Джон Сак
Францисканският заговор (28)

XXIV

До първата седмица на декември зимата в Асизи бе във вихъра си. Свистенето на вятъра през покритите прозорци на стаята, където Конрад четеше, се превърна в непрестанен вой, сякаш всички духове на небето и земята се бяха обединили в прискърбен хор. Планината Субасио и околните хълмове отдъхваха в неспокоен сън. През полупрозрачния плат на прозорците проникваше само унила светлина — дори по обяд. Принуден да чете на оскъдната светлина, която му осигуряваше огнището, или на свещта, Конрад напредваше бавно. Свирепи талази връщаха дима обратно в комина и го задавяха със сладко-горчивия мирис на хвойнови клони, които една селянка докарваше с мулето си всяка сутрин. Винаги можеше да занесе ръкописа си в по-светлата дневна, където учеха Амата и Пио — там прозорците бяха по-големи и коминът дърпаше добре, — но многото непознати, които минаваха през къщата, и необходимостта да работи тайно го правеха подозрителен. Веднъж брат Федерико си позволи да нахълта в стаята на Конрад, докато той работеше. Конрад направи всичко възможно да го заблуди с версията за новата книга на Тома от Аквино „Сума на теологията“, която беше чел наскоро в „Сакро Конвенто“, докато междувременно, без да спира да говори, успя да затвори ръкописа на Челано зад гърба си. Всеки пътуващ учен би бил заинтригуван — съвсем разбираемо — да попадне на подобни книги в дома на мирянка, било то с благороден произход или не. А забранените ръкописи определено представляваха изключителен интерес. Така че Конрад продължи да работи в самота, с възпалени очи, въпреки лютивия дим и лошата светлина. Познаваше сюжета на житието от Челано от разговорите си с Лео. След смъртта на свети Франциск орденът решава да възложи задачата за написването на агиографията на секретаря на светеца. Лео е най-близкият човек на Франциск, пък и простичкият му, четивен стил подхожда съвършено на суровия живот на неговия учител. Но вместо това Елиас и кардинал Уголино избират брат Тома от Челано, въпреки че монахът не познава лично Франциск и че по-голямата част от религиозната му кариера е преминала в Германия. Тома бил написал великолепен химн за смъртта и възмездието, Dies Irae, с което доказал, че има изящен език. Но като човек, който не познава лично светеца, той трябвало да се опира на информацията, давана му от първия човек в ордена, а именно брат Елиас. И, разбира се, Елиас изиграл важна роля в процеса на работа на Тома — дотолкова, че след като генерал-министърът изпаднал в немилост и бил прогонен, неговият приемник, брат Кресцентиус, поръчал на Тома да напише второ житие, в което Елиас не се споменава нито веднъж. За да помогне на Тома с втората книга, Кресцентиус моли всички братя, които са познавали Франциск, да запишат спомените си. Именно така се ражда Житието от тримата другари.

Конрад започна подробния оглед на житието от Тома от първия ред на първата глава. Не искаше да рискува да изпусне нещо — думите, белязали „началото на слепотата“. Прочете разказа за сляпа жена, излекувана от Франциск, но нищо в тази случка не му се стори свързано с фразата на Лео. Продължи да търси и след падането на снеговете. Ръцете на селянката, която носеше дърва за огрев, станаха червени от скрежта, тя започна да се увива с тежък вълнен шал над наметалото, а Конрад продължаваше да отмята глава след глава от животоописанието на Франциск, написано от Тома. Прочете епизода с получаването на стигмата на Монте ла Верна и явяването на серафима, както вероятно Елиас го е разказал на Тома. И тогава в главата, която следваше непосредствено след видението, попадна на простичките начални думи in illo tempore, „по онова време“.

„По онова време тялото на Франциск започна да страда от различни и по-сериозни в сравнение с дотогавашните болести. Изпитваше чести неразположения, понеже наказваше тялото си и го караше да му се подчинява през всичките предходни години.“

Че Тома има предвид лето Господне 1224, годината на получаване на стигмата, ставаше ясно от следващото изречение. Душевният прелом у Франциск се е извършил през 1206 година.

„Понеже за тези осемнайсет години, които изтекоха сега, тялото му не знаеше почивка или бе отдъхвало съвсем за кратко… Но след като, според законите на природата и устройството на човека, е наложително физическото ни тяло да се разлага ден подир ден, докато вътрешното ни аз се обновява, този най-драгоценен съсъд, в който е скрито божественото съкровище, започна да се разпуква… И така, понеже той все още не бе претърпял с плътта си останалите мъки Христови, макар тялото му да носеше белезите на Бог Христос, си навлече много тежко заболяване на очите.“

Ето го — в едно-единствено изречение. Той вече е носел белезите на стигмата, когато е започнал да ослепява. Заболяването на очите му не се е получило в резултат от пътуването му до Египет през 1219, както Конрад винаги бе чувал. Монахът продължи да чете:

„Докато недъгът му се влошаваше ден след ден и положението като че ставаше още по-ужасно от липсата на грижи, брат Елиас, когото Франциск бе избрал да заеме мястото на негова майка и да бъде баща по отношение на останалите братя, най-сетне го убеди да не отказва да приеме лекарството.“

Когато Елиас е диктувал това, явно е нямал причина да крие времето на ослепяването, нито своето собствено участие в опитите за излекуване. Кой тогава след време е разпространил легендата за жаркото източно слънце, пронизващо очите на светеца, ако не Елиас — и защо? В биографията на Тома не се споменаваше името на спътника на свети Франциск при пътуването му до двора на султан Мелек ел Камел. Но името на Бонавентура се споменаваше!

Конрад се сети за отговора на Лодовико, когато попита библиотекаря защо името на Илуминато му се е сторило познато. „Придружаваше нашия учител при опита му да обърне султана във вярата.“ Пак Илуминато! Несъмнено именно той е разказал на Бонавентура подробностите от пътуването на Франциск на изток, точно както Елиас е вменил своята версия на Тома. Но това не обясняваше на Конрад защо Илуминато е изпитвал необходимост да обяснява по различен начин ослепяването на свети Франциск години след като Тома е приключил своята биография.

Конрад извади бележките, които си бе водил в „Сакро Конвекто“, и преписа цялата глава, озаглавена „За жарта на блажения Франциск и болестта на очите му“. Един ден, ако е рекъл Бог, ще прочете отново тези откъси и ще разбере защо точно учителят му е преценил, че моментът на заболяването е достатъчно важен, че да бъде включен в писмото.

Беше по-сигурен от всякога, че тайната на Лео е съсредоточена върху събитията, които са довели до получаването на стигмата или са дошли непосредствено след нея. Впоследствие, когато се запозна и с другата книга, която Амата донесе от „Сан Дамиано“ — преписът на Житие от тримата другари, съхраняван от кларисите, — той съсредоточи вниманието си направо върху тази случка от живота на светеца. Откритото там го накара за пореден път да се впусне да рови трескаво из бележките си.

 

— Става въпрос за явна лакуна, мадона — обясни той на дона Джакома по-късно същата вечер. — Толкова обширна празнина, че цял пъдарин може да мине през нея. Вече знам как е обруган Другарят, но все още не мога да отговоря на Лео защо. Или от кого. — Съмняваше се, че благородницата ще схване подробностите около най-новото му откритие, но я покани в стаята си, понеже имаше нужда да сподели с някого, за да не се пръсне.

— Виж тук — продължи той, като плъзгаше пръст по цяла една страница. — Шестнайсетата глава на „Другаря“ завършва със събитията, случили се през 1221 г. Следва обобщението за стигмата — в лето Господне 1224, — а нататък книгата прескача към смъртта на свети Франциск през 1226.

Къде са петте години след 1221? Тогава са се случили редица важни промени — както в живота на свети Франциск, така и в самия орден. Лео и останалите другари за нищо на света не биха пропуснали нито едно събитие от толкова важен период.

— С изключение само на появяването на стигмата.

— О! Това беше другото, което исках да ти покажа. Погледни това описание на свети Франциск, точно преди появата на серафима. Лео го е описал ясно, но неговият стил е простичък, грубоват. Cum enim seraphicis desideriorium ardoribus: погълнат от серафимска любов и желание. Това е изискан латински, мадона. Изискан! Освен това авторът използва изтънчени философски изрази, като sursum agere. Никой от нашите трима другари не е писал това. Подобно изречение би могъл да сътвори единствено теолог с парижко образование.

Конрад осъзна, че във въодушевлението си говори все по-бързо и по-бързо. Пое си дълбоко въздух и издиша бавно, преди да погледне бележките си. Междувременно изражението на дона Джакома му подсказа, че съмненията му около латинските фрази вече са минавали и през нейната глава, макар тя да правеше всичко възможно да следва разсъжденията му.

— Изслушай ме още мъничко, мадона — извини се той.

Той разгърна част от бележките си до ръкописа.

— Ето описанието на Бонавентура на същата сцена. — Докато говореше, посочи конкретни пасажи. — Подобен начин на изразяване се забелязва във всеки — тук и тук, и тук, — само че в този откъс, след като видението отмина, което Бонавентура изразява с disparens igitur visio, в „Другаря“ се използва qua visione disparente, чист аблатив — изборът на по-незрялата мисъл, по мое мнение. Приликата е удивителна, като се има предвид, че Бонавентура съставя своето Пространно житие седемнайсет години след като Лео и другите пишат своята книга.

— В такъв случай как тълкуваш нещата?

Конрад скръсти ръце на гърдите си.

— Мисля, че отговорих на въпроса на Лео: Отде серафимът? Разбрах, че този серафим в Житието от тримата другари идва от Бонавентура, за когото знам, че е впечатлен от този конкретен образ — възхищение, което несъмнено е провокирано от разказаното от Елиас на Тома от Челано. Според мен човекът, изпълнявал длъжността генерал-министър през 1246 — годината, в която Лео му е предоставил Житието от тримата другари, — е помолил младия тогава Бонавентура да направи тази добавка. Този човек, който също така е изтрил петте години от ръкописа, е Кресцентиус от Йези. Джовани от Парма, неговият приемник, никога не би простил подобно оскверняване или фалшификация. Когато Бонавентура се е заел да пише своята версия години по-късно, е трябвало просто да препише по-ранното си проучване на тази сцена, правейки само някои граматически подобрения.

Докато излагаше теорията си, Конрад имаше неясното вътрешно усещане, че хвърлянето на Джовани в затвора има толкова общо с оскверняването, колкото и с „еретическия му“ йоахимизъм.

Дона Джакома прекъсна потока на мисълта му.

— Но защо?

— Но защо? — повтори той въпроса й в невярващ шепот, докато продължи да рови из бележките си. — Този въпрос продължавам да си задавам. Но защо?

Тръсна купчината бележки върху „Другаря“ и избута всичко встрани. Шумът от приближаващи сандали в коридора ускори реакцията му. Когато на вратата се появи Пио, той още не бе успял да се изправи напълно.

— Търси те един човек от „Сакро Конвенто“, брате.

— Монах ли? В този час на деня не би трябвало да излизат извън манастира си.

— Облечен е в монашески дрехи, но на възраст е колкото мене. Според мен е търчал през целия път. Беше толкова задъхан, че едва проговори.

— Представи ли се?

— Да. Убертино от Казале.

 

Бузите, носът и ушите на момчето лъщяха яркорозови — както от студа, така и от тичането. Чакаше току от вътрешната страна на прага и пристъпваше неспокойно от крак на крак, обикновено светлите му очи бяха станали почти черни.

— Buona notte, братко — поздрави го Конрад. — Какво става? Защо си навън след вечерня?

— Измъкнах се, след като всички останали си легнаха. Трябваше да говоря с теб.

— Как го направи? — Странно, но Конрад се интересуваше повече как Убертино е успял да излезе от манастира, отколкото защо го е направил. Беше изправен пред същата дилема преди месец. Доколкото му бе известно, падне ли мрак, монасите заключваха солидно „Сакро Конвенто“.

Когато към тях се присъедини и дона Джакома, лицето на момчето стана още по-наситено червено. Явно се срамуваше да говори пред жена.

— Има тайна врата, която води от манастира към криптата под долната черква. Не се използва и катинарът е ръждясал и прогнил. Оня ден един от послушниците ми го показа.

— Глупак такъв! Само да разбере, че си дошъл тук, Бонавентура ще те накаже жестоко. Къщата се наблюдава денонощно от негови шпиони.

Лицето на момчето изгуби част от цвета си.

— Не видях никого на улицата. — Стрелна вратата с нервен поглед. Явно не бе обмислил вероятността да има съгледвачи. — Трябваше да те предупредя.

Дона Джакома докосна Конрад по ръката.

— Почакай малко, брате. Не плаши момчето допълнително, и без това го е страх достатъчно. Остави го да говори.

Убертино се усмихна с благодарност.

— Тази вечер сервирах вечерята в лечебницата — заобяснява той на Конрад. — Генерал-министърът има гост, брат Федерико. Говориха си за теб.

Федерико! Нима и той е от шпионите на Бонавентура? Дали не е опитал да измъкне информация от Амата през всичките тези следобеди, в които Конрад изучаваше книгите?

— Федерико каза, че притежавате книги, които брат Бонавентура трябва да види. Генерал-министърът побесня! Каза, че ще бъдат негови — както и вие! Решил е да изпрати Федерико с още един брат тук, за да ги откраднат.

Според него ще си тръгнете от тази къща вдругиден. Следобед в манастира пристигна вестоносец, който каза, че папата е само на два дни път. Щял да отседне в града за няколко дни и брат Бонавентура твърди, че целият град ще излезе да го посрещне. Каза на Федерико, че ще разпореди да ви заловят, щом се появите на улицата.

Конрад стоеше, изгубил ума и дума. Дона Джакома удари бастуна си в земята и го извади от унеса.

— Бонавентура е станал същият злодей като другите — рече тя. — Властта ги разваля всичките. Таях известни надежди за него.

Пио чакаше на дискретно разстояние надолу по коридора. Благородницата му направи знак.

— Амата сигурно е в параклиса за вечерните си молитви. Изчакай я да свърши и я доведи тук.

Щом Пио се отдалечи, жената тупна Убертино по рамото.

— Смелчага си ти, моето момче. В младежите като тебе и брат Конрад ми е надеждата за ордена. Искаш ли нещо топло за пиене, преди да тръгнеш обратно?

Момчето поклати глава.

Конрад най-сетне успя да възстанови гласа си.

— Защо пое този риск заради мен?

Убертино се изчерви. Сега, след като бе приключил с трудната част от начинанието си, изглеждаше объркан и развълнуван.

— Мнозина от братята казват, че сте свят човек. Според тях един ден генерал-министърът ще ви хвърли в тъмница до живот. А това не е редно, след като не сте направили нищо лошо.

Конрад успя да се усмихне на невинността на момчето.

— Припомни си какво пише в Светото писание. Историята на църквата е започнала именно така — с преследването на един невинен. — Пое дясната ръка на момчето в своите. — Mille grazie, Убертино. Надявам се един ден да успея да ти се отблагодаря. Засега бъди внимателен на излизане от къщата. Не искаме да те хвърлят зад решетките или да те пребият.

Вратата хлопна точно в момента, в който се появи Пио, следван от Амата. Тя погледна дона Джакома въпросително.

— Току-що получихме смущаващи новини, Аматина — рече възрастната жена. Сарказмът в тона й брулеше жестоко. — Нашият генерал-министър е тръгнал да гони повишение, че даже сигурно му се ще да го обявят и за светец. Решил е да пожертва благочестивия ни приятел брат Конрад, за да поддържа мнимата илюзия, че в ордена всичко е наред — точно както постъпи и с брат Джовани от Парма.

Думите й разтърсиха Конрад. Все едно ги бе изрекъл самият той! Обърна се към него с изопнато от притеснение лице.

— Трябва да избягаш обратно в планината — рече му. Планът й го завари неподготвен — не само него, но и Амата. Разочарованието му бе толкова силно, че чак раменете му се отпуснаха вяло; забеляза подобна реакция и у момичето.

— Не му е времето нашето малко семейство да бъде заедно — продължи благородницата. — Идилията, на която се наслаждавахме през последните месеци, си остава просто един промеждутък. — Протегна ръце и хвана и двамата за китките. Конрад трепна, но не дръпна ръката си. — Ако е рекъл Господ, един ден пак ще сме заедно — дано да го доживея.

Пусна ръцете им и се обърна към Амата.

— Можеш ли да върнеш книгите в „Сан Дамиано“? Трябва да действаме преди изгрев слънце.

Младата жена кимна.

— Според мен трябва да напуснете града заедно през най-близката порта — северната Порта ди Мурорупто. Трябва да заемете позиции така, че да излезете веднага, щом бият сутрешните камбани и вратите бъдат отворени.

Дона Джакома говореше с прецизността на военен капитан, който разполага войските си, стиснала яростно дръжката на бастуна си, докато умът й работеше трескаво, обмисляйки всички подробности.

— Много ли ти е пораснала косата, дете мое? — попита тя. Амата й показа. — Добре. Става. Време е пак да станеш послушник. Цивилната стража няма да е толкова подозрителна към двама братя, тръгнали по свои си дела. Но ако ви видят да пътувате поотделно… — Зелените й очи блеснаха. — Бонавентура не знае, че сме разкрили какво крои, така че изненадата е на наша страна. Можем да действаме, докато братята още спят. Съмнявам се и, че генерал-министърът е успял да уведоми градската охрана, но монасите, които стоят на пост на нашата уличка, сигурно ще са по-бдителни от всякога. Амата, остани ден-два в „Сан Дамиано“ и чак тогава се върни. След като Бонавентура установи, че брат Конрад се е измъкнал, ще изтегли часовите си.

Обърна се първо към единия, после към другия, на лицето й се четеше едновременно гордост и страх, внезапната промяна, сполетяла дома й, я изпълваше с гняв и тъга. Изглеждаше изтощена, но изпълнена с решителност. Пак протегна ръце да ги докосне, затвори очи. Вдигна лице към тавана и се помоли:

— Моля те, Господи, нека не се разделям пак с децата си.