Джон Сак
Францисканският заговор (46)

XLII

Конрад чакаше Джироламо от Асколи в сумрака на долната черква на базиликата. Беше помолил генерал-министъра да се срещнат извън самия манастир за всеки случай. Наслаждаваше се на хладината на плочките под прашните си, отново освободени боси стъпала. Дано никога повече, помоли се той, не се налага да изпитват нетърпимия мраз на подземната килия.

Тъй като беше празник, художникът и неговият помощник не работеха. Скелето им се извисяваше празно и ръбато в североизточния край на апсидата. Докато чакаше генерал-министъра, Конрад се наслаждаваше на завършената фреска на Мадоната и свети Франциск. Без присъствието на художника, който да се оплаква, че му се пречи, Конрад имаше възможност да огледа лицето на светеца по-отблизо. Устните и ушите на Франциск му се сториха по-плътни от първия път, когато бе видял фреската, а зениците, които се взираха през него и достигаха вечността, от днешната му гледна точка приличаха на очите на слепите пациенти на Матеус. Изражението на светеца дори наподобяваше безучастието и унилостта, с които се сблъска в болницата.

Естествено, рече си Конрад, приликата, която намира с прокажените, вероятно е в резултат на отслабналото му зрение или на слабата светлина, осигурявана от единствената лампа при централния олтар. Художникът Чимабуе никога не бе виждал Франциск на живо и извличаше образа му от въображението си. Но, от друга страна, нима в създаването на творба като тази четката му не бе направлявана от Светия дух? Вратата в задната част на нефа се затръшна. През сенките с къси, отмерени крачки премина монах, който се спря край централния олтар.

— Брате Конрад — поздрави весело Джироламо. — Не те очаквах толкова скоро. — Ясните му очи засияха на светлината на лампата.

— Аз самият не очаквах да съм тук. Но научих нещо много важно, докато бях в „Сан Салваторе“ — достатъчно важно, че да се почувствам длъжен да ви го съобщя незабавно.

— Тук, в черквата? Защо не в кабинета ми?

Конрад помълча, понеже не искаше да си признае, че не се доверява изцяло дори на добронамерения генерал-министър, но накрая все пак пророни:

— Не исках да ме сполети съдбата на вестителя, донесъл лоши вести.

Джироламо сбърчи вежди под тонзурата си.

— Е, казвай, брате, какви са новините?

Конрад посочи изображението на основателя на ордена на фреската. Може би наистина щеше да е по-добре да кара направо.

— Francesco Lebbroso. Франциск Прокажения. Звучи познато, не мислите ли? — Докато говореше, Конрад не сваляше очи от лицето на Джироламо, като се мъчеше да долови и най-минимална реакция. Сините очи се стрелнаха към посочения от него обект, но явно не разбираха нищо.

Конрад продължи, като си служеше с думите, които беше усвоил в устата си при разговора с Матеус.

— Лекарят в болницата би му поставил диагноза „междинен прокажен“ — тоест пациент, чиито симптоми са една-единствена овална, разпукната като карамфил рана отстрани на тялото, увредено зрение и твърди корички по китките и стъпалата.

Джироламо присви очи.

— А, сега разбирам накъде биеш, брат Конрад — изписука той с птичия си гласец. — Въпросът, който си задавам, е „защо“? Дали, докато си лежал в килията си през тези три години, не си замислил конспиративна лъжа, с която биха били съгласни монасите от близкото обкръжение на свети Франциск и вероятно подтикната от самия учител? Да не би посещението ти в болницата да е разпалило някакъв въглен, който вече е тлеел във въображението ти? Не си първият, който се усъмнява в стигмата, брате, макар че, трябва да призная, съм шокиран да чуя тези слова точно от теб. Може би си първият, който нарича свети Франциск прокажен.

— Моля ви, брате Джироламо, изслушайте ме.

Генерал-министърът въздъхна, в очите му се четеше тъга и съчувствие, с каквито обикновено човек се отнася към умствено разстроените. Имах такива планове за теб, това казваше погледът му, но не съм и предполагал, че разсъдъкът ти е дотолкова увреден. Все пак даде знак на Конрад да продължи.

Конрад си пое дълбоко дъх и за пореден път се впусна да разказва за поклонничеството си. Докато водеше Джироламо стъпка по стъпка по същия път, който съвсем наскоро бе изминал с Матеус Англикус, генерал-министърът го слушаше със скръстени ръце. В един момент сключи длани зад гърба си и закрачи, свел глава, между фреската и централния олтар, като сегиз-тогиз поглеждаше към творбата. Когато монахът най-сетне стигна до края на разказа си, Джироламо все още не показваше никаква реакция.

— Брат Илуминато не ви ли сподели всичко това, когато заемахте поста? — попита Конрад. — Нима това не е част от тайната, която се предава от един генерал-министър на следващия? В затвора останах с впечатлението, че брат Джовани от Парма я знае. Поне ми намекна нещо подобно, без да го признава открито.

— Тази длъжност не е свързана с каквито и да е тайни — отвърна Джироламо. — Дали Елиас е създал подобен мит преди пет десетилетия, двамата с теб никога няма да узнаем с положителност. Епископ Илуминато може би знае, но не е споделил с мен подобна тайна. Пък и дори теорията ти да отговаря на истината, пак бих бил склонен да се придържам към решението на брат Елиас. Самият аз бих действал по същия начин при тези обстоятелства.

— Но това би означавало да разпространявате една лъжа. Защо? — Конрад стисна ръцете си в юмруци в ръкавите. — Свети Франциск не би одобрил подобна измама за нищо на света.

Джироламо се закова на място и огледа взряното в небитието лице от фреската. После очите му пак намериха Конрад.

— Преди да се оттегли на Монте ла Верна, свети Франциск вече е бил поверил ордена на Елиас — на назначения от самия него викарий. Прекарал е последните си дни в съзерцание, отдал себе си на светостта, а на Елиас е останала задачата да поеме практическото ръководство на разрастващата се организация.

— Въпреки това — продължи той — Франциск си остана символът на нашия орден, светецът, който вдъхновяваше младите мъже и жени да захвърлят богатството си и да се влеят в нашите редици, убеждаваше свещеници и прелати да се помирят, а миряните да преосмислят греховните си навици. Би ли допуснал Елиас да затворят този символ в болница, дори да е знаел с положителност кой е източникът на физическата трансформация на учителя ни? Би ли допуснал светът да заподозре нашия основател в толкова тежък грях, че Бог да го накаже с проказа? Повярвай, брате, свети Франциск би имал много по-малко влияние, дори да беше станал втори Йов, отколкото имаше като втори Христос.

Елиас по-добре от всеки друг разбираше същността на това положение. Ето защо, когато папата се почувства мотивиран да отдаде подобаваща почит на свети Франциск, не се намери друг по-квалифициран от Елиас, който да построи базиликата — проектът, за който твоите братя спиритуали толкова го хулиха. Елиас събра средствата и свърши работата с бързина, за каквато никой не бе и мечтал. И наистина, след като всичко приключи, постави подписа си върху сградата по най-смирен начин — Frater Elias precator — брат Елиас, грешник.

Джироламо приглади рошавата брада на Конрад, все едно беше букет, поднесен му от дете, и се вгледа съчувствено в лицето му.

— Закъсня с петдесет години с обвиненията си, брате. Ако Лео наистина е искал светът да узнае за болестта на Франциск, да го бе обявил приживе. Вместо това той е оставил това на теб. Не забравяй също така, че хората са склонни да вярват в каквото си пожелаят. Подозирам, че те са много по-склонни да възприемат разказите за стигмата на нашия Бог, отколкото за твоя Francesco Lebbroso.

Гласът на генерал-министъра отзвуча в просторния неф с недвусмислена категоричност. Докато бавно отпускаше хватката си на брадата на Конрад, черните, притихнали сенки от вътрешността на черквата постепенно се приближиха до олтара и се спряха там. Конрад си представи духовете на близките съратници на Франциск да се надигат от гробовете си в параклиса, свити в мрака, подтикващи го да продължи да опитва да покаже истината наяве.

— Но ние можем да го докажем — рече той. — Можем да ексхумираме останките му. Лекарят от „Сан Салваторе“ ме увери, че по скелета би могъл да каже дали свети Франциск е страдал от болестта.

— И как предлагаш да го направим? Никой не е успял да намери нито следа от тленните останки на нашия светец, откак Елиас ги скри.

— Пръстенът на поста, който заемате. Картата към ковчега е гравирана на лицевата му страна.

В първия миг Джироламо се стресна. Устните му леко се разтвориха, после пак се прилепиха една до друга. Притисна пръстена до устата си, въздъхна и извърна глава. Конрад го последва до газената лампа, където Джироламо поднесе лапис лазули към светлината. Камъкът заблестя, по-гладък и полиран от плочките под краката им.

— Когато го получих, беше доста надраскан. Епископ Илуминато предложи да го дадат да бъде полиран. — Генерал-министърът се усмихна накриво. — Ревностното му желание да направи това като че ли потвърждава теорията ти.

— Естествено, че би направил подобно нещо! Иска да занесе тайната със себе си в гроба! — отвърна Конрад. — Но същото изображение е издялано и тук, на самия олтарен камък. Веднъж го открих съвсем случайно.

Поведе Джироламо покрай олтара към ъгъла, обозначен със същия знак. Повдигна покривалото на олтара и пак прокара пръсти през улеите на двойната арка, по клечестата фигура с концентричните кръгове на раменете — кръговете, които той вече разбираше, че представляват главата и ореола на светеца. А по-големият кръг, в който бе вписана фигурата — нима би могъл да представлява друго освен неговия ковчег?

Джироламо се ококори в сумрака.

— Върху пръстена беше изобразен същият символ.

— Според мен двете дъги над фигурата представляват нишите при централните олтари на горната и долната черква — обясни Конрад. — В тях се съдържа светая светих, осветеното тяло на нашия Бог, както библейският кивот е съхранявал скрижалите, дадени на Мойсей. Тази фигура с ореола в криптата под долната арка е свети Франциск. В момента стоим върху гробницата му.

Джироламо загриза нокътя си, но не изглеждаше убеден.

— Може и така да е. Но ще са ми нужни по-сериозни доказателства от твоето свободно тълкувание на символа, преди да разпоредя да разрушат олтара и да започнат да копаят.

— Но вие сте длъжен да направите нещо — проплака отчаяно Конрад. — Бихте могъл да принудите Илуминато да признае истината. Трябва да възстановим вярата в житията. — Гръдта му бе пристегната от клещите на съмненията и самосъжалението. Нима последните три години от живота му бяха пропилени напразно? Нима бе пожертвал своето спокойствие, младежките си години и половината от зрението си напразно?

— Изобщо не съм убеден, че се налага, брате — отвърна Джироламо. — Нито пък, че епископ Илуминато ще подкрепи твоята версия. — Той пак сключи ръце зад гърба си и закрачи бавно пред олтара, взрян в плочите и в основата, сякаш ги виждаше за пръв път.

— Ето какво бих искал от теб, брат Конрад — рече накрая, щом се върна в изходна позиция. — Не споменавай пред никого за откритията си, поне до Празника на светата стигма след две седмици. Тогава се чества петдесетгодишнината от датата, на която свети Франциск е получил стигмата. В Асизи ще се събере целият християнски свят — включително и папа Григорий, стига здравето му да позволява. Планираме това събитие от месеци и не искаме усложнения в последния момент. Можеш ли да ми обещаеш поне това? Или да те принудя да запазиш мълчание за тези две седмици?

— А защо не ме принудиш да замлъкна навеки, както постъпи Елиас с брат Лео?

Джироламо стисна Конрад за рамото и отсече:

— Защото, честно казано, съм склонен да ти вярвам; защото знам какво си преживял в търсене на Леовата истина; и най-вече защото предпочитам, ако ще мълчиш, да е по твоя воля.

Две седмици. Дали генерал-мипистърът наистина го мисли? Или е просто временна мярка, преди Джироламо да го накара да замълчи навеки?

Пристъпи от крак на крак; не му се искаше да засяга въпроси, касаещи личното му пространство и душевна нагласа. Но ситуацията го налагаше.

— Получих видение на брат Лео — изрече на пресекулки. — Беше в нощта, когато получих съобщението от него. Повтори написаното в писмото — заръча ми да открия истината за житията. Но не ми се яви сам. С него беше и свети Франциск, който сякаш бе дошъл да прибави и своя авторитет към настоятелната молба на Лео.

— И какво ти каза?

Конрад сведе глава.

— Нищо. Не пророни нито дума, просто бях изпълнен с прилив на неописуема любов към него.

— И именно там вероятно ще откриеш корените на мъчението си. Защото Господ наказва когото обича.^[1] Във всеки случай имаш думата ми, че ще говорим още по въпроса след тържеството.

— Тук ли?

— Ако предпочиташ тук, а може и в кабинета ми. Не съм тиранин. Нито ще ти изтръгна езика, нито ще унищожа и здравото ти око, ако продължаваш да вярваш в онова, което си избрал. Но тези две седмици са ми важни. Какво ще кажеш? Можеш ли да ми отделиш това време?

Конрад скръсти ръце и се поклони пред по-високопоставения от него монах.

— Насила — не. Но от уважение към вашата личност — да. Разбрахме се, можете да разчитате на тези две седмици.

Посочи олтара със златната му ниша, сведе глава към безценните тленни останки, за които вече знаеше, че са заровени под краката му, и закуцука обратно към сенките на нефа.

 

Лютивата миризма на пушек от изгоряло дърво се беше настанила трайно в алеята пред дома на Амата — мирис на зимно утро, а не на следобед в началото на септември, каза си Конрад. Когато маестро Роберто му отвори вратата, отчаяният поглед на иконома му подсказа, че в негово отсъствие се е случило нещо ужасно. Вместо да остави лошите новини за господарката си, Роберто поведе монаха направо към двора и му показа останките от лоджията. Междувременно към двамата мъже при чешмата се приближи Пио, който беше тръгнал да търси Амата.

Загубил ума и дума, Конрад поклати глава пред овъгления силует на едно от писалищата, който стърчеше от руините. Едва впоследствие усети присъствието на жената край себе си. Боеше се да попита направо, особено след като генерал-министърът осуети плановете му по отношение на другата задача, поставена му от Лео.

— Не намерихме нито следа от свитъка — пророни Амата.

Защото Господ наказва когото обича, повтори си Конрад.

— Как се случи?

— Якопоне приписа случилото се на ангел — отвърна тя, отпуснала рамене.

— Само ученик на падналия ангел, Луцифер, би причинил подобно унищожение.

— Якопоне каза angelus Domini. Но знаеш колко трескаво може да тече мисълта му.

— Нека поговоря с него.

— Той си замина, брате — намеси се Роберто. — Изгуби се със северния вятър. Пак изпадна в предишното си състояние.

— Ами брат Салимбене и брат Дзеферино?

Амата поклати глава.

— Изчезнаха по време на пожара. Макар че точно по време на избухването на пожара Пио е забелязал брат Салимбене да тича по стълбите към лоджията.

Конрад подръпна брадата си, опитвайки се да очертае мислено цялата ситуация. Трътлестият хроникьор не беше от хората, склонни да излагат на опасност собствената си персона, най-малкото да „тичат“ накъдето и да било. Вероятно просто търсеше сламка, за която да се залови.

— Салимбене не би избягал, ако е имало някакъв шанс да се запази хрониката на Лео — заключи монахът. За такъв ръкопис вероятно би рискувал живота си. А дори е възможно да е готов да го открадне, за да попълни пропуските в историята на ордена. — Подозирам, че може да го е взел със себе си и да е избягал — продължи той. Стисна ръка в юмрук и го удари няколко пъти в другата си ръка, докато размисли. — А съм склонен да мисля, че е възможно да е предизвикал пожара само и само да се добере до ръкописа.

— В известен смисъл се надявам да си прав — рече Амата. — Поне ще знаем, че ръкописът не е унищожен.

— Най-вероятно се съхранява в някой от шкафовете на брат Лодовико. Орденът е твърде обвързан с миналото си, за да унищожи всяка следа от ръкописа на Лео. — Присви очи към обгорената стена на доскорошния скрипториум на Амата. — Не е дошло времето. Когато настъпи подходящият момент, нашият Бог ще ни каже къде е ръкописът.

Собствените му думи го накараха да се сепне. Улови се да се пита дали същото не се отнася и за проказата на Франциск. Може би не му е дошло още времето, определено от Бога, за да бъде оповестено откритието му. Може би Джироламо го бе помолил за отсрочка именно поради тази причина, давайки му следващите две седмици, за да осмисли точно това. Единственото безусловно нещо в този ден явно бе несигурността и тя караше стомаха му да се свива на топка, все едно бе ял несмилаема каша.

— Има и други новини — продължи предпазливо Амата и Конрад видя по изражението на лицето й, че този път новините са добри.

— Твоят търговец те е посетил — усмихна се той.

— Дори още по-добре. Записахме имената си за брак в църквата преди две недели. Искаме ти да ни венчаеш, понеже ти си този, който ни събра.

Конрад преброи на пръсти.

— Имената ви трябва да бъдат записани още два пъти. За последно се пада в неделята преди…

— Преди празника на светата стигма в чест на чичото на Орфео — довърши Амата. — Вече се сетихме. Според Орфео това е чудно знамение за нашата сватба — че венчавката ни ще съвпадне с празника на най-изтъкнатия представител на неговия род. Каза още, че така ще можем да си мислим, че цялата украса и тържественост са посветени само на нас. И свети Франциск със сигурност ще благослови дома ни с много деца.

Конрад вече не се усмихваше, но не сподели с нея резервите си. Първото изпитание за даденото обещание пред новия генерал-министър. Само кимна.

— Трябва да стане в деня преди празника на светата стигма.

Увлечена от собственото си въодушевление, Амата пропусна да забележи промяната в изражението му.

— Бог да те благослови, Конрад. Значи всичко е решено. — Обърна се към иконома си, цяла сияеща. — Маестро Роберто, чу кога планираме да се състои венчавката. Незабавно изпрати куриер до чичо Гуидо в Колдимецо. Остава още да купя panni franceschi за роклята ми. Нямаме никакво време. — Стисна Роберто за лакътя и едва ли не го извлече от двора, като се провикна през рамо: — Надявам се на празненството да те изненадам с нещо, Конрад.

Монахът разпери въпросително ръце, но тя само се засмя.

— Ако ти кажа сега, няма да е никаква изненада — извика тя, преди да се скрие от погледа му.

Щом остана сам, Конрад отиде при купчината руини. Наведе се и измъкна обгорено парче пергамент от овча кожа от купчината. Покрит в сажди, текстът се четеше трудно, но разпозна почерка на Якопоне и въпреки всичко го сгъна и го пъхна в робата си. Също като Амата, и той се надяваше, че хрониката е запазена непокътната, пък макар и завинаги недостъпна за него, в „Сакро Конвенто“. Иначе това парче пергамент би било единственото оцеляло свидетелство от петте десетилетия възмущение на Лео.