Джон Сак
Францисканският заговор (17)

XIII

Щом небето просветля достатъчно, че Конрад да може да изкатери пътеката до града, без да се спъва, той напусна Порциункола. Краткото му усамотение в храмовете на неговия орден го посъживи и донякъде уталожи разтърсващите събития от изминалите дни. Смътните очертания на градските стени, които едва се виждаха под пелената на мъгливото ранно утро, допълнително успокоиха настроението му.

Като наближи маслиновата горичка, в която бе отдъхнал предния ден, мъглата се сгъсти. Забави крачка, за да не изгуби пътеката. Докато вървеше, край него се надигнаха звуци на сънливи мъжки гласове, които постепенно се превърнаха в шумна глъчка. Отшелникът дочу и приглушеното цвилене и риене с копита на коне, дрънченето на метал. Още няколко крачки, и се озова под отворена тента, изправен очи в очи с неколцина изненадани полуоблечени войници — поне предположи, че са такива, предвид оръжията и доспехите, натрупани край завивките им.

— Мир вам, братя — рече той, за да спаси неловката ситуация. — Май съм изгубил пътя в мъглата.

В крайна сметка той бе просто един монах, не представляваше никакво основание за тревога, така че мъжете продължиха да се обличат.

Древният римски път на север минаваше под стените на Асизи, съвсем близо до маслиновата гора. Конрад си спомни Леовото описание на триумфалния поход на Отон IV през зимата на 1209 година, след като папа Инокентий III го коронясва за Свещен римски император. Инокентий, с характерната си дързост, се разпоредил Отон да напусне Рим и да се върне в Германия в деня след коронацията. Папата искал да осуети всяко непочтено действие спрямо императора и шестте му хиляди рицари, бивакуващи във Вечния град.

Въпреки грубото отношение на Инокентий населението на Асизи, състоящо се предимно от предани на императора гибелини, посрещнало преминаващия покрай града им Отон с радостни възгласи. В размирната епоха на бърза смяна на властта мъдрият град подкрепял всички и отдавал нужната почит както на папата, така и на императора. Гражданите надигнали такава врява, че смутили спокойствието на Франциск и неколцината му последователи, които по онова време живеели в скромната колиба край река Торто. Франциск, естествено, не обърнал внимание на фанфарите, съпътстващи новоизбрания славен цезар и огромния му кортеж. Вместо това предпочел да изпрати един от братята да разкаже на Отон за преходността на земните блага.

Ала приемникът на Отон, Фридрих II, се поминал в лето Господне 1250, и Карл Анжуйски обезглавил последния от синовете на Фридрих през 1268. Гръбнакът на империята бил пречупен веднъж завинаги, рече си монахът. Папската институция спечелила.

Дали? Присъствието на толкова много войници, бивакуващи край главния път, които разговаряха и се шегуваха на римски диалект, го накара да си зададе този въпрос. Нима германските князе са разрешили унищожителните си спорове и са се обединили около нов лидер?

Огледа мъжете.

— Във война ли сме, приятели? — попита. Един от войниците избухна в смях.

— Не и от тази страна на Обетованата земя, брате. Нима не си чул новината? Новоизбраният папа пътува от Акра за Венеция. Събираме синовете от всички благороднически родове в Рим, за да го посрещнем там и да го ескортираме обратно до Рим. Като минаваме оттук на връщане, в селото ви ще настъпи голямо оживление.

Мъжът се обърна с гръб и продължи работата си. После, сякаш сетил се изведнъж, се завъртя и коленичи пред Конрад.

— Благослови пътуването ни и се помоли за безопасното ни завръщане, благочестиви братко. — Чули молбата на другаря си, другите рицари също прекратиха заниманията си и коленичиха.

— Разбира се — отвърна Конрад.

Извади бревиария от джоба си и запрелиства, докато не откри молитвата за пътници. Като вдигна ръка над сведените им глави, подхвана: „Чуй, о, Боже, смирената ни молитва и бди над безопасността и благополучието на пътя на твоите раби…“

За всеки случай добави pro navigantibus, „за плаващите по море“. Мъжете се прекръстиха при заключителното „Амин“.

Когато отшелникът се раздели с войниците, градските стени бяха напълно изчезнали в мъглата. Все пак беше достатъчно близо до Асизи, за да не му е нужно да вижда очертанията му. Трябваше само да продължи нагоре по хълма, като внимава за дупки.

 

Веднъж влязъл зад стените на града, Конрад лесно се ориентира към къщата на благородницата въпреки мъглата. Местните вече бяха наизлезли по улиците, чукаха и режеха с триони, ограждаха щандове за предстоящия панаир, вдигаха сергии или подреждаха талпи върху дървени магарета. Така че на всяка втора-трета пресечка намираше кой да го упъти към целта му.

Както и очакваше, къщата се намираше в горната част на града, по средата между черквата „Сан Джорджо“ и базиликата. От „Виа Сан Паоло“ тръгваше вита стълба, която извеждаше към алеята пред дома на дона Джакома. Каменната ограда на имението откъм фасадата бе масивна като крепостна стена, плочите на покрива се скосяваха към водосточни тръби, от чиито краища към отшелника надничаха злокобни гаргойли. Те бяха зейнали широко, а по време на дъжд през устите им се изливаха същински водопади, които не знаеха пощада за преминаващите под тях пешеходци. Единствените отвори на горния етаж бяха тесни пролуки за стрелба, за разлика от кепенците на прозорците долу, които пускаха щедро утрото в дома. Аленочервен щит, вграден в каменния трегер над входа, изобразяваше прайд златни лъвове, скочили за лов, орли с протегнати остри нокти и гнездо отровни змии, чиито езици се стрелкаха заплашително към всеки, който дръзне да приближи до прага.

Конрад отпусна рамене. Брат Лео му бе поразказал едно-друго за собственичката на къщата: потомка на норманските аристократи, които няколко десетилетия по-рано завладяват Сицилия; в продължение на осем години омъжена за Грациано — първородния син в безскрупулния клан Франджипане^[1], които се отнасяли към папите, все едно са техни непослушни деца. Наследница на воини и вдовица на един от най-влиятелните римски аристократи, тя напуска двореца си и Вечния град след смъртта на свети Франциск и се преселва в Асизи, за да е близо до гробницата му.

Конрад никога не бе влизал в дома на толкова високопоставена персона и се опита да си я представи — вероятно прегърбена от възрастта, но при все това с кралска осанка, косата и ушите й скрити под воал, придържан със златна диадема, пурпурната й сатенена рокля извезана със скъпоценни камъни или изящни копчета, с шлейф, който се носи след нея, докато тя обикаля да нагледа как върви управлението на домакинството и слугите, ръцете й сключени отпред, за да разкрият красотата на дългите разкроени ръкави — последна мода сред аристокрацията. Конрад хвърли още един поглед към зловещия щит, после удари вратата с тежкото месингово чукало. Металическият звук изпълни уличката. Конрад очакваше през решетката на прозорчето пак да го погледнат чифт подозрителни очи като в „Сакро Конвенто“, но вместо това вратата се отвори широко. Младежът, който го поздрави, бе пълната противоположност на фасадата на дома — приветлив и мил и толкова красив, че Конрад си рече, че сигурно така изглеждат ангелите, въплътени в човешки тела. Непорочното му лице бе обрамчено от тъмна коса, подстригана на права линия на челото и накъдрена към раменете. Носеше бледосини три четвърти панталони, филцови пантофи и къса синя туника с бял кант — като облеклото на Непорочната Божия майка. По подгъва на туниката му беше извезана многократно латинската дума „АМА“, обичай.

— Мир теб и добре дошъл, братко — рече момчето. — С какво можем да ти помогнем?

— Бих искал да разговарям с господарката ти. Казвам се Конрад от Офида, приятел съм на брат Лео.

Младежът се поклони.

— Госпожата не е излязла от параклиса. — Докато той говореше, стомахът на Конрад изкъркори — беше огладнял. Без никаква пауза пажът додаде: — Ще ти бъде ли удобно да я почакаш в кухнята?

Конрад кимна с благодарност и последва младежа във фоайето. В къщата ухаеше приятно на запалени борови цепеници, чуваше се как в няколко стаи покрай коридора пращи огън. Стените бяха украсени с гоблени, върху плочите на пода бяха застлани чисти тръстикови рогозки. В ъглите, където не можеше да достигне слънце, мъждукаха свещи. По тежките резбовани столове покрай стените имаше меки алени възглавници. Всичко в дома на дона Джакома говореше за уют и гостоприемство.

— Мамо, имаме посетител — провикна се водачът на Конрад към готвачката, докато минаваха през черната кухня и приближаваха към ароматите на прясно изпечен хляб, сушени подправки и брашнена каша. Нощви с омесено и неопечено тесто си чакаха реда. Жената погледна Конрад от масата, където режеше парчета бяло като сметана сирене. Изглеждаше горе-долу на възрастта на госта и имаше светлата кожа на момчето — несъмнено от годините, прекарани край димящите казани, — макар че по бузите и над горната й устна се виждаше мъх, който потъмняваше иначе безукорната й кожа. По бялата й престилка имаше петна от супи и сосове, голите й ръце бяха набрашнени.

— Хлябът тъкмо поизстина — рече тя. — Заповядай, братко, закуси с маестро Роберто.

От масата му махна по-възрастен мъж, облечен със същата бледосиня ливрея като на момчето, на главата с кръгло синьо кепе. В погледа му се долавяше частица от сърдечността и любопитството на другите двама, но наред с това Конрад забеляза и нотка подозрителност.

— Май не сме те виждали по нашия край, братко — рече той, след като Конрад се настани на пейката срещу него и я намести така, че да му е удобно.

— Идвам за пръв път.

— Познат е на брат Лео — прекъсна го момчето.

— О! В такъв случай си добре дошъл. Аз съм икономът на господарката, така че е мой дълг да внимавам кой влиза в къщата. Нашата господарка понякога се отнася твърде лекомислено към собственото си благополучие. Оставя се да я измамят какви ли не шарлатани, дето искат да се сдобият с безплатна храна и подслон. Най-страшни са религиозните — омайват я с приказки за видения, дето били получили, за ангелски гласове, дето били чули, опитват се да й продадат кучешки зъб от Йоан Кръстител или чиния, използвана на Тайната вечеря. Вече са ни предлагали достатъчно, че да можем да нахраним всички апостоли, че да остане и за още цяла маса хора. Надявам се, разбираш. — Присви очи, за да подчертае и бездруго застрашителните нотки в гласа си.

— Сигурно е дълбоко благодарна да има до себе си предпазлив човек като вас, който да се грижи за делата й — отвърна Конрад.

Готвачката се засмя.

— Грешиш, братко. Никой не може да се грижи за делата на господарката. Тя решава всичко сама. Просто ни казва какво иска и ние с охота изпълняваме желанията й.

Жената сервира на всеки от двамата мъже по дървена паница, пълна догоре с гъста брашнена каша, чаща мляко и комат хляб, върху който беше сложила по парче сирене. Икономът сведе глава.

— Моля те, братко, кажи молитвата. Очакваме гостите ни, когато са духовници, да си заслужат храната, като се помолят за мир на душите ни. — Изрече молбата си като предупреждение и Конрад с радост се съгласи.

Щом дояде кашата си и облиза паницата си с последната коричка хляб от комата си, Конрад долови още един аромат, по-сладостен от кухненските ухания. Вдиша дълбоко и ноздрите му се изпълниха с наслада.

— Ухае на франджипани, разбира се — рече икономът. — Някои му казват и плумерия^[2]. — Още преди да довърши изречението си, той се надигна и погледът му се плъзна покрай Конрад. — Buon giorno, Джакомина.

— Добър ден на всички. — Жената имаше дрезгав, леко треперлив глас. Отшелникът се изправи на крака, като едва не се преметна през пейката, смутен, че не е чул дона Джакома да влиза в кухнята.

Веднага разбра защо. Възрастната жена се движеше безшумно с босите си крака, като се подпираше на бастун, куцукайки през кухнята. Носеше сивокафява монашеска туника. Тогава Конрад си спомни нещо, казано му от Лео: че тази жена е избрала пътя на францисканец терциарий^[3]. Дона Джакома беше едра жена с внушителна осанка — както и подобава на потомка на славен род на герои. Но изненадата на Конрад се дължеше на факта, че по облото й лице нямаше нито бръчица — само на едната й буза личеше белег. Видът й беше на петдесетгодишна жена. Бялата й коса също го изненада — носеше я непокрита и подстригана като на монахиня, но скромно вчесана така, че да покрива ушите. Под бретона й искряха проницателни и живи зелени очи — като на котка.

Поведението на благородницата моментално направи впечатление на Конрад, понеже беше едновременно очарователно и рядко срещано. То обясняваше приветливото отношение на прислугата към него — стопанката на този дом излъчваше по деликатен начин авторитет, който оказваше силно въздействие върху хората от непосредственото й обкръжение. В главата му изплува една дума — gentilezza — аристократизъм, надхвърлящ благородническия сан, придобит по рождение или поради заможност. Вече започваше да разбира защо Франциск и Лео са заобичали тази жена и са я почитали като свой приятел.

Конрад се представи още веднъж и обясни причината за посещението си. Сподели, че има някои въпроси относно писмо, което получил след смъртта на Лео, и каза, че би бил щастлив, ако госпожата му отдели малко от ценното си време.

Докато той говореше, тя се оживи.

— Значи все пак го получи? Притеснявах се, че задачата надхвърля възможностите на майката абатиса. — Повери я на най-… вироглавия член на своя орден. — Дона Джакома махна към момчето. — Пио, изведи брат Конрад на двора, откъм слънчевата страна. Мъглата вече започва да се вдига. — После додаде към отшелника: — Само да приключа някои дела с маестро Роберто, и ще дойда при вас.

Конрад последва пажа към коридора, който водеше към сводеста галерия около вътрешен двор. От горния етаж висеше дървена лоджия, а в дъното на дворчето, в най-отдалечения от улицата край, се издигаше висока кула — убежището на членовете на домакинството в случай на нападение над града; Момчето показа на госта каменна пейка, където Конрад да поседне на припек и докато чака, да се наслаждава на ромона на мраморния фонтан в средата на двора.

Дона Джакома не се забави. Щом я видя да приближава, отшелникът извади писмото от расото си и го разгърна пред нея още преди тя да се е настанила.

— Надявам се, разчиташ почерка ми — подхвана тя. — Научих се да чета и пиша още като дете, но не ми се е налагало да го правя често — нито едното, нито другото. Но брат Лео настояваше да продиктува писмото лично на мен, а не на секретаря ми.

— Сигурно е имал основания, макар че до момента не съм успял да разбера какви. — Той прокара пръст по ивицата около текста. — А да е споделил с вас смисъла на написаното лично от него?

Дона Джакома се взря с любопитство.

— Нямах представа, че там има текст, който е част от писмото. Пръстите на Лео толкова се бяха парализирали, че му бе нужно доста време, докато завърши украсата. Накрая го оставих насаме. Работеше с такова спокойно и ведро изражение — досущ като дете, което украсява изпълнено с любов писмо до майка си. Впрочем наистина си помислих, че прави точно това — украса. — Присви очи, за да различи думите, които Конрад й сочеше, но накрая поклати глава. — Моля те, прочети ми го. Зрението ми вече не е като на младини.

— Започва така: „Брат Якова знае добре що е съвършено смирение.“

Бузите й пламнаха.

— Това ли е написал?

— Ами да. Ужасно съм озадачен. От петнайсет години съм в този орден, но не съм срещал брат на име Якова. Може би вие го познавате? Все пак сте тясно свързана с нашия орден още от самото начало.

— О, милият брат Лео. Не бях чувала това име от години.

— Значи все пак познавате брат Якова?

Зелените й очи се насълзиха.

— Аз съм брат Якова. Или поне бях. Преди повече от петдесет години свети Франциск ме направи почетен член — заради силата на моята добродетелност, така каза. — Засмя се. — Сравняваше ме с Аврам и Яков и с другите патриарси израилеви. Знам, че от неговата уста това беше върховен комплимент, но с две невръстни синчета покрай мен изобщо не се чувствах силна. — Попи очите си с ръкав и се усмихна. — Прости ми тази слабост, брате — липсата на сила. Въпросът ти отприщи вълна от спомени. — Тя зарови пръсти в диплите на робата си, първо намачка плата, после го приглади; опитваше се да се стегне. Конрад се възползва от паузата, за да се окопити на свой ред. Това бе поредната загадка, пред която го изправяше Лео.

— Е, в такъв случай бихте ли ме научила на съвършено смирение? — отрони той.

Нервните й пръсти се отпуснаха в скута. Погледът й се заби в тях.

— При последното си посещение, в седмицата, когато написа това писмо, брат Лео повдигна пред мен въпроса за смирението — дори специално подчерта тази дума. — За стотен път го помолих да ми разкаже какво е видял на Монте ла Верна онази нощ, когато серафимът положил раните Христови върху плътта на нашия блажен отец. През всичките години, в които се познаваме, във всичките писма, които ми е писал, в разговорите ни брат Лео никога не ми е говорил за стигмата — макар да е присъствал лично, когато всичко това се е случило със свети Франциск. Този път не беше по-различно. Както и преди, не ми разказа нищо, само повтори отговора на Франциск, когато хората го питали за преживяното: secretum meum mihi — тайната ми си остава за мен. Все пак обаче Лео сподели нещо с мен — за първи път. И то беше, че не можел да говори поради свещен дълг. Каза, че непосредствено след смъртта на нашия учител брат Елиас го извикал при себе си и му забранил да говори по този въпрос — завинаги.

Тя се намести на пейката, за да застане лице в лице с Конрад, и наклони глава на една страна.

— Това говори ли ти нещо? На мене ми се стори много странно. След смъртта на свети Франциск, самият брат Елиас говореше доста често за раните. — Очите й за пореден път се наляха със сълзи. — Елиас дойде да ме вземе лично и ме заведе в малката колиба, където душата на нашия учител току-що бе напуснала тялото му. Главата на Франциск бе отпусната на възглавница, която бях донесла от Рим, но все още не го бяха увили в погребалната плащаница. Беше само с препаска през слабините, също като Христос на кръста, и аз видях с очите си гвоздеите, които стърчаха от ръцете и краката му, както и белега от острие отстрани на тялото му. Приживе раните му бяха винаги покрити, така че никой освен брат Лео да не ги види — той единствен се грижеше за светеца и го преобличаше.

Брат Елиас повдигна тялото му от постелята и се обърна към мен: „Щом си го обичала приживе, редно е да го поемеш в обятията си и след смъртта“. О, чудо, ала тялото му изобщо не бе вкочанено; дори изглеждаше по-меко, отколкото приживе, понеже през онези негови последни години крайниците му много често биваха сковавани от болка. С лекота го вдигнах; след годините, прекарани в пост, бе лек като перце. В онзи момент си представих как ли се е чувствала Магдалина, приемайки мъртвия си Бог до гръдта си — а брат Елиас през цялото време стоя до мен, същински апостол Йоан.

Последните думи на дона Джакома сепнаха Конрад.

— Ти представяш Елиас в доста по-различна светлина, отколкото го вижда брат Лео.

— За жалост Елиас се промени след погребението. Той обичаше свети Франциск, докато нашият учител бе все още жив, бдеше над него, както майка се грижи за болното си дете. Но наред с това нашият светец бе и неговата съвест. Когато съвестта му умря, Елиас се поблазни от властта и величието — и в личен план, и за ордена като цяло.

— Според слуховете той дори се занимавал с черни изкуства.

— Това, надявам се, са измишльотини. Но, общо взето, си прав. Според някои търсел философския камък. Когато кардинал-протекторът на нашия орден Уголино стана папа, той си построи дворец в Асизи, за да има къде да отсяда при посещенията си в града. Това място е пълно с тайни стаички и кътчета.

— Виждал съм го, макар и само отвън — рече Конрад.

— Според мълвата, щом брат Елиас научел, че някой брат от ордена приживе се занимава с алхимия, изпращал хора за него и буквално го вземал за заложник в папския дворец. Той не само принуждавал такива братя да продължават да практикуват тези си занимания, ами се съветвал и с ясновидци и тълкуватели на сънища.

— Което е все едно да вярваш в онези, които извикват мъртъвци — изкриви устни Конрад.

Човек като него не би се поколебал да сключи сделка с Нечестивия, продължи наум той.

— Има един случай, който мога да ти разкажа от свое име, понеже присъствах лично — сбърчи чело дона Джакома. — Елиас така ме разгневи, че оттогава не съм му казала и думичка — на него и на още неколцина местни първенци. Обръщам се към тях само за да излея гнева си. — Ръцете й пак взеха да мачкат дрехата.

— Какво са сторили? — поинтересува се Конрад.

— Предадоха ни — всички нас, чието единствено желание бе да се кланяме на гроба на свети Франциск. Дълги години дарявахме средства и чакахме търпеливо да бъде довършена долната черква на базиликата. Очаквахме деня, когато светите мощи ще бъдат положени в храма. И когато този ден най-сетне дойде, в Асизи надойдоха поклонници откъде ли не, събраха се десетки кардинали и епископи. Процесията тръгна от „Сан Джорджо“. Аз се радвах на огромната привилегия да вървя редом с монасите от „Сакро Конвенто“.

Тъкмо излязохме на площада пред горната черква, когато бяхме атакувани от орда рицари. В този момент цивилната охрана изтръгна ковчега от ръцете на носачите.

— Лео ми е разказвал за отвличането — кимна Конрад. — Но ми е любопитно да чуя и твоята версия на случилото се.

— Настъпи пълна суматоха: Джанкарло ди Маргерита, тогавашният кмет, крещеше заповеди на хората си и на рицарите; монасите от предните редици на процесията викаха за помощ и дори проклинаха войниците. Далече зад нас песнопенията продължаваха, понеже братята, които вървяха по-назад, нямаха представа какво се случва отпред. Щом монасите, сред които и Лео, се опитаха да защитят ковчега, бяха повалени на земята. Неколцина бяха ранени, конете на рицарите потъпкаха мнозина други. Лично аз се опитах да сваля от седлото един от тях, в резултат на което получих удар през лицето.

Конрад пак огледа белега на бузата й.

— Тежко ли пострада, Джакомина? — Без да се замисли, той използва умалителната форма на името й, както се бе обърнал към нея икономът. Изчерви се, засрамен от тази проява на фамилиарност.

Отнесеното й изражение му показа, че не е възприела думите му като обида.

— Бузата ми започна да кърви, всъщност месото зейна до кокал. Но най-много ме заболя да видя как отнасят ковчега. Похитителите се залостиха в църквата и държаха вратата затворена, докато скрият тялото. Така и не бе намерено. Почувствах се дълбоко измамена, не знаех дори къде да коленича, за да съм по-близо до учителя си.

— Но прелатите вероятно са се опълчили.

— Да, но напразно. Дори Светият отец, който таеше топли приятелски чувства към Елиас, докато беше кардинал-протектор на ордена, заклейми крадците като безочливи и дръзки варвари. И даже сравни кмета Джанкарло с кощунствения Оза, когото Господ порази заради дързостта му да се улови за Божия ковчег.^[4]

— И всичко това е дело на Елиас?

— На Елиас, Джанкарло и останалите. Веднъж ги попитах, беше минало вече доста време: „Защо го направихте?“ Джанкарло ми отговори, че процесията била изгубила контрол над ситуацията и той се опасявал да не би тялото да бъде разкъсано на парчета от търсачи на реликви. Елиас додаде, че разбойници от Перужда искали да ни откраднат светеца. Обясненията им бяха съшити с бели конци! Процесията си вървеше съвсем мирно и кротко. Всички бяха безмълвни и благочестиви като на неделна служба в манастира на кларисите. Ако злосторници от Перуджа бяха имали намерение да откраднат тялото на свети Франциск, можеха спокойно да го сторят през четирите години, докато то беше положено в „Сан Джорджо“. Пък и ако бяха дръзнали, насреща им щеше да тръгне истински кръстоносен поход. Щеше да им се наложи да избият до крак населението на Асизи — наред с всички жени, деца и мъже, — та да успеят да избягат с ковчега.

— Но нали спомена, че били замесени и други монаси?

— Не бяха монаси. Господарят на Рока и синовете му водеха рицарите. Видях още и брата на свети Франциск — Анджело, — който стоеше край портата на черквата заедно с един благородник.

— Кой по-точно?

— Не знам. Бях го виждала веднъж преди това, при освещаването на мястото от епископ Гуидо — преди да започне строежът на базиликата. Елиас ми го посочи и каза, че бил щедър благодетел. Собственик на имение в община Тоди.

— О! — Конрад затвори очи и се облегна на колоната зад пейката. Сключи пръсти над главата си и натисна с все сила, докато си спомни какво точно му бе казала Амата по този въпрос, докато разговаряха в колибата му. Беше нещо свързано с хълма Коле д’Инферно, където сега се намираха базиликата и „Сакро Конвенто“. Но споменът за тъмните й очи, впити без свян в неговите, объркваше мислите му. Не можеше да се сети.

Е, все едно. Поне намери брат Якова. Беше направил първата стъпка в разгадаването на Леовото secretum meum mihi и знаеше, че тайната по някакъв начин е свързана с видението на серафима, което свети Франциск бе получил на Монте ла Верна.