Джон Сак
Францисканският заговор (44)

XL

Пръв го забеляза един прокажен, клекнал пред входната врата. Съществото завъртя кречеталото си предупредително, преди Конрад да е слязъл по пътеката, която се спускаше от гората и разделяше двете най-дълги сгради на болницата. Привлечени от шума, от килиите си наизлязоха и други зяпачи в кафяви туники — от лявото крило жени и деца, от дясното — мъже. Надигна се нечленоразделно бърборене, придружено от радостни възгласи. Конрад застина насред крачка. Едва ли щеше да е по-ужасен, ако бе видял как мъртъвци излизат от гробовете си. За пореден път Лео го бе отвел в сърцевината на най-ужасните му страхове. Затвори очи и се помоли за избавление. Servite pauperes Christi, прошепна сам на себе си. Край сградите, където живееха прокажените, се издигаха две по-малки постройки. Конрад предположи, че там са помещенията за монасите и монахините от ордена на круцигерите, които се грижеха за болните. Един от монасите показа глава през отворен прозорец. От сградата излезе да посрещне пътника друг мъж — висок и слаб, с кафявочервеникава кожа, облечен в дълга червена роба и с докторска шапчица. Щом го зърнаха, прокажените притихнаха.

— Здравей, брате. — С дрезгав глас мъжът се представи като Матеус Англикус, Матю Англичанина.

— Бог да те благослови — отвърна Конрад. — Дойдох да работя при вас.

Матеус го изгледа от главата до петите, но не отвърна поглед, както бяха сторили хората на Орфео. Несъмнено бе видял и по-гротескни картини от неговата физиономия, та затова огледа Конрад така, както би гледал пациент.

— И защо реши да работиш тук?

— Следвам примера на моя учител, свети Франциск. Както и заради един обет.

— Повдигни си робата до глезените — рече Матеус. След като Конрад го направи, докторът сви устни.

— Както и очаквах. Ще трябва да изчакаш тук, докато ти донеса чифт сандали. Първо правило: никой от персонала ми не ходи бос в сградата на болницата.

— Не съм обувал сандали, откакто влязох в манастир — възрази Конрад. — Това е в разрез с обета ми за бедност.

— В такъв случай трябва да решиш коя от свещените си клетви ще спазиш. Ако ще работиш тук, трябва да се научиш да възприемаш заповедите ми като Божия воля. Духовното развитие на пациентите си оставям на монасите. А те от своя страна са поверили физическото си здраве на мен. Ако имаш нужда от успокоение на съвестта, мога да ти обещая, че тук ще живееш достатъчно бедно. А що се отнася до сандалите, ще се постарая да те снабдя с възможно най-грубите. — Конрад кимна неохотно и докторът се усмихна. — В такъв случай добре дошъл, брате. След като идваш направо от тъмницата в манастира, съм убеден, че си добър човек.

— Но к-как… — заекна Конрад. Матеус посочи окото му.

— Измъчвали са те. Косата ти е бяла, но кожата ти е бледа и свежа като на госпожица, доста време не е видяла слънце. Брадата ти не познава бръснач от няколко години. Глезените ти са ощавени и по тях личат белези от пранги. Освен това носиш опърпаната дреха на спиритуал и ходиш бос — и двете причини са достатъчни, за да бъдеш хвърлен в тъмница при управлението на Бонавентура.

— Значи знаеш за разцеплението…

— Някога и аз смятах да се присъединя към ордена, но предпочетох да нося червена роба вместо сива като твоята. Преди шейсет години папа Хонорий забрани свещеници да изучават медицина; впоследствие реших изобщо да не се замонашвам.

Конрад последва Матеус до входа на болницата. Там изчака, докато докторът се върне със сандали за него. Надигна се лек ветрец, който разхлади приятно челото му, но в същото време донесе до ноздрите му сладникавата миризма на разлагаща се плът. Устоя на порива да закрие носа си с ръкав или да се огледа да види наблизо труп или купчина кокали. Навлизаше в света на живите мъртъвци и знаеше, че отвратителната плът, която подушва, все още се крепи по скелетите на съществата, които продължаваха да надничат от нишите на килиите си. Лицето на най-близкия до него мъж, същият, който бе завъртял кречеталото, бе с плътните устни и синкавите възли на отскоро болен човек. Но плоският му нос предполагаше, че хрущялът отдолу вече е започнал да се разлага. Конрад си наложи да погледне и останалите. Мнозина, слава на Бога, криеха лицата си под забрадки, и отвръщаха на погледите му с незрящи очи. Но най-тежките случаи… Конрад видя гнойни кратери там, където някога са надзъртали очи, разлагащи се дупки на мястото на носове и усти, пихтиеста плът вместо брадички, увиснали уши, няколко пъти по-големи от човешките, длани без пръсти, ръце без китки, подпухнали или сбръчкани тела, петниста кожа или гнойни рани. Прокажените гледаха апатично, макар някои от жените да извръщаха засрамено обезобразените си лица. Няколкото деца, които се тътрузеха като възрастни джуджета покрай тях, бяха също толкова безразлични и гледаха Конрад с очи на възрастни.

Този парад на ужасите го пристегна в хватката на страховита замая. Монахът се запита дали всъщност пред него не се разкрива образът на неизбежното му бъдеще, болното му тяло в последен стадий на разпад. Молеше се Матеус да се върне колкото се може по-скоро и си отдъхна едва когато докторът му донесе сандалите. От гледката на прокажените се почувства напълно дезориентиран. Нежеланите сандали допълваха усещането му за нещо странно, а стъпалата му станаха напълно безчувствени. Вече не усещаше камъчетата в прахоляка, нито самия прахоляк, нито отделните тревички. Само кожа. Сякаш цялата повърхност на болницата бе застлана с кожа.

— Първият поглед отблизо винаги е най-потискащ — рече Матеус. Поведе Конрад към една стая в сградата зад болничното крило. — Засега можеш да останеш в моята килия, докато ти освободим място.

Стаята на доктора бе пълната противоположност на аналитичната мисъл на мъжа. Вътре имаше тясна койка, разположена в най-далечния от вратата ъгъл, малка масичка с два стола под единствения прозорец и дълга правоъгълна работна маса, която заемаше цялата централна част на помещението. На по-малката масичка бяха оставени череп и пясъчен часовник, а на стената над тях висеше нарисувано разпятие — за да напомня на пациентите на Матеус, че животът е преходен и ще дойде избавлението. Плотът на по-голямата маса бе почти изцяло зает от свещи, колби за урина, стъкленици с хапчета, алембик, хаванче и чукало, както и купчина овързани заедно ръкописи. Една книга на масата беше отворена на цветен кръг. Конрад си спомни, че беше виждал нещо подобно, докато учеше в Париж — беше в някакъв текст за изследване на урината: ако телесната течност на болния е червена и гъста, значи е сангвиник; ако е червена и рядка, е постоянно ядосан. Всички оттенъци — пурпурно, зелено, синьо, черно — съответстваха на някаква болест.

Шишенца с прах, обозначени с табелки със символите на химически елементи, буркан с успокояващата мандрагора и медицински билки — канела, кубеба и сушена кора от индийско орехче — висяха над камината. На рафта край койката на доктора имаше повече книги, отколкото Конрад бе виждал някога извън манастирската библиотека.

— Не зяпай така от вратата, брате — подкани го Матеус. Описа кръг с ръка. — Всичко това дължа на Константин Африканеца^[1]. След като прекара по-голямата част от живота си в кръстосване на Леванта, най-накрая се установи като монах в манастира „Монте Касино“. Посвети остатъка от затворения си живот на превеждане на медицински текстове за нас, студентите от Салерно. Трудеше се върху произведенията на древногръцките учители, запазени на арабски, както и над някои сарацински книги. Така Гален се превърна в нашата Библия (извини ме за сравнението), а десетте тома на „Пантехне“ на Али Абас^[2] знаехме наизуст.

Конрад разгледа рафтовете със смесени чувства, удивен от обема книги и смутен от любопитството на учения. Свети Франциск не би одобрил това! Подредбата на книгите потвърждаваше първоначалното впечатление на Конрад за логическата мисъл на домакина, макар че стаята като цяло го опровергаваше: прочутите гърци Гален и Аристотел на най-горния рафт, сарацинските философи лекари — под тях. Забеляза четири от четирийсет и двете съчинения на Хермес Трисмегист^[3], Тhetrum saniatis от Абул Асан, монография върху кучешкия бяс, законите на медицината от Авицена и на по-долната полица — равин Маймонид и другарите му испанци Авензоар и Авероес.

Най-долният рафт явно съдържаше произведения, написани от учителите на Матеус от Салерно: някой си Тротула от Салерно, както и фармакопея, Antidotorium, от маестро Препозитус от същата школа. Последната стоеше изправена върху камара книги за медицинската употреба на билките, включително Платеариевата De virtutibis herbarum. Защо ли християнските автори са подредени на най-долната лавица, запита се Конрад?

Разгърна Methodus medendo от Гален и смръщи чело срещу заглавната рисунка: езичникът Ескулап стиснал крилатия жезъл, а от двете му страни неговите дъщери — Хигия и Панацея.

— Добрият християнин би намерил доста недостатъци в тази сбирка — не се стърпя той. — Бих предпочел да видя на тази страница изображение на светите близнаци Космос и Дамиан или на Сан Антонио Абас. Те също са символи на вярата в целебната сила на Бога.

Матеус сви рамене.

— Повярвай, брате, с удоволствие бих събрал лекари от нашата собствена вяра, но не познавам други, освен учителите ми в Салерно. Тъжно, но нашата Света майка църква продължава да гледа на тялото като проклятие, а на болестта — като на Божие наказание. Чувал съм за един каещ се грешник от Асизи, който някога се молел поетично да му се даде някакъв вид болест: О Signor, per cortesia, manname las malsania! Бил готов да приеме всичко — квартана или терциана, водянка, зъбобол, болки в корема, пристъпи. Кажи ми — как може моето лечителско изкуство да противостои на подобно отношение?

Конрад остави Гален на мястото му и се засмя.

— Мисля, че познавам този грешник. Ще се радваш да научиш, че понастоящем се радва на цветущо здраве, каквото не е имал от години.

— Това наистина е добра вест. Надявам се да не е твърде непосилно за него.

Конрад почеса косматата си буза с длан.

— Кажи ми къде според теб се корени болестта, ако не е наказание за злата природа на човек или желание от страна на Бога да изпробва неговата твърдост?

— Имаш предвид стълбата на Йов.

— Това е един пример, да — съгласи се Конрад. — Или след като се намираме в болница, човек може да се сети за Бартоло, прокажения от Сан Джиминяно. Той носел кръста си с такова радостно примирение, че хората го нарекли Йов от Тоскана.

Лекарят се замисли, преди да отговори.

— Истината е, че нито аз, нито моите колеги можем да кажем къде се корени болестта. Както обичаме да се изразяваме, Гален казва не, Хипократ казва да. Лекарите имат разногласия и никой не може да каже кой е прав. Матеус разрови купчината ръкописи, без да спира да говори. Накрая извади един тъничък.

— Почини си за малко край прозореца, брате, и прегледай това. Съвсем кратко е, писал го е един мой земляк, Бартоломеус Англикус. По стечение на обстоятелствата той също е бил монах във вашия орден. Прегледай го, моля те, докато стане готова килията ти. Ще ти даде известна основа за работата, която ще вършиш.

След като Матеус излезе, Конрад доближи книгата до лицето си. Не се беше опитвал да чете, откакто изгуби окото си. Вдигна пергамента към светлината, идваща през прозореца, и присви леко очи, за да фокусира по-добре буквите и думите.

Брат Бартоломеус започваше с причината за проказата, като изреждаше храните, които прегряват кръвта и причиняват скорошно разпадане: пипер, чесън, месо от умряло куче, небрежно консервирана риба и свинско, некачествен хляб, омесен от заразена пшеница или ръж. След това се впускаше в подробности, които дойдоха твърде много за чувствителността на Конрад, като описваше заразния характер на болестта: как небрежният човек може да се зарази от плътски контакт с жена, която е преспала с прокажен, как бебе, което суче от гръдта на прокажена дойка, всмуква смъртта през женската гърда, как дори може да се наследи. Пергаментът затрепери в ръката на Конрад, докато четеше последния източник на проказата: „Дори дъхът и погледът на прокажения могат да се окажат заразни.“ Според Бартоломеус излизаше, че не е изключено Конрад вече да е поел болестта в себе си — нищо, че повечето от очите, които се взряха в него на пътеката, бяха незрящи.

Преглътна отвращението си към прочетеното. Авторът прекрачваше границите на скромността. Но така или иначе заразените с проказа посредством плътски контакт все пак получаваха справедливо наказание за греха си. Нито Бартоломеус, нито Матеус можеха да го убедят в противното по този пункт. Относно наследствеността, нима в Светото писание не е речено: „Бащите ядоха кисело грозде, а зъбите на децата скоминясаха“?^[4] Така дори в този случай прокаженият плащаше цената за греховете на предците си. Бартоломеус го признаваше, преди да премине към лечението на прокажените. „Проказата почти не се лекува, освен с Божията помощ“ — очевидно, след като Бог е този, който заразява с болестта.

Въпреки всичко Бартоломеус изреждаше и няколко не духовни възможности за лекаря: пускане на кръв (стига силата на прокажения да позволява); прочистване от паразити и язви; лекарства, приемани вътрешно, помади и мазила отвън. Английският монах заключаваше: „за лечението или прикриването на проказата най-доброто лекарство е червена пепелянка с бял корем, стига отровата да бъде премахната, а опашката и главата — смазани. Тялото й, наложено с праз лук, трябва да се приема и дъвче често.“

Конрад върна книгата на мястото й точно когато Матеус се върна. Усети как в душата му се надига предишната му заядливост и склонност към дебат. Но докато преди три години би започнал да спори с Бартоломеус, днес умееше да си държи езика зад зъбите. Бог го бе изпратил тук, за да се учи. Трябваше да пита и да слуша, не да спори.

— Опитът ти потвърждава ли предположенията на твоя сънародник?

Матеус взе книгата и й хвърли един бърз поглед, като кимаше с глава.

— Хранителен режим — рече накрая, като посочи с пръст текста. — Тук сервираме само пресни меса. А по това време на годината, когато има плодове и зеленчуци, имаме няколко случая на пълно излекуване.

Отговорът му изненада Конрад.

— Мислех, че единствено чудо може да излекува прокажен.

— В родината си съм чувал за случаи на чудодейно изцеление, най-вече в храма на Тома от Кентърбъри. В кладенец в криптата на светеца има вода, смесена с капка от неговата кръв, и мнозина твърдят, че са се излекували, като са пили от нея. Но тук единствените успехи, които сме постигнали, са чрез хранителен режим.

— Но в такъв случай защо не се излекуват всичките ви пациенти?

Матеус се усмихна.

— Имаш чевръста и аналитична мисъл, брате. Може да направя и тебе лекар. И въпросът ти е добър. — Прокара пръст по ръкописа на Бартоломеус, докато намери конкретен пасаж. Думата lepra, или „люспест“, в езика на гърците, описва редица болести, в които кожата се отлюспва. Тук има много подобни случаи, има хора, прогонени от домовете си от някой свещеник, който си няма никаква представа от болестта — как кръвта на прокажените църка, когато се разтърка между дланите на ръцете, или изплува на повърхността в купа чиста вода, загубата на чувствителност на пръстите на ръцете и краката, червеникавият оттенък на кожата.

Някои от тези кожни болести са лечими; върнал съм не един и двама от моите пациенти при семействата им. Но онова, което наричам „същинска проказа“, което гърците наричат elephantiasis заради удебеляването и загрубяването на кожата, в моя опит е нелечимо. Пробвал съм прочистване и пускане на кръв, цял куп лекове, препоръчани от различни автори — дори лекарства, приготвени от животни.

— Като например дъвчене на месо от пепелянка?

— Червено-бялата пепелянка се среща много рядко в тази част на света. Но съм налагал раните на прокажени с безоар, приготвен от очи на елен, според рецептата на Авензоар. Традиционното лечение на раните, като например налагане на раната с горещите вътрешности на умиращо куче или котка, също не дадоха резултат.

Матеус свали шапчицата си и се отпусна на стола срещу Конрад, внезапно помръкнал.

Монахът се вгледа в руменото лице на събеседника си по-отблизо, разгледа тънките му вежди, забеляза обезцветената бучка на челото му, както и едно подуване на ухото, което не бе видял досега. Лекарят се усмихна тъжно.

— Да. И моят ред идва — скоро. — Тонът му показа на Конрад, че вече е приел неизбежното.

— Значи все пак болестта е заразна, както твърди Бартоломеус.

— Очевидно, макар че прекарах тук петнайсет години, без да проявя нито един симптом — досега. Повечето от монасите, които ми помагат, се заразяват след две-три години. Ако си решил да останеш по-дълго, трябва да се тревожиш за здравето си. Макар че пък възрастната монахиня е тук от двайсет и две години и все още не е проявила нито един симптом.

— Но в такъв случай как се разпространява болестта?

— Де да знаех. Стараех се да следвам казаното от Бартоломеус. Например проведох изключително целенасочени разговори с онези, които са били женени, преди да дойдат тук. Повечето са продължавали интимния си контакт с партньора дори след проявяването на първите симптоми, но обикновено съпрузите им не са пострадали. Изключенията са сред онези, които са продължили да целуват партньорите си дори след като по устните им са се появили пришки.

Матеус сви рамене.

— Виждам, че откровеността ми те притеснява, брате, но се опитвам да ти отговоря поне донякъде на въпроса. Физическото поведение на човека е грижа на лекаря; тялото е само плочата, върху която пишем. Както вече казах, оставям моралните оценки на вас, свещениците.

Във всеки случай, започнах да вярвам, че устата е най-заразната част от тялото на прокажения. Именно поради тази причина персоналът ми е обут в сандали — за да предпазват стъпалата си от слюнката на пациентите.

Конрад прокара пръсти през брадата си. Представи си Франциск, Лео и другите пионери монаси, които са работили с прокажените в същата тази болница преди около шейсет години: боси, постещи, ограничили се до най-проста храна, дори са целували нещастните души по устата, за да докажат смирението си. Но не бе чувал за нито един случай, в който монах да се е заразил с болестта — така че явно са се ползвали от Божията закрила в изпълняването на светите си задължения. Конрад заключи, че теориите на Матеус се основават най-вече на догадки. При все това той беше благодарен за дадените му сандали и намести пръстите си в тях.

 

Орфео огледа опустошената лоджия и обгорените купчини дъски и греди в двора на Амата.

— Не е най-подходящата обстановка, в която да ти споделя новините — рече той съчувствено. — Добре поне, че няма пострадали, Аматина.

Жената пое ръката му и прислони глава на рамото му.

— Лоджията не е нищо. Ще я построят наново преди зимата. Това, което ме натъжава, е загубата на свитъка на Лео.

— Не би могла да го предотвратиш по никакъв начин. Брат Конрад ще разбере. Ще види в цялата работа Божията воля. Както си е.

Тя успя да се усмихне вяло.

— Толкова се радвам, че се върна, Орфео. Бях изгубила почти всякаква надежда, че ще те видя пак.

— Мислех, че ти си тази, която не желае да ме вижда. При следващата ти среща с монаха можеш да му благодариш, че ми помогна да се отрезвя. Брат Конрад едва ли ти е казал, но тъкмо товарех каруците на сир Доменико и се готвех да тръгвам за Фландрия, когато той ме спря.

— Нямах представа. Конрад не се е връщал тук, откакто е разговарял с теб. Доменико не се ли ядоса, че го забавяш? Вече може и да не стигнеш до Фландрия, преди да завали снегът.

— Повече няма да работя за него — заяви Орфео. Ритна парче обгорено дърво, което литна право над купчината край чешмичката.

— Орфео! Не! Но как ще преживяваш?

Лицето му засия в усмивка.

— Точно това дойдох да ти кажа. Сир Доменико е възрастен човек, изхабен от годините въртене на търговия. Предложих му да купя всичките му стоки и каруци, добитъка, всичко — дори склада и сергията му на пазара. И той прие. Естествено, сам не бих могъл да платя исканата цена, но брат ми Пикардо се съгласи да се включи с половината от сумата и да станем партньори.

— Пикардо ще застане срещу братята си?

— При положение, че му се удава възможност да стане самостоятелен — да. След смъртта на татко Пикардо получи известна сума пари, но като цяло семейната търговия премина в ръцете на Данте, най-големия ми брат. Оттогава Пикардо страда от съвместната им работа.

Както и да е, останалата част от парите ще заемем от лихвар. При добър късмет и търговски успех ще успеем да изплатим всичко за няколко години. И ето тук идва най-хубавото: Пикардо е съгласен да поеме по-голямата част от пътуванията. Аз ще се грижа за склада и пазара и ще обработвам документацията от тук, от Асизи.

Обърна се и застана лице в лице с нея, като нежно я откъсна от себе си. Взе ръцете й между своите и я погледна право в очите. За момент дворът, опушените каменни зидове и дори очертанията на тялото му се размазаха пред очите й, щом го погледна. Виждаше само огъня, бушуващ в погледа му.

— Сега вече можем да се оженим, Аматина, да създадем свое семейство, стига ти да го искаш. За себе си знам, че искам теб, че обичам теб. Парите не са толкова важни за мен. Двамата сме си достатъчни един на друг; другото ще дойде с времето и с усилната работа.

Амата освободи ръцете си.

— И ти ще се задоволиш е непретенциозните домашни удоволствия?

— Мога само да ти обещая, че ще направя всичко по силите си.

— Не бих и могла да искам повече.

Тя се поколеба, но само за миг, след което скочи и обви ръце около шията му.

— Орфео. Искам да знаеш, че те желая повече от всичко на света. Ето това очаквах да ми кажеш в нощта, преди да се разделим.

Орфео я притисна плътно до гърдите си.

— Трябва да разбереш, че понякога затъпявам и губя цялата си находчивост. Обещавам да се старая и за в бъдеще да не допускам това да се случва.

Амата зарови лице в топлите дипли на дрехата му, докато усети, че прегръдката му се отпуска. Усети, че той гледа нещо или някого над рамото й. Щом се освободи, видя Пио да стои смутен в дъното на двора. Зад него, в сенките на галерията, внезапно се разшетаха цял рояк прислужнички и взеха да бършат прах и да чистят.

— Вечерята е почти готова, мадона — обяви Пио.

— Ще се женим, Пио — извика му Орфео. Младежът се ухили до уши и започна да върти глава ту към Орфео, ту към Амата. Неясно защо, но реакцията му я разочарова. Вероятно бе очаквала по-съкрушена реакция от човека, който бе страдал по нея толкова години.

— С ваше позволение, мадона — Пио се обърна към господарката си с нисък поклон. — Аз също бих искал да се оженя.

— Ти, Пио? Но за коя? — Огледа събралите се прислужнички и видя, че погледите на всички са обърнати към Габриела. Момичето пламна, а цялата групичка се разпръсна със смях към вътрешността на къщата. След жените се оттегли и поруменелият Пио. Тогава Амата си спомни, че в нощта на пожара тя бе събудена от Габриела, докато Пио бе човекът, събудил мъжете. Как не го бе забелязала досега? Дона Джакома със сигурност би усетила, че пред очите й се разиграва любовен романс.

— Хубаво е, че не знам всичко, което се случва в дома ми нощем — прошепна тя на Орфео. — Мисля, че именно моята небрежност или невежество спаси това място от пълно унищожение.

Амата пое протегнатата му ръка и походката й възвърна обичайната си жизненост, щом се отправиха към голямата зала.

— Що се отнася до парите… Просто исках да съм сигурна, Орфео. Всъщност изобщо не е наложително да вземаме на заем от лихвар. И ако се наложи, съм готова да работя рамо до рамо с теб така, както би работил мъж. Също така се надявам, че ти… че ние ще пътуваме от време на време. И двамата знаем, че във вените ти вече тече солена вода. Пък и още не съм видяла изгрева, а също и витражите на Лионската катедрала…