Джон Сак
Францисканският заговор (48)

XLIV

Публичното празнуване на стигмата продължи до късния следобед и Конрад трябваше да изчака до вечерня, за да получи аудиенция. Когато влезе в горната черква, където Джироламо се съгласи да се срещнат, вместо генерал-министъра монахът завари висок мъж с бяло расо и шапчица на темето. Гледаше през прозореца, сключил ръце на гърба си. Тънките му пръсти бяха окичени с пръстени, символи на високия пост, който заемаше. Духовникът се обърна бавно. Бледата му кожа бе изопната като пергамент върху изпъкналите му скули. Под очите му, прихлупени под тежки клепачи, висяха бледоморави торбички. Конрад изпита неудобство от погледа му.

— Добре дошъл, брате — рече духовникът с тържественост, която балансираше свистенето на дробовете му. — Твоят генерал-министър удовлетвори желанието ни да се срещнем с монаха, чието любопитство го е вкарало в затвора. Високата оценка на Орфео ди Бернардоне за теб изостри любопитството ни.

Конрад се свлече на колене на каменния под и сведе глава.

— Дължа на Ваше светейшество живота си. — Остана в тази смирена поза, докато усети лекото докосване на ръце върху главата си и чу как папата изрече благословия на латински. Григорий го хвана за раменете и го подтикна да стане.

— Брат Джироламо не може да дойде. Подготвя се за пътуване с дожа, който утре се връща във Венеция. — Папата посочи на монаха един празен стол и се настани срещу него. — Как да ти кажа — подхвана Григорий, — нуждаем се от неговото първенство дори повече, отколкото се нуждае от него вашият орден. Помолихме го да се върне в Константинопол, за да доведе докрай безбройните останали подробности около обединението на църквата.

Конрад се запита какво точно е разказал Джироламо на папата за него. Дали генерал-министърът, в замяна на това, че се е съгласил да приеме мисия да замине на Изток, не се е свързал с най-висшия представител на църквата, за да му попречи да разкрие истината за проказата на свети Франциск?

— Унията на нашата църква е Божия благословия — продължи Григорий, — особено унията между братя. Брат Джироламо сподели с нас своя план да те използва като посредник, който да излекува язвите на собствения ти орден — естествено, след като самият ти бъдеш изцелен. Тежка и мащабна задача. Сега, когато го спечелихме на своя страна, той ще трябва да разчита повече, отколкото си е представял, на братя като теб. Лично аз смятам, пък и по отношение на църквата, че сме големи късметлии, задето успяхме да те освободим.

Папата се взря съсредоточено в лицето му, но Конрад съзнателно се опитваше да не показва никакви емоции. Още не се бе възстановил от първоначалната си изненада. Освен това искаше да запази реакцията си за накрая, когато чуе окончателното предложение на Григорий.

— Брат Джироламо изпитва силни симпатии към братята ти спиритуали. Израсъл е в Асколи, сред блатата, където се крият те. Но при все това той осъзнава, че умерените, практично настроени братя са по-подходящи да изпълняват плана на свети Франциск за реформиране на църквата — да сриват бариерите между свещеничеството и народа, — отколкото по-ревностните членове на ордена. Според мен орденът ви трябва да акцентира по-малко на бедността и повече на простотата, по-малко на аскетизма и повече на суровостта. Разграничението е тънко, но така много повече вярващи ще се почувстват уютно, няма да са само малцината ти приятели, придържащи се към строгите аскетични практики. — Папата вдигна ръка към робата на Конрад. — В този смисъл предпочитаме да срещнем монах, облечен в дреха от хубав, плътен материал, която ще му служи дълги години и няма да му позволява да се разсейва в смразяващия студ на базиликата, отколкото да носи дрипи. Надяваме се, след известен период на размисъл, да стигнеш до същите изводи.

Григорий стана и се отправи към прозореца, заставайки с гръб към Конрад. Конрад поглади закърпения ръкав на расото си. Вече бе спорил по този въпрос с Дона Джакома и усети как кръвта стопля бузите му.

— Брат Джироламо ни уведоми, че си доволен от работата си в болницата за прокажени — продължи Григорий, — но според нас Бог те е предвидил за по-големи задачи. Предложихме на твоя генерал-министър да си отдъхнеш известно време в манастира на Монте ла Верна, където да се отдадеш на размисъл за по-висшите цели, управлявали живота на свети Франциск, мисията му в църквата като цяло, за всички вярващи.

О, значи така смятат да ми затворят устата.

— Защо точно на Монте ла Верна? — попита той, уж без да подозира отговора, но съзнаваше, че единствената причина би могла да се крие във факта, че именно там Франциск бе получил раните си. Григорий и Джироламо му се подиграваха. — Нима истината не остава една и съща и неизменна навсякъде? — попита той, вече убеден, че папата е наясно каква истина има предвид. Папата изопна гръб.

— Quid est Veritas?, попита Пилат нашия Бог. Какво е истина? За жалост на цялото човечество, не е оставил Исус да отговори. Всеки би искал да чуе отговора. Живели сме два пъти колкото теб, брате Конрад, много от тези години прекарахме в четене на хроники и истории с претенции за автентичност. Забелязали сме, че перата на писарите изписват изменчивата и гъвкава истина с лекотата, с която ковачът кове острието на меч.

— Но аз съм напълно прав за проказата на свети Франциск.

Григорий извърна глава, по лицето му се четеше болка, сякаш се стараеше да не обръща голямо внимание на проявената недискретност от страна на Конрад за директните му думи. Папата предпочиташе да говорят с недомлъвки по този въпрос.

— Някога един мъдрец си представил, че Бог е скрил в дясната си ръка цялата истина за вселената. В лявата си ръка Създателят носел само активното търсене на истината, включително условието, че човек винаги ще бърка в нейното търсене. И рекъл Бог на мъдреца: „Избирай!“ Човекът смирено поел лявата ръка на Господа и отвърнал: „Небесни отче, абсолютната истина принадлежи единствено на Тебе.“ — След малко папата додаде със свистящия си глас: — Днес на площада вероятно си забелязал, че истината, в която си се вкопчил, не е толкова проста и толкова абсолютна. Твоята истина ще е копие, пронизващо в сърцето вярата на хората.

Конрад сведе глава. Пришпорен от убежденията си, бе прекрачил собствените си граници. Дължеше на първосвещеника пълна преданост, както и благодарността си.

— Прости ми, свети отче, за гордостта. — Затвори очи с мисълта, че сърцето му всеки миг ще се пръсне от смущение и вълнение. Продължи тихо: — Докато наблюдавах тълпата, стигнах до същото заключение като Ваше светейшество и ще се разкайвам навеки, ако разколебая вярата на хората. Казах си, явно не му е сега времето за откровения. Но все пак от уважение към същата тази истина не е ли редно поне да оставим бележка в някаква хроника, която да е в полза на хората, които идват след нас?

— Не. — Отрицанието прозвуча тихо, но категорично, папата вдигна ръка на рамото му. — Не, сине мой. — Конрад пак вдигна лице, изненадан от внезапната нежност на папата. — Но все пак ти дължим нещо в замяна на изтърпяната от теб болка, а и защото… защото, просто казано, сме съгласни с брат Джироламо, че вероятно си прав. Откритието ти не бива да претърпи повече… от временна смърт. Когато Бог пожелае, Той може да ни възкреси, така както възкреси Своя Син. И така, предлагаме ти следното: един брат ще те придружи до Ла Верна; чрез него можеш да започнеш устната традиция за твоя Франциск Прокажения. Устна, не писмена. Не бива да правиш нищо повече от това, останалото остави в Божиите ръце.

— А мога ли да избера сам човека, който ще ме придружи?

Папата кимна.

— Стига генерал-министърът да одобри избора ти. Дано Бог даде да го одобри, рече си Конрад. В душата му изведнъж пламна въгленът на надеждата. Заедно с това го обзе и неочаквано спокойствие, усещането, че някой монах от някое бъдещо поколение най-сетне ще извади наяве измамата на Елиас. Усети как си възвръща решителността, но не каза нищо за това на папата.

— Ако брат Джироламо беше тук, бих го помолил тази вечер да разполагам сам с времето си, за да мога да се сбогувам с Орфео и булката му. Обещах да ги посетя за вечеря.

— Това не е проблем, брате. И, моля те, прибави към своите поздрави и моите, защото изпитвам дълбока обич към този човек. — Григорий замълча, усмихнат, после попита: — Кога ще дойдеш за спътника си?

— Ако е възможно да се срещнем утре сутринта, след третия час, при Порта ди Мурорупто…

Папата кимна и се съгласи да предаде молбата му, после изпрати Конрад до входа на базиликата. И така дилемата, тормозила Конрад от срещата му с брат Джироламо, се разреши с категоричността и неизменността на папски указ.

По време на срещата на Конрад и папата площадът на свети Франциск се бе изпразнил, а тълпата се бе разпръснала, понеже вече беше време за вечеря. Самотен помияр претърсваше останките, хвърлени от поклонниците между паветата, и дойде да подуши и глезените на монаха. Кучето го последва до края на площада и Конрад за пореден път си помисли колко много му се иска да се върне при горските си приятели, от последната среща с които бяха минали цели три години. Погали кучето по главата, обзет от внезапна тъга по Киара, опитомената сърничка, която обикаляше около колибата му. После викна на животното да се връща на площада и продължи сам по пътя си.

 

Единственият неразрешен въпрос касаеше съществуването или местонахождението на липсващия ръкопис на Лео. Конрад се бе надявал да зададе този въпрос на Джироламо, но сега, когато генерал-министърът заминаваше за Венеция, този шанс му бе убягнал. Пък и знаеше, че дори да намери начин да попита брат Салимбене или библиотекаря, едва ли ще получи честен отговор. Оставаше му само пак да се прокрадва нощем в библиотеката и да се опитва да откърти разхлабени дъски на библиотечен шкаф — опит, който се надяваше никога повече да не му се налага да повтаря. Но спътникът му до Ла Верна… след като наследи историята за проказата на свети Франциск… вероятно би поел ангажимент и към Леовата хроника.

Докато завиваше по познатия път към дома на Амата, Конрад си даде сметка, че внезапният обрат на събитията всъщност му донесе усещане за спокойствие и облекчение. Цели три години Леовото съобщение бе потискало крехката му душа като обилен снеговалеж, бе напрягало всяка негова фибра. Но пламъкът на папския авторитет в крайна сметка разтопи този товар и той се усещаше олекнал и възвърнал изправеното си положение. Игото на сляпото подчинение носеше в себе си освобождаването от детинската безотговорност. Изчезналият ръкопис на брат Лео представляваше поредният товар, още една тежест, която той с готовност щеше да предостави в Божиите ръце. Вече очакваше с нетърпение оттеглянето си на Монте ла Верна; искаше му се да се разтовари от всичко, трупано досега.

Щом пристигна в дома на Амата, завари цялото домочадие събрано в голямата зала, вечерята беше по средата. На масата за прислугата седяха и четиримата мъже, които носеха носилката пред долната черква сутринта. Отблизо той най-сетне разпозна онзи, който му се бе сторил познат: прислужникът на Розана, който му носеше храна в планинската колиба всяка седмица.

Конрад се завтече нетърпеливо към главната маса, запазена за семейството и специални гости, но Розана я нямаше там. Раменете му увиснаха. Това разочарование му беше познато; беше го изпитвал и преди — в онази сутрин, когато замина за манастира, а Розана не дойде да го изпрати.

Амата улови погледа му и му направи знак към празното място, което пазеше между себе си и граф Гуидо. Гуидо поздрави монаха сърдечно и се отмести по-встрани на пейката, докато Амата правеше знаци на помощника в кухнята да донесе още един прибор. В главата му се завихриха спомени от отшелническите му дни; сети се за приказливата девойка, която мяташе зърна грозде в устата си едно подир друго, докато го гълчеше в собствената му колиба. Зрялата млада жена до него бе живата награда за мъдростта и търпението на дона Джакома.

— Обещах ти изненада, Конрад! — рече Амата. — Поканих мона Розана в Асизи за празника на светеца, макар че тогава не знаех за болестта й. Надяваме се, с благословията на свети Франциск, състоянието й по време на гостуването й тук да се подобри.

— Колко тежко е положението й? — попита Конрад. Лицето на Амата помръкна.

— Много. Знахарят смята, че само чудо може да я спаси. Събрали са й се твърде много тежки бременности. Благословията и проклятието на нашия пол. — Успя да му се усмихне едва, спомнила си, че след по-малко от година вероятно и нейният живот ще виси между чудото и смъртната опасност на бременността и раждането.

Конрад зарови челото си в шепи и стисна зъби. Най-скъпата му приятелка от детството да е принудена да страда, понеже съпругът й е бил самодисциплиниран колкото разгонен пръч! Нямаше година през време на брачния им живот, през която тя да не беше бременна. Колкото и ядосан, отчаян и безпомощен да се чувстваше, част от него нямаше как да не признае, че Розана и Куинто просто бяха изпълнявали библейската заповед да се множат и плодят. Дали животът й би бил по-различен, ако се бе омъжила за някой като него?

Амата отпи от чашата си. Докосна го по ръката и додаде:

— Разпитва за теб, откакто е пристигнала.

Монахът понечи да стане незабавно, още преди прислужникът да му е сервирал вечерята, но Амата го стисна за ръкава.

— Сега тя си почива, Конрад. Първо хапни и ни разкажи какво си намислил. Надявахме се да поостанеш при нас известно време. Якопоне също би се радвал на твоята компания.

Тя кимна към дървена пейка под едно от паната на стената. Терезина бе привършила с вечерята и седеше до баща си, отпуснала глава на рамото му и стиснала огромната му ръка в малките си шепи. Каещият се въртеше бавно глава насам-натам.

Потъването на Якопоне обратно в онова състояние обезсърчи Конрад. Покри лицето си с длан, после набързо обясни, че на следващата сутрин заминава.

— Мога само да те посъветвам нещо, Аматина — рече той. — Намери на сир Якопоне някаква писмена работа — било то като твой нотариус, или да записва стихотворения, да преписва… каквото и да е. Той притежава изострената чувствителност на творец. За изтерзани души като него писането е най-доброто спасение, пък било то и само с пречистващо действие. Може да опита да поживее в манастира ни в Тоди. Там го познават и е бил високоуважаван, преди безумната тъга да превземе духа му.

Конрад забеляза, че отговорът му разочарова Амата, но папата вече бе казал своята дума, пък и собственият му дух имаше нужда от обгрижване. Всичките тези хора, които го обичаха, щяха да му липсват, но знаеше, че трябва да ги напусне. Пак стоеше на кръстопът, пред поредната неизбежна смяна на посоката. Докато сърбаше чорбата си, Конрад пак се замисли за Розана, която бе напускал вече два пъти — веднъж, когато отиде в манастир и получи новината за сватбата й, и втори път, когато напусна отшелническата си килия, за да се върне в Асизи. Е, сега явно се налагаше да я изостави за трети път, вероятно завинаги.

Тази вечер супата му се видя без вкус и мирис, изобщо не обръщаше внимание на глъчката около себе си. Сетивата му бяха потънали в непрогледен мрак и подтикваха душата му да ги последва, при това незабавно. Перифразира наум стих от известно стихотворение: „Сбогувах се с приятелите си и влязох в есента на Ла Верна.“ Когато започнаха да раздигат масите, той почти не бе докоснал храната си.

Амата остана до него, докато сътрапезниците й отидоха да си донесат сламениците.

— Конрад? — рече тихо тя. — Ако не ти се яде, можем да посетим Розана още сега. Но преди да й пожелаем лека нощ, обещай ми, че няма да се измъкнеш на сутринта като миналия път, когато замина за болницата.

— Обещавам ти, Аматина. — Замълча, после додаде: — Надявам се един ден Бог отново да насочи стъпките ми насам, но засега не виждам по-далеч от Ла Верна.

Улови се, че търси думите, които знае, че е длъжен да изрече.

— Всички вие ужасно ще ми липсвате, но раздялата ще е по-лесна, като знам, че най-сетне живееш в мир, както се надяваше Джакомина, както искахме всички ние. — Но вътрешно усещаше, че няма да е толкова лесно, колкото го представяше пред нея. Сбогуването с Амата май щеше да се окаже толкова мъчително, колкото и другата раздяла, която го очакваше.

Не се дръпна, когато тя го хвана за ръката и го поведе към стаята, където някога бе изучавал ръкописите. Когато той се поколеба пред вратата, тя му прошепна:

— Орфео ме чака. — И дискретно се върна в залата. Огънят, запален в ъгъяа, пушеше и се процеждаше през каменния комин към тавана, точно както си спомняше той, но жената, която лежеше на сламеник на пода, дишаше без усилие. Клепачите й потрепнаха, после се разшириха, щом забеляза привидението край вратата.

— Аз съм. Конрад — рече той.

Оранжевите отблясъци на огъня танцуваха по потното чело на жената.

— Какво са сторили с приятеля ми? Амата ме предупреди, че в затвора доста си се променил, но не съм очаквала…

Конрад коленичи край сламеника и постави ръка на устните й.

— Казано е, че Бог наказва тези, които обича, точно както децата се отнасят с любимите си играчки. Сигурно двамата с тебе сме много обичани, Розана. — Хвана я за ръката, без да се замисли, все едно отново бяха десетгодишни деца, дори се изненада колко естествено му дойде всичко. — Амата каза, че си ме чакала.

Тя извърна глава и проследи дима с поглед.

— Исках да се помолиш за избавлението на душата ми и за закрилата на съпруга и децата ми, когато си отида. Знам, че с мене е свършено, Конрад. — Едва почувства лекото присвиване на пръстите й върху дланта му. — Също така бих искала да се изповядам.

Конрад пусна ръката й и застана изправен. Розана се засмя тихичко в сумрака.

— Не, не. Нямах предвид чак толкова официално. Вече се изповядах на свещеника в Анкона, преди да тръгна, знаейки, че пътуването може да ми дойде твърде много. На теб искам да се изповядам като приятел на приятел. Моля те, хвани ме за ръката.

Той го направи, този път по-смутен.

— През всичките години съвместен живот със сир Куинто — продължи Розана — бях влюбена в другиго. Шокиран ли си?

Конрад внезапно забрави да диша. Ако не беше крехкото й състояние, щеше веднага да пусне ръката й. Макар да бе нарекла това пречистване на душата си неофициално, той се държеше като пастор.

— В плътския смисъл на думата ли го обичаше? — попита той, изпитвайки ужас от отговора й, още докато задаваше въпроса.

Розана пак се засмя, но едва.

— Не. Само в момичешките си фантазии — и сега, в зрелите си сънища. Мисля, че той е най-наивният глупак сред живите хора, след като не забеляза нищо през всичките тези години.

— Познавала си го още като момиче? Защо не си му признала чувствата си, вместо да се омъжиш за непознат?

— Нали знаеш, Конрад, дъщерите нямат право на глас в тези неща. Признах му любовта си, споделих и с родителите си — в нощта, когато ми казаха, че съм отредена за Куинто. Избухнах до лудост и се заклех, че ще се омъжа единствено за… теб. Как мислиш, защо толкова се разбързаха да те пращат в манастир? — Сламеникът прошумоля, щом тя с усилие се завъртя на една страна. — И виж докъде стигнахме. Две раздърпани стари парцалени кукли, които биха били най-щастливата двойка на света. Знам, че и ти ме обичаше, макар онова да беше само недорасла момчешка любов.

Буцата в гърлото на Конрад му пречеше да й отговори. Светлината на изгряващата луна облиза ъгъла на стаята, проправи си път през увисналите клони на дърветата и се лепна за стената. В този самотен и блед лъч светлина Конрад внезапно разпозна собствения си самотен живот.

— Кажи го, Конрад. Нека се сбогувам с теб в мир.

Той стисна ръката й между дланите си, прокара върховете на пръстите си върху нейните.

— Знаем, че душите ни няма да умрат, Розана — пророни накрая с дрезгав глас. — Няма смисъл да влагаме толкова много в сбогуванията. Един ден пак ще се срещнем, на по-щастливо място.

— Кажи го, Конрад, моля те.

Той се опита да стане на крака, но ръката й се вкопчи в неговата.

— Конрад!

Пусна я и остави ръката й на корема й.

— Бог ми е свидетел, че те обичах, Розана. До този миг Бог едничък знае, че никога не съм спирал да те обичам. Точно в този момент го осъзнавам и самият аз. Предполагам, че това е доказателство, че наистина съм наивен глупак, както каза.

Опря устни в потното й чело, после я подхвана под мишниците и почти я повдигна от сламеника. Притисна я до гърдите си в продължителна прегръдка, като се бореше да преглътне сълзите, на които му се щеше да даде воля, и накрая я пусна. Положи тялото й върху сламеника и този път позволи на устните си да докоснат нейните.

— Благодаря ти, Конрад — прошепна тя.

— Addio, Розана. Довиждане, приятелко.

Изправи се на крака и се затътри към вратата. Спря се, стиснал рамката, загледан в късчето искрящо небе, което се виждаше през прозореца.

— Ще се видим там — рече той, кимайки към звездите.

Конрад излезе през вратата със забързана крачка. Тръгна по осветената от луната пътека към двора на Амата. Там светлината се заплете в снежнобялата му брада, озари я и привлече облак мушици, които закръжиха около главата му и се загнездиха в косата му. Така му се искаше да пусне корени тук, насред купчината отломки, да се покрие с мъх и лишеи като някой древен дъб и да предложи гостоприемството си на милион насекоми, хвърляйки сянка върху благородното домакинство на Амата с широките си листа, като протяга клони след чевръстите й дечица.

Но поклонничеството не му позволяваше подобен лукс. Неговата посока беше друга. Нямаше предвид Монте ла Верна — това явно бе само спирка по пътя му. Крайната му цел беше царството Божие — царството, скрито в самия него, както учи Христос.

Утре ще прехвърли Леовия товар върху плещите на избраника си, който щеше да го придружи в пътуването — монаха от следващото поколение, брат Убертино. Въпреки усилията си до момента все още не бе открил Бога; нямаше го и в опърпаната сива роба, която покриваше треперещите му рамене. Знаеше, че Отецът живее много по-надълбоко от човешките копнежи, от парчето овъглен пергамент в джоба му и от чистата душа на ордена, която този пергамент символизира; от огромната базилика, изневерила на тази чиста душа. Много по-надълбоко от всичко, за което Конрад можеше да се сети и да назове, дори от най-правдоподобната представа за Бога, плод на най-чиста фантазия.

Беше убеден, че пътят към Бога ще се изгуби, обвит в тайнственост, ще изчезне нейде в небитието, но не на определено място, не и в празното. А навсякъде, където има любов. Защото е речено, че „Бог е любов“.

И там, в сърцето на неподправената любов, той знаеше, че пак ще срещне Розана.