиси и една монахиня? Не се ли хвалеше, че за двайсет месеца си направил четиринайсет деца? Не е ли вярно, че си неграмотен и че си въздигнат до свещенически сан само единайсет години след като си станал епископ?

Отпусна се тежко на мястото си, вените по якия му врат бяха изпъкнали. В същия момент обвиненият Анри се ухили и злорадо и отвърна на удара:

— Бяхме осъдени от монах кардинал и монах архиепископ. Но сред монасите, заемащи прелатски длъжности, има също толкова скандални образи, колкото приписвате нам.

Орфео наблюдаваше тъжното, замислено лице на Григорий, който следеше внимателно дебата. Папата несъмнено бе очаквал подобна язвителност и поне засега изглеждаше подготвен да остави нещата да следват естествения си ход.

Упреците на Анри бяха изправили на крака доминиканския генерал-министър. Обрамчен от бялата си одежда и качулка, той приличаше на светците от витражите на катедралата. Заговори с помирителен монотонен глас:

— Когато Алберт Велики от нашия орден прие епископския сан от Ратисбон с цел да се заеме с належащи реформи, нашият генерал-министър изтълкува това като ужасно падение. „Кой би повярвал, че вие, в самия залез на живота, ще опетните по такъв начин името си и братята проповедници, за които направихте толкова много? Помислете си какво сполетя онези прелати, които получиха подобни постове, с какво име се славят сега, как изживяват дните си!“ В резултат на това Алберт се отказа от своята епархия и напусна този свят като редови монах в Кьолн.

Макар дълги години да съм бил начело на моя орден, не си спомням нито един случай, в който Негово светейшество папата (това не важи за достопочтения тук присъстващ папа) или негов нунций, или катедрален служител някога да е молил мен или някой по-висшестоящ от мен, или някой от провинциалните министри да му осигури достоен епископ. Напротив, сами назначават някой от своите монаси, било поради семейственост, или по друг, недуховен мотив, така че не можем по никакъв начин да ги виним.

Той си седна на мястото, но брат Салимбене стана веднага след него, за да продължи темата.

— Аз също по време на пътуванията си съм срещал редица минорити и братя проповедници, въздигнати до епископски сан, по-скоро поради благоразположението на семействата и близките си, отколкото по благоволение на ордена. Сановниците от катедралните храмове на отделните градове не държат да имат за прелати светци от религиозни ордени, колкото и чисто да сияят последните в живота и във вярата. Те се страхуват да не получат укори от тях и предпочитат да си живеят в плътски изкушения и охолство.

— О, пак плътски изкушения и охолство! — Откъм свещениците се надигнаха подигравки.

— Именно, точно това казах. И дано Бог даде да бъдете наказани за подигравките си.

Салимбене попи червендалестото си лице с голяма кърпа. В катедралата, претъпкана от църковни деятели и зяпачи, бе станало доста горещо.

— Тази история ми бе разказана от брат Умиле от Милано, който отседна при нас във Фано. Веднъж по време на пости селяните от планинско село изпратили свои представители да помолят монаха, в името Божие и за спасението на душите им, да благоволи да ги посети. Копнеели да му изповядат душите си. И така, той взел едного със себе си да го придружава и отишъл при хората, и много им помогнал с полезните си съвети.

Един ден при него отишла да се изповяда една жена. Разкрила му, че на два пъти е била не просто поканена, ами направо принудена да съгреши със свещеници, при които е отивала да се изповяда. И ето защо брат Умиле й рекъл: „Не съм те поканил да съгрешиш, нито бих го направил. Но по-скоро бих те поканил да изпиташ радостите на рая, с които Бог ще те дари, ако Го обичаш и се покаеш.“ И докато я опрощавал, я видял да стиска в ръката си кинжал и я попитал: „Какво означава този нож в ръката ти в такъв момент?“ А тя отвърнала: „Падре, наистина бях решила да се пробода и да умра в отчаянието си, ако и ти, като другите свещеници, ме бе подканил към грях.“

Монахът се разпали от собствените си думи, пълните му бузи заблестяха в аленочервено, Орфео се уплаши да не би да получи удар.

— Срещал съм свещеници, които дават пари срещу лихва — продължи той, — принудени да търсят средства, за да издържат многобройните си копелета. Срещал съм свещеници, които държат кръчми и продават вино, домовете им — пълни с копелета, а нощите им — прекарани в грях; а на другия ден стават и отслужват литургия. И след като хората получат причастие, тези свещеници захвърлят осветената нафора в долапи в стената, нищо че е тялото Христово. Държат требниците, антиминсите и богослужебните си принадлежности в непристойно състояние — лекьосани и очернени. Нафората, която осветяват, е на такива миниатюрни парченца, че едва се вижда между пръстите им; при това не са кръгли, ами квадратни, нацвъкани от мухи. А за литургията използват най-долнокачествено селско вино или направо оцет…

— Слабост, която сто процента обижда брат, прочут с това, че е погълнал несметни количества вино из целия християнски свят! — надигна се глас от дъното на катедралата. Един от кардинал-наблюдателите се надигна от мястото си и се запъти към центъра на полемиката, яркочервеният филон се развяваше зад гърба му. С черните си буйни вежди, жълти очи и заострен нос той заприлича на Орфео на червеноопашат ястреб, спуснал се устремно към жертвата си.

Орфео се обърна към стоящите до него хора.

— Кой е този?

Повечето свиваха рамене, но един мъж, облечен в дълга черна роба и четвъртита университетска шапка, прошепна:

— Бенедето Гаетани. Ваш земляк, ако съдя по облеклото ви. Той се гласи за мястото на папата.

Бенедето се поклони ниско пред папския престол.

— Простете, Свети отче. Знам, че денят беше отделен за показанията на монасите, но не мога повече да търпя и да мълча за грубите нарушения на закона, на които съм ставал свидетел в собствения си край. Както Ваше светейшество знае, аз съм от Умбрия, от Тоди. Целият ми живот е преминал върху земята, хранила тези братя минорити. — Посочи Бонавентура. — Многоуважаваният брат кардинал знае прекрасно, че неговите разбойници са не по-читави от тези свещеници. Оскърбяват свободата си с лакомия и своеволия с жените. Той знае по-добре от всеки друг защо управата на миноритите беше принудена да отказва безброй пъти братята францисканци да станат духовни учители на бедните дами клариси.

Що се отнася до обетите за бедност, синовете на брат Бонавентура с такъв успех просят из цялата област, че се налага да пътуват с прислуга, която да им носи ковчежетата с парите. Как харчат събраните средства, могат да ви кажат кръчмарите. Тези братя си записват имената на хората, които са им дали милостиня, с обещанието, че ще се молят за душите им, но още щом прехвърлят близкия хълм, вземат пемзата и остъргват пергамента, та да могат да продадат отново и отново същия лист. Поддържат популярността си сред хората, като с лека ръка раздават епитимии и избягват неприятните задължения като отлъчване от църквата.

Двамата кандидати за папския престол си мятаха яростни погледи през нефа. После в стоманено спокойните очи на Бонавентура заблестя смутено пламъче. Простря пръсти на гърдите си и с мъка си пое дъх. Само след миг генерал-министърът се надигна, олюлявайки се, от мястото си, блед като платно. Задърпа с ръка червената връзка, която прикрепваше кардиналската му шапчица; устните му се движеха, все едно иска да каже нещо, но си седна на мястото, без да отвърне на обвиненията на Бенедето.

Кардинал Гаетани се възползва от мълчанието му. Заби пръст срещу Бонавентура и поднови изобличителната си реч.

— Тези братя, които следват своя основател в светата бедност, вие прогонвате от ордена или, още по-лошо, изтезавате и хвърляте в тъмница. Дори Джовани от Парма, почитан навсякъде за светостта си, през последните шестнайсет години е зад решетките. Не е ли истина, брат Бонавентура? Ще отречеш ли думите ми?

Генерал-министърът с усилия се окопити, за да продължи спора.

— Исках само да съм в съгласие с ордена.

Бе станал бял като вар. Пак изстена, този път по-силно и като че болезнено, и се сгърчи в стола си като опърлен от пламък лист. Слабоватият Илуминато се пресегна да го хване, но тежестта на Бонавентура повлече и двама им на земята. В цялата катедрала се надигна общ вик. На Орфео му се стори, че тънките устни на кардинал Гаетани се разляха в усмивка.

Търговецът обърна погледа си обратно към центъра на събитията, тъкмо навреме, за да види как брат Илуминато прекръства господаря си. След това секретарят направи нещо много странно. Вдигна ръката на Бонавентура към устните си, все едно има намерение да я целуне. Но вместо това той облиза един от пръстите на умиращия, извади пръстена му и го пъхна в джоба си.

Слисаният Григорий слезе от трона и се надвеси над жезъла си.

— Боже, извикайте някого! — успя да изрече накрая. — Човекът се нуждае от последно причастие!

Орфео също гледаше смаян пострадалия. Ето че пред очите му лежеше всевластният похитител на брат Конрад, застанал лице в лице със смъртта, безпомощен в нейната прегръдка, също като клетия Нено. Подобно на кардинал Гаетани, Орфео установи, че полага усилия да сдържи радостта си, тъй като най-сетне виждаше щастливата развръзка на своята мисия.