Джон Сак
Францисканският заговор (26)

XXII

Дъждовната вода се стичаше по покривите, изпълваше водоскоците и площадите на Венеция и се вливаше в каналите — рядко пълноводие в делтата на река По. Парадът на гилдиите бе отложен с два дни. Орфео не го свърташе на едно място и кръстосваше града от Риалто, където търговците се терзаеха и се молеха за безопасното завръщане на товарите им, до пазара, където навъсени продавачи бяха покрили стоките си с платнища, а купувачите бяха единствената дефицитна стока. Търговията не вървеше дори на пазара за роби езичници и за „малките душици“ — християнски деца от Леванта, чиито родители ги бяха продали в робство. Само в еврейския квартал и в закритите занаятчийски работилници цареше оживление. Тук работата никога не спираше. Занаятчиите продължаваха да произвеждат всичко — от карти за игра, през мозайки и порцелан, до оръжия и стъклени изделия. Гравьори и декоратори украсяваха дървени ракли, ловджийски рогове от слонова кост, ефеси, кожени колани, златна и сребърна бижутерия.

— Cavolo! — пророни отегченият Орфео, докато наблюдаваше усърдните работници. Почти изпита съжаление, че не е тръгнал с Гиулиано и останалите. Така поне би правил нещо. На третата сутрин след Вси светии, крачейки под проливния дъжд, той се върна в двореца на дожите след нощ, прекарана при Сесилия, като се чудеше как най-добре да си запълни времето до обяд. Разтвори пелерината над главата си, като си припомни как жената бе разстлала косите си около лицето му, докато го възсядаше в сумрака преди зазоряване, и как червените й къдрици образуваха преграда между него и останалия свят, зад която двамата можеха да се гледат необезпокоявани. Какво дълбоко разбиране прозираше в тези неостаряващи сиви очи, в загадъчната усмивка, в която нямаше нито укор, нито оценка, нито вина; жената, която го приемаше просто като Орфео гребеца, неин стар приятел — ни повече, ни по-малко.

Сесилия познаваше всички в нейното кътче от Венеция, бе наясно с интимните тайни на всеки мъж, жена и дете, със скритите източници, които подхранваха техните действия. Понякога природната й мъдрост я правеше да изглежда на хиляда години — земен дух от типа на всезнаещите зверове, дух от отвъдния свят, като някоя древна магьосница. Тя не се страхуваше нито от времето, нито от събитията. Беше способна да върши всякаква мъжка работа, да вдигне и най-тежкото буре с вино, като при това го понесе с уверената крачка на здраво и силно добиче.

За своя изненада Орфео установи, че за нея той е дори по-удивителен, отколкото е тя за него, вероятно поради бляновете му за пътешествия и големи успехи или преразказаните от устата му истории за Изтока. Тя се държеше с него така, все едно е надарен със свръхестествени възможности, и с търпение приемаше пристиганията и заминаванията му, макар и двамата да знаеха, че един ден той ще си замине и този път ще бъде завинаги.

Щом стигна двореца, му хрумна фриволна мисъл. Трябваше да предложи Сесилия за личен съветник на папата, за да прибави тя своята природна мъдрост към дълбоката духовност на Тебалдо. Но не. Това е невъзможно. Да се постави толкова изкусителен плод на масата на бъдещия реформатор на духовенството, несъмнено би било катастрофално. Пикантността може да изгуби не само аромата си. Все още широко усмихнат, той поздрави римския рицар, застанал на сушина под една колона край входа. По предложение на Орфео рицарската гвардия вече охраняваше папата денонощно.

— Как е Негово светейшество? — попита той. — Спа ли добре в леглото на дожа?

— Не. Доста неспокойно, signore, una notte bianca, доколкото разбрах. На няколко пъти го будили кошмари. Още е в покоите си, закусва. Заръча, като се приберете от града, веднага да му се обадите в спалнята.

— Станало ли е нещо?

Стражът сви рамене.

— Предавам ви съобщението, както го чух. Вече знаете това, което знам и аз.

— Да се надяваме, че най-сетне е решил да тръгваме. Не ми харесва развитието на нещата тук.

Орфео закрачи през просторното фоайе и изкачи стълбището, като вземаше по две мраморни стъпала наведнъж. Щом го познаха, мъжете, застанали от двете страни на вратата на спалнята, се отдръпнаха.

— Ваше светейшество — рече той и като прекоси стаята, коленичи край леглото и изчака Тебалдо да го благослови с ръка.

— Buon giorno, Орфео. — От камарата възглавници, натрупани около него, папата махна с парче пушена змиорка в ръка. — Не толкова официално. Изправи се.

Орфео стана и зачака мълчаливо.

— Закусвал ли си?

— Няма нужда, Ваше светейшество. — Ако въпросът му бе зададен от приятеля му моряк Гиулиано, отговорът на Орфео би бил по-изчерпателен, но човек не може да седне да яде belli ulchi и други земни сладости с един папа.

— Е, все пак опитай змиорката. Твърде възхитителна е, за да си я ям сам.

Орфео бръкна в паничката на папата. По примера на Тебалдо гризна изискано от тлъстото месо с предните си зъби.

— Снощи сънувах ужасен кошмар. Каретата ми затъна в гигантски преспи. Ти беше най-отпред, яхнал някакво добиче, и крещеше на чичо си да ни спаси. Изведнъж животното започна да мучи и да врещи и откъм планината зад нас изскочи глутница вълци, едри като коне. Добичетата дърпаха с все сили, но в паниката си се отклониха от пътя и пропаднаха в бездна. Усетих как каруцата литва във въздуха.

— И после?

— После се събудих. Един от стражите твърди, че съм крещял на сън. — Пак поднесе паничката към Орфео. — Аз съм от Пиаченца. Умея да разчитам знаците на времето в долината на По. Но ти си израсъл в Апенините. Сънят ми пророчески ли е? Как се променя дъждът в планинските проходи?

— Възможно е да вали сняг, Ваше светейшество, макар че това е едва първата по-сериозна буря за тази зима. В най-добрия случай дъждът ще разкаля най-прашните участъци на пътя и ще ги превърне в блато. Но старият римски път е почти изцяло павиран. — Замълча, след малко попита: — Чувствате ли се задължен да изтърпите цялото гостоприемство на дожа? — Знаеше, че задаването на този въпрос не е особено целесъобразно, но търпението му вече бе стигнало пределите си.

Папата не отвърна веднага. Може би неопитността му на новия пост го изпълваше с колебания относно обхвата на задълженията му и рамките на протокола. Орфео отиде до прозореца и вдигна кепенците. Вятърът — влажен, студен и освежителен, го блъсна в лицето. Той напрегна взор да погледне отвъд пристанището. Заслони очите си с длани, за да не му пръска директно в тях.

— Sangue di Cristo! — изруга на глас.

Към пристанището едва креташе самотен боен кораб без мачта и бойница, задвижван от весла. В далечината се чернееха още две точици, които се приближаваха по същия начин.

Скочи към леглото и грабна подноса от скута на Тебалдо.

— Ставайте, Ваше светейшество — извика той. — Приготвяйте се за път възможно най-бързо. Ще кажа на хората ви да съберат багажа и незабавно да оседлаят конете.

Гордият флот, който венецианците бяха изпратили към Анкона с толкова почести, флотът, който Тебалдо публично отказа да благослови за успех, бе потопен в бурното Адриатическо море.

 

Дона Джакома бе възхитена от промяната в Амата след разговора й с брат Конрад. Момичето сякаш се беше източило, вървеше с изправена глава, а от плещите й сякаш бе паднала огромна тежест. Старицата благодари на отшелника, че изслуша Амата, но той не смяташе, че има нещо общо с промяната у нея. Радостта от срещата със стария й приятел беше очевидна и дона Джакома се надяваше Конрад да изпитва същото, макар той да прекарваше часове наред в параклиса, без да прави видими усилия да се види с Амата. Както винаги, той криеше чувствата си под мъжки стоицизъм, за разлика от Пио, който следеше младата жена при всяка възможност и страдаше от най-очебийни любовни терзания. Пажът разсмиваше Амата и дори веднъж, докато играеха на крави и бикове, тя несъзнателно го нарече „Фабиано“ — с името на родния си по-малък брат. Колко ли щастливо детство е имала, рече си благородницата. Дона Джакома се молеше Богу момичето, благодарение на нейните усилия, отново да се почувства у дома.

Голяма част от веселостта на дона Джакома се дължеше на факта, че наблюдава нещо, което тя наричаше „тайната привързаност на брат Конрад“ и опитите му да я преодолее. Поради затрудненото положение, в което той се намираше, Джакома знаеше, че той ще се препъне в следващата задача, приготвена за него. Остави му няколко дни, докато свикне с ритъма на живот в къщата, а през това време тя се постара да събере нужните факти и аргументи, започвайки с таен сборник жития на светци, подарък от съпруга й още в първите години на брака им. Знаеше точно къде се намира книгата, макар да не я беше отваряла близо шейсет години. Лежеше увита в дантеления й сватбен воал в дъното на раклата, която бе донесла от дома на родителите си. На четвъртия ден от завръщането на Конрад, докато мъжете от прислугата се заемаха със задълженията си след вечеря, а жените сядаха около масата, тя заварди отшелника във фоайето, като изкуцука иззад една колона и пресече пътя му към параклиса.

— Аматина иска да чете и да пише — рече тя. Бе започнала да се обръща към момичето с умалително име.

Той се изкикоти.

— Нима? Надявам се, си й обяснила, че това са занимания, неподходящи за жени.

— Нищо подобно. — Изгледа го вледеняващо. — Ти единствен в този дом притежаваш нужните познания, за да я научиш.

Конрад поклати глава.

— Макар да знам, че момичето има чевръст ум, не бих искал да съм виновникът за въвеждането й в гордостта на душата — което обикновено се получава, когато една жена надхвърли обсега на възможностите си. Както се казва в поговорката, non fare il passo piu lungo della gamba. Не надскачай сянката си.

Тя не обърна внимание на обясненията му.

— Ела с мен, брате — рече. Поведе го през плувналия във вода двор. Най-сетне дъждът беше спрял, но от балкона продължаваше да капе. В малка стаичка, в която се влизаше само отвън, имаше маса и два най-прости стола.

— Прочети това — рече му и отвори една от книгите на страница, отбелязана с червена панделка. — Житието на светия отшелник свети Джироламо.

Самодоволството й подразни Конрад. Седна на масата, хвърли поглед на биографията и стрелна Джакома с очи.

— Щом като светецът е искал да учи благородните римлянки да четат и да пишат, докато е служил като секретар на папа Дамас, това е добре, даже прекрасно. Само че Амата не е римска nobildonna.

— Баща й е бил граф.

— Селски дворянин, мадона. Съмнявам се някой от родителите й да е можел да чете. Самата тя ми призна, че е започнала да учи буквите едва след като е отишла в „Сан Дамиано“.

— Ами света Клара, основателката на „Сан Дамиано“? Помисли само колко по-бедна би била църквата без нейните писма до блажената Агнес от Прага — която, между впрочем, ги е чела и е отговаряла лично. Ами Хилдегард от Бинген^[1] и абатиса Джута от манастира Дисибоденберг? Никой мъж не е описвал подобни видения и трептящи светлини като Хилдегард.

— О, да, видения. Сигурен съм, че нашата Амата има богат опит от подобно естество, който да сподели с благочестивите четящи люде.

Дона Джакома скръцна със зъби. Лицето й пламна и знаеше, че по бузите й е избила червенина.

— Ами Хросвита от Гандершейм, която преди триста години е писала пиеси и сюжети, достойни да се сравняват с творчеството на който и да е мъж летописец?

— Казвам ти — не мога да го направя — поклати глава Конрад. — Няма да го направя. — Остави книгата с най-категоричен жест.

Дона Джакома удари с бастуна по масата, при което и отшелникът, и книгата подскочиха.

— Конрад, глупак такъв! Тя иска да се научи да пише, за да препише хрониката, поверена ти от Лео — свитъкът, който ти не посмя да донесеш със себе си в Асизи.

— Какво друго знаеш за това? — ококори се той.

— Знам, че ръкописът е на сигурно място в „Сан Дамиано“, но не благодарение на теб. Знам, че Аматина е рискувала живота си, минавайки по ръба на скала, за да го донесе до тук; че при преминаването свитъкът, вързан на кръста й, се е закачил за камък и тя за малко да политне в пропастта; че благодарение на блажената намеса на брат Лео този ръкопис е спасил живота й, като е отклонил острието на копието, насочено към гърдите й. — Благородницата се изправи в цял ръст и отпуснаръце върху дръжката на бастуна си.

Конрад рязко скочи на крака и се хвана за масата.

— Ти отговори на молитвите ми, Джакомина! Всеки ден, откакто съм се върнал тук, падах на колене в параклиса ти и задавах на свети Франциск и брат Лео един въпрос. Как да вляза отново в „Сакро Конвенто“ и да се добера до нужните ми ръкописи? Изобщо не помислих за „Сан Дамиано“ и за преписите, които се съхраняват там. — Той стисна между зъбите си едно от кокалчетата на ръката си, обмисляйки новата възможност. — Амата в добри отношения ли е напуснала манастира на кларисите?

— Разбира се. Не е сторила нищо, с което да изгуби благоразположението им.

— И от любов към теб и дълбоко уважение към брат Лео майката абатиса би доверила на момичето…

— Изобщо не смей да изричаш онова, което си мислиш, брате. Няма да излагам Аматина на повече опасности. Маестро Роберто ми каза, че всяка сутрин от двете страни на улицата пред дома ми застават двама монаси, които наблюдават кой влиза и кой излиза.

— Те следят мен, мадона. Дали са обет да стоят надалеч от светски жени. Амата може да отнесе на монахините дар… топ плат, да речем… В кошница. И да се върне с ръкописите — по-точно с два ръкописа, които трябва да видя на всяка цена. След като е успяла да скрие свитъка на Лео под дрехите си толкова изкусно, че изобщо да не заподозра, че е у нея, със сигурност ще може да надхитри и копоите на Бонавентура.

Дона Джакома се изкуши да изтъкне, че малко монаси могат да се мерят с Конрад по наивност и липса на наблюдателност, но си замълча. Пък и планът му наистина не звучеше толкова налудничав. Тъкмо се канеше да признае, че си заслужава да се обмисли, когато установи, че се е отклонила от целта си.

— Ами уроците й?

Конрад се усмихна като доволен продавач на добитък.

— Ще сключим сделка. Ако Амата ми донесе първото житие на свети Франциск от Тома от Челано и Житието от тримата другари, ще я уча. Чрез подходящи материали, разбира се.

Дона Джакома посочи другите две книги на масата.

— Чела съм ги като момиче. Едната е наръчник по поведение; другата учи младите съпруги как да се грижат за домакинството. Докато се учи да чете, Аматина ще научава и някои важни женски тайни.

Отшелникът изпухтя раздразнено и презрително.

— От всяка пръчка свирка не става.

Ръката й стисна по-здраво дръжката на бастуна.

— Добре казано от човек, който само преди няколко седмици дойде в дома ми с вид на варварин. След като теб успях да облагородя, брате Конрад, колко ли по-лесно ще ми бъде да обуча момичето. Един ден тя ще стане господарка на този дом и трябва да знае как да се държи и как да се справя със задълженията си.

Дона Джакома за пореден път успя да го изненада.

— Нямам наследници — продължи тя. — Останаха само мъжете от семейството на съпруга ми, които не съм виждала от десетилетия. Симоне дела Рока лиши Аматина от рожденото й право и от подобаващо възпитание, както и от възможностите й да се омъжи добре. Когато ми дойде редът, тя ще получи къщата ми и всичко в нея като своя зестра — ако иска. Жена с нейния ум, чар и съдба би следвало да е достойна партия за всеки почтен християнин — тоест за всеки, който не е обвързан с обет за целомъдрие.

Макар рядко да говореше със злоба, този път дона Джакома не успя да се въздържи. Конрад бе продължил да се държи презрително към момичето и заслужаваше известно отрезвяване. Тя видя, че заявлението й не се прие добре от него и осъзна, че отново е подпалила конфликта в главата му. Джакома си бе създала някаква своя фантазия, според която двамата млади биха могли да се съберат или поне да признаят открито чувствата си един към друг. Конрад можеше да направи това, без да нарушава обетите си. А тя бе убедена, че той никога няма да изневери на ордена, независимо от лошото отношение на събратята му към него. Ако Конрад притежаваше някакви качества на герой, то те се изразяваха в неговото упорство и постоянство. Спомни си брат Лео и как пътищата им се бяха пресичали през последните петдесет и пет години от живота му. Може би Конрад и Аматина щяха да успеят ако не друго, то поне да повторят този модел, който бе носил толкова удовлетворение на Джакома с течение на времето.

За да смени темата, дона Джакома подбутна с бастуна си книгите към отшелника.

— Докато ги прегледаш, аз ще поговоря с Аматина. — След малко додаде: — Как да ти кажа, тя е готова на всичко, за да ти се хареса. — Сега, след като мисията й бе изпълнена, благородницата си позволи усмивка. — И, брате, моля те, не й казвай за този наш разговор, Тя си е внушила, че едва ли не съм я откупила от „Сан Дамиано“. Още не знае за плановете ми за бъдещето й.

 

Амата се измъкна през предната врата на дона Джакома, осветена от студените, искрящи звезди на скорпиона — същото съзвездие, белязало и часа на рождението й… преди колко време? Бурята най-сетне се бе оттеглила към планините, оставяйки само тънка пелена от облаци на изток. Вятърът виеше по стълбището пред къщата на дона Джакома и се мяташе във всички посоки по тясната алея. Направо я смрази въпреки дебелата й пелерина.

Огледа се и в двете посоки по алеята. Както и очакваше, в единия край различи силует с качулка. Монахът, който охраняваше другия край, се бе скрил по-успешно в сенките и се пазеше по-добре от вятъра, но тя бе сигурна, че той също е на поста си. Вдигна кошницата и я закрепи на главата си, като изви гръб в елегантната, изправена стойка на прислужница. Тръгна надолу по стълбите с намерението да стигне до югоизточната порта на града точно при отварянето й.

Вятърът можеше да й създаде проблем. Нямаше да може да спре на завоя на стълбите, за да се вслуша за следящи я стъпки. Е, нека се опитат да я настигнат. Прие с отворени обятия предизвикателството да им избяга, точно както с течение на времето се бе научила да избягва похитителите си в лабиринтите на Рока.

Остана разочарована, когато Джакомина й каза, че Конрад се е пазарил за помощта й. Нима той не знае, че тя с радост би отишла да донесе ръкописите, без да иска нищо в замяна? Нима не й каза, че са свързани в това начинание — още тогава, когато завърза шнуровете на расата им, докато прекосяваха сипея? Конрад я объркваше. В някои моменти й се струваше, че й е най-близкият приятел; друг път сякаш бе напълно отчужден и хладен. Когато му разказа как Бонифацио я изнасили като малка, имаше чувството, че е застанала гола пред него. Той сякаш разбра болката й, но от тогава я избягваше. Може би имаше чувството, че е чул твърде много. Или пък е бил погълнат от тази работа с ръкописите. Тя се надяваше, както й каза Джакомина, че той просто е не по-малко объркан от самата нея, що се отнася до чувствата му спрямо Амата и как да ги показва.

Щом стигна до края на „Виа Сан Паоло“, Амата зави на североизток и ускори крачка, докато стигна до катедралата „Сан Руфино“. Скри се зад една от колоните на галерията, откъдето можеше да огледа добре улицата зад себе си, и остави кошницата на земята.

Площадът бе неравномерно осветен. Над Монте Себастиано проблясваха бледите лъчи на слънцето, задушавани от пелена облаци. Амата забеляза един монах да пресича площада от посоката, откъдето идваше тя. Мъжът продължи покрай катедралата в посока североизток. Жената се усмихна широко и вдигна кошницата си. Беше прекалено лесно. Влезе в църквата, прекоси припряно нефа и излезе през една вратичка в трансепта. Озова се на алея, която се виеше в обратната посока към южната порта на града и пътя към „Сан Дамиано“.