Джон Сак
Францисканският заговор (39)

XXXV

В полумрака на килията Конрад драскаше имената от последния списък на Джовани от Парма — всички генерал-министри в кратката история на ордена. Дзеферино наблюдаваше от стълбите, които водеха надолу към килията, като облекчаваше видимостта на Конрад със светлината от фенера си.

— Министрите на италианските провинции свалиха от длъжност Елиас през 1239 година и на негово място избраха Алберто от Пиза. За зла врага, Алберто живя само още една година сред това. После поста зае Хеймо от Фавършам, Кресцентиус от Йези и през 1247 — моя милост. Когато министрите пожелаха да сляза от власт, след като изпълнявах тази длъжност в продължение на десет години, аз номинирах човека, който бих искал да бъде мой приемник — брат Бонавентура.

Докато Конрад изписваше последното име с парчето глинен съд върху каменната стена, за пореден път си спомни за предупреждението на Бонавентура в нощта, когато небето сякаш се разцепи на две, докато генерал-министърът му заповяда да се поклони и да целуне пръстена му. Този спомен извика още един въпрос, на който Конрад никога не бе получавал отговор.

— Брат Джовани — подхвана той, — генерал-министърът не носи ли пръстен, съпътстващ поста, който заема — един вид символ, който преминава от ръка на ръка?

Възрастният брат потърка голите пръсти на лявата си ръка.

— Да — отвърна накрая. — Скромен лапис лазули. Защо питаш?

Конрад вдигна пръст във въздуха. Обърна се към Дзеферино.

— Per favore, братко, би ли приближил светлината още малко?

Дзеферино се надигна от стъпалата и вдигна фенера откъм здравото око на Конрад. Конрад остърга плесента от един квадратен камък. След като почисти достатъчно широко място, нахвърля грубовата скица — клечеста фигура под двойна арка; същата, която бе виждал два пъти: издялана в олтарния камък на долната черква и гравирана в пръстена на генерал-министъра.

— Спомняш ли си или изобщо знаел ли си някога смисъла на тези символи? — попита Конрад. — Когато попаднах на тях за пръв път, си помислих, че са детска шега. Но после ги видях на пръстена на брат Бонавентура — същият пръстен, който вероятно и ти си носил, докато си изпълнявал длъжността генерал-министър.

Джовани втренчи празен поглед в стената.

— Това познание е тайна, която се предава от министър на министър — отвърна той с монотонен глас.

Конрад кимна и остави парчето глинен съд на земята.

— Разбирам. Прав си да ме укоряваш. Исках просто да задоволя отдавнашно любопитство. — Поколеба се за момент, после додаде: — Позволих си да те попитам под влияние на убедеността ти, че и бездруго никога няма да излезем от тук живи… че всичко, което науча в килията, всичко, което ти споделиш с мен, ще остане погребано с нас. — Сведе глава с надеждата, че Джовани все пак ще му отговори.

— Брат Дзеферино — рече възрастният монах след дълго мълчание. — Би ли ни оставил насаме за момент? Искам да изповядам греховете си пред брат Конрад.

Конрад вдигна глава, мъчейки се да разгадае изражението на Джовани в тъмата, докато Дзеферино се отдалечаваше по стълбите и заключваше капака горе. За тези повече от две години, които бяха прекарали заедно, Джовани за пръв път изявяваше подобно желание. Всъщност, доколкото Конрад можеше да прецени, никога не бе изпитвал нужда да се изповядва.

— Прости ми отче, съгреших — прошепна Джовани, след като ключалката горе прещрака. Пое си дълбоко дъх, после продължи: — В продължение на цели десет години лишавах вярващите от правото им да се молят на гроба на свети Франциск.

— Какво имаш предвид?

— Знам къде е погребан. Знаех го през цялото време, докато бях генерал-министър.

— Да не би да искаш да кажеш, че символът, гравиран иърху пръстена, е карта? Нима клечестата фигура е самият свети Франциск?

— Говорим под клетвата на изповедта, а не за значението на символите.

— Разбирам, братко. Няма да любопитствам повече. — Конрад направи кръстния знак над главата на Джовани и рече: Ego te absolve de omnibus peccatis tuis. Покашля се, преди да довърши формулата за опрощение на греховете: „Върви си в мир и повече не съгрешавай.“ Имайки предвид положението, в което се намираха, думите „върви си в мир“ прозвучаха като жестока шега.

След кратка пауза Конрад продължи:

— Веднъж говорих с дона Джакома дей Сетисоли за изчезването на тленните останки на свети Франциск. Тя е присъствала на отвличането, участвала е в процесията, която е носила ковчега към новата базилика. Тя не можеше да си представи, че цивилната охрана е действала, водена от други подбуди, различни от охраняването на мощите на светеца от ловци на реликви — било то вманиачени вярващи или крадци от съседни общини.

— И аз все това чувах. Самият аз не си представям друг мотив.

Конрад закуцука към стената.

— Има ли и други освен Бонавентура, които притежават този символ? — попита той, като посочи рисунката.

— Никой друг от братята, които познавам — отвърна Джовани. — Имаше една група, която наричаше себе си Compari della Tomba, Братството на гробницата…

— Мирско братство?

— Да. Предполагам, че днес всички са или на преклонна възраст, или не са между живите. Тези четирима мъже помагаха в погребването и всеки от тях получи същия пръстен като брат Елиас. Заклеха се да пазят с живота си тайната за мястото, където са положени костите на свети Франциск, да унищожават всеки извън братството, който по някакъв начин научи или се досети за местонахождението, и в крайна сметка да отнесат тайната, заедно с ключа към нея, в гроба си. Пръстените трябваше да бъдат заровени заедно с тях като вещите на древните фараони.

Конрад разбираше добре силата на братството. Дори в най-малкото селце съществуваха обособени тайни братства — мрежи, за които не се говореше, изплетени чрез ритуални инициации с цел да оформят символични кръгове, comparaggio, сред хората, които ги съставляваха. Тези братства понякога се оказваха по-здраво скрепени от роднинство. Това бяха свещени връзки. Клетвите за вярност до гроб не бяха нещо необичайно за тях.

— Спомена четирима миряни — продължи Конрад. — Спомняш ли си имената им? — Пак взе парчето глинен съд и както се бе надявал, Джовани възприе жеста му като предизвикателство към паметта му. Той се протегна, претърколи се по гръб и се загледа в решетката, потънал в спомена.

— Единият беше от община Тоди, Капитанио ди Колдимецо — синьорът, дарил земята за базиликата; братът на свети Франциск — Анджело; рицарят пазител на града Симоне дела Рока и Джанкарло ди Маргерита — тогавашният кмет на Асизи.

— И брат Елиас.

— Разбира се, Елиас е отговарял за погребението. Секретарят му наред с това е изпълнявал длъжността амануенсис на братството. Ако все още е жив, той вероятно е единственият друг брат, който знае къде са положени тленните останки. — Джовани се усмихна. — Изредих ли ги и четиримата?

— Нещо повече — назова цели шестима, последният от които е брат Илуминато. — Конрад вече знаеше част от тези имена, бе ги научил в дома на дона Джакома, но сега нещата си идваха по местата. Джовани бе провокирал важна гледна точка към загадката на Лео — макар че Конрад продължаваше да не вижда мотив в участието на Елиас в укриването на тленните останки. Определено за опазването на мощите на светеца не бяха нужни чак такива жестоки предпазни мерки, нито насилието, развихрило се на площада. Както бе казала и дона Джакома, всеки евентуален крадец би навлякъл срещу себе си същински кръстоносен поход. А фактът, че Илуминато се бе опитал да осуети мисията на Конрад, правеше отшелника по-подозрителен от всякога. Възможно ли е да съществува фундаментална връзка между писмото на брат Лео и това братство?

Карта! Великолепно! Почувства внезапен мощен порив да разтълкува знаците. Дали ще може да изтръгне от Джовани този последен къс информация? Шумът зад гърба му го увери, че не би могъл — поне не днес. Съкилийникът му бе подпъхнал ръка под главата си и се бе унесъл в дрямка, както често му се случваше. Започна да похърква лекичко, а Конрад прокара пръсти отново и отново по очертанията на двете арки над фигурата, сякаш се надяваше да разгадае загадката само с пипане.

 

През седмицата в Колдимецо дойде да нощува групата на смугъл търговец, доставящ бурета тосканско вино до Вечния град. Орфео, отпочинал и със заздравяващи повърхностни рани, използва случая да отпътува за Рим, в опит да настигне папата. Нещо повече — беше убеден, че ще му бъде по-приятно да пътува в компанията на търговеца, отколкото сред римските рицари, с които се бе придвижвал от Венеция. Сега със спътника му щяха да имат общи теми — и двамата се занимаваха с търговия, и двамата бяха в разцвета на силите си.

Амата вдиша дълбоко хладния въздух в ранната сутрин, когато помаха на Орфео за довиждане — последен миг спокойствие, преди двамата с чичо й да се отправят в противоположната посока — към Перуджа. Възнамеряваха да пътуват в ограничен състав, имайки предвид, че пътят за града е широко използван и че ще стигнат къщата за гости на манастира преди мръкнало.

Предната нощ тя почти не спа, осъзнала, че на другия ден ще се изправи лице в лице с брат си, когото не бе виждала цели осем години. А как ли ще се изненада Фабиано — сигурно тя ще му се стори като дух, излязъл от гроба! Усмихна се при внезапно обзелия я порив да си избели лицето, както правеха римските благороднички — нищо, че дългата зима и бездруго бе оставила лицето й бледо като платно.

Якопоне се съгласи да остане в Колдимецо, за да си даде още малко време за почивка, преди да поеме обратния път към Асизи. Граф Гуидо, разбира се, го бе поканил да остане в замъка и той за малко да се съгласи. Но това бе преди Амата да сподели с него последната си идея — да изгради скрипториум в дома си, където да събере колкото успее надеждни писари, за да направят възможно най-голям брой преписи на текста на Лео. Надяваше се Якопоне да е първият желаещ. Изкушението пак да опре перо в пергамента се оказа неустоимо за бившия нотариус и вместо Якопоне да води неопределен живот в Колдимецо, граф Гуидо се съгласи да им погостува в Асизи след посещението им в Перуджа. Терезина също щеше да пътува с тях — в каруцата при баща си. Обещанието да прекара няколко седмици в дома на Амата караше сърцето на малката да трепти в радостно очакване.

Но днес щяха да я оставят вкъщи.

— Терезина — предупреди я дядо й на тръгване, — забавлявай баща си, гледай да е сит и го оставяй да си почива, когато е уморен.

Тя кимна със сериозно изражение, приела отговорната задача, все едно й бяха заръчали да пази замъка.

Амата продължаваше да прехвърля в главата си планове за изграждането на скрипториум, когато двамата с чичо й, придружени от охраната, изтрополиха през портите на замъка. Радваше се, че Якопоне изглежда доволен отново да се събере със семейството си и дори се запита дали пък не е приключил окончателно с покаянието и поклонничеството. Надяваше се с цялото си сърце, че той най-сетне ще приеме случилото се с тяхната Вана за нещастие и ще си даде покой.

Бързо се отпусна в ритъма на коня си, духът й се разведри от топлия въздух и пролетта, която бе избуяла отвсякъде покрай пътя. Тя също за пръв път от години усещаше вкуса на спокойствието — вкус сладък и благодатен като медена пита. Тепърва й предстоеше да опознае собствения си чичо, или поне така се надяваше, при това вече като зряла жена, а не от гледната точка на малко момиченце, което не прави разлика между възрастните. Изпита огромна благодарност към този здравеняк, който с една-единствена мечешка прегръдка й върна не само невинността на детските години, но и семейството, и миналото. А някъде отпред ги чакаше Фабиано — построеният наново мост към отнетото й насила детство.

И детето! Не можеше да си обясни каква е онази сила, която така неудържимо я привличаше към Терезина: чистият й дух, безграничната й, изпълнена с жизнерадост енергия, тананикането й, докато рисуваше с пръчка в прахта, приликата с майка й, която връщаше Амата към годините, когато самата тя бе невинно дете? Или пък желанието самата тя да има свои деца, което малкото ангелче вдъхновяваше у нея? Каквато и да бе причината, любовта й към малкото момиче бе като ароматна подправка, която се прибавяше към уникалния вкус на гърненцето спокойствие, което вече й се струваше пълно до ръба.

Между тези размишления, които доставяха наслада на ума й като дълготрайния аромат на мускус, и часовете езда редом до чичо й, през които слушаше историите за необуздани сблъсъци по времето на кръстоносния поход на Фридрих, дългият път мина почти незабелязано. Гигантските сиви стени на „Сан Пиетро“, бенедиктинският манастир, който представляваше най-южната стража на могъщия град Перуджа, изникнаха пред погледа й едва ли не преди Амата да е разбрала, че са пристигнали. Съзнаваше, че отдавна са пропуснали шанса си да се видят с Фабиано същия ден, но все пак се надяваше, че след като се настанят в къщата за гости на черните монаси и вечерят, все ще успее да го зърне. Повечето манастирски базилики разполагаха с пространство за посетители в дъното на нефа, което обикновено се ограничаваше с решетка от местата на монасите. Може пък на вечерня да го съзре сред потъналите в сенки монашески клетки или да различи гласа му сред мощния хор.

Абсурдността на последното извика усмивка на устните й. Гласът на Фабиано, дума да няма, се е променил от последната им среща. Едва ли би го разпознала. Малкото й братче вече беше седемнайсеттодишен младеж.

 

Брат Анселмо седеше на стол пред високо писалище, наострил сетивата си да долови ставащото около него. Едно от задълженията му като помощник-иконом бе да описва всички стоки, произвеждани за ползване в „Сан Пиетро“ в различните работилници, собственост на манастира, да отбелязва името на селянина, който ги е произвел, както и количеството и качеството на свършената работа. Днес конкретната стока бе плат за расата на монасите — продукцията, която трябваше да покрие нуждите им за дългата зима. Братът иконом изреждаше всички подробности, а младежът записваше.

Бледото му лице сияеше блажено на светлината на свещта, която гореше със силен пламък върху етажерка край писалището. Приготви си нов лист, като в началото изписа както винаги буквите A-M-D-G: Ad Magnum Dei Gloria — за величието и прославата на Господа. Правилото на свети Бенедикт наричаше пеенето на псалмите Opus Dei, Божие дело, и Анселмо се отдаваше на работата със същото убеждение. Със свободната си ръка стисна ръба на писалището, за да е по-стабилен, докато пише, а здравия си крак обви около крака на стола за равновесие. Почти не вдигна глава, когато в склада влезе братът, отговорен за посрещането на гостите, понеже предположи, че човекът е дошъл за продукти за гостите.

Монахът размени няколко думи с иконома, който повика помощника си.

— Анселмо, в двора те чакат посетители. Ще довършим работата по-късно.

Манастирът позволяваше монасите да бъдат посещавани веднъж годишно, но дори при това положение новината го свари неподготвен. С всяка година, прекарана в „Сан Пиетро“, кратката първа половина на живота му му се струваше все по-далечна.

— Чичо ми ли?

— Да, граф Гуидо е тук — отвърна влезлият монах. — Този път с него е дошла и млада жена.

Анселмо скочи от стола си, като се приземи на здравия си крак, ухилен до уши.

— Аматина! Знаех си, че един ден ще намери пътя дотук! — Грабна чифт груби дървени патерици, опрени на стената.

— Изчезналата ти сестра? Защо мислиш така?

— Ако я познаваше, брате, щеше да знаеш. Никой никога не я е побеждавал — в каквото и да било! Представи си някой от нашите местни бойни коне как препуска на север, а планинският вятър го брули с все сила, но той пак не се подчинява на стихията… или пък как препуска под дъжд от стрели без капчица страх за живота си. Е, ако си представиш това, значи ще имаш бледа представа за упоритостта на сестра ми.

— Явно наистина е упорита — засмя се икономът. — Моля се да си прав. Хайде, върви. И приятно прекарване.

Макар да влачеше безполезния сакат крак зад себе си, стигна до мястото по-бързо, отколкото другият монах смяташе, че е възможно. Възрастният мъж, както всъщност всички монаси в „Сан Пиетро“, обичаше безумно сакатото сираче, което дойде да живее в манастира още съвсем невръстно дете. Бяха го превърнали в свой домашен любимец, както абатът си имаше своята хрътка, и го глезеха безогледно — доколкото позволяваше Правилникът.

Монахът му посочи мъжа и жената, които го очакваха в дъното на двора, после се оттегли към галерията.

Докато куцукаше през двора, Анселмо видя как чичо му подбутва напред жената.

— Фабиано! — извика тя и буквално полетя към него, като го прегърна толкова силно, че едва не го събори на земята. — Никога не бих те познала!

— Анселмо — усмихна се той, леко смутен. — Сега съм брат Анселмо. И едва ли е редно да прегръщам жени. Утре сутринта сигурно ще трябва да се просна пред целия орден и да призная греха си в църквата.

— О, пфу! — възкликна тя. Отдръпна се назад и го огледа от главата до петите. — Добре ли си? Раните болят ли те още?

— Добре съм. Жив съм. И съм по-щастлив от всякога, Аматина. Ако не бяха нашествениците, сега нямаше да съм тук, а явно тук е трябвало да попадна. Значи и ти си оцеляла. Бях сигурен, че ще се справиш.

— Да, оцелях. — Може би сега, когато всичко бе отдавна приключило, това бе всичко, което брат й трябваше да знае.

— Разбра ли кои са били онези хора? Един фермер, който ги е видял да те отнасят, каза, че избягали на изток. Чичо Гуидо те търси къде ли не. Сякаш бе потънала вдън земя. — Потърси с поглед потвърждението на чичо им.

— Оказаха се наемници — намеси се Гуидо. — Рицари от Асизи, наети от търговеца, който се скара с баща ви седмица преди нападението.

— Защото трябвало да плати такса, задето преминава през земите ни — додаде Амата.

Анселмо поклати глава.

— Така започна всичко, но нещата отидоха по-далеч — рече той. — Бях с татко, стоях под свода на портала. Татко извика в отговор на търговеца. Каза му, че знае смисъла, скрит зад символите на пръстена му, защото самият той носи същия камък. Пъхна му го под носа и го заплаши, че ако някой член на семейството му пострада, ще разкрие тайната на символа пред целия свят.

— Това не съм го чула — Амата се изчерви, припомнила си първия път, когато зърна Орфео. — Сред свитата на търговеца имаше едно красиво момче, което бе привлякло вниманието ми.

— Значи според теб търговецът е убил баща ви заради пръстена, а не заради таксите? — прекъсна ги граф Гуидо.

— Твърде е вероятно.

— Но татко имаше този пръстен от Ноно Капитанио — обърна се Амата към чичо си. — Дядо не би обрекъл съзнателно сина си на смърт, както е сторил бащата на Орфео.

— Разбира се, че не би го направил — отвърна Гуидо. — Познавам баща ни и спорд мен по-скоро е мислел, че пръстенът е прекалено важен, за да не бъде запазен — независимо какво послание е носел. Сега вече е ясно, че Буонконте е знаел смисъла му. Да ти е споменавал нещо по този въпрос, Анселмо?

— Преди онзи ден изобщо не бях забелязал този пръстен. Даже не знаех, че ми го е пъхнал в джоба, когато ме вдигна да скоча през прозореца. Монахът, който ти го даде, го е намерил, докато са лекували раните ми. Каквото и да е знаел татко, е отишло с него в гроба.

Гуидо се обърна към Амата.

— Започвам да си мисля, че трябва да унищожим този пръстен, щом се върнем у дома. А ти посъветвай твоя Орфео да стори същото с неговия. Тези пръстени донесоха проклятие на всички ни.

— Е, поне за пръстена на Симоне можем да сме сигурни, че е в гроба — ако не на пръста на Симоне, то поне заедно със сина му. Ти видя с очите си — усмихна се мрачно тя.

Анселмо пак погледна сестра си и очите му изведнъж се напълниха със сълзи, при което тя също се почувства свободна да излее чувствата си. Двамата се засмяха на реакцията си, като в същото време бършеха очите си с ръкав, сякаш пак станали на девет и на единайсет години. Амата дръпна брат си за ръкава на расото и го поведе към една пейка, където се отдадоха на детски спомени. Чичо им допълваше картината с истории за първите дни на Колдимецо, още преди те двамата да се родят, когато деца са били той и баща им.

Анселмо й разказа надълго и нашироко за радостния си живот в „Сан Пиетро“, за работата си в манастира, за това как умението му да смята му спечелило назначаването за помощник-иконом, за щастието да се чувства полезен на общността, в която живее, въпреки физическия си недъг. Сподели с Амата, че тя е първата жена, която вижда от почти осем години — посещение толкова рядко, все едно на гости му е дошъл ангел. Забрадката й му се стори безкрайно интересна и любопитна — просто защото отдавна не бе виждал нищо подобно.

След това дойде ред на Амата да му разкаже за своя живот в „Сан Дамиано“, както и за настоящето си в Асизи. Брат й сякаш остана разочарован, задето не бе продължила монашеския си живот. Не можеше да проумее как е възможно някой да се откаже от живот, отдаден на Господа?

Амата запази най-хубавата изненада за накрая.

— Но как е възможно хем да съм монахиня, хем да съм омъжена?

— Ти си омъжена?

Тя засия.

— Все още не, но предстои съвсем скоро. А когато това стане, ще кръстим първия си син Фабиано… а втория — Анселмо. Така в семейството ни пак ще има Фабиано, както и двама Анселмовци. — Поколеба се дали да сподели с него, че Орфео е синът на човека, наел убийците, но реши, че няма смисъл. Вместо това предпочете да спомене за приятелството на Орфео с папата и пътешествието му до Рим, което знаеше, че ще впечатли младия монах.

По някое време в този дълъг ден, посветен на спомените, монахът, който отговаряше за гостите, се появи с храна и вода, за да не се налага да излизат от двора. Но накрая, неизбежно, следобедът изтече и прозвуча камбаната за вечерня. Беше време Анселмо да се върне към манастирския си живот.

— Ще дойдеш ли пак? — попита той сестра си.

— Ще идвам всяка година. Толкова често, колкото ми е позволено.

Следващият му въпрос я изненада.

— Прости ли вече на убийците на родителите ни? Нали знаеш, че дордето не го сториш, няма да намериш покой.

Този въпрос й се стори труден за преглъщане.

— Повечето от тях вече не са между живите и аз се радвах да видя как умират. Носих отмъщението в сърцето си през всичките тези години, при това не без основание. Но вече почти успях да го преодолея. Попитай ме пак догодина, когато ти дойда на посещение със съпруга си.

— Тогава до догодина. Моли се за мен, както и аз ще се моля за теб.

Анселмо стана и пъхна патериците под мишниците си. После, преди да е успял да се дръпне, Амата го целуна по бузата.

— Целувка за довиждане — рече тя, — понеже все още сме живи.

 

Брат Джовани повече не се върна на темата за пръстените. Някогашният генерал-министър като че съжаляваше за казаното и Конрад не го насилва повече. Примири се да слуша търпеливо, докато Джовани му разказваше сънищата, виденията и полетите на въображението си.

В един сън седеше край буйна река и наблюдаваше безпомощно как мнозина от братята, тежко натоварени с багаж, навлизат в бушуващите води. Жестокото течение ги повлича и те се издавят до крак. Но той ридаеше, на мястото на издавилите се братя се появиха нови, този път без багаж. Те прекосиха реката безпроблемно.

— Истина ти казвам, орденът се нуждае от напътствията ти повече от всякога — рече Конрад. — Първите братя са конвентуалите, поели върху себе си товара на мирския свят. Втората група са спиритуалите, които се придържат към Правилото на свети Франциск за бедност и се задоволяват с това да следват повелите на разпнатия на кръста Исус Христос. С лекота ще преминеш от другата страна на реката с тях.

— Предполагам, че дълбоко в сърцето си винаги съм бил по-привързан към спиритуалите — призна Джовани, — макар че докато стоях начело на ордена, се опитвах да се издигна над отделните фракции. Провинциалните министри обаче разгадаха истинските ми чувства — поради което сега ти правя компания тук.

Една нощ веригите на Джовани издрънчаха толкова силно, че Конрад се стресна в съня си. Като се боеше, че демони са нападнали стареца, Конрад призова на висок глас ангелите им хранители и разтърси Джовани, за да го събуди.

— Сънувах брат Джерардино и ересите му — обясни старецът, щом дойде на себе си. — Страхувам се за душата му. При все че той не е по-виновен, отколкото хроникьорите на историята на нашия орден. Твърдението му, че раждането на свети Франциск бележи второто пришествие на Христа, не е нищо друго освен логическо разшифроване на житията.

— Сигурен съм, че си влизал в онази плевня в града, където госпожа Пика е дала живот на Франциск — въпреки факта, че съпругът й е бил най-богатият търговец в Асизи. И както продължава по-нататък историята, старецът обявил светостта на нашия основател, когато той бил още бебе, също както направил Симеон при представянето на нашия Бог в храма. По-късно, когато Франциск пътувал до Рим като младеж, за да получи одобрението на папа Инокентий за новия орден, с него пътували точно дванайсет негови ученици. Един от тях, брат Джовани дел Капело, впоследствие напуска ордена, неспособен да спазва суровите му правила. Хроникьорите го наричат втория Юда. Ето как нишката се вие през всички истории за делата и чудесата на Франциск.

Във фреските на Гуинта от Пиза, които красят долната черква, събитията от живота на нашия основател са положени точно срещу случките от живота на Христос. Това не е правено в никоя църква, за никой светец. Във всяка друга базилика ще намериш сцени от Новия завет срещу сцени от Стария. Никога никое човешко същество, било то и велик светец, не е било сравнявано толкова директно с нашия благословен Бог.

Смътният цинизъм на Джовани смути Конрад. Досега не бе чувал някой монах да изразява съмнения относно буквалната истина на житията, макар че Лео неведнъж бе намеквал, че истината е заровена някъде по-надълбоко. Определено не бе очаквал такъв скептицизъм от бивш генерал-министър.

— Но остава въпросът със стигмата — възрази Конрад. — Дона Джакома е държала раненото и полуголо тяло на Франциск в последния му час. Споделяла е с мен, че й е приличал досущ на сваления от кръста Исус Христос.

Джовани изсумтя.

— Истина е. Има я стигмата и дори само заради това чудо свети Франциск може да бъде смятан за втория Христос.

Думите му не успокоиха Конрад.

— Освен това съществува и свидетелството на онзи монах, който в свое видение видял нашия Бог да влиза в катедралата в Сиена, следван от тълпа светци. Щом Христос повдигал крака Си, върху земята се отпечатвало стъпалото Му. Всичките светци се опитвали да положат стъпките си в неговите следи, но никой не успял напълно. Накрая дошъл свети Франциск и стъпките му паснали идеално в следите на Исус Христос.

— Чувал съм редица подобни доказателства — отвърна Джовани. — При все това ми се ще историците на ордена да не бяха експлоатирали тъй жестоко това сравнение. Тогава щяха да спестят на Джерардино ереста му или, по-важно, загубата на безсмъртната му душа.