Джон Сак
Францисканският заговор (16)

XII

Конрад, естествено, имаше представа. Нещо повече — той знаеше точно защо Амата е нарекла каещия се грешник свой братовчед и защо споделя дълбоката му скръб по неговата съпруга. Но за връзката помежду им бе разбрал от изповедта на Енрико и нямаше право да наруши светостта на тайнството на изповедта.

Отшелникът би искал да съчувства повече на загубата на младата жена, преживяна при смъртта на братовчедка й, ала яростта от поведението й гореше тъй пламенно в гърдите му, че поглъщаше всяко състрадание и съчувствие. Напомни си, че самата Амата е все още почти дете, малко по-голяма от Енрико, но разумните доводи не помагаха. Отвътре му напираше да изкрещи. Да заридае — за мъртвото момче, за Якопоне и изгубената му Вана, за Амата — за всички хора, които драпаха тъй яростно и отчаяно към Страшния съд. И над собствената си прибързаност. Събитията от тази тягостна нощ нямаше да се случат, ако не бе допуснал да бъде въвлечен в лабиринта на Леовите тайни, ако си бе останал в горската колиба. Chi non fa, non falla, обичаше да казва здраво стъпилият на земята баща на Розана. Който не опитва, не греши.

Но ето че сега двамата с Якопоне трябваше да понесат най-тежките последствия от неговия избор. И да се освободят от тялото на Енрико.

Той потупа каещия се по гърба.

— Хайде, приятелю. Да изпълним дълга си. — Опита се да го каже делово, като поне за миг загърби мъката, помрачила духа му. — Момчето трябва да бъде погребано в „Сакро Конвенто“. Монасите ще уведомят семейството му.

Двамата мъже вдигнаха носилката и продължиха нататък; по нанадолнището по-високият Якопоне тръгна отпред. Пътеката към града се гушеше под тунел от дървета, където бе толкова мрачно, че Конрад имаше чувството, че са попаднали в някоя от подземните галерии в отвъдния свят. Във въображението му гъсталакът избуя в прословутото растение асфодел, просмукано от черната отрова, капеща от пастта на триглавия Цербер — растението, от което магьосници приготвят смъртоносни еликсири. Подобно на древния певец Орфей с неговата лира, те се спускаха дълбоко в недрата на Хадес в търсене на изгубената… на кого?

Легендарният певец поне е имал своята Евридика — неговото основание да се възправи срещу ужасните препятствия; докато Конрад не се стремеше към конкретна цел — най-много да подири няколко неясни отговора. И въпреки това имаше чувството, че е тласкан неизбежно към катастрофата на личната си трагедия.

Отшелникът се тревожеше и за кльощавия певец, който се тътрузеше по пътеката пред него. След разпалената си реч на площада Якопоне бе потънал в упорита и смущаваща меланхолия, от която излезе само за кратко, колкото да противодейства на нападението в пещерата. Какво ли щеше да стане с него, след като пристигнат в Асизи? Ако градът го приеме за каещ се грешник, няма да му се случи нищо лошо; но ако го сметнат за луд, спрямо него щяха да бъдат приложени същите закони, които се отнасяха и за прокажените, дръзнали да пристъпят отвътре на градските стени. Щяха да го замерят с камъни — най-малко. Както всеки малчуган в Губио знаеше.

Освен това Конрад се питаше какво ще стане със самия него. Щом братята в Губио са го очаквали, вероятно в „Сакро Конвенто“ също са уведомени за пристигането му. В същото време беше напълно наясно, че единственият му шанс да намери отговори на загадката на Лео е скрит зад манастирските порти.

Укори се, задето изпитва страх. Повтори си един ред от „Отче наш“, който си казваше често-често, откак напусна горския си дом: „Да бъде Твоята воля. Амин, амин.“ Напомни си, че най-ужасното нещо, което биха могли да му сторят монасите, бе да го изпратят при хората, които обича най-силно на този свят — брат Лео и свети Франциск.

Най-сетне двамата с Якопоне прекосиха гората и излязоха сред гола скалиста местност. Долу в ниското отшелникът зърна портите, водещи към североизточната част на града. Това беше най-прекият им път към Асизи, но гледката на опърпан отшелник и печален каещ се, понесли на носилка мъртвото тяло на момче, със сигурност би привлякла внимание.

— По дясната пътека — провикна се той.

Пътеката, тясна и лъкатушеща като планински поток, се виеше през хълма над градските укрепления и северните стени. Щом стигнаха до най-западния край, там, където базиликата на свети Франциск и „Сакро Конвенто“ се откъсваха от града във величествено усамотение, двамата заслизаха по склона, сегиз-тогиз петите им се удряха в някоя туфа трева, щръкнала самотно върху ронливия глинест терен. Щом наближиха портата „Сан Джакомо ди Мурорупто“ Якопоне понадигна глава и стисна по-здраво коловете на носилката. „В леговището на звяра“, рече си отчаяно Конрад.

— Бог с тебе, братко — провикна се отшелникът към цивилния часови на минаване през портата. Мъжът посегна към оръжието си и тръгна заплашително към тях, после сръчка с острието на копието си неподвижния товар върху носилката.

— Какво е станало тук?

— Наложи се да прекараме нощта на открито — отвърна отшелникът. — Бяхме нападнати от шайка разбойници, които раниха смъртоносно нашия приятел. Носим трупа му в „Сакро Конвенто“.

Пазачът отмести очи към Якопоне и явно не остана особено доволен. Вероятно търсеше белези по грубата кожа на нещастника. Закрачи около тях, като замислено се почесваше по гърдите така, както по-философски настроен човек би попипвал брадата си. Най-накрая ги пусна.

— Ще следя дали наистина отивате там — рече им. От мястото си при портата стражът разполагаше с необезпокоявана гледка към площада пред горната черква на базиликата и към стълбите, водещи към долната черква на „Сакро Конвенто“. Конрад лекичко подбутваше Якопоне да върви през площада. Продължителното мълчание на каещия се го изнервяше, а и им спечели подозрителното отношение на часовия.

Физиономията, която се появи зад зарешетеното прозорче върху манастирската порта, щом Конрад дръпна въжето на камбаната, изглеждаше не по-малко скептична. Отшелникът обаче си отдъхна. Портиерът не му беше познат, а и онзи явно не го познаваше. Пък и съдейки по извивката на горната му устна, младият монах вероятно бе по-притеснен от опърпаните одежди на странниците, отколкото от трупа, който лежеше в прахоляка между тях.

Конрад повтори пак историята с нападението.

— Донесохме момчето, за да бъде погребано — рече той. — Беше тръгнал да става послушник в нашия орден. Носи писмо, адресирано до брат Бонавентура и изпратено от епископа на Генуа.

Монахът сякаш изобщо не чу обяснението му.

— Възнамерявате ли да прекарате тук нощта? — Думите се изтръгваха от устните му като парчета лед, вкочанени като земята, която Конрад усещаше под краката си.

— Аз — не. Поне засега.

Нямаше представа колко точно опърпан изглежда, макар че изражението на портиера беше доста красноречиво. Ако останалите монаси преценяха, че Конрад ги отвращава с демонстрираната си бедност, можеше пак да се озове в тъмницата на манастира, без изобщо да има възможност да припари до библиотеката. Сега, когато най-сетне пристигна пред портите на „Сакро Конвенто“, установи, че се колебае дали да прекрачи прага.

— Не мога да отговарям от името на спътника си — додаде. Извърна се към Якопоне, ала той се бе изпарил безшумно като роса, изветряла от плочите на покрива.

Конрад разпери вяло ръце.

— Моля ви, помогнете ми да внесем момчето — обърна се той към портиера. — Спътникът ми… — Думите му увиснаха във въздуха, понеже не успя да намери никакво извинение за изчезването на Якопоне.

Вратата се отвори с ядно скърцане. Без да каже нито дума, младият монах се наведе към по-близкия край на носилката и издърпа тялото на Енрико през прага; дори не изчака Конрад да повдигне другия край. Странникът явно му се беше сторил ужасно досаден, реакцията му бе свидетелство за това, и колкото по-скоро си тръгнеше по живо по здраво, толкова по-добре за портиера.

Конрад хвърли последен поглед към трупа на момчето, което така и не успя да стане послушник, към двата улея, оставени от страничните колове на носилката… и към расото, от което бяха скалъпили самата носилка. Толкова беше разсеян, че за малко да забрави за мъртвия монах и шайката!

— Има още един пострадал монах — продължи той. — Намира се в полуразрушен параклис недалеч от кръстовището за Порциано. Брат Дзеферино.

Портиерът тутакси го погледна. Името очевидно му беше познато.

— Оставили сте ранен монах, за да ни донесете този труп?

— Когато напуснахме параклиса, и двамата бяха живи. Обещах на монаха да изпратя помощ. Сигурен съм, че няма да се поколебаете и ще пожертвате двама здравеняци да се заемат с тази задача.

Портиерът подири погледа на Конрад, опитвайки се да проумее по какъв начин този дрипльо е свързан с Дзеферино.

— Ще се заема с това — рече накрая. Вдигна ръка върху портата, но Конрад го спря.

— Още един въпрос, братко. Случайно сред вас да живее брат на име Якова?

— Брат Якова ли? Не познавам монах с такова име. Да не би да имате предвид синьора Якова? Якова е женско име.

Това беше самата истина. Конрад изведнъж се почувства пълен глупак, задето не бе обърнал внимание на толкова очевиден факт. Вероятно бе разчел погрешно бележката на Лео. Прииска му се да извади писмото още на мига и да огледа съобщението за пореден път, но успя да се въздържи. Портиерът продължи да го наблюдава, както и цивилният страж, проследил странниците през пиацата и застанал на най-горното стъпало. Конрад се запита дали онзи е проследил и оттеглянето на каещия се грешник. Ако беше така, то стражът определено е преценил, че отшелникът е по-подозрителният от странната двойка.

Придърпа качулката на главата си.

— Благодаря за помощта, братко. Би било много учтиво от твоя страна, ако предадеш писмото на епископа на генерал-министъра ви. Все пак заслужава отговор.

— Брат Бонавентура ще прецени това — отсече портиерът и затръшна вратата.

Изведнъж откъм плетеницата от улици зад гърба на Конрад прозвуча тромпет. Той се усмихна широко. Явно спътникът му бе добре. Рибата бе попаднала в свои води.

Изпитал двойно облекчение — поради факта, че Якопоне не е застрашен, а и поради собствената си моментна безопасност — Конрад побърза да напусне „Сакро Конвенто“. Знаеше, че съвсем скоро ще се върне на това място, но му се щеше да използва останалата част от деня, за да се наслади поне за малко на самотата си. Откакто Амата се появи в отшелническия му дом, той не бе оставал сам нито за миг. След като остави манастира и портиера зад гърба си, забави крачка и пое по „Виа Фонте Марчела“.

Навлязъл в самия град обаче, Конрад осъзна, че ще трябва да се задоволи с усамотение само в мислите си. Улиците се оказаха пълни с живот.

Хлапета, още не достигнали възрастта, на която ще бъдат взети за чираци, профучаваха покрай него на крещящи банди, принуждавайки го да отскача към къщите, за да избегне директния сблъсък. Над площадите жужаха звуците и ароматите на търговията. Щавачи и кърпачи на кожи, майстори на сребърни изделия и производители на вълна, както и бояджии, тъкачи, тепавичари, плъстовачи, майстори на различен вид оръжия, сарачи — всички се бяха отдали на трескав труд. И тогава Конрад се сети, че съвсем скоро предстои Панаирът на жътвата. Търговците и занаятчиите се готвеха за събитието с пълна пара.

За шестте години, откак бе напуснал града, Асизи му се видя по-голям и благоденстващ. Мина покрай няколко бригади зидари, които облицоваха стари дървени къщи с тухли и камък. Централните улици бяха павирани и с прокарана канализация за мръсните води. Удиви се на новите канали, каквито бе виждал само веднъж в живота си, в годините, прекарани в Париж. Беше толкова близко до ума да се направи. Защо бе отнело толкова време, докато се случи и в Умбрия? А замъците! Замъците на аристокрацията се бяха умножили като плевелите, които избуяваха след като кастеланите напускаха извънградските си имения и се заселваха в града. Бяха толкова масивни и високи, че покриваха улиците с постоянна сянка.

Следвайки естествения релеф на града, Конрад се спусна към долната му част и портата „Сан Антимо“. Беше решил да прекара следобеда сред природата, в долината южно от Асизи, а през нощта да преспи извън стените, в Порциункола — параклиса, наречен „парченцето“, където всъщност е било положено скромното начало на историята на ордена. В храма, където са се молили първите францискански монаси, вероятно още имаше непокътнати килии — поне когато напусна Асизи, се намираха. На сутринта щеше да потърси благодетелката на Лео, която по всяка вероятност бе осигурила пергамента за писмото му — вдовицата дона Джакома.

Щом Конрад остави зад гърба си сенките на замъците и къщите, въздухът се затопли осезаемо. Излезе от очертанията на града и се отправи към стара горичка от чворести маслинови дървета, натежали от плод. Заоглежда се, докато не откри по-младо дръвче с гладка кора. Избра си огряно от слънце петно и седна, опрял гръб о ствола. Извади комат хляб от торбата с храната и докато дъвчеше, препрочете бавно писмото на Лео.

Нищо ново.

Вдигна пергамента на една ръка разстояние, като закри с него слънчевия диск. Хитроумният брат Лео може да е използвал мастило, което се проявява само при нагряване. Но учителят му го разочарова за пореден път. Съобщението не съдържаше ни повече, ни по-малко от вече известното му.

Прочети с очите си, разбери с ума си, почувствай със сърцето си истината на житията. Жития. В множествено число. Може би оттук трябваше да започне. Но кои жития? Към тях несъмнено се числеше пространната версия на Бонавентура на житието на свети Франциск. Бог му го доказа, като го подтикна да се отбие в „Сант Убалдо“ на четвърти октомври. В „Сакро Конвенто“ едва ли ще е проблем да намери екземпляр на Пространното житие.

„Първото на Тома“ — може би се намекваше за житие от същото време — първото описание на живота на свети Франциск, направено от Тома от Челано. Но местните първенци на ордена го бяха запретили за чужди очи преди пет години, заедно с всички мемоари, предшестващи одобреното житие на свети Франциск от Бонавентура. Дори в библиотеката на „Сакро Конвенто“ все още да се пазеше екземпляр от биографията на Тома, едва ли щяха да му позволят да я види. А навярно съществуваха и други жития, които брат Лео би искал Конрад да прочете, макар писмото да не предлагаше повече възможности за тълкуване, отколкото Конрад успя да прозре.

Въпросът за монаха с женско име също не му даваше мира. Лео ясно бе изписал „Брат Якова“. Но и портиерът беше прав — Якова си е женско име. Дали пък Лео не е имал предвид „Яково“ или „Якопо“, или „Яков“? Имаше толкова много варианти. А в същото време той не знаеше откъде да започне. Последното, от което се нуждаеше, беше погрешно изписано име или подвеждаща следа.

В един момент, когато слънцето се изкачи високо на небето, Конрад престана да търси смисъла на писмото. Започна да си повтаря думите наум, докато ги наизусти съвсем гладко и те му станаха близки, като молитва от детството. Най-накрая се изправи с мъка на крака, нави пергамента на руло и го пъхна обратно в диплите на расото си.

Надигна се вятър, който запрати в краката и глезените му талази влажни обрулени листа. Конрад тръгна безцелно през овощната градина, поспря, за да вдигне подкастрен клон. Взря се в ожуленото място, което стигаше до средата му, после заби клона в миризливата смес от сивозелени маслинени листа, слама и изпражнения, нахвърляни между две редици дървета. Повдигна горния слой на полуразложената маса и отдолу го лъхна топъл влажен въздух. Когато му дойде времето, фермерът ще се сдобие с плодородна почва; и когато му дойде времето, Конрад ще получи отговорите си. Засега и компостът, и намеците на Лео имаха нужда да узреят.

Захвърли осакатения клон настрани. После се сети за един начин за приготвяне на тор, на който го бе научил баща му. Огледа се, за да се увери, че наоколо няма никого, повдигна расото си и се изпика върху купчината. Спомни си колко голям се беше почувствал, когато двамата с баща му уринираха един до друг в градината през онова утро, когато навърши пет.

Макар да му липсваше утехата на бащината любов, не беше човек, склонен да отваря наново вратите на миналото. Спусна расото си и се укори за колебанието си в любовта на своя небесен отец. Да, определено, когато му дойде времето, ще получи нужната съставка, за да помогне на несвързаните слова на Лео да узреят и ферментират. Устните му се изкривиха в мимика, наподобяваща усмивка, като си представи до какво може да доведе едно Божествено изпикаване.

Отшелникът отчаяно се нуждаеше да запази този ден за себе си. Остатъка от него прекара в блажено обикаляне на свещените за ордена му параклиси. Най-напред се разходи към река Торто, до останките от недодялана колиба, където пионерите францисканци са положили трудното и изпълнено с несгоди начало на делото. Изкачи се на Монте Субасио чак до високите canceri — пещерите, давали убежище на Франциск в миговете, когато се е нуждаел от усамотение и пост. После, докато сянката пълзеше бавно по склона, се спусна още веднъж към реката край града. Щом тъмнината се сгъсти, Конрад дояде остатъците от храната, която бе взел със себе си, и влезе в параклиса на Порциункола.

Отшелникът постоя неподвижен на пътеката, докато очите му привикнат на слабата светлина. Огледа дървената фигурка на Христос, увесена над олтара, стори му се, че тялото се гърчи на кръста при трептенето на едничката газена лампа. Конрад имаше чувството, че вижда пред себе си молещия се свети Франциск, сякаш чуваше думите му, понесени от течението, което свистеше през тесните прозорчета на стаичката.

Лео му бе разказвал как светецът е стоял с часове на колене пред това разпятие и е ридаел. Понякога Франциск се просвал на мръсния под с разперени ръце, докато мускулите му започнели да пулсират, като прибавял собствената си болка и самота към жертвения момент, към кървавата самота на пожертвания Бог. Хората познаваха Франциск като ведър светец, огласящ пътищата с песните си. Бяха чували и суровите му призиви към покаяние и себеотричане. Но никой не познаваше по-добре от Лео дълбините на неговото самоизкупление, нямаше представа как той е подлагал на глад и унижения брата Магаре (както сам наричаше тялото си). Обричаше телесата си на безсънни бдения, без да обръща внимание на болести, умора, лишавайки се дори от най-тънка завивка в мразовитите февруарски нощи. Преживяваше на отвратително безвкусна храна, която на всичкото отгоре смесваше с пепел, докато, нищо чудно, омаломощеният звяр рухне, неспособен да следва реещото се във висините въображение, да догони душата, която — напускала тъй рядко клетката си, за да литне към небесната шир — се откъсваше и продължаваше сама, най-сетне свободна от мудния и неблагороден Fra Asino^[1].

Докато Конрад съзерцаваше разпятието, усети как по снагата му пропълзява изгаряща жега. Обхвана гърба и раменете му, после се разля по ръцете му и ги повдигна във въздуха, докато позата му не се превърна в точно подобие на издъхващия Христос. Главата му клюмна на една страна и в тази поза той застина като в замая, докато всичките му страхове и колебания, терзали го на прага на „Сакро Конвенто“, не се процедиха през тялото му — докато не усети с увереността на най-съкровеното си аз, че е готов и не е сам.

— Да, Господи — прошепна с глас. — Готов съм на всичко, което пожелаеш.

Този път сърцето и устните му се движеха в синхрон.