Джон Сак
Францисканският заговор (6)

II

Конрад и Фабиано лежаха от двете страни на огъня, сгушени в наметалата си. Дишането на момчето се успокои до равномерен ритъм, докато отшелникът продължаваше да се взира в тавана, който постепенно изгуби огненочервените си оттенъци и посивя. Из колибата затопуркаха мишки, тръгнали на лов за трохи и остатъци от храна. По-едри нощни ловци преравяха шубрака навън, а откъм далечно езеро напяваше упорит жабешки хор. През прозореца нахлу студен въздух и Конрад потръпна. Обикновено, потънал в блажен сън, той не би обърнал внимание ни на вятъра, ни на нощните твари. Сега обаче продължаваше да си повтаря наум съдържанието на писмото. Откъдето и да го погледнеше, намираше несъответствия — почерка, думите, дори мекия папирус, на който беше написано. Лео се прекланяше пред Мадоната на бедността със същата страст, с която и самият свети Франциск. Ако някак си се беше сдобил с пари, едва ли би ги прахосал за скъпа агнешка кожа. Не, със сигурност би ги дал на някой нуждаещ се. Наред с другото, Конрад се колебаеше и и мнението си за куриера. Направо не беше за вярване, че Лео може да повери важно съобщение на хлапето от „Сакро Конвенто“. Неговият учител нямаше вяра на никого в манастира. През последните няколко десетилетия той грижливо криеше трудовете си от другите братя от страх да не му бъдат иззети. Дори бе поверил един от свитъците си на Конрад, когото считаше за свой духовен син. Другите остави на грижите на бедните сестри клариски от „Сан Дамиано“. В техния манастир, където не стъпва друг мъж освен свещеника, пред когото се изповядват, ръкописите му са на сигурно място, извън обсега на копоите на Бонавентура.

От друга страна, този Фабиано беше прекосил опасните апенински пътеки и бе успял да открие Конрад в отшелническия му дом. Явно момчето е находчиво и съобразително. Дори спомена името на брат Салимбене, при това все едно го познава лично, макар че Конрад не разбираше какво общо би могла да има малката попова лъжичка със старата жаба. Не бе забравил посещението на дебелия хроникьор в „Сакро Конвенто“ по време на едно от безкрайните му странствания. Салимбене прекара цял следобед, заобиколен от монаси, които хихикаха на вулгарните му истории. Споменът за разплутото туловище и увисналата гуша на монаха — свидетелства за живот, прекаран в гуляи на богаташки трапези, — за плешивата му розова глава, плувнала в пот от жегата, накара Конрад да потръпне, все едно го виждаше пред себе си в момента.

Хвърли поглед към Фабиано и му направи впечатление, че младежът също трепери. Малкият сигурно не бе навикнал на студения планински въздух. Конрад се завъртя на една страна и раздуха тлеещите въглени, докато се разлетяха оранжеви искри. Метна още дърва и разръчка въглените, докато се увери, че огънят ще топли още известно креме.

— Престани! — извика внезапно Фабиано.

Конрад замръзна на място. Какво бе сторил, че да уплаши момчето?

— Какво да престана? — попита тихичко.

Фабиано не отвърна и Конрад осъзна, че малкият изобщо не се е будил. Беше извикал в кошмара си. Краката му се тресяха под пелерината, все едно се мъчеше да избяга от нещо или от някого.

Конрад изчака Фабиано да притихне, после най-сетне си наложи да затвори очи. Свитият му на топка стомах се поотпусна, сърцето му забави ритъма си, мисълта му се успокои.

Нямаше представа колко време е минало, не знаеше дали е останал буден или се е отпуснал в дрямка, но по едно време усети как зад клепачите му просветлява. Над него затрептяха образите на двама дрипави монаси, облени в сапфирена светлина. По-младият брат отпусна наранената си ръка върху рамото на по-възрастния.

— Конрад — извика беловласият с тонзурата на темето, но устните му останаха неподвижни. Нежността и топлотата на този глас развълнуваха отшелника. Той позна учителя си, а по раните на ръката на по-младия брат се досети кой е спътникът на Лео.

— Брат Лео! Падре Франческо! — каза той, но от гърлото му не се изтръгна нито звук.

— Открий истината на житията — повтори Лео най-важната част от писмото. Думите му отекнаха в главата на Конрад, макар че Лео само си ги помисли, а не ги изрече на глас.

— Значи наистина ти си ми изпратил съобщението? Стори ми се толкова нетипично…

— Отнасяй се подобаващо с куриера. Тя много ни помогна. Не се заблуждавай от младостта й. Занапред ще ти е нужно съдействието й.

Конрад рязко отвори очи. Установи, че се взира в сламения таван.

Тя! Нейната помощ?

Изправи се и седна, надзърна през пламъците към Фабиано, който лежеше, извърнал кльощавия си гръб към огъня. Дали при хълбока нямаше извивка, която не е забелязал досега?

Човек е длъжен да се отнася с изключителна сериозност към видение, в което му се явяват Божиите светци. Гласовете, чути в дълбока молитва или непробуден сън, винаги казват истината. Засега посланието им беше, че не бива да остава под един покрив с този Фабиано. Нима свети Йоан Златоуст не предупреждава: „Именно чрез жената дяволът прониква в мъжките сърца.“

Конрад хвърли и последните съчки в огъня. Свали си наметката и покри с нея спящата фигура, после излезе на пръсти от стаята. Мишките се разбягаха към ъглите, за да му сторят път.

Студеният въздух го блъсна в ушите и бузите. Той се сви край стената близо до вратата, обвил коленете си с ръце, и впери очи в безоблачното ледено небе.

Какво ми причини, Лео? Знаеш, че нямам опит с жените. Беше още юноша, когато се раздели със семейството на Розана, и оттогава почти не бе общувал с жени. През онова тяхно последно лято заедно дори тя, усмихната загадъчно или втренчена в него с тъмните си очи, караше пулса му да се ускорява, а в гърдите му да забушува буря. С годините се научи да приема острата болка, която изпита при раздялата им, като спасителна Божия благословия. Дори не успя да си вземе сбогом както подобава. В деня, когато бащата на Розана го прогони като мръсно коте в манастира в Офида, майка й каза, че момичето не се чувствало добре и не можело да дойде на закуска.

Вниманието му привлече блесналият поглед на едногодишна кошута, приближила на няколко крачки от колибата. Беше я нарекъл Киара заради лекотата и изяществото на движенията й. Конрад се усмихна за пръв път, откакто получи бележката на Лео, доволен, че поне нещо в неговия свят се е запазило непроменено.

Протегна ръка и животното го доближи. Почеса гъстата козина по врата му — всеки ден я проверяваше за кърлежи, — после нежно я отблъсна. Ето това беше подходяща женска компания за един отшелник. Дано Бог ми спести компанията на други жени, помоли се той и се опита да поспи още малко.

 

Конрад обикновено посрещаше зората — времето, когато се потапяше в чистия студен въздух и прибавяше утринната си молитва към веселата врява на събудилите се врабчета и песента на гургулиците. Днес обаче, щом светлината на деня пропълзя между върховете на дърветата, в главата му продължаваха да се блъскат мисли за жени.

Ако Фабиано е момиче, разсъждаваше той, това би обяснило фриволните й въпроси. Но как е възможно Лео да твърди, че отшелникът ще има нужда от помощта на тази бърборана?

Припомни си любовта и почитта на Лео към света Клара. Основателката на женския просешки орден прояви несломима сила, като след смъртта на свети Франциск остана по-ревностна последователка на принципите на бедността от всички монаси от мъжки пол. Болна и изтерзана от поста и строгия режим, тя живя още трийсет години, докато Негово светейшество папата най-сетне одобри строгия правилник, който тя искаше да въведе сред монахините от своя орден. Лео коленичи край сламеника й в „Сан Дамиано“ два дни след получаването на папското одобрение и наскърбен видя как тя целуна документа и душата й най-сетне намери покой. Но между този блуждаещ огън — дребосъка Фабиано и блажената Клара нямаше нищо общо освен пола.

Лео бе казал добри думи и за още една жена — заможната вдовица, давала утеха на свети Франциск на смъртния му одър. После, с течение на годините, тази жена бе помагала и на Лео — даде му пари за ново расо, след като неговото съвсем се прокъса, а в годините на изгнаничеството му дори го приюти при себе си. Дона Джакома от… от еди-къде си — май беше някакъв район на родния й Рим.

Конрад потърка изтръпналите си от студа бузи и се замисли и над друга възможност. Дона Джакома, благодеделката на Лео, със сигурност би могла да му осигури висококачествени материали за писане и с радост би го сторила — ако, разбира се, е още жива. Би трябвало да е горе-долу на възрастта на Лео, макар че когато свети Франциск се запознал с нея, тя вече била овдовяла. И ако наистина тя с източникът на пергамента за писмото, цялата тази каша би се поизбистрила.

Конрад чу как послушникът, ако беше послушник… или послушница, се размърда в сламата. Наведе глава и се престори на заспал, а Фабиано изхвърча през вратата и се отправи към горичката. Отшелникът се изкуши да вдигне очи в същата посока, за да провери дали гостът му ще остане прав или ще клекне, но благоприличието му го възпря.

Идеята обаче го подтикна да поразсъждава и над друга евентуална възможност, макар да не изгаряше от желание да следва този ред на мисли. Като повечето семинаристи, и той бе чел „De Contemptu Mundi“ от папа Инокентий. И до днес помнеше онзи пасаж, в който великият първосвещеник споделя погнусата си от менструалната кръв: При допира си до нея зърното не узрява, храстите изсъхват, тревата повяхва, дърветата губят плодовете си; а ако кучетата хапнат от тези плодове, обзема ги бяс. Ако Фабиано бе момиче, при това вече влязло в пубертета, и ако по някаква щастлива случайност месечният й цикъл се падаше точно сега, единственото, което Конрад трябваше да направи, бе по-късно да огледа мястото.

Но дори само при спомена за този откъс в устата на отшелника се надигна горчива злъч и му се догади — по същия начин бе реагирал и когато Розана му разказа за пръв път за проклятието, което тегне над жените, както и по-късно, когато пътят му го отведе при вещиците от юга, за които се говореше, че използват менструална кръв в любовните си еликсири. Той бе едва на единайсет, когато един следобед Розана, година по-голяма от него, му обясни, че този път няма да се надбягва с него нагоре по баира. Сякаш за една нощ тя бе станала жена и го бе изпреварила безвъзвратно в развитието си. Оттогава насетне той я гледаше с благоговение.

Конрад най-сетне взе решение. Не можеше да се справи с тази сурова, първична женственост. Изправи се на крака и тръгна към отшелническия си дом, в посока противоположна на тази, в която се бе отдалечил Фабиано. Беше му нужна още информация, за да установи самоличността на послушника.

Когато гостът се върна и двамата се поздравиха на входа, лицето на младежа беше начумерено. Конрад му посочи масата и посегна към торбата с храна, окачена на мертека. Наля две чаши вода от стомната, разряза самун хляб по дължина и натъпка коматите с парченца сирене и зърна грозде. Подаде закуската на Фабиано и подхвана уж небрежен разговор.

— Брат Иларион още ли отговаря за послушниците в „Сакро Конвенто“?

— О, вече нарушаваме тишината? — Въпросът на отшелника сякаш повече раздразни, отколкото изненада госта. — Брат Конрад, ако имаш да ме питаш нещо, карай направо. Както е видно, досетил си се, че съм жена. Не е нужно да разиграваш глупави сценки.

— Моля? — Изведнъж се почувства ужасно неловко.

— Събуждам се, завита с допълнителна дреха, а ти спиш навън. Какво следва да заключа? Любезният стопанин е установил, че споделя покрива си с жена, и й предлага наметалото си. За което му благодаря. От друга страна, глупавият господин предпочита да умре от студ, но да не рискува да се зарази с женската поквара, по-страшна и от чума. И изхвърча от къщата, за да брани непорочната си душа. Виж, за това не съм му благодарна! — Тя откъсна със зъби залък хляб, сякаш й се искаше да си гризне от плътта му. — Правилно ли схванах нещата? — Бледата кожа на лицето и врата й порозовя, в черните й очи заблестя заплаха.

Лицето на Конрад също пламна. Дръзките й слова го смутиха и той не знаеше как да реагира. Тя провали всичките му опити да се прави на умен, това добре, но по този начин демонстрира пълно незачитане на расото му. Имаше всички основания да й се ядоса — в името на положението си, ако не заради самия себе си.

— Всъщност името ми е Амата — продължи тя, преди той да има възможност да й възрази. — Фабиано се казва… по-точно се казваше… брат ми.

Докато се хранеше, тя побутваше пергамента на Лео, дъвчеше и говореше едновременно.

— По-скоро трябваше да се представя като сестра Амата. Аз съм послушница в „Сан Дамиано“. Слугата на една благородница донесе това съобщение в нашия манастир и майката абатиса го повери на мен. Аз изпълнявам доста от поръчките й. — Стрелна го с блеснали очи. — Имате ли представа, брате, колко е опасно дори за мъж, дори за монах, да прекоси сам тези планини? Ако разбойническа шайка установи, че са хванали жена… едва ли щях да се разделя само с кесия сребърници или чифт нови сандали, ами и с гърлото си, което щеше да зейне като отворения портал на замък. Животът би бил по-ужасен и от смъртта, пък дори и от вечните мъки в ада.

— Мери си приказките, дете! Богохулстваш! — не се сдържа Конрад. — Няма нищо по-страшно от вечното прекъсване на непосредствената връзка с Бога.

Амата го стрелна с кос, язвителен поглед.

— Аз знам какво говоря, братко, но не съм убедена, че ти си наясно. Нарича се действителност — едно място, което подозирам, че не си виждал от доста години. И още нещо — престани да ме наричаш „дете“! Скоро ставам на седемнайсет. Ако не живеех в манастир, досега да имам собствено семейство и в полите ми да се мотаят няколко дребни дечица. — Усмихна му се, но не с любезност. — Твоята Розана не е ли била омъжена на моята възраст?

Конрад й отвърна със същия пламнал поглед. Не й влиза в работата да разпитва за Розана. И бездруго вече й разказа предостатъчно.

Всъщност приятелката му се омъжи късно, чак на шестнайсет години. Той бе изкарал няма и два месеца при монасите, когато пристигна писмото й. Родителите й я сгодили за търговеца Кинто, така пишеше, и тя се надявала Конрад да се помоли за нея и да й даде благословията си. Той прекара следващите няколко дни в пост, за да успокои мислите си след научаването на тази новина. Молитвите му за Розана дойдоха доста по-късно.

Амата затисна с лакът писмото на Лео, докато с другата си ръка пъхаше зърна грозде в устата си. В погледа й блесна любопитство. Гневът й утихна така бързо, както пеленаче забравя сълзите си, щом получи нова дрънкалка.

— Това тук букви ли са? — попита тя и прокара пръст по декоративната рамка на писмото. — Виждам едно „М“, а това там май е „А“.

— Къде? Дай да видя.

Конрад грабна пергамента от ръката й и се втурна към входа. Украсата наистина представляваше поредица от буквички, миниатюрно писмо, в което отшелникът разпозна почерка на Лео. Потърси отправна точка, откъдето да започне да оформя думи и изречения, но откри само откъслечни несвързани парчета. Декорацията започваше със същата повеля, с която завършваше видимата част на писмото: Servite paupers Christi. Той започна да чете на глас.

— Служи на бедните чеда Христови. Брат Якова знае добре що е съвършено смирение. Кой осакати Другаря? Отде серафимът? Първото на Тома бележи началото на слепотата; Заветът хвърля първите искри светлина. Гвоздеите на мъртвия прокажен са обложени с истина. Servite paupers Christi.

Конрад завъртя пергамента в пълен кръг, следвайки украсата, но значението на думите си остана все така неясно.

— Защо използва каламбури? — попита Амата.

— Предполагам, че щом аз не ги разбирам, за Бонавентура също би било проблем — в случай че писмото попадне в неговите ръце. — Нави пергамента на руло и го пъхна под расото си. — Поне това ми стана ясно. Трябва да поровя в житията и в Завета, както споменава Лео, а библиотеката на „Сакро Конвенто“ разполага с тях.

Дори самото изричане на тези думи накара Конрад да се вцепени. Членовете на ордена като него, които проповядваха и живееха в крайна бедност, не бяха добре дошли в манастира. На младини, докато живееше там, Конрад си навлече сериозни неприятности, след като си позволи да уличи братята в неправилно използване на „собствеността“.

Братята не бива да придобиват нищо като своя собственост — ни къща, ни място, ни каквото и да било, цитира им той Правилото на свети Франциск. „Вижте ни само, с меките ни дрехи, загладени лица и вкусна храна. Ние притежаваме книги. Притежаваме и този богат манастир. Единственото, което ни липсва, са съпруги.“

Това се бе случило преди седем години, през 1264, скоро след завръщането му от Париж и след като брат Бонавентура зае мястото на Джовани от Парма на поста генерал-министър. Бонавентура не понасяше заядливи братя като Конрад, които ритат срещу ръжена. Не се поколеба да вкара новия свещеник в една от студените и влажни килии, изкопани дълбоко под „Сакро Конвенто“. Ако Конрад не бе обещал, под давлението на Лео, да живее в усамотение и да престане с тези приказки, сигурно и до днес щеше да гние там — като самия Джовани.

— Джовани от Парма е жив мъченик — рече той на глас. Дотолкова бе навикнал да си говори сам или да се обръща към катерицата си, която наричаше „Сиви братко“, че съвсем забрави за присъствието на Амата на масата. Щом вдигна поглед, я видя да стои с килната на една страна глава — досущ в недоволната поза, която често заемаше катерицата му.

— Нещата ще се наредят според волята Божия — рече той в обяснение на предишните си думи. — Трябва да замина за Асизи, сестро. Още тази сутрин.

— Може ли да дойда с теб? Ще се чувствам в по-голяма безопасност, ако пътуваме заедно.

Конрад се поколеба. Поредната главоблъсканица. Свети Франциск учеше първите си последователи никога да не пътуват с жени — дори да не ядат от една и съща чиния с жена, както бе прието сред аристокрацията. Може би вече беше на ръба да наруши това правило, когато сподели закуската си с Амата.

— Обещавам да се държа изключително скромно — продължи да го убеждава тя. — Издаде напред долната си устна, но Конрад не пропусна да забележи блясъка в очите й. Това момиче ми се подиграва, помисли си той. Но че е по-безопасно да се пътува така — в това няма спор.

После отшелникът си спомни, че според втория вариант на Правилото на свети Франциск монасите не бива да общуват с жени по начин, който би могъл да събуди подозрения. А какво подозрително има в това монах да пътува с послушник на име Фабиано? Всъщност свети Франциск заръчва на братята си от ордена да пътуват по двойки — монах, който пътува сам, наистина би събудил подозрения, както несъмнено е станало с Амата при срещата й с двамата братя на пътя. А Конрад дори не би нарушил духа на Правилото, понеже не изпитваше никаква привързаност към тази приказлива, непочтителна хлапачка. За изкушение на плътта не би могло да става и дума.

— Гледай да удържиш на обещанието си — рече той. Огледа помещението, обмисляйки какво ще вземе със себе си и за какво трябва да се погрижи, преди да тръгне. После пак го обзе колебание. — Забеляза ли дали братята, на които даде да прочетат писмото на Лео, също различиха думите от украсата?

— Възможно е. Старият огледа пергамента отвсякъде. Сбърках ли, като им го показах?

— Боя се, че да! Не мога да кажа дали това писмо ще ни изложи на опасност, защото нямам представа какво точно послание носи. Братята ми конвентуали подозират, че всяка дума, написана от Лео, намирисва на бунт. И сигурно са прави.

Пъхна се в сенките зад масата и измъкна урна, която постави на пейката.

— Трябва да ти кажа за свитъка на Лео… в случай че не успея да се върна тук. — Отмести капака и извади цилиндричен вързоп. В стаята нахлу остра миризма на развалена риба, която винаги бе действала успокояващо на Конрад, мщото му напомняше за баща му и за пристанището в Анкона. Той внимателно разопакова жълтозеленикавата непромокаема обвивка и няколкото пласта избелял плат, докато накрая стигна до обемен ръкопис, който разгъна на масата. Амата потърка материала между пръстите си, за да го усети.

— Нарича се хартия — обясни й Конрад. — От брат Лео знам, че е нов материал, доставен от Испания, предполагам, че от същата дама, която е донесла писмото му до мен и „Сан Дамиано“. Лео много харесваше този материал. Не го стържеш и заглаждаш като пергамента, пък и страниците са си винаги подредени. — Миналата пролет прати да ме повикат — явно е усещал, че краят му наближава. Помоли ме да направя преписи от летописа му за братята спиритуали, които се крият в Ромавя и Марке^[1]. Останахме малцина, които можем да запазим истината жива.

— Коя истина?

— Неподправената история на братята минорити след смъртта на свети Франциск. Тъжното е, че орденът ни се превърна в чудовищен грифон. Наполовина орел, той се носи на крилете на светостта и предаността. Мога да ти изброя десетки братя, които летят на тези криле. Но наред с това той е и наполовина лъв с лапи, наострени от жестокост и несправедливост. Лео стана свидетел на мъките на братята, които останаха верни на Правилото. След като Елиас зае поста генерал-министър, хвърли в затвора и подложи на изтезания много от тях, дори уби брат Цезар от Спирес; по-късно, когато Кресцентиус наследи Елиас на поста, разпръсна групичката им. Част от тях изпрати на мъченичество в Малка Армения. Бонавентура…

— Но брат Елиас построи базиликата — прекъсна го Амата. — Цял свят се стича в Асизи, за да я види!

Конрад издиша бавно и си напомни, че не бива да губи търпение. Тази Амата явно не е много наясно с разцеплението в ордена. Явно има още доста да учи, докато започне да помага, както обещава Лео. Продължи великодушно като начален учител:

— Макар Елиас да бе по-близък на свети Франциск от всеки друг брат, като изключим брат Лео, той така и не успя да разгадае смисъла на живота на нашия основател. Франциск, в своята скромност, пожела да бъде погребан извън градските стени, при Коле д’Инферно, където се изхвърлят отпадъците на Асизи и се погребват редовите престъпни. А какво направи брат Елиас? Погрижи се целият хълм да бъде дарен на ордена — на един орден, който не бе притежавал нищо приживе на неговия учител; после построи най-великолепната базилика в целия християнски свят — такъв колосален мавзолей за Il Poverello, както го наричат хората: за Божия бедняк. Ето колко повърхностно разбира Елиас нашия основател.

Лицето на Амата светна.

— Знам за Коле д’Инферно — рече тя. — Дядо ми, Капитанио, я дари на брат Елиас.

Конрад се облещи насреща й невярващо. Първо твърди, че познава брат, увлечен по материалното, като Салимбене, а сега има наглостта да му каже, че семейството й е дарило земята, върху която е издигната величествената базилика!

Амата разгърна свитъка с две ръце.

— Не е ли редно да го вземем с нас? Можем да го скрием при майката абатиса.

— Не. Ако попаднем в лапите на инквизиторите, ще им послужим като гориво, а самият летопис ще им бъде за подпалки. Ще го заровя в урната. Само двамата с теб знаем за съществуването му. Ако не успея да се върна…

— А, не! — Амата размаха ръце като кръчмарка, която разгонва мушици над пивото си. — Тука не мога да ти помогна. Не мога ей така да се размотавам нагоре-надолу когато ми скимне. Втори път не смятам да припарвам до тези планини.

— Единствен Бог знае защо си замесена в тази история, сестро, но ако Той е пожелал да бъдеш Негово оръдие, ще ти покаже и как да действаш.

За да прибере ръкописа обратно в урната, Конрад първо трябваше да извади бохча, вързана с връв. Но тя му се изплъзна от ръцете и падна върху сламата, а отвътре се разпиляха пачи пера, мастилница, пемза, линеал, острие за писане и креда. Той цял пламна, смутен от непохватността си, и се наведе да събере нещата.

— Както виждаш, разполагам с всичко необходимо, за да направя преписите, но ми липсва пергамент. Мислех да помоля мона Розана да ми изпраща по няколко листа с всяка пратка храна.

Амата избухна в гръмък смях, но не заради несръчността му, както той предположи.

— И ти наричаш учените прахосници на време? Знаех си, че не го вярваш.

— Нима. И откъде толкоз ум, че да се сетиш?

— Виж си расото. Платът около седалището и на лактите е доста по-изтънял, отколкото на коленете. Явно седнал се чувстваш удобно — като писар на бюрото си.

Конрад не знаеше да се смее ли, да се обиди ли. Реши да избере първото.

— Признавам си — рече той. — Учих и спорих с най-великите умове в Париж. Имах твърда позиция. Ние, учениците, си мислим, че държим ключа за разгадаване на вселената, че той е някъде там, в каламбурите и силогизмите, в дребнавите спорове. Главата ме заболява само като си помисля за онези години.

Усмихна се широко и се отправи към градината си, за да донесе кирка. И все още не знам колко безтелесни души могат да се поберат в една паничка, продължи наум той.

— Би ли изчакал за малко навън — провикна се Амата през прозореца. — Трябва да свърша… една женска работа.

Конрад мигновено се обърна с гръб към къщата. Пак тия женски работи! Мисълта за тях и бездруго вече му развали апетита.

Използва възможността да огледа дърветата, които още блестяха от росата като осеяни с милиони миниатюрни пламъчета. В този миг осъзна колко много ще му липсва тази гора. Макар Амата да се забави като че цяла вечност, припряността и нетърпението му да вървят сякаш изведнъж се изпариха. Помисли си, че може би напуска завинаги това място, което постепенно бе заобичал като подобие на рая. Отшелникът изпита желание за последен път да отпие от тукашния покой, да се вслуша в тишината. Реши да остави вратата на колибата си отворена, в случай че горските му приятели се нуждаят от покрив. Дали щеше да им липсва или бе еретично да се приписват човешки чувства на бездушните животни?

— Готова съм — обади се най-сетне Амата. — Прибрах и нещата обратно в урната.

Отшелникът изкопа дупка в ъгъла, където стоеше масата. Амата наблюдаваше внимателно как той полага урната в ямата и я покрива със слама. Дори му помогна, като задържа капака на мястото му, докато той натъпче пръст отстрани. Докато Конрад почистваше лопатата си, му се стори, че на лицето й е изписана по-категорична решителност — твърдост, каквато не бе забелязал досега. Нима е възможно глупавата сестра, въпреки цялата си припряност, да притежава и някои мъжки качества като смелост и решителност? Ще са й нужни и двете, рече си, ако иска да устои на бурята, която ни очаква. А бурята, неизбежна като наближаващата зима, със сигурност нямаше да ги подмине.

В този миг в главата му нахлу съвсем ясна картина — как баща му се бори с черната пяна на погълналата го буря. Бог да ни е на помощ, помоли се той.