Джон Сак
Францисканският заговор (34)

XXX

Орфео поведе коня си нагоре по стръмната пътека към Рока Паида, като с наслада посрещна топлината на зимното слънце, огряло лицето му. Една катеричка изскочи от хралупата си и се стрелна навън, за да огледа по-щателно новия ден. Тънкият клон се огъна под тежестта й и подгони ято гъски, които отлетяха на север с шумни крясъци. Търговецът си напомни, че е време да се обръсне и да подстриже порасналата си до раменете коса, преди да се върне при Нено следобед. Ледените ветрове из планинските проходи вече бяха зад гърба му. Нямаше да му е нужна допълнителна защита около врата, пък и в родния му град не се гледаше с добро око на буйното окосмение по лицето. Дрънченето на монети в джоба му допринесе допълнително за повдигането на духа му. Според условията на сключения със сир Доменико договор получи една четвърт от печалбата от пътуването. Носеше със себе си пари, колкото обикновено се изкарваха за половин година — със сигурност повече от достатъчно, за да откупи свободата на едно пленено дете. Ако, разбира се, момичето все още живее в Рока. Местните, които разпита, не знаеха нищо за нея, а градът все пак не беше голям. Сякаш крепостта я бе погълнала след онова нападение. Единственото, което успя да научи, беше, че старият Симоне се поминал и нещата поел синът му Калисто. Рицарите от Рока живееха в отделен свят, въздигнати над живота на обикновените хорица долу. Намекнаха му, че е доста дръзко от негова страна да се меси в делата им. Но при положение, че смята да им предложи солидно обезщетение — е, тогава вероятно нещата биха стояли по друг начин. Орфео се надяваше новият господар да е по-сговорчив и склонен към пазарлък; благодарение на търговския си опит се надяваше да се споразумее за прилична цена, при всички положения по-ниска, отколкото би платил за робиня на венецианския пазар. В крайна сметка не се беше отказал от мечтите си за собствен бизнес.

Пак се присети за местната девойка, с която се сблъска току-що, и плахо си рече, че е извадил късмет. Беше красива въпреки синините по лицето. От една страна, й се щеше да отпъди ухажорите си, но, от друга, явно приемаше радушно неговата компания. А на всичкото отгоре беше се сдобила и със състояние. Макар да прекара последните две години в обикаляне на европейските пазари, за което получаваше доста скромно заплащане, Орфео не бе изгубил надеждата, че един ден ще върти търговия от мащабите на дейността, която развиваха братята Поло. Състоянието на Амата, прибавено към собствените му спестявания, евентуално би било достатъчно за начало — особено ако нещата със синьор Рока минат добре. Тези мисли извикаха усмивка на устните му, а затоплящият се ден допълнително повдигна духа му. Наближаваше пролетта, природата щеше да разцъфне, а заедно с нея — и новите начинания.

Докато се изкачваше към крепостта, от наблюдателниците на замъка го следяха неколцина часови. Портата бе отворена, но решетката бе спусната — един вид предпазна мярка. Пазачът я вдигна точно колкото той да мине под нея, при това след като изслуша обяснението му, че идва по работа при господаря. Мъжът пое повода на коня и поведе Орфео към група рицари, събрали се на двора. Направи знак на търговеца да слезе от седлото и да изчака на прилично разстояние. Един от мъжете се отдели от останалите.

— Господарю Калисто — подхвана пазачът, — този човек е дошъл да говори с вас. Представи се като Орфео ди Анджело Бернардоне.

Калисто дела Рока отпрати слугата. Онзи пое юздите на коня на госта и поведе животното към конюшнята.

— Името ви ми е познато — изгъргори домакинът и поведе Орфео към приемната. — Откъде?

— Баща ми и предишният господар на крепостта имаха общи дела — преди около осем години.

Калисто се обърна да го погледне, но не каза нищо, преди да влязат в сградата. Настани се в огромно кресло и посочи на Орфео едно канапе наблизо. Докато търговецът си сваляше наметалото, домакинът зачовърка един цирей на шията си.

Орфео извърна глава, чул приближаването на женски стъпки. Прецени, че двете жени, които влязоха, са по-големи от очакваната възраст на момичето. Господарят проследи погледа му.

— Харесват ли ти? — Устните му се разляха в лъстива усмивка. — Ако останеш да ми гостуваш с преспиване, и двете са твои за през нощта.

Калисто го изпробва, рече си Орфео.

— Всъщност това ми напомня за повода да дойда тук — отвърна той. — Търся една жена, ако не се лъжа, вече би трябвало да е осемнайсет-двайсетгодишна.

Ръката на Калисто небрежно се плъзна към ефеса на меча му, макар гласът му да остана приветлив.

— Роднина ли?

— Не. Дори не знам как се казва. Знаеш ли за нападението на баща ти над Колдимецо в окръг Тоди отпреди няколко години?

— Дали знам ли? Та аз присъствах лично! Добра работа свършихме, доста кръв се проля. Изобщо не разбраха откъде им дойде. — Докато говореше, тъмните му очи заблестяха.

Орфео стисна зъби. Прииска му се да сграбчи това злорадо животно за гърлото, ей тук, както си седят, като компенсация, задето не бе имал подобна възможност да стори същото с баща му, но си напомни, че е дошъл с определена цел. Първото нещо, което научава един търговец, е да контролира чувствата си.

— Имаше едно момиче, тогава още дете — продължи той. — Баща ти, струва ми се, я взе за своя робиня.

Калисто скочи на крака.

— Онази кучка! За какво я търсиш? — Протегна ръката, с която държеше меча си. — Виждаш ли този белег? Опита се да ми отреже пръста. Вече едва държа оръжие с тази ръка.

Орфео се изправи възможно най-кротко. Не искаше да гледа събеседника си от долу на горе, понеже настроенията на онзи явно се меняха светкавично и непредвидимо. Явно беше кибритлия. Орфео нямаше намерение да остане седнал и да се окаже лесна мишена за яростта на домакина. Пък и започваше да се опасява, че момичето може да не е между живите. Щом е дръзнала да посегне на такъв като него, най-вероятно е заплатила висока цена.

— Наказа ли я за стореното?

— Избяга ми малката уличница! Още същия ден напусна крепостта заедно с набожната ми сестра. Дяволът да им го начука, нищо че станаха монахини.

Орфео усети как кесията, увесена отстрани на кръста му, внезапно натежа. Ако детето е на сигурно място зад манастирски стени, значи няма да се наложи да се пазари със сина на убиеца. От друга страна, не можеше да не попита къде, в крайна сметка, е попаднало момичето.

— Как мога да я намеря, ако искам да я видя?

— Доброто ли й мислиш или напротив? — Очите на Калисто станаха тесни като цепки. — Ако й мислиш доброто, те предупреждавам, че съм готов ей сегичка да ти прережа гърлото и да увеся главата ти на портала.

Орфео се сепна вътрешно, макар изражението му да остана непроменено.

— Няма да се наложи — отвърна. — След като е в Божиите ръце, нямам работа с нея. — Усмихна се фалшиво и кимна, без да откъсва поглед от меча на домакина. Докато свеждаше глава, верижката около шията му излезе изпод туниката и пръстенът, който висеше на нея, се залюля пред гърдите му.

Калисто проследи с поглед движението на пръстена и ококори очи.

— Как се сдоби с това? — попита той и потупа камъка с пръст. — Надписът е доста любопитен.

— Подарък от баща ми — отвърна Орфео.

— Разбира се. — Калисто отстъпи.

Орфео обърна горната част на пръстена към себе си и се вгледа в надписа, инкрустиран върху лапис лазули. Интересът на Калисто го учуди. Може би тази вещ по някакъв начин бе свързана с общото минало на бащите им.

— Разбираш ли какво означава? На мене ми е пълна мъгла.

Калисто смени темата.

— Кажи ми, сир Бернардоне, къде си отседнал. В случай че се сетя още нещо за момичето. — Гласът и поведението му отново бяха станали дружелюбни, чак мазни.

— Току-що се връщам в града. Засега можете да ме откриете в дома на търговеца Доменико. — Още преди да довърши изречението си, Орфео съжали, че го е казал. Внезапно си спомни предупреждението на брат си. Поклони се още веднъж и тръгна към конюшните веднага щом благоприличието позволяваше. Дочул стъпките на Калисто зад гърба си, той настръхна. Ако домакинът реши да го нападне, Орфео би бил безсилен да се справи с него и ордата му рицари.

 

Слънчеви лъчи, сенки, които се блъскат в млечнобяла стена. Топло е вътре. Домашни шумове, метла, която бръсна плочките, в камината пращят цепеници. Лица. Трептят, подскачат, изчезват. Болка. В рамото, в ребрата, в коляното — почти цялото тяло. Пулсираща болка в главата.

Е, Господи Исусе, няма ли да оставиш Твоя слуга да си отиде в мир.

Вана. Идвам. Чакай ме.

Шепот на жена.

— Как е той?

Вана?

— Ту се унася, ту се сепва, Аматина. Има сериозна рана на главата. Но докторът е оптимист. Корав е като диво животно. — Нежно докосване по бузата. — Тук съм, братовчеде. Трябва да се пребориш с демона. Не му позволявай да те отведе — не още. — Борба да остане при гласа. Лъскав черен бръмбар, който се мята в кална локва край прашния път.

Желание да си върви, да зареже таз юдол плачевна. Иска вечен покой. С Вана. Чий е този глас?

Братовчеде?

Лицето е с черна забрадка като на монахиня, мержелее се, надвесва се над него. Ухае на франджипани. Хладна влага на челото му. Сенките се разстилат. Далечен шепот, думите се сливат. Тъмно. Тихо.

Господи Исусе Христе, Сине Божи, смили се над мен, грешника. Господи Исусе Христе, Сине Божи, смили се над мен…

 

— Дочух, че говорите за Троа. — На пейката срещу Орфео и Нено се отпусна червендалест дебел монах и си напълни чашата от каната им. — Бог да ви поживи за щедростта, приятели — додаде.

— Гърлата човешки са братя — отвърна любезно Орфео. Монахът надигна виното, като опря нос в ръба на чашата.

— Франките обичат да казват, че доброто вино задължително трябва да се описва с три Б-та и седем С-та:

 

Че то е бяло, бляскаво и буйно,

и силно е, и смелоструйно,

студено, свежо, светло, страстно.

Ех, славно вино — туй е ясно.

 

— Нима е чудно, че намират наслада в доброто вино — заяви след малко, след като отпи, — че виното „весели богове и човеци“, както е речено в деветата глава на Съдии Израилеви. — Вдигна чашата си. — Поради което с право можем да кажем като мъдрия цар Соломон: „Дайте сикер на загиващия и вино на огорчения по душа; нека той пийне и забрави сиромашията си и да не си спомня вече за страданието си.“^[1]

— Добре казано — похвали го Орфео и извиси глас: — Да бъде мъката навеки прокудена от тук. — Двамата с Нено вдигнаха чашите си, за да се чукнат с монаха. От мрачните ъгълчета на пивницата се чуха откъслечни възгласи.

След като преглътнаха, Орфео представи себе си и другаря си.

— Орфео, доскоро Бернардоне, и Нено, силен и непресторен като воловете на каруцата, която кара.

Монахът сведе плешивата си розова глава.

— Брат Салимбене, току-що пристигнал от Романя, в служба Богу и всички благочестиви мъже… и жени, разбира се, все едно благочестиви или не. — Монахът се изсмя гръмогласно и подръпна брадичката си.

Нено подхвана песен. Думите постепенно се сляха в нечленоразделно бръщолевене, ръката на коларя се отпусна на масата, а главата му полегна върху нея. Орфео го бутна и доля чашата му.

— Събуди се. Може божият брат да ни изрецитира някое стихотворение или да ни изпее някоя песен до край.

Брат Салимбене кимна и удари силно по масата. Изправи се и се огледа, обръщайки се към всички присъстващи.

— Стихотворение от маестро Морандо, който преподаваше граматика в Падуа, когато бях ученик там. Мир на праха му. — Отпи пак, после подхвана напевно, все едно чете проповед:

От младо вино щом отпиваш ти,

в очите ти наслада ще блести,

ще бъдеш сладкодумен, бързорек.

А отлежалото и тежко вино

душевна радост носи на мнозина

и с него вижда в бъдното човек.

 

Но лошо ли е виното, тогава

то гърлото ти дразни, пресушава

и бързо те напива за резил.

С такова вино който се налива,

като прасе тлъстее и избива

червенина по всеки съгрешил.

 

Не се гневи на вино разводнено,

че руйното, макар благословено,

ще те опие и позачерви.

Но трябва строго да се забрани

водата бистра тук за дълги дни

— тя носи меланхолия, уви!

Орфео плесна с ръце по масата и тупна Нено по отпуснатите рамене. Махна да им донесат нова кана вино, а Салимбене намести масивното си туловище на пейката.

— Да разбирам ли, че си ходил във Франция, брате? — попита търговецът.

— Преди повече от двайсет и пет години. В лето Господне 1248 пътувах до манастира в Санс, за да присъствам на събрание на провинциалните министри на нашия орден там. Очакваше се да пристигне Луи, кралят на Франция, заедно с тримата си братя. Имах огромно желание да се срещна с него. Провинциалният министър на Франция и брат Одо Ригалди, архиепископът на Руан, също присъстваха, заедно с Джовани от Парма, който тогава беше нашият генерал-министър; и редица кустоши, дефинитори и дискрети от капитула. — Направи пауза, колкото да отпие, забил поглед право напред. — Нашият генерал-министър не искаше да привлича вниманието върху себе си, както е рекъл Исус, син Сирахов, „Не се възгордявай в ден на слава“^[2], макар кралят да го покани да седне редом с него. Джовани предпочете да вечеря на масата на най-скромните и непретенциозните, като им оказа чест с присъствието си и даде пример на мнозина.

— Да се поучим от благочестивите люде — рече Орфео. Вдигна чашата си. — А също така да пием за здравето на красивите жени, особено на онази, която срещнах днес.

— И за многото очарователни дами, чийто наставник съм имал щастието да бъда — додаде Салимбене.

Нено взе да похърква, а Орфео и Салимбене почнаха да си разказват истории от преживяното по време на пътешествия. Орфео тъкмо си помисли, че вече са на път да се напият до несвяст, когато от близката камбанария се чу звън.

— Опа! Клисарят май се е нафиркал, та избърза с вечерната камбана.

Пресуши чашата си и я стовари с трясък на плота. Изправи се с видима неохота, разтърси Нено и след като онзи се поразбуди, му помогна да се изправи на крака.

— Addio, signori — провикна се монахът откъм вратата. — Ще се видим пак някоя вечер.

В отговор Орфео му махна с фенера си. Нощният бриз го щипна по прясно обръснатите бузи, които още му се струваха голи и подпухнали. Паважът изглеждаше несправедливо хлъзгав, щом двамата с Нено прекрачиха прага, за да се отправят към къщата на сир Доменико и таванското помещение, където спяха наемните му работници. Уличките се бяха килнали застрашително. Нено спря, за да се поокопити, после се облекчи край една стена. Понечи да запее, но Орфео го подбутна да вървят.

— Скоро ще удари последната камбана, amico. Трябва да се доберем до къщата на сир Доменико преди нея.

Срещу тях по тъмната уличка приближаваха трима мъже със скрити под качулките лица. Орфео изведнъж се сети, че още носи кесията с парите си, та посегна под пелерината и я нави около дръжката на рапирата си. Нено, който изобщо не забеляза мъжете, политна към отсрещния край на улицата и протегна ръка да се подпре на стената.

— Той е — рече най-високият от приближаващите. — Онзи с брадата. — Преди Орфео да успее да реагира, тримата се нахвърлиха върху коларя. На светлината на фенера блеснаха остриета и Нено се свлече на колене със стон.

— Вземи пръстена. Виси на врата му.

— Нищо подобно! Не го носи. Не е и на пръста му.

— По дяволите.

Орфео изрева и нападна мъжете в гръб, като размахваше бясно фенера и рапирата си. Най-близкият се обърна да го погледне, но получи удар по врата. Другите двама изкрещяха и търтиха да бягат надолу по улицата, без да се обърнат да видят кой ги е нападнал. Убиецът, който изостана, вдигна ръка да притисне раната си, а с другата взе да размахва ножа си във въздуха. Орфео вдигна фенера пред себе си като щит и пристъпи към него с вдигната шпага. Онзи се опита да отстъпи заднишком, но се спъна и се прехвърли през падналия Нено. Орфео разлюля фенера над вдигнатия нож и се хвърли напред, като нанесе силен удар с рапирата си, все едно държеше брадва. Продължи да удря, докато крясъците и движението не секнаха. После остави фенера и облегна гръб на прага на къщата, като едва си поемаше дъх. Хлипайки, втренчи поглед в приятеля си, който лежеше неподвижен на земята като купчина мръсни дрехи.

Търговецът обърса лице с опакото на ръката си и опипа верижката на врата си, докато намери закачения на нея пръстен. Стисна го в шепа, проклинайки баща си и Калисто ди Симоне, заедно с убийците на синьора. Ето че изгуби и приятел, покосен от ръката на господаря на Рока, също както момичето, което се оказа, че е избягало в манастир, бе изгубило своето семейство. Макар и все още в шок от преживяното, той се почувства по-близо до нея от всякога. Закле се, че един ден ще отмъсти и за двама им.

Прииска му се да скъса верижката и да захвърли колкото се може по-надалеч прокълнатия предмет. Все пак устоя на порива и пъхна пръстена обратно в деколтето си, после прибра шпагата в ножницата. За втори път този ден Орфео падна на коляно, за да вземе на ръце жертва, покосена от необузданата жестокост на благородник. Прошепна в ухото на Нено, макар приятелят му да не можеше да го чуе:

— Е, amico, най-сетне се отърси от този жесток и безсмислен свят.