Джон Сак
Францисканският заговор (20)

XVI

Преди да изтече сутринта, Конрад бе получил своя килия в спалните помещения за свещениците и закуси с повечето от братята в трапезарията. С повечето, но не с всички. Брат Бонавентура и първенците на „Сакро Конвенто“ явно се хранеха другаде — най-вероятно на по-милостива трапеза в болницата, — което за Конрад беше повече от добре дошло. Той предпочиташе да остане колкото се може по-незабележим — разбира се, доколкото позволяваше ограниченият състав на общността, а това означаваше да избягва директни сблъсъци с генерал-министъра. След леката закуска в средата на деня братята се разотидоха, а той се отправи към библиотеката.

— Брате Конрад! Каква приятна изненада. — Един висок брат го сграбчи за раменете и опря сухата си буза о неговата. — Мир тебе, брате.

— И тебе, Лодовико. Радвам се да видя, че все още си библиотекар тук. Откакто дойдох, срещнах толкова много непознати лица, че се зачудих дали не съм попаднал в друг манастир.

— Ще намериш и нови попълнения в колекцията ми — рече библиотекарят. Конрад огледа рафтовете в помещението — покриваха двойно по-голяма площ. Не пропусна да забележи и че Лодовико използва местоимението „ми“ — явно чувството за собственост бе доста разпространено тук.

Въпреки сърдечния прием коравото лице на библиотекаря остана безизразно като камък. Конрад бе забравил плоския нос, увисналите клепачи и необичайно високото чело, което караше човек да си мисли, че докато е бил бебе, майка му го е фраснала по главата. Лицето му приличаше на маска — сякаш не бяха истински човешки черти, а нарисувана от художник идея за лице. Зад гърба му послушниците го наричаха Fra Brutto-come-la-Fame — брат Грозен-като-глада. Лодовико също не бе сред братята, които се хранеха в трапезарията — което обясняваше допълнителните педи в обиколката на кръста му, добавени за шестте години отсъствие на Конрад.

В сравнение с по-големите манастири на черните монаси или университетските школи, залата над северната колонада на „Сакро Конвенто“ изглеждаше като достроена — както вероятно и беше. Служеше едновременно за библиотека и за скрипториум и всяка ниша разполагаше със собствено високо писалище и комплект инструменти. Но прозорчетата, които се смаляваха още повече от насеклите ги оловни решетки, не пропускаха достатъчно светлина нито за четене, нито за преписване. В момента писалищата бяха празни и Конрад предположи, че преписвачите предпочитат да работят преди обедния шести час, понеже след това слънцето вече не осветява източната стена на библиотеката.

Свети Франциск не беше против познанието като такова, но не насърчаваше духовните си братя да учат, вярвайки, че това е хем ненужно, хем опасно: ненужно, понеже един брат би могъл да спаси душата си и без да е учен, а опасно, защото може да доведе до интелектуална гордост. Елиас построи „Сакро Конвенто“ скоро след смъртта на основателя на ордена, когато желанията на светеца все още имаха някаква тежест. Но дори и този светски брат не можа да предвиди, че двайсет и пет години по-късно орденът ще се превърне в една от най-начетените институции в християнския свят.

Самият Конрад не можа да се сдържи и изпъчи гърди — образно казано, — като си припомни, че лектори на ордена в Париж, Оксфорд и Кеймбридж, Болоня и Падуа бяха сред най-изисканите умове на църквата: хора като Одо Ригалди, Дънс Скот и Роджър Бейкън, който можеше да съперничи дори на блестящи проповедници като Алберт Велики и Тома от Аквино. Не че миноритите и проповядващите братя бяха съперници, въпреки завистливите опити от страна на светските теолози да изправят един срещу друг различните просешки ордени.

Увлечен от учтивостта на Лодовико, Конрад не обърна внимание на думите му. Библиотекарят го хвана за ръката и го поведе към една стена, цялата в заключени шкафове с витрини — вероятно хранилища на изключително ценни ръкописи. Зад шкафовете, в най-далечния край на стаята, имаше няколко дървени библиотеки, също заключени с железни катинари.

— Тъй като ти му беше най-близкият приятел, съм убеден, че тази бележка ще те впечатли — продължи библиотекарят. — Намерихме я под дрехите на брат Лео след смъртта му. Написана е, както изглежда, веднага след като раните Христови са били отпечатани върху тялото на нашия блажен учител.

На гвоздеи над витрините бяха закачени няколко чифта бели ръкавици. Лодовико взе единия и подкани Конрад да последва примера му. След като отключи един шкаф, библиотекарят взе захабен лист и го положи на дланите си. Десетилетията допир с мазнините на Леовото тяло бяха потъмнили грубия пергамент. Учителят му явно бе прегънал документа на две, преди да го скрие под туниката си — по гънките и ръбовете се виждаха следи от увреждане.

Библиотекарят внимателно разгъна бележката. Текстът беше кратък, една педя широк — горе-долу колкото по-дългичък параграф. Беше изписан и от двете страни с различен шрифт, с черно и червено мастило. Като забеляза, че Конрад изпитва затруднения с дешифрирането му, библиотекарят прочете на глас написаното с най-едър шрифт от горната страна:

Да те благослови Господ и да те опази!

да погледне милостно към тебе Господ със

светлото Си лице и да те помилува!

Да обърне Господ към тебе лицето Си и да ти

даде мир!^[1]

Конрад позна благословията от Книга Числа; епископът на Асизи повтори същите тези слова, докато го ръкополагаше за свещеник. Под Мойсеевите слова авторът бе добавил послепис: „Да благослови Господ и тебе, брате Лео“, и бе подписал благословията с гръцката буква тау — кръст, въздигнат между буквите на Леовото име.

Конрад протегна защитената си от ръкавица ръка към пергамента от овча кожа.

— Може ли?

Библиотекарят положи отрязъка върху дланите му, все едно поставяше птиче яйце в гнездото му. Конрад го занесе до най-близкия прозорец. От другата страна на листа разпозна дребния почерк на Лео. Написаното представляваше хвалебствен славослов, вероятно продиктуван от свети Франциск на неговия секретар.

„Ти си свят, Господи, единственият Бог. Ти вършиш чудеса… Ти си Три и Едно… Ти си добър, толкова добър, величествено добър… Ти си любов, Ти си мъдрост, Ти си кротост, Ти си търпеливост, Ти си красота, Ти си вътрешен мир, Ти си радост, Ти си справедливост… Ти си вечен живот, величав и достоен за възхита… Милостив Спасител.“ Макар хвалебствените слова да бяха великолепни и вдъхновени, Конрад остана разочарован. В съобщението никъде не се споменаваше образът на серафима, вдъхновил това хвалебствено словоизлияние. Разгледа пергамента още веднъж от другата страна и посочи на Лодовико няколкото изречения, написани с по-дребен шрифт и червено мастило. Две кратки изречения над и под буквата тау удостоверяваха, че Франциск е написал благословията и символа собственоръчно.

— Брат Лео явно е добавил коментарите си по-късно — обясни библиотекарят. Текстът сякаш наистина бе написан от Лео — ако не друго, поне почеркът му беше по-дребен от този на учителя му. Лодовико прокара пръст по пергамента, като привлече вниманието на Конрад върху по-голям параграф, написан със същото червено мастило и от същата ръка — над благословията. Без да дочака реакцията му, библиотекарят зачете на глас иззад рамото на Конрад.

„Блаженият Франциск две години преди смъртта си се оттегли за четирийсет дни на Монте ла Верна в чест на благословената Дева Мария, Божията майка, и на благословения архангел Михаил. И Божията ръка бе положена връз него. След видението и словата на серафима и полагането на стигмата Христова върху неговото тяло той сътвори тези хвалебствия, написани на обратната страна на този пергамент, като ги изписа собственоръчно, благодарейки на Господа за милостта, с която е дарен.“

Лодовико взе пергамента от ръцете на Конрад и го върна на мястото му в шкафа. Конрад се затътри подире му, удивен както на смисъла на прочетения накрая параграф, така и от готовността на Лодовико да му го покаже.

— Странно, не мислиш ли, брате? — попита гостът.

— Кое, Конрад?

— Хвалебствията. Написани са с почерк, различен от благословията на Лео. Явно са били диктувани, макар че човекът, добавил тази бележка, твърди, че са написани собственоръчно от свети Франциск. Това ме кара да се замисля дали братът, комуто са диктувани — склонен съм да приема, че това е брат Лео, — и онзи, който е писал с червеното мастило, са две различни лица.

Лодовико се сепна и се надвеси над шкафа, вперил очи в пергамента. За първи път Конрад като че ли долови трепване върху маската — гримаса, която накара краищата на широките устни да увиснат в нещо, наподобяващо смръщване, едва забележим пробив във въоръжението на библиотекаря.

Преди брат Лодовико да е успял да отговори, Конрад додаде:

— Би ли ме упътил къде да намеря хрониките на нашия орден?

Завръщането на Конрад в „Сакро Конвенто“ премина гладко — дори прекалено, както отбеляза самият той пред дона Джакома два дни по-късно. Хапваха супа в кухнята на благородницата, докато той й разкаже как е преминала визитата му. Беше й благодарен както за горещата течност, така и за огромната камина. Есенните дни и особено нощите съвсем захладняха, а покритите с намазнени кожи прозорци в къщата на дона Джакома не предлагаха надеждна закрила от времето. Маестро Роберто току-що бе поставил уплътнения по процепите, но Конрад си каза, че зимата ще бъде трудна за възрастната жена въпреки всичките кожи, килими по стените и камини.

— Портиерът, който се държа толкова грубо с мен и сир Якопоне миналата седмица, сега беше повече от любезен — продължи Конрад между две глътки чорба. — Вероятно изобщо не ме е познал. Но никой от братята не ме притесни по какъвто и да е начин, нито пък ме попита нещо. Чувствах се, как да го кажа… невидим. Имаше нещо неестествено в начина, по който се държаха с мен — по-скоро бих казал, че изобщо не се държаха по никакъв начин.

— Глупости — отвърна дона Джакома. — Вече ти казах, брате, прекалено много се тревожиш. Бонавентура няма да те притеснява. А научи ли нещо полезно, което да осветли по някакъв начин писмото на брат Лео? Прехвърлям го в главата си, откакто си ми го показал.

— Засега не.

И й разказа за бележката на свети Франциск до Лео.

— Намерих и препис на писмото, което Елиас е изпратил до всички абати на манастири след смъртта на нашия учител — додаде. — Преписах някои фрагменти от него. — Извади от расото си свитък с бележки. — Дори аз съм склонен да призная, че написаното е великолепно. Беше твърде дълго, за да го препиша цялото, но тази част ми се стори особено вълнуваща, тъй като описва резултата от видението на Ла Верна:

„Използвам случая, за да споделя с вас радостна вест — ново чудо. Никой никога не е чувал за подобни чудотворни знаци, освен в случая на Сина Божи, който е Бог Христос.

А именно, много преди смъртта си нашият брат и отец Франциск бе видимо разпнат; той носеше на тялото си петте рани — истинската стигма Христова. Ръцете и краката му бяха пронизани от гвоздеи; раните не изчезваха от тях и черният цвят на гвоздеите се виждаше ясно. Отстрани на тялото му личеше рана от копие, която често кървеше.

Докато душата му все още не бе напуснала тялото, той не бе лицеприятен; видът му не бе привлекателен и на никой от крайниците му не бяха спестени страшните мъки… Ала сега, когато вече е мъртъв, е красив за гледане, сияе с приказно сияние и подканя всички да го гледат и да се радват…“

Гърлото на Конрад се сви и той спря да чете. Вдигна глава и се покашля, видя благородницата да бърше сълзите си о пръст.

— Точно такъв го видях и аз в нощта, когато имах възможност да го взема в обятията си — рече тя. — Кожата му беше бяла като слонова кост. — След малко додаде: — Усещаш ли любовта в тези думи, брате? Елиас не винаги е бил чудовище.

Тя стана, но направи знак на брата да остане на мястото си.

— И аз искам да ти покажа едно писмо. Почакай тук на топло, докато го донеса.

Благородницата се завърна не след дълго, стиснала един лист в свободната си ръка, докато с другата се подпираше на бастуна си.

— Това също е дадено на брат Лео от свети Франциск. Пожела да остане у мен в знак на благодарност за дребни услуги, които съм му правила. Както ще видиш, подаръкът на Лео надхвърля многократно всичко, което бих могла да сторя за него.

Тя разгъна пергамента на масата пред Конрад. Беше в по-добро състояние от бележката в библиотеката, макар също да бе зацапана от кафяви следи от пръсти. Ако не друго, писмото поне потвърждаваше — дори още повече от благословията — специалното отношение на светеца към най-добрия му приятел.

„Брате Лео, пожелай на своя брат Франциск здраве и мир.

Обръщам се към теб, сине мой, като майка. Бих искал да ти кажа всички неща, които сме си говорили пътьом — накратко, под формата на съвет. А след това, ако трябва да дойдеш при мен за съвет, чуй това: както прецениш, че е най-удачно да служиш на Господа Бога и да следваш стъпките Му и бедността Му, направи го с Божията благословия и по моя воля. И ако вярваш, че е нужно за доброто на душата ти или за да намериш покой и решиш да дойдеш при мен, Лео, ела!“

Ето ти и истинско любовно писмо. Конрад прекрасно си представяше каква агония е изживял Лео през периода на раздяла със своя учител, разбираше, че това писмо от свети Франциск е облекчило страданията на кървящата му душа.

— Брат Лодовико би бил повече от щастлив да обогати колекцията си с това писмо — рече той.

— Мина ми през главата. Давам си сметка, че дните ми тук са преброени, а ми се ще това съкровище да попадне на място, където ще получи подобаващ прием. Обмислям да го дам на монахините в „Сан Дамиано“ — макар и в отговор на услуга от тяхна страна.

Конрад плесна с ръце.

— Е! Прекрасно, мадона. Ако трябва някой друг освен вас да притежава това писмо, то Лео определено би предпочел този вариант. Днешните братя би трябвало да се засрамят пред кларисите и начина, по който те спазват Правилото ни.

— Радвам се, че си съгласен, брате. — Тя се усмихна и нави писмото на руло, после го погледна със зелените си очи тъй спокойно и отнесено, че го остави без ума и дума.

От застоялия въздух в библиотеката на Конрад му се докиха. Каква разлика с морския въздух при отшелническия му дом, който долиташе през планината откъм Анкона. Но все пак мирисът на мастило и лепила за хартия, мекотата на ръкописите, щом плъзнеше ръка по подвързиите им, редичките латински заглавия, разделени по категории, го изпълваха с копнеж по студентските години. Оценяваше и пълната тишина в библиотеката, където можеше да ходи необезпокояван и почти напълно сам между рафтовете с книги.

Странно, но първата следа, която подсказваше връзка с писмото на Лео, откри в една от библиотеките, пълни с еклектична литература. Наред с предписанията за победа в кръстоносните походи се мъдреха книги като De inquisitione на Давид фон Аугсбург и Summa contra haereticos на Якопо дей Капели, в които се описваха точните задължения и поведение на онези братя инквизитори, които днес наброяваха стотици. Конрад разлисти и илюстрирани наръчници за свещеници: Liber de Virtutibus et Vitiis, Dormi Secure от Сервасанто да Фаенца, и многобройни книги с примери, всички сякаш извлечени от басни, бестиарии и романи — като цяло ярки, но от гледна точка на Конрад не особено поучителни. Нима проповедниците наистина вярваха, че притчите им за еднорози, дракони и антилопи извисяват духовете на слушателите им към Бога? Свети Франциск, подобно на самия Исус, проповядваше с прости примери. „Сеячът излезе да посее семето си“ — образи, понятни за обикновените хора.

Но вниманието на Конрад бе привлечено най-силно от етажерката с духовни наръчници. Там той откри две книги, написани от учителя си в университета — Жилбер от Турне. Повечето от ръкописите в този раздел разглеждаха разпятието и чувствата, но в някои си личеше рационалната германска мисъл — като например De Exterioris et Interioris Hominis Compositione на Фон Аугсбург. Лодовико беше отделил цели два рафта с наръчници, писани лично от плодовития Бонавентура; сред тях Конрад най-сетне попадна на кратък трактат, озаглавен De Sex Alis Seraphim — „Относно шестте крила на серафима“.

Верен на логическата си мисъл и научна подготовка, Бонавентура описваше как всяко от шестте крила представлявало стадий на духовно развитие. Конрад се възхити на находчивата употреба на символа, който имаше толкова специално значение за неговия орден. Това, което го изненада обаче, бе, че намери същия образ използван пак, при това нееднократно, и в следващата книга на Бонавентура, която попадна на вниманието му.

„Когато се качих на Монте ла Верна… ми се яви чудото, споходило и блажения Франциск на същото това място: видението на крилат серафим с формата на разпнатия Христос… Веднага разбрах, че това видение представлява екстаза на нашия отец, докато е потънал в съзерцание, както и пътя за постигането на този екстаз.“

Образът на серафима очевидно притежаваше особена притегателност за Бонавентура. Но какво ли е имал предвид, използвайки глагола effingere, когато е написал: „това видение представлява екстаза на нашия отец, докато е потънал в съзерцание“? Нима свети Франциск не е получил истинско видение? Да не би цялата история да е просто символно представяне? Категорично не, но…

Ако бе написано от друг автор, Конрад вероятно би могъл да пренебрегне такова незначително на вид замъгляване на различията, но Бонавентура бе изключително педантичен в размислите си. Той също известно време бе изнасял лекции в монашеското училище в Париж, беше съвременник и приятел на Тома от Аквино. И определено не бе човек, небрежен към думите. Конрад занесе книгата на едно писалище и си извади бележки. Запита се колко ли пъти ще може да си каже „Аве Мария“, преди Лодовико да е дошъл. През първия ден от престоя си в библиотеката установи, че стърженето по пергамент изправя Лодовико на крака безотказно и своевременно — както магнитът привлича желязото.

И този път не се забави, рече си Конрад. Сандалите на библиотекаря изтрополиха по плочките зад гърба му.

— О, Itinerarium mentis in Deum — обяви Лодовико и огледа писалището, видимо незаинтересован. — Превъзходна творба. Брат Бонавентура ще се радва да разбере, че изучаваш писанията му с такова усърдие.

Което, убеден съм, ще му доложиш още на вечерята, добави мислено Конрад. Изпита внезапен порив да прочете още веднъж биографията на свети Франциск, написана от генерал-министъра на ордена. Искаше му се да хвърли още един поглед на този серафим. Ако пък случайно, докато чете, попадне на слепеца, споменат в писмото на Лео, толкова по-добре.