Джон Сак
Францисканският заговор (29)

XXV

Амата приклекна зад Конрад край входа на къщата, граничеща с площада на свети Франциск. Нощта миришеше на сняг, лед и лапавица. В свежия въздух и най-лекият шум — плъхове, претичали през отворен канал, вятър, разлюлял веригите на увиснал знак — отзвучаваше призрачно през пустите улици. Щеше й се да може да се облегне на монаха, да се постопли от тялото му, ала знаеше, че Конрад по-скоро би предпочел и двамата да умрат от студ, отколкото да я допусне близо до себе си.

Вляво от нея през площада ясно се виждаше базиликата; вдясно — спуснатата решетка на Порта ди Мурорупто блокираше пътя им за бягство. Двамата с Конрад станаха рано призори, щом камбаните на базиликата призоваха монасите на утреня. Измъкнаха се от дома на дона Джакома, след като Амата пак закрепи ръкописите на гърба си. До момента не бяха видели и следа от съгледвачите на Бонавентура, но всяка следваща минута, през която решетката не се вдигаше, увеличаваше неспокойствието на жената. Трепереше както от притеснение, така и от студ, вятърът щипеше безмилостно пръстите на краката, глезените и прасците й. По гърба й се изтърколи капчица ледена пот. Въпреки стиснатите й челюсти зъбите й тракаха, което накара монаха да се обърне и да я изгледа изпод вежди.

— Ангелосът вече трябваше да е ударил — прошепна той.

Явно времето и за него тече бавно, рече си Амата. Макар че небето щеше да остане черно още известно време, всеки удар на сърцето й сякаш потъваше във вечността.

Конрад изведнъж пророни нещо, което тя не чу, затова изви врат да погледне през рамо. Откъм „Виа Сан Паоло“, точно оттам, откъдето бяха дошли те, приближаваха два фенера — право към тях.

След още няколко стъпки тя успя да различи силуетите на монасите, които ги носеха. Внезапно й се припишка. Страхът сви стомаха й на топка и разбърка вътрешностите й.

— Чакай тук — прошепна Конрад и остави на земята вързопа с храна, приготвен за пътуването им от готвачката на дона Джакома. — Бъди готова да тръгнеш веднага щом портата се отвори. Аз ще те настигна по пътя.

Преди тя да успее да му отговори, той се изправи и закрачи през площада с все по-бърза крачка, докато накрая, пред входа на базиликата, почти тичаше. Какво ли е намислил? Фенерите го последваха. Амата остана втренчена в тъмната стена на базиликата, с надеждата да мерне Конрад да излиза през друга врата, както бе сторила самата тя в деня, когато отиде да донесе ръкописите от „Сан Дамиано“.

Спътникът й изчезна, преди тя да е успяла да сподели с него мисълта, която й се въртеше в главата. Беше се опитала да отвори дума по-рано, но той се боеше не само да говори, ами дори и да шепне, за да не би по някакъв начин да издадат скривалището си. Реши да чака, докато излязат от града, а ето че сега той изчезна.

Вече си беше изрепетирала речта наум — при това повече от веднъж. С две думи, искаше да му каже следното: дали би й позволил, след като занесе ръкописите в манастира на кларисите, да го настигне в планината? Животът й при дона Джакома бе най-хубавото нещо, което й се беше случило, откак Симоне дела Рока я изтръгна насила от Колдимецо, но въпреки това тя имаше нужда да разполага изцяло със себе си. И макар да знаеше, че няма да успее да изрече точно тези думи, чувствата й към Конрад също бяха укрепнали. Никога досега не бе срещала мъж, който в такава степен да й мисли доброто — въпреки че той не умееше за го изрази по особено мил начин, — като при това не иска нищо в замяна. Още помнеше мекотата на устните му, когато докоснаха челото й на планинския сипей. „Да се разделим с целувка, защото смъртта може би ме дебне.“ В момента Амата имаше нужда точно от такава целувка. Знаеше, че не може да очаква от него нещо повече от приятелство. Но тя притежаваше неприсъща нему находчивост. Само веднъж да се научи да оцелява в планината и ще му бъде от голяма помощ. Дори би могла да го отмени в домашните задължения, та той да има възможност да прекарва повече време в съзерцание. Ще си построи собствена колиба встрани от неговата и ще си живеят хем заедно, хем разделени — като двама свети отшелници, а той ще й бъде духовен наставник.

Монасите с фенерите се изгубиха в базиликата и я обзе страх. Конрад! Къде си, да му се не види?

Камбаната на базиликата удари три пъти — най-сетне! Амата изрече пламенна молитва, после се изправи на крака, без да изпуска от очи портиера, който се появи на прага на караулното:

— „Ангелът влезе при нея и рече: радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените. Ave Maria, gratia plena, Dominus tecum…“

Камбаната удари още три пъти и портиерът повдигна тежкия дървен топор, който препречваше вратата. Конрад още не бе излязъл от черквата.

— „Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата. Ave Maria, gratia plena…“

Беше време да върви. Камбаната щеше да удари още три пъти, по време на И словото стана плът и живя между нас, последвано от третата пауза за последната Ave Maria и антифона, и накрая — продължителен звън, по време на който ревностните християни из целия град се надигат от постелите с подпухнали очи.

Амата излезе от сенките и затопурка към портата, но трети камбанен звън така и не последва. Вече беше стигнала почти до средата на площада, когато видя как портиерът спира и вдига глава към камбанарията. На лицето му се четеше объркване. Изведнъж тя осъзна защо я е изоставил Конрад. Не друг, а той бе дръпнал въжето на камбаната. Монасите с фенерите го последваха и което бе най-ужасното, вероятно са го заловили.

Часовият отмести поглед от базиликата към Амата, без да изпуска напречната греда от ръцете си. Внезапно се завъртя и залости обратно вратата. На главния вход на базиликата грейна фенер, който се насочи към портиера. Бегълката се оказа в капан в града!

Над последните къщи на север се издигаше хълмист склон, осеян с храсталаци, който водеше към Рока. Градските стени се врязваха в хълма и образуваха плътен обръч, така че северната стена на Рока също се включваше в градската стена. Амата се метна в храстите. Надяваше се да успее да си проправи път между къщите и крепостта, после да слезе към долната част на града, преди монасите да са алармирали портиерите там. В същото време се молеше монасите и часовият да не я погнат. Знаеше, че храстите не са надеждно скривалище. На светлината на фенерите следите й щяха да се видят ясно върху тънката снежна пелена.

Още не се беше отдалечила от площада, когато чу зад гърба си пронизителен глас.

— Ей, брате! Стой!

Без да се обръща, тя търти да бяга, но сандалите й се пързаляха по неравния терен и върху ледената кора под снега. Подхлъзна се и извика, после се изтърколи надолу по склона. Докато успее да си стъпи на краката и да се окопити, сърцето й вече пулсираше в слепоочията.

— Тръгвам след него — чу се гласът зад нея. — Ти мини напряко през града и пази отдолу.

Тя се спусна през храсталака с надеждата да успее да надбяга по-възрастния си преследвач или поне с убеждението, че теренът ще е еднакво труден и за него. Пътьом се хващаше за храстите, като усещаше как клоните дерат кожата на дланите и ръцете й, но пък, от друга страна, й помагаха да запазва равновесие, понеже ги използваше за хватки. Глъчката зад гърба й позатихна и тя прецени, че е успяла да надбяга часовия. Но още не се беше отказал — сегиз-тогиз се чуваше по някоя псувня или звън на метал, които издаваха местоположението му. Пред нея първите утринни лъчи осветиха силуета на планината Субасио.

Някъде на средата на хълма попадна на просека, която се виеше нагоре през храстите. Въпреки прясно навалелия сняг веднага разпозна пътя към Рока. Спря за малко, обмисляйки да се отърве от часовия, като първо тръгне право нагоре, а след това продължи напряко. Явно му беше доста трудно, така че стръмното може би щеше да го обезкуражи достатъчно, че да се откаже от преследването. Бе направила едва няколко крачки, когато спря пак, смутена от неравномерно трополене по пътеката над нея. Твърде късно разпозна звука на предпазливи копита — ездачът изскочи от тъмнината и буквално връхлетя отгоре й. Ако беше препускал с обичайната си скорост, едрият жребец със сигурност би я стъпкал.

Тя отскочи встрани, но ездачът й отряза пътя за бягство.

— Чакай, брате — извика той. — Провидението те праща на пътя ми. — Амата разпозна гърления глас на Калисто ди Симоне и застина на място.

За един кратък миг си представи, че нощната стража го е вдигнала на крак, но след малко си даде сметка, че е изключено той да знае за неволите й. Наведе глава под качулката и се опита да стои неподвижна, макар да чуваше, че шумоленето в храстите приближава.

— Свещеник ли си? — попита Калисто. — Баща ми е на смъртен одър. Трябва някой да го изповяда.

Налагаше й се да вземе светкавично решение, притисната между скалата и преследвача си, който щеше да изскочи от храстите всеки миг.

— Да, синьор — отвърна, като се постара гласът й да прозвучи възможно най-плътно. Не беше проронила и думичка, откак напусна дома на дона Джакома, така че дрезгавината на гласа й рано сутрин спомогна за маскировката й. — Закарайте ме. Нямаме време за губене.

Калисто освободи лявото си стреме. Протегна ръка да й помогне, а тя постави сандала си в отвора. Усети как пръстите му обгръщат дланта й, но показалецът остана щръкнал — не се сгъна. Амата се усмихна горчиво под качулката и се метна на седлото зад ездача. Едно малко отмъщение, но тя знаеше, че Калисто никога няма да забрави момиченцето, което се бе опитал да изнасили. За един кратък миг през главата й премина друга мисъл — да прокара ножа си между ребрата му и да му вземе коня. Но така пак щеше да е от тази страна на градските стени, а монах, яхнал боен кон, със сигурност би привлякъл вниманието.

— Хвани ме за колана — провикна се той, докато пришпорваше животното. Тя го послуша, но предпазливо — предпочиташе да го стисне за врата. Заби пети в задницата на коня, за да го подкани. Беше безкрайно благодарна на дона Джакома, която я посъветва да овърже ръкописите около кръста си — един отпред и един отзад. Така не само се чувстваше по-подвижна, но в конкретния случай предната книга беше един вид буфер между нейното тяло и това на Калисто. Пък и най-вероятно увеличената обиколка на кръста й я правеше да изглежда по-възрастна.

Тя различи гарвановочерния вход на замъка отпред, очертан с факли и зейнал като зловеща паст. Приготви се пак да влезеш в ада, присмя се тъничък гласец в главата й. Знаеше, че вече трепери само от страх, не от студ, защото усети как по слепоочията и под гърдите й се стича пот въпреки ледения въздух.

Ами ако Калисто е разкрил самоличността й? Ако не я обезглави с меча или топора си, ще я хвърли зад решетките за вечни времена и ще я опорочи завинаги. Изпита внезапен порив да скочи от седлото и да се скрие пак в храстите, но нямаше желание в преследването й да се включи и целеустремен воин. Трябваше да изиграе докрай ролята, която си бе избрала. Беше виждала как се дава последно причастие само веднъж — край смъртния одър на дядо си, Ноно Капитанио. Знаеше, че ще й трябва светено масло, а не носеше със себе си нищо подобно. Дали е редно да използва домашно олио, като преди това му прочете някаква молитва? Или пък да се оправдае със спешния случай и да претупа ритуала. Реши, че ще даде възможност на Симоне да се изповяда и да се помоли на Бога, а след това ще решава какво да прави.

— Варда! — извика Калисто, докато препускаха през двора. Входът на Рока се отвори и ездачът продължи към крепостта, без да слиза от коня. Изтрополи по няколко коридора, докато накрая се озова в просторна зала. Амата се изсули от коня, а Калисто скочи и връчи юздите на един слуга. Неколцина домашни със свещи се бяха събрали около легло, поставено в центъра на залата.

Амата не можеше да повярва, че сбръчканата фигура, заровена сред възглавниците, е нейният някогашен мъчител — тази съсухрена, пепеливобледа пеперуда с отскубнати криле и пипала, с малки черни дупчици вместо очи. С изключение на една ръка, избягала навън, завивката го обвиваше до врата като същински пашкул. Тя се запъти направо към кревата, без да си сваля качулката.

— Моля, опразнете стаята и затворете вратите, за да мога да чуя изповедта на човека — рече Амата.

— Той не може да говори — отвърна Калисто. — Само бръщолеви някакви безсмислици.

Амата не бе предвидила подобно нещо. Загледа се в неподвижната фигура.

— Парализиран ли е? Може ли да си мърда ръката или поне някой пръст?

— Парализиран е, но само от едната страна.

— Тогава ще му прочета молебствието за греха, а той ще може да ми отговаря с да или не, като си мърда пръста нагоре-надолу или наляво-надясно.

Калисто кимна и изкара присъстващите от стаята. Щом вратата се затвори след тях и Амата остана насаме със Симоне, тя се обърна към насекомото на възглавницата.

— Чуваш ли ме, нещастен грешнико?

В угасналия поглед на Симоне блесна ужас, очите се обърнаха към източника на гласа.

— Да, ти умираш. Помолиха ме да изтръгна душата ти от геената огнена. Да си полагал някога неискрени клетви или да си споменавал напразно името Божие? — Ръката му се мръдна бавно. — Да, разбира се, че си правил, хиляди пъти, защото съм те чувала със собствените си уши. А да си петнил името на блажената Божия Майка и на съпругата си със своите прелюбодеяния, да си злоупотребявал със слугите си от мъжки и женски пол и дори със собствената си дъщеря, воден от похотта на сърцето си? Не заслужаваш ли заради престъпленията си да гориш в милион вечности?

Ужасът в хлътналите дупки се смеси с молба, но Амата бе непреклонна.

— Нима не уби ти Буонконте ди Капитанио, докато той се молеше в параклиса си на Колдимецо, в компанията на сина си и на съпругата си Кристиана? Нима не взе в робство дъщеря му и не я подложи на най-ужасни извращения? Не се опитвай да отречеш греховете си, Симоне, защото Бог вижда и в най-скритите дълбини на злата ти душа.

Старият рицар се опита да се изтръгне от хватката й, но тя го стисна за рамото и не му позволи да мръдне. Свали си качулката.

— Огледай ме добре — рече. — Аз съм същата онази Амата, Амата ди Буонконте, чийто живот ти озлочести. Не съм никакъв свещеник. Нямам власт да сваля товара от душата ти, дори да исках. Още тази вечер ти ще танцуваш със Сатаната в ада — тази нощ, както и всяка друга нощ от тук до вечността. Проклет да си, Симоне! Проклет и обречен!

С последни сили Симоне протегна непарализираната си ръка към камбанката на нощното си шкафче, но Амата го стисна за китката и тя увисна във въздуха. Усети как силата го напуска.

— Докато живеех в плен тук — продължи тя, — ти беше като пиявица, впита в сърцето ми, която изсмукваше всичките ми жизнени сили и кръв. Сега най-накрая ненавистното същество се откъсна и се върна в собственото ти сърце, където се моля да пирува само със себе си, докато се разложиш толкова, че да няма с какво да го храниш.

Рицарят се закашля, слюнката покапа по брадичката му. Започна да се дави и се помъчи да освободи ръката си, бледото като платно лице първо стана розово-синкаво, после — мораво. Щом лицето му потъмня, отстрани на бузите изпъкнаха бели бакенбарди. На Амата й заприличаха на звезди, изплували на чернеещо небе. Това я порази, макар в същото време друга част от съзнанието й да проумя, че Симоне е престанал да диша. В замаята си тя го стисна за китката, докато усети, че мускулите му се отпускат. После положи ръката му върху гърдите. Извади другата му ръка изпод завивките и я постави върху първата.

— Копеле такова — рече, докато отпускаше ръката. Отри очите си, за да прогони горещите сълзи, бликнали най-неочаквано. — Откраднал си дори пръстена, който Ноно Капитанио подари на баща ми. — Опита се да измъкне пръстена с лапис лазули от пръста му, но ръката му се беше деформирала. — Отвратително крадливо копеле — изсъска тя. Заровичка за ножа, привързан за кръста й, като мислеше да отреже пръста му, но в същия момент вратата проскърца. Тя покри главата си с качулката и рече с гробовен глас:

— Отиде си. Нека душата му получи справедливата си награда.

Махна над трупа, като внимаваше да не изпише кръстния знак и без да ще да го благослови, и се запъти към вратата. В коридора Калисто се беше възправил в поза, прилягаща на новия господар на Рока Паида.

— Отбий се в кухнята, преди да си тръгнеш, падре. — Махна на една прислужница да я заведе.

Амата знаеше прекрасно къде е кухнята, както и се ориентираше из всички останали коридори в необятния лабиринт. Колко си пъти тя и господарката й бяха играли на криеница тук? Колко ли пъти бе използвала коридорите, за да избяга от Симоне и синовете му? На едно място, където се пресичаха два коридора, остави прислужницата да продължи напред, докато самата тя изу сандалите си и безшумно се отклони вдясно. Трябваше да побърза да завие още веднъж, преди жената да е осъзнала, че върви сама. Наляво, после пак надясно, надолу по стълбите, и ето че се озова на портата при северната стена на замъка. Махна топора и отвори.

Изведнъж се оказа в безопасност — извън стените на замъка, извън града! Вече можеше да заобиколи Асизи без проблем, като се движи на разумно разстояние от кулите и като използва прикритието на околните гори, и по този начин да се придвижи към „Сан Дамиано“. Щеше да върне ръкописите, а после, ако съдбата е благосклонна към нея, да намери Конрад. Ако е избягал, сигурно се е насочил към отшелническия си дом. Ще го последва там и ще сподели с него плановете си.

Небето бе просветляло и вече беше ясносиньо. Само един самотен дъждовен облак, черен като въглен, висеше точно над Рока. Докато тя го наблюдаваше, той започна да се премества — отначало бавно, после все по-бързо, докато накрая се разсея на юг. Дмата си помисли: ето къде отлетя черната му, неопростена душа, заедно с милионите безчестни образи, които подхранваше. Представи си Симоне да се мята в огнено езеро, да крещи от болка, а легиони дяволи да го ръчкат с нажежени вили и копия. Благодаря ти, Господи, помоли се тя, задето ми позволи да не допусна той да получи изкупление.

Бе отмъстила за смъртта на родителите си — па макар и само отчасти. Един ден, по един или друг начин, ще успее да отмъсти и на семейството на Анджело Бернардоне — търговецът на вълна, наел Симоне и кръвожадния му син.