Джон Сак
Францисканският заговор (31)

XXVII

Докато Орфео яздеше към търговския площад, пред погледа му се разкри богато разнообразие от познати гледки: римският храм на Минерва, черквата „Сан Николо“, възправена пред фамилната му къща. Оказа се, че в негово отсъствие са павирали пазара, заличавайки част от стъпалата към храма, и сега най-неочаквано копитата на коня му отекваха надалеч. Вляво от черквата видя постоянната сергия, наета от семейството му. И къщата, и бизнесът им бяха идеално разположени в самото сърце на града; пазарът започваше буквално на няколко крачки от работилницата, в която работниците на баща му обработваха вълната, пристигаща от цяла Умбрия.

Орфео насочи коня си покрай черквата, към каменната къща, където бе прекарал първите петнайсет години от живота си. Стори му се необичайно тихо. Явно домашните му и работниците, както между впрочем и целият град, бяха наизлезли да приветстват папата.

Влезе в двора, завърза коня си и си пое дълбоко въздух. Дори звукът от почукването на вратата прозвуча някак кухо в притихналия град. Отвори му непознат слуга — висок, широкоплещест мъж, който трябваше да се наведе, за да погледне през пролуката. Повече приличаше на войник, отколкото на домашен слуга. Мъжът потвърди, че братята на Орфео ги няма.

— Тогава ще ги почакам вътре. Аз съм най-младият син на синьор Анджело.

Над лицето на слугата се спусна сянка на съмнение.

— Мислех, че познавам всичките синове на синьора. Ако търсите баща си, ще го намерите в кабинета — оправя си счетоводните дела. Ще ви покажа пътя.

— Няма нужда. Знам къде е. — Колко типично за баща му да проиграе единствения си шанс да види жив папа, докато си брои парите. Всъщност Орфео изпита облекчение, че му се удава шанс да поговори насаме с баща си преди завръщането на братята му. Срещата щеше да бъде достатъчно трудна и без публика.

— Все пак ще ви придружа — отсече категорично мъжът. Скръсти ръце и частично отряза пътя за влизане.

Орфео сви рамене и разпери ръце.

— Разбира се. Едва ли би му било приятно някой непознат да го издебне в гръб. — Опитът му да се усмихне не предизвика ответна реакция.

Мъжът отстъпи встрани и двамата се отправиха към крилото с работилниците. Когато слугата отвори вратата и я задържа, сърцето на Орфео щеше да изскочи през гърлото. Отри в дрехата си потни ръце.

Баща му седеше на една маса, поставена на светло под прозореца; беше с гръб към вратата, разгънал пред себе си листа пергамент. Погълнат от работата си, той хвърли само бърз, небрежен поглед към Орфео и слугата.

Някога Анджело Бернардоне бе едър и здрав мъж, също като най-малкия си син, но многото десетилетия, прекарани на бюрото, го бяха превърнали в отпуснат старец. На всеки дебел пръст от пухкавата ръка, която държеше перодръжката над овчата кожа, блестеше скъпоценен камък — несъмнено предназначени да предпазват от болка в ставите. На ръкава му се виждаше черна лента.

— Книжата си ли подреждаш, тате, пристигането на папата не те ли вълнува? — Орфео се надяваше сърдечността в думите му да не прозвучи пресилено.

Баща му изръмжа нещо, без да вдигне очи от работата си.

— Заради тази проклета система за двустранно счетоводство, дето я измислиха флорентинците. — Тъкмо се канеше да продължи да обяснява в този дух, когато изведнъж се сепна и се завъртя учудено на стола си. — Кой, по дяволите, си ти?

— Толкова ли съм се променил? Аз съм Орфео. — Пак успя да извика усмивка на устните си въпреки обзелото го разочарование. Вече усещаше, че опитът му за помирение е обречен на пълен провал.

— Не познавам човек с такова име. Напусни дома ми.

Слугата посегна към меча си, но Орфео прекъсна жеста му с ръка.

— И на мен не ми е никак лесно, татко. Пропътувах целия път от Акра с новия папа и стоя пред теб сега поради неговото лично настояване да се сдобря с баща си.

Надиплената като жабо брадичка на Анджело Бернардоне придоби розовината на прасенце сукалче.

— Самият папа, казваш? И това би трябвало да ме разчувства дотолкова, че да простя на неблагодарния си син, който обърна гръб на родния си баща и братя? Не забравяй, че израснах под един покрив с безумеца, когото цял Асизи провъзгласи за втория Христос. Разбираемо е, че не се впечатлявам от свети мъже толкова, колкото ти. Не! Ето как ще се сдобря с тебе, Орфео, доскорошен Бернардоне. И ме чуй добре.

Никога повече няма да бъдеш част от мен или от онова, което ми принадлежи. Ако се ожениш, ще обявя жена ти за вдовица, а децата ти — за сираци. Наследството ти ще разпределя между братята ти. Единственият покрив, който ти предлагам, са ветровете от четирите посоки на света. Обричам те на зверовете в гората, на птиците в небесата и на рибата в морето.

Забоде поглед в счетоводните си книги.

— Ето ти го помиряването. А сега изчезвай от очите ми.

Орфео чу и търпя достатъчно.

— Нима нямаш страх от ада, стари убиецо? Първо, ти и Симоне дела Рока изклахте онези хора в Колдимецо; а сега обявяваш за мъртъв собствения си син? Дори бащата на блудния син закла теле вместо детето си.

Зачервената физиономия на баща му изведнъж побледня.

— Не бяха избити всичките. Симоне пощади дъщерята. — Тонът му изгуби нападателността си и се успокои.

— Нима детето е още живо?

— Не знам. Бих те посъветвал да попиташ Симоне, защото я взе за домашна робиня, но той се помина преди два дни. — Посочи черната лента на ръката си.

— Аха. Нищо чудно, че си се стреснал. На съвестта ти тежат грехове.

И наистина осанката на баща му сякаш се бе отпуснала някъде навътре в корубата на масивното му туловище. Ръката на стареца затрепери и той остави перодръжката. Орфео се надяваше, че поне страхът от Божието възмездие, ако не друго, може да спомогне за тяхното сдобряване.

И тогава баща му продължи с все същия помръкнал глас.

— Чу какво е желанието ми спрямо теб. — Едрата глава се отпусна за миг към гърдите, после се вдигна, сякаш старецът се бе присетил нещо, очите се взираха в Орфео през дебелите клепачи. — Бях си намислил да ти подаря нещо. Ще ти го дам сега, с надеждата никога повече да не ми се наложи да видя предателското ти лице — поне на този свят.

Анджело завъртя един от пръстените си. Свали го от пръста си и го хвърли към Орфео. Пръстенът изтрополи по пода. — Дай му го и го изпрати до изхода — нареди възрастният Бернардоне на слугата си.

Мъжът взе пръстена и го подаде на Орфео, който обърна златната халка и с любопитство прокара показалец по синия камък. Сложи си го на пръста си, но се оказа доста голям за него. Сведе леко глава към баща си, а после, без да каже нито дума повече, последва слугата през къщата и излезе на двора.

Младежът поклати глава, докато водеше коня си през площада. Загледан в паветата, си мислеше как ужасно му бе тръгнал денят след благословията на Тебалдо. Първо онази жена край градските порти; после и баща му, който го прогони завинаги от дома си и дори отказа да го признае за живо същество. За пръв път почувства тежестта на решението, взето с младежка привързаност шест години по-рано. Когато тогава затръшна вратата на бащиния дом зад гърба си, не си бе и помислял, че баща му ще завърти ключа.

Единствената добра новина, която чу, откак се раздели с папската свита, бе евентуалното оцеляване на момичето от Колдимецо. Ако новият господар на Рока все още я държи като своя робиня, може би Орфео би успял, като частично изкупление на бащиното престъпление, да откупи свободата й.

Намръщи се на мрачното си настроение. Едва щяха да му стигнат парите да се издържа една-две седмици, камо ли да има средства да откупи взето в робство дете. В моряшката му торба имаше предимно дрехи, а в кесията му — малко сребърни монети. Ако не си намери работа в най-скоро време, щеше да му се наложи да хлопа по хорските къщи за храна като просещ монах.

Местните се връщаха обратно в града. Тебалдо явно се бе преместил в епископския дворец. Орфео съжали, че не остана с папата. Щяха поне да го хранят, а и в крайна сметка щяха да стигнат до пристанище. Може би най-доброто за него би било да се върне при Тебалдо и ескортиращите го рицари. Беше се сприятелил с някои от тях, така че би могъл да се надява на помощта им, щом стигнат в Рим.

Пикардо, брат му, с когото имаха най-малка разлика във възрастта, го забеляза пръв. Орфео дори се изненада, че брат му го позна веднага и го извика през площада. После се спусна тичешком към него, въпреки че останалите членове на семейството не се отклониха от пътя си. Щом го приближиха, Орфео установи, че за тези шест години нещата не са се променили много: Данте беше все така начело на братята.

— Орфео — рече най-възрастният и кимна, щом се изравниха. — Адамо ни каза, че днес си минал през неговата порта. Не очаквай да те приемем с радостни прегръдки. Въпреки детинския изблик на чувства на Пикардо.

— Вече разговарях с баща ти, Данте — отвърна Орфео. — Сигурен съм, че чувствата ти към мен са не по-различни от неговите. Както винаги. — Гледаше брат си право в очите, без да трепне. Не му се искаше да продължава нататък, но трябваше да опита — без молби и хленчове. — Надявах се да получа малко пари, колкото да мога да се върна във Венеция или поне да ми се отвори възможност да поработя в магазина, докато събера достатъчно средства.

— Ами тогава си намери работа. Някъде другаде. — Данте кимна с глава и продължи напред, останалите мъже от фамилията го последваха. Само Пикардо изостана от групата, не знаеше какво да прави.

Орфео разпери пръсти пред очите му.

— Татко ми даде това. Жалко, че камъкът е повреден. Иначе все някой богат ханджия можеше да ми даде нещо за него. Виждаш ли, Пикардо? Онзи, който излиза да се изпикае насред тържеството, получава само огризки.

Брат му поклати глава. Кафявите му очи последваха Данте, докато едрата му фигура се изгуби зад черквата.

— Какво става? — попита Орфео.

— Не носи този пръстен — предупреди го Пикардо. — Той носи смърт.

— Защо?

— Нямам представа. Но си има своя история. Само членовете от братството на татко имат право да го носят. Само това знам. Ако някой друг бъде хванат с него, братството се е заклело да го убие моментално. Но не знам кои са другите членове.

Орфео се засмя на сериозното изражение на Пикардо.

— Леле, че страшно. — Устните му се разкривиха в цинична усмивка. — Чудесен подарък ми е направил старецът, а? Сигурно на всичкото отгоре го е и напоил с отрова.

— Не е смешно, Орфео. Работата е сериозна.

Орфео пусна пръстена в кесията си.

— Благодаря ти, братко, за загрижеността. Ето, вече никой не може да го види. И бездруго ми се въртеше на пръста. — Метна се на седлото и лицето му придоби сериозен вид. — Ще се видим на пазара, ако преди това не умра от глад.

Пикардо стисна юздата на коня му. Явно не му се искаше да пуска брат си да върви.

— Търговецът на платове Доменико има нужда от човек, който да ръководи търговска експедиция до Фландрия. Ти обичаш да пътуваш, пък и правиш разлика между златоткан брокат и дамаска.

— Някогашният съперник на татко? Звучи ми подходящо. — Наведе се от седлото и тупна брат си по рамото. — Не се тревожи, Пикардо. Няма да се мотая наоколо, та да се чудиш как да реагираш или да гневя баща ни. — Протегна ръка. — Нека Бог те дари с мир, както обичаше да казва чичо Франциск.

Пикардо пусна юздата и стисна брат си за ръката.

— И теб, Орфео. Желая ти го от сърце.

 

Само за няколко седмици светът над земята сякаш престана да съществува, погълнат от миналото, потънал в далечното блато на спомените на Конрад. Също като умиращия, който вижда живота си да преминава пред очите му, така и той бе понесен от спомените си за Лео, Джакомина и Аматина. Усмихна се накриво, щом имената на двете жени завладяха мислите му. Докато живееше над земята, бе полагал толкова усилия да стои на разстояние от тях; сега му се струваха по-близки от всякога. Всеки ден си повтаряше писмото на Лео, за да не го забрави, макар че вече започваше да забравя защо е толкова важно.

Най-често си мислеше за Розана. В главата му се рояха на талази момчешки спомени, но съвсем скоро той изгуби точна представа кои са истински и кои са плод на въображението му. Зачуди се дали тя изобщо ще узнае, че е бил хвърлен в тъмница, дали в крайна сметка не са разделени завинаги. Дона Джакома не знаеше за съществуването на Розана, а Аматина нямаше как да се свърже с нея, дори да е успяла да избяга от Асизи. За Розана това би било все едно той е изпаднал от света на живите.

Броеше дните по храната, която му носеха. Тя се състоеше от останките от обедната трапеза на монасите и той предполагаше, че пазачът им я носи след деветия час следобед, въпреки че в килията и бездруго цареше непрогледна тъмнина през целия ден. Дневната дажба на двамата затворници се състоеше от десет парченца хляб, глава лук, две копанки рядък бульон, в който сегиз-тогиз плуваше по някой зеленчук, и по една ябълка или шепа маслини за всеки. Конрад скриваше лука и част от хляба за по-късно, като съхраняваше храната в кошница на стената, за да не я достигнат плъховете, които влизаха в килията през отходния канал. След това двамата с Джовани си изпиваха бульона. Конрад гризваше няколко малки хапчици от ябълката си и я даваше на съкилийника си. По-младият отшелник отслабна, но се надяваше Джовани да се позаглади.

Един следобед, скоро след залавянето му, в копанките на двамата имаше по парченце свинско.

— На какво дължим тази щедрост? — провикна се Конрад през решетката. Не очакваше да получи отговор. Тъмничарят никога не говореше. Но този ден Дзеферино промърмори едно Buon Natale, след което продължи да нахрани и другите затворници.

Коледа? Толкова скоро? Конрад горе-долу следеше дните, прекарани в килията, но бе изгубил дирята на датите. Монасите в Гречо сигурно вече са се събрали в пещерата и са коленичили пред сцената на Рождеството. Представи си селяните от малкото селце, които изкачват каменистата пътека, стиснали свещи в ръце, за да видят осела и вола и живото детенце, легнало в сламата. Монасите и хората се обединяваха с влъхвите, за да направят своя скромен дар, с който да покажат предаността си към детето Христос.

Конрад въздъхна, разочарован, че тази година няма какво да предложи в дар. Погледна Джовани, свит на черна топка върху ледения пръстен под. Спомни си думите Христови: „Защото гладен бях и Ми дадохте да ям.“^[1] Разполагаше с едно-единствено нещо, което да дари. Взе парчето месо от паницата си и го сложи в бульона на съкилийника си.

— Честито Рождество, Джовани — рече той и остави съда на земята до него. От този ден нататък започна да дълбае дупки в стената, за да си отбелязва дните.

Всяка сутрин, или поне предполагаше, че е сутрин, защото чуваше Дзеферино да се размърдва горе, Конрад казваше на глас каквото си спомняше от службата. С течение на времето Джовани взе да повтаря заедно с него откъси от псалми и молитви, тъй като многото повторения отключваха отдавна неизползвани кътчета на съзнанието му. Конрад се обнадежди.

— А сега трябва да платим на Небесния ханджия с единственото, което имаме — казваше той след всяко ядене. И двамата произнасяха заедно пет пъти „Отче наш“ или десет пъти „Аве Мария“, или „Глория Патрис“, или други молитви, за които Конрад бе убеден, че са се запазили някъде в главата на генерал-министъра.

Понякога, за да се постоплят, приключваха яденето и благодарствената молитва с танц. Ситнеха като спънати коне, пляскаха с ръце и дрънкаха с вериги, а Конрад водеше пеенето. Съвсем съзнателно избягваше детски песни като онези, които Джовани му бе пял през първия ден от съвместното им съжителство. Избираше или някоя популярна пародия на латински, която знаеше от студентските си години, или някой по-ритмичен богослужебен напев. Надяваше се стъпка по стъпка да отведе Джовани през спомените му от младежките години. С Божията помощ един ден старецът може би щеше да дойде на себе си или поне да стигне до онзи момент в живота си, когато спомените му бяха изгубили смисъл за него.

Около две седмици след Коледа Дзеферино проговори пак. Не че каза кой знае какво, но бе достатъчно да учуди и окуражи отшелника. Двамата с Джовани тъкмо танцуваха и пееха химна на свети Франциск, посветен на брата Слънце, когато Конрад чу някъде отгоре към техните гласове да се присъединява и трети. Когато песента свърши, Дзеферино се отдалечи. Конрад сви рамене и погледна Джовани, който му отвърна с дяволита усмивка, след което покри устни с пръстите си и забели очи. Генерал-министърът вече не питаше кога ще си вървят.

Болката в окото на Конрад, общо взето, поотшумя, макар че от време на време продължаваше да му люти и да пулсира. Но поне доколкото той можеше да прецени, мястото не се беше инфектирало, за което той искрено благодари на Бога. Една нощ, когато болката го връхлетя отново, той започна да се гърчи на пода. Сънищата му, когато успееше да заспи, бяха пълни с кошмари за мъчители и горящи адове, за бушуващи морски бури.

В една подобна нощ към края на януари шумът от течаща вода в отходния канал отекна в ушите му като грохот на водопад. Вероятно във външния свят валеше дъжд или пък снегът бе започнал да се топи и да набъбва пролет, или изкривеното му съзнание, заклещено между съня и будното състояние, усилваше болезнено възприятията му. Килията сякаш се залюля и той сънува, че се е вкопчил в мачтата на кораб, тласкан от огромни като планини вълни. Отчаяният екипаж надаваше ужасени писъци. Във водата около кораба подскачаха и се издигаха левиатани и всякакви други гигантски морски създания и гледаха кръвожадно нещастните човеци, преди да се скрият обратно в морето. В един миг се събраха и нападнаха Конрад — глутница слузести призраци с пламнали очни орбити и остри зъби в разпенената паст. Повалиха го на палубата и започнаха да го хапят по глезените и лицето. Докато се мъчеше да ги отблъсне, вече не беше той, а удавилият се негов баща. Скочи и извика от ужас. Към отходния канал затопуркаха два плъха.

Джовани също се стресна и взе да хленчи тихичко.

— Добре съм — успя да пророни Конрад, щом пулсът му се поуспокои и дишането му се нормализира. — Тази нощ дяволите ме нападнаха жестоко, но вече ги няма. Заспивай, малкият ми.

В добри дни окото не го болеше толкова и паренето беше поносимо. Джовани прекарваше почти цялото време в сън и така Конрад разполагаше с достатъчно тишина, за да може да размишлява на спокойствие. След като отпаднаха грижите за изхранването му, за разрешаването на загадката на Лео и за справяне с чувствата, които разкъсваха душата му, молитвата му стана по-проникновена и от най-самотните му моменти като отшелник. Не го разсейваха никакви звуци и гледки; тъмнината вън и вътре като че се беше сляла, тялото му се превърна в ефирна дантела, трептяща между двете при всяко вдишване и издишване. На моменти дори това едва доловимо движение спираше и той дълго не си поемаше дъх.

В първия ден на февруари църквата празнуваше ритуалното пречистване на Божията майка, което беше задължително за всички еврейски жени след раждането. Конрад потъна в размисъл за старозаветния Симеон, който чакал с години пред вратата на синагогата пристигането на Месията. След като прегърнал детето Исус за миг, Симеон благословил Бога и рекъл: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си, смиром, защото очите ми видяха Твоето спасение.“^[2]

Каква ли сладост е изпитал древният пророк. Развълнуван от картината, Конрад се отдаде на усърдна молитва към Светата дева, като я молеше да приеме тази благодат от Сина си: да му позволи да изпита само за миг същото блаженство, което е познал Симеон, прегръщайки новородения Месия.

Докато той се молеше, тъмнината постепенно изсветля до меко синьо. Засия все по-ярка и по-ярка, докато накрая стана по-ослепителна от слънчева светлина. Като че ли се бе завърнал в своята планина, понеже се озова в горичка от дървета с бели кори, заобиколен от песните на пойни птички. През гората вървеше млада селянка с бебе на ръце. Подбираше внимателно пътя си и отиваше право към Конрад, като без да каже нито дума, му поднесе младенеца. Протегнатите му ръце затрепериха, но спокойната усмивка на жената му вдъхна кураж. Пое пеленачето и го притисна до гърдите си. С изключителна нежност докосна меката му буза с устните си. Имаше чувството, че душата му ще се разпилее — толкова силен бе екстазът, преминал през тялото му. Както тогава в Порциункола, по гърба му пробяга мощна вълна, но този път тя стигна безпрепятствено до тила му, където изригна в златиста светлина, засияла около цялата му глава. Енергията пулсираше под клепачите му, но колкото и да му се искаше да отвори очи, не можеше. Златистата светлина продължи да се разпростира отвъд очертанията на тялото му, сля се със синята светлина около него. Дантелата от плът, чуруликащите птички — всичко се стопи в нейното сияние. Нямаше нищо друго освен светлина — отвън, отвътре, докато накрая нямаше нито вън, нито вътре. Силата му угасна и той се отпусна назад на пети, имаше чувството, че всеки миг ще изпадне в несвяст от щастие.

Когато накрая успя да дойде на себе си, се намери още на колене. Момичето и бебето ги нямаше. В килията беше тъмно както преди, но над главата му трептеше фенер. Решетката се повдигна и по каменните стъпала слязоха бавни стъпки. Тъмничарят се приближи до монаха и коленичи пред него.

— Прости ми, брате Конрад — рече Дзеферино. — Нямах представа, че и ти си един от тях. Светлината, която преля от килията ти в коридора… — Той замлъкна, неспособен да намери думи, за да изрази разкаянието си.

Зад него изтракаха вериги. Привлечен от светлината и гласовете, Джовани допълзя до двамата.

Дзеферино остави фенера си на земята и протегна длани. В сумрака тримата си стиснаха ръцете и затвориха кръга. Стояха така, коленичили, в продължение на няколко минути — три износени карти, изтръгнати от неспокойното тесте на века: сбръчканият просяк от Парма с кучешките уши, а около него две опърпани еднооки валета.

— Да благодарим — рече накрая Конрад — на събитията, които свързаха съдбите ни в едно.

Обединили усилията си, той бе сигурен, че ще издържат.