Джон Сак
Францисканският заговор (15)

XI

Конрад се спусна покрай Амата. Постави ръка върху гърдите на Енрико, както бе сторил с трупа. После доближи лице до лицето на момчето. Амата безпомощно закърши ръце, от устните й се изтръгна отчаяна молитва.

— Диша, но едва. Къде е сир Якопоне?

— Идва, падре — отвърна тя. — Насам! — провикна се след миг към пътя. — Побързай!

Каещият се грешник вдигна факлите си високо във въздуха и като приближи, нададе победен вик.

— Не съм се бил така, откакто прогонихме Бенедето Гаетани и гибелините му от Тоди — рече той.

— Със сигурност ни спаси живота, братко — рече Конрад. — Но може би е твърде късно, за да помогнем на Енрико. Той бере душа. Трябва да го пренесем, преди бандитите да са се върнали. — Махна с ръка към гората. — Дай една факла на Фабиано, сир Якопоне. Да намерим клони, за да направим носилка.

Якопоне хвърли бърз поглед към момчето и хукна презглава към дърветата. Конрад, потънал в размисъл, покри челото си с длан, после се заоглежда.

— След мен, сестро — рече накрая. — Жалко е да събличаме труп, но дрехата на този разбойник ни е нужна, за да пренесем Енрико. Ще проврем клоните през ръкавите вместо колове.

Тя се запрепъва подире му като замаяна. Не й излизаше от главата мисълта, че ако не беше тя, Енрико нямаше да лежи полужив на пътя — нищо че самата тя за малко не пострада. По-добре на нея да се беше случило. Бог определено дамгосваше всички, които тя обичаше.

Конрад й нареди да се обърне с гръб, докато той съблече мъжа. Тя го послуша и се завъртя бавно, като се втренчи в тъмнината.

— Dio mio, сестро! — изкрещя внезапно Конрад. — Какво си направила! Убила си монах.

Конрад беше свалил горната му дреха. Амата забеляза, че мъжът носеше сиво расо, пристегнато с шнур, каквото имаха тя и Конрад. На кожена връвчица около врата му се виждаше грубоват дървен кръст.

— Опита се да ме убие. — Тялото й се отпусна, думите излязоха от устата й като дрезгав шепот. Нямаше сили дори да се защити. Факлата в ръката й се отпусна, докато почти опря в плешивото теме на мъжа, за да разкрие скованите му, мъртвешки черти.

— Падре! Този го познавам! Видях го сутринта!

— В Губио ли?

— Да. На площада. Стоеше по-назад сред тълпата, заедно с още неколцина от нашия орден. Беше си свалил качулката, та си спомням, че си рекох, че сигурно обича студа.

— Но защо ще ни напада?

Амата разпери ръце.

— Преди малко го чух да казва, че те търсят. — Впери поглед в неподвижното тяло на Енрико и сграбчи Конрад за ръкава. — Страх ме е за теб, падре. Моля те, не отивай в „Сакро Конвенто“. Готвят ти опасен капан.

— Решението си е мое — напомни й той, — а засега не виждам друг вариант. — Огледа замислено лицето на мъртвия монах. — Пък и нима животът е толкова важен? Ако тези бяха приключили с мен по-рано, вече да съм при брат Лео и свети Франциск. — Той се усмихна, вдигна ръка към гърдите си и додаде: — Пък и вече знам смисъла на писмото.

— Но нали Лео иска да останеш жив, за да разпространиш наученото. Убедена съм в това.

Якопоне се появи откъм шубраците, като влачеше подире си два жилави кола, очистени от клоните. Положи ги до Енрико и отиде при Конрад и Амата.

— Най-напред трябва да погребем този брат — рече Конрад.

— Да го погребем ли? — извика Амата. — Нямаме време за това! Трябва да пренесем Енрико.

— Този човек е бил монах. Подобава да бъде погребан по християнски, а не да бъде оставен за храна на лешоядите. — Конрад свали кръста от врата на мъртвия и го подаде на Амата. — Вземи го, за да обозначим гроба му. Сир Якопоне, помогнете ми да му сваля расото. Ще го завием в наметалото му и ще натрупаме отгоре му могила от пръст.

— После ми дай шнура, дето му служи за колан — рече Амата. — Може да ми влезе в работа.

Тя отиде да ги чака край пътя, стиснала в едната си ръка факлата, а в другата кръста, докато двамата издърпаха трупа на монаха към дърветата. Амата не откъсваше очи от завоите, зад които пътеката се губеше и в двете посоки, опасявайки се да не се завърнат бандитите. Трима от тях бяха избягали към Губио, но главатарят им можеше да се спотайва къде ли не. Виковете му отдавна бяха заглъхнали в студения нощен въздух. Тя напрегна слух да долови някакъв звук въпреки шума, който Конрад и Якопоне вдигаха в шубрака, докато покриваха трупа с листа, борови иглички и пръст. После допря ухо до гърдите на Енрико с надеждата да долови стенание, болезнен хрип или какъвто и да е признак на живот. Тишината, която се разпростираше във всички посоки, умножаваше страховете й.

След чакане, което й се стори безкрайно, Якопоне изскочи от мрака и взе от ръцете й кръста на покойника, като й даде шнура от расото му. Амата се спусна към мястото, където лежеше Енрико, и събра снопче съчки. С тлеещата факла успя да ги подпали и докато пламъкът подскачаше от пръчка на пръчка, огледа лицето на момчето. Бялата му кожа беше цялата изподрана и насинена, русата му коса бе сплъстена от засъхнала кръв. Беше толкова млад — брат й Фабиано би бил на същите години. Тя приседна на земята до него и го погали по челото, прокара пръсти през косата му, за да разреши сплъстените кичури.

Клепачите на момчето потръпнаха, после той отвори очи и я позна.

— Амата. Значи си жива.

— О, слава богу, Рико, и ти си жив.

— Съмнявам се. Навсякъде ме боли. Чувствам се ужасно отпаднал.

— Постъпи храбро, като скочи на гърба на онзи.

Той с мъка се усмихна.

— Първата смела постъпка в живота ми и виж какво стана.

— Шт. Не говори така. „Сакро Конвенто“ е съвсем близо. Монасите ще те зашият и излекуват.

Клепачите му пак се отпуснаха. Главата му се завъртя наляво-надясно в усилието му да остане в съзнание. Амата чу стъпките на другите двама.

— Не забравяй, че съм Фабиано, а не Амата — прошепна накрая, но той вече беше изпаднал в несвяст.

Конрад и Якопоне стъкмиха носилка от коловете и дрехата. Докато вдигаха момчето на носилката и нагласяха коловете на раменете си, Енрико не помръдна. Амата мина отпред, за да освети пътя и издълбаните в пръстта коловози.

— А сега нека Божията милост закриля както него, така и нас — рече Конрад. — Да вървим.

Пътят, макар и черен, продължи близо левга по равно, докато стигнаха разклонението към Порциано. На поляната вдясно се мярна малък селски параклис — вероятно би могъл да им предложи убежище. Конрад спря, за да остави носилката, и побърза да пъхне глава през входа. Направи знак на Амата да го последва и потъна вътре.

Светлината отприщи припрян звук, покрай стената припна подплашено дребно животино. Във въздуха над главите им изпляскаха крила и през дупката на покрива излетя ято прилепи. Амата остана неподвижна край вратата, докато шумът стихне, после се завтече подир Конрад към олтара. Вонеше на изгорена плът. Беше слушала разкази за евреи, които колели животни на олтарите и ги горели като жертвоприношения. В техните храмове сигурно мирише така непрекъснато, рече си тя.

Отшелникът избърса прахоляка от каменния олтар и отвори вратата на нишата отзад.

— Тук не е безопасно. Вече не се използва като параклис. Няма причастие, което да ни пази.

— Все пак бихме могли да поостанем поне малко. Друсането може да довърши Енрико.

— Ще почиваме по светло. Опасно е да спираме през нощта.

От мрака зад олтара се надигна стон. Конрад грабна снопа съчки от Амата и го вдигна над главата си.

— Ако си човек, а не звяр, кажи си името — рече той.

— Проклета да е фанатичната ти душа, Конрад от Офида — изрече стържещ глас. — Не сме искали да ти сторим зло. Заповядано ни беше само да те пленим.

Конрад пристъпи покрай олтара, докато успя да различи свитата до стената фигура. Онзи насочи насреща им копието си, но изглеждаше твърде слаб, за да нанесе сериозен удар.

— Ако искаш да ти помогнем, хвърли оръжието.

— Да му помогнем ли? Та той едва не ме изкорми! — извика Амата.

Мъжът остана в същата отбранителна поза.

— Хвърли го, казах. — Конрад описа широк бавен кръг с факлата. — Или искаш пак да усетиш огъня?

Копието изтрополи на мръсния под. Конрад пристъпи напред, но Амата го спря с категоричен жест.

— Внимавай. Може да има нож.

— Тогава вземи оръжието му и ме прикривай. Все пак си мисля, че ще предпочете да остане жив.

Амата напипа копието в тъмнината и опря острието му в гърдите на ранения. Конрад приближи към него светлината.

— И тоя ли го познаваш? — попита Конрад.

— Не му виждам лицето. Дръпни му качулката.

Щом ръката на отшелника докосна лицето му, онзи изскимтя. Значи това бил източникът на миризмата на изгоряла плът, която тя надуши. Обгорените му черти бяха неразпознаваеми — кървава пихтия, от която в нея се впи едно преливащо от злоба око. Конрад върна качулката на мястото й. Косата на мъжа беше сламеноруса, с обръсната тонзура.

Амата се надвеси по-близо, подпирайки се на олтара.

— Струва ми се, че това е единият от братята, които ме показаха пътя към дома на мона Розана. Поне много прилича на него.

— Но това е изключено! Не каза ли, че вървели пеша?

— Напротив. Яздеха мулета. Както споменах, единият беше много възрастен. Като нищо са стигнали в манастира в Губио вчера. Слава богу, че не останахме да преспим там снощи.

Конрад пак приближи факла до лицето на мъжа.

— Знаеш ли какво означава писмото на брат Лео?

— Не. — Онзи се закашля, върху гърдите му пръсна кървав фонтан. Когато заговори пак, гласът му беше дрезгав, думите излизаха трудно от гърлото му. — Моят спътник каза само… че министърът… ще се радва да види писмото… както и теб. — Понечи да повдигне ръка, но тя се отпусна тежко на гърдите му.

— Името на спътника ти!

Устните на мъжа се изкривиха в зловеща гримаса.

— Амануенсис.

— Това не е име, а длъжност — рече Конрад.

— Амануенсис — отсече упорито онзи.

— Най-вероятно казва истината. — Конрад сбърчи чело. — Бонавентура ме смята за размирник. Не би приел с радост новината за моето завръщане. Е, не че това е причина да бъда тикнат зад решетките.

Мъжът се задави от собствената си слюнка.

— За бога, помогни ми — простена умолително той. — Чуй изповедта ми. Имам нужда да сваля товара от душата си.

— Ще го сторя, братко — отвърна Конрад. — Изчакай навън, Фабиано, не се тревожи. Обещавам да стоя на безопасно разстояние от него.

Амата се отдалечи към прага, стиснала копието в ръка, но застана така, че да дочува приглушените гласове на двамата. Различи силуета на Якопоне на лунната светлина, беше се превил одве край боклука. Безпокойството й нарасна. Jesu Domine! Защо Конрад винаги поставя нуждите на другите пред техните? Видя как силуетът на каещия се грешник потъва в мрака, после изплува отново, сякаш перест облак премина пред луната. Конрад през цялото време редеше монотонни слова на ранения брат.

— А сега почивай в мир и освободи разума си от всеки грях — чу го да казва накрая тя. — Ще изпратя братя да ти помогнат веднага, щом стигнем в Асизи.

Свещеникът й подаде факлата и двамата с Якопоне наместиха коловете на носилката на раменете си. Амата се опита да носи запалените съчки с една ръка, но взе да й пари на пръстите и тя с неохота захвърли копието сред дърветата.

Малко по-нататък от параклиса пътеката се заизкачва към възвишенията Ночилиано — последният хълм преди Асизи. Калта се беше втвърдила и почти замръзнала под сандалите на Амата и тя се запита как така двамата й босоноги спътници сякаш не усещаха студа толкова, колкото го усещаше тя. Удиви я и силата на двамата аскети. По-ниският Конрад вървеше напред, като почти не забави ход, щом стъпиха на стръмния черен път. Спомни си разказите на баща си за древните спартански воини, най-суровите и страховити бойци в историята, които се хранели в отвратителни долнопробни халета с месо, овесена каша и подобни гадости. Също като Конрад и Якопоне, спартанците избягвали жените. Не й се и мислеше какво ли означава това.

Луната потъна зад планините на запад, но пътеката пред тях, виеща се към билото, стана по-полегата. Амата различи силуетите на дърветата по върха и се зарадва на чуруликането на ранобудните птички.

— Само да изкачим билото, сир Якопоне — подкани го Конрад. — Там ще починем.

Най-сетне там, където пътят се разширяваше при коритото на река Тешо, оставиха товара си. Над ограждащите ги от всички страни планини се разстилаха първите слънчеви лъчи на деня и Амата имаше чувството, че ширналото се под нозете й поле, осеяно с далечни селца, уединени паланки и обработени нивички, плъпнали по отсрещните възвишения, съставлява цяла една миниатюрна вселена. Най-близко от всичките тези селища беше Асизи. Амата усети как я изпълва гняв, щом различи силуета на главната кула и стените на Рока Паида, надвиснали над града. Заби факлата си в калта, мечтаейки си да можеше да се справи толкова лесно и със Симоне дела Рока и синовете му.

Мъжете се протегнаха и разтърсиха ръце. Якопоне си избра подходящ шубрак и посегна към препаската си, за да се облекчи. В същия миг Конрад го сграбчи за дрехата.

— Малко по-навътре в гората, братко. Ще те придружа.

Амата се ухили. Конрад възнамеряваше да продължи да играе играта им — и да се терзае — до края. Нещо зад гърба й прошумоля и тя видя Енрико да се гърчи и да размахва ръце във въздуха.

Спусна се към носилката.

— Тук съм, Рико — успокои го тя. — Почти стигнахме в Асизи. — Сграбчи го за китките и притисна дланите му към гърдите си.

Конрад се върна, преди момчето да е успяло да й отговори.

— Всички сме тук, малки братко — обади се той. Опря длан в челото на Енрико и се втренчи в лицето му. — Току-що изслушах изповедта на ранения; ако желаеш, ще изповядам и теб.

— Благодаря, падре. Моля те, изповядай ме. Усещам, че краят ми наближава.

— Нима не можеш да почакаш, докато стигнем обителта? — попита Амата.

Младежът обърна скръбния си взор към нея.

— Съжалявам. Изпитвам нужда да се изповядам. Веднага. После може да е твърде късно.

— Енрико е прав — подкрепи го Конрад. — Не бива да рискуваме да закъснеем. Отдалечи се по-нататък и изчакай при сир Якопоне. Остави момчето да се изповяда на спокойствие.

Амата се обърна с гръб към двамата и се отдалечи. Усещаше, че угасналото й сърце не би могло да понесе повече — нито поредната смърт на близък човек, нито поредния враг, — и се помоли най-сетне да се прекърши. Конрад и бездруго щеше да я намрази, след като чуе изповедта на Рико.

Едва сдържа сълзите си. Якопоне се приближи към нея и обгърна рамото й с огромната си лапа.

— Накъсаното дишане на умиращия. Грехът и неговото опрощаване. Всичко това е палитрата на поезията, братко. Животът е една епическа поема без финал.

 

Господи Исусе Христе, Сине Божи, смили се над мене грешния. Господи Исусе Христе, Сине Божи, смили се над мене грешния.

Устните на Якопоне се движеха беззвучно, повтаряйки същата молитва, която бе изричал милиони пъти през последните четири години. За него тя се беше превърнала в нещо толкова естествено, колкото дишането. Чакаше, провесил крака от ръба на широка скала, скръстил ръце в скута си, притворил очи. Лъскав черен бръмбар се мъчеше да излезе от една локва покрай пътя.

Свещеникът Конрад се запъти към него.

— Къде е Фабиано? — Лицето му се беше изкривило от гняв. Изломоти въпроса си като вечно намусения съдия от Тоди, когото Якопоне си спомняше.

Каещият се грешник вдигна пръст към пътя, в посока Асизи. Сивите очи на монаха плувнаха в сълзи и той отърка с ръка брадясалото си лице. Разтвори юмруци и заби поглед в небесата. После отпусна ръце и сведе глава.

— Енрико си отиде. — Отшелникът насичаше отчетливо всяка дума. — Извратеният, самовлюбен Фабиано се отклони от поста си и сега доброто момче е мъртво.

— Децата понякога замерят жабите с камъни за забавление, а жабите умират. — Якопоне скочи от мястото си. — Нарече ме „братовчеде“.

— Кой?

— Послушникът ти. „Сбогом, братовчеде“, така ми рече. „Споделям мъката ти.“ Нямам представа за какво говореше. Жена ми имаше един братовчед Фабиано. Ама не знам да е ставал послушник при сивите братя. Вана дълги месеци скърбя за братовчедите си. Дори отложихме венчавката. Сега ми се ще изобщо да не се бях женил. И родителите ни изобщо да не ни бяха запознавали. Щеше да си е живо и здраво, бедното момиче. — Вдигна глава да погледне свещеника, но очите му се замъглиха. — Всичко се обърка, всичко се оплете. Ти си умен мъж, брате Конрад. Имаш ли представа какво означава всичко това?