Джон Сак
Францисканският заговор (10)

VI

— Да му се не види и калта! Да му се не види и хилавото добиче! — Примо стовари огромния си юмрук върху дървената седалка на двуколката си. Изу си налъмите и ги метна върху дървата за огрев в каручката, после скочи на разкаляната пътека и затъна до прасците. Стрелна с убийствен поглед най-напред животното, после и коравите дървени колела, заседнали дълбоко в лапавицата. Бурята, вилняла в планината миналата нощ, бе превърнала пътя в истинско мочурище.

— Ако не се наложи да разтоварвам пак каруцата, ще си спестиш як бой. — Свърна малко от тесния път и яростно се зае да чупи клонки от най-близките борове. Разстла ги пред двете колела и заобиколи двуколката отзад.

— Дий, Юпитер, дий! — извика и като изсумтя, напъна с всички сили задницата на каручката. Окът изскърца и колелата помръднаха едва забележимо напред. — Размърдай си хилавия задник! — Обърна се и подпря с гръб каруцата, забил пети в калта. Но се подхлъзна и цопна тежко на земята. Каруцата простена и се намести обратно в коловоза.

— Porco Dio! Putana Madonna! — Загреба шепа глинеста кал и я запрати към пътя — общо взето, натам, откъдето се задаваха двама пътуващи монаси. Те вървяха в следите, оставени от двете колела. По-едрият носеше торба, преметната през рамо, и като че ли изобщо не забелязваше, че шляпа в локви и кал. Пореше право напред, докато по-дребният му спътник грациозно си повдигаше полите на робата и танцуваше лекичко отстрани на пътя.

Merda! Само това ми трябва. Монаси на пътя. При това от ония, просещите. Предния път, когато Примо бе срещнал едно падре на пътя, майка му се спомина от коварната болест. Дълбоко в мозъка на костите си усещаше, че именно тази злощастна среща е причинила смъртта на женицата. Подобно на съселяните си, и той изпитваше смъртен страх от свещеници, но за разлика от останалите се изправяше пред страха си с високо вдигната глава. Щом монасите понаближиха, Примо ги стрелна с открито враждебен поглед.

— Нямам пари, нито излишна храна и не ми е нужно избавление — извика им той. Нисичкият избухна в тъничък, едва ли не женски кикот. Фермерът поклати глава в отвращение. Значи не били двама свещеници. А само един содомитски отец с курвата му послушница. Той самият беше голям развратник и не пропускаше да отбележи бройка в някое тъмно ъгълче на селско празненство. Но никога не го правеше с малки момченца като някой грък езичник.

Примо се хвана за каручката си и се изправи на крака. Отръска калта от туниката си, но по вълнения плат останаха лепкави гнусни следи, чак космите по краката му се бяха сплъстили.

Двамата пътници спряха на няколко крачки от двуколката му. Пръв заговори дребният.

— Servite pauperes Christi, падре. Точно както казва Лео.

— К’ви ги говори тоя? — не се сдържа Примо. — Ако ми се подиграва нещо, ще му размажа черепа, изобщо не ме е грижа, че е послушник.

— Казва, че трябва да ти помогнем — увери го възрастният.

Примо смъкна кепето от главата си и отри с него потното си лице.

— Моля? И да си оцапате миросаните пръстчета? Мислех, че ви е позволено да пипате само свети неща и пари.

— Искаш ли да ти помогнем или не? — попита мъжът. Говореше монотонно и явно нямаше никакво чувство за хумор.

— Извинявай, падре, много извинявай. Разбира се, че искам. На харизан кон зъбите не се броят, както е речено.

Пъхна остена в ръцете на послушника.

— Вземи, братленце. Пробвай се да поразмърдаш онова подобие на добитък. Ние с падрето ще бутнем отзад, ако няма нищо против, разбира се.

Монахът огледа животното.

— Не е много едър.

— Верно си е. Нали там е проблемът. Няма и две годинки, ама това ми остана. Пасторът ми отмъкна другия за опелото на мама. Нали и вие сте същата крадлива пасмина, знаете как става.

— Пасторът ти е имал право да си получи полагаемото. Вземането на най-отбраното животно е древен обичай. — Безцветните очи на монаха се втренчиха директно в Примо. — За човек, изпаднал в нужда, не си държиш езика където трябва.

Примо се изправи в цял ръст и беше готов да прати монаха по дяволите, но точно тогава се намеси момчето.

— Готов съм, само кажете кога почвате да бутате. — Монахът го пронизваше все така свирепо с потайните си сиви очички, които сякаш можеха да прокълнат човек само с едното гледане. Фермерът сведе очи. Не можеше да си позволи свада точно сега. Затова само махна към задната част на двуколката.

— След тебе, падре.

Мъжете опряха рамене в огромните колела. Момчето нададе вик и започна да дърпа отпред, като със свободната си ръка ръчкаше добичето с остена. Клонките изпукаха под колелата, за миг се разнесе приятна миризма на бор, тутакси потушена от вонята на добитък. Двуколката проскърца и се приплъзна бавно напред. Хлопатарът на врата на крантата подрънкваше ритмично.

— Дърпай! Още! — провикна се Примо. — Да качим баира и готово. Нататък сме лесни.

Тримата напрегнаха мускули и тласъкът им като че вдъхна сили на животното.

— А така! Браво, Юпитер! Ти си ми юнак. Върти ги тия колела.

Щом приближиха края на баира, монасите се поразвеселиха, а Примо плесна по-възрастния по гърба. Ударът сепна отшелника, но той все пак съумя да отвърне с широка усмивка.

— Добра работа свършихме — рече.

Примо се покатери на капрата. Вече бе в приповдигнато настроение.

— Има ли уморени? До мене има място за един.

— Не, благодаря, свикнали сме да вървим пеша — отвърна Конрад.

— Аз не бих отказал — прекъсна го послушникът и протегна дясната си ръка. — Ударих си другото рамо. Би ли ми помогнал да се кача?

Примо го хвана за протегнатата китка.

— Ще го бутнеш ли отзад, падре.

Момчето се засмя чистосърдечно.

— Чу какво каза човекът, братко Конрад. Бутни ме отзад.

— Фабиано! Не забравяй с кого говориш.

Примо избухна в смях. Дръпна здраво и момчето се стовари на мястото до него. Монахът ги изгледа ядосано изпод вежди, особено когато малкият му се изплези.

— Дано не натежа много. Дъската за сядане е доста тесничка — рече момчето.

— Навремето имах крава, която тежеше колкото двайсетина такива като тебе — подхвана Примо. — Не смеех да я доя близо до стена. Страх ме беше да не ме премаже. — Огледа момчето. — Като гледам, падрето май е от ревнивците. — Намигна, доволен от собственото си остроумие, и взе да си тананика небрежно: — „През гори зелени Бово яхна коня, хукна да го гони Розабела доня.“

— Фабиано! — внезапно кресна монахът. — Ръката може да те боли, но на краката ти нищо им няма.

— Не разбуждай зеленоокото чудовище, падре — рече Примо. После се изкикоти и додаде: — Нямам никакви мераци към послушника ти.

Монахът поклати ядосано глава, но момчето не му даде възможност да каже каквото и да било.

— Женен ли си, синьор? — обърна се Фабиано към фермера.

— Тц. Ама откак мама почина, май ми е време. Няма да е зле вкъщи да се позавърти жена — само двамата с тате сме си.

— И аз за това си мечтаех някога — продължи младежът. — Да се задомя и да си имам деца.

— Е, че ти пак можеш да си имаш деца, стига да не те скопят, де — успокои го Примо. — В наше село има бая синеоки копеленца — като падрето. — Ощипа кльощавия крак на спътника си толкова силно, че момчето подскочи от болка.

Тук вече чашата преля и Конрад реши, че повече не може да търпи. Намести качулката на главата си, ускори ход и изпревари двуколката. Краката му все така потъваха в калта, но той бе упорит и успяваше да поддържа добра дистанция между себе си и другите двама.

— Ей, падре, чакай, чакай де! — провикна се Примо. — Имам да те питам нещо. Сериозно е.

Монахът спря и изчака двуколката да се изравни с него, но не си свали качулката. Юпитер тръгна редом с него.

— Чувал ли си историята за танцуващите в църковния двор? — попита Примо.

Фермерът не можеше да види лицето на другия, но чу гърлен звук, който му показа, че монахът го слуша.

— Та, значи, Пресвета Богородица е, всички селяни нафиркани до козирката, обикалят между гробовете и пеят. Цяла нощ една и съща песен: „Скъпа, пожали ме“. И някои наистина ги пожалват… в храстите, ако ме разбираш. В това време вънка е такава глъчка и врява, че отчето хич не може да мигне.

Та си представяш в какъв вид се явява на литургията на другата сутрин — подпухнал, облещен, едва се крепи на краката си на олтара. Тъкмо вдига очи към небесата да започне молитвата, и вместо „Боже, бъди милостив“ се чува „Скъпа, пожали ме“. — Примо избухна в мощен кикот и заби юмрук в бедрото на младежа до себе си. — Срам! И днес като се сетя, свитки ми излизат.

Момчето разтърка крака си, за да уталожи болката, но все някак си успя да се засмее. За разочарование на Примо обаче монахът остана сериозен и дори забърза крачка.

— Нищо лично, падре — извика подире му кочияшът. — Само че седна ли на капрата, видя ли задника на Юпитер, винаги се сещам за оня отец, дето така се изложил. Няма нищо общо с тебе. — Преви се одве на седалката и така се захили, че чак се задави.

Щом монахът избърза на стотина крачки напред, момчето взе да не го свърта на капрата. Почесваше се по врата, тъмните му очи помръкнаха.

— Май прекали. Бая го ядоса.

— Нищо му няма. Ще му мине. Има дебела кожа, пък на мене ми трябваше един хубав смях след тая дъждовна нощ.

— И все пак не беше редно да му се подиграваш така. Ще ида да поговоря с него. Не бива да се разделяме.

Момчето скочи от двуколката и зашляпа в калта да настигне спътника си. Щом послушникът най-сетне се изравни с по-възрастния монах, Примо се почувства направо в ложата на театъра. Опаа. Малкият ще трябва да изтърпи едно конско, рече си. Ама няма да остане длъжен. Двамата монаси в дългите си кални раса му заприличаха на марионетката Пулчинело и жена му^[1] във вихъра на скандала, размахващи ръце като плашила. С нетърпение очакваше да види как по-старият халосва по-младия по главата — както баща му зашлевяваше майка му, щом нещо й се ядосаше. Но може пък на монасите да не им е позволено да дърпат ушите на любимите си. Накрая възрастният монах забави крачка, докато се изравни с двуколката.

— Накъде пътуваш, синьор? — избоботи той.

Примо си свали шапката и се постара да си придаде достатъчно овчедушен вид.

— Към манастира „Сант Убалдо“ край Губио, ваша чест. Нося дърва на тамошните монаси. Трябва първо да закарам една каручка на тях, а чак след това мога да насека и за себе си от тяхната гора. До следобед трябва да сме стигнали, стига само да не завали пак и гърбината на Юпитер да издеяни.

— Значи работиш за черните монаси бенедиктинци? — попита монахът.

— По-лошо. Хем е писано, че не е редно, ама аз служа на двама господари. Няма да те лъжа, че единия го обичам, а другия — не. Правичката да ти кажа, бих ги зарязал и двамата. Първият ми господар, вика се граф Алесандро, уби един от каруцарите си, щото много се мотаел по пътя. Скочи му с коня ей така, право отгоре. Опростено му беше, с право при това, щото каруцарят му беше крепостен, и изобщо, ама за да си изкупи греха, монасите му наложиха наказание — да им даде част от пасищата си, половината си гори и половината от мене. Та значи, това, дето го виждате пред вас, е половин човек. Половината от мене е на подчинение на манастира, другата половина — на графа. Само дето не мога да ви кажа коя част се бъхти по-здраво. А в това време не ми остават сили да се погрижа за собствените си дела.

Монахът отметна качулката си. Закрачи редом с каручката, послушникът се тътрузеше малко по-назад. Известно време се чуваше само дрънченето на хлопатара, скърцането на двуколката и шляпането на подковите в калта.

— Свети Франциск го е казал право — най-накрая рече монахът. — Тъжен е денят, в който Божиите люде са решили, че им е нужна собственост; и още по-тъжен онзи, в който са продали опрощението си, за да се сдобият със собственост.

— Вашият светец е казал бая правдиви неща, ама иначе и той си е най-долен просяк, тъй да се рече. Нали ме разбираш, падре? — Вгледа се в лицето на монаха. — Ясно, виждам, че не ме разбираш. Било лето 1225, когато старият ми татко, тогава на възрастта на твоя послушник, видял светеца в плът и кръв. Братята го водели на муле, сляп като къртица на дневната светлина, ръцете и краката му покрити, за да не се виждат Христовите рани, ако ме разбираш.

— Няма нищо отвратително нито в слепотата му, нито в раните му — прекъсна го монахът. — А болестта на очите я е получил в Египет, докато се опитвал да обърне султана в християнската вяра. Що се отнася до стигмата на разпнатия Христос, това е най-големият дар, който някога е получавал син на смъртен човек.

— О, прав си, разбира се, прав си, но ти не ме доизслуша. Та, както ти казах, татко ми го гледал, когато от храстите изскочил един прокажен, развявал си кречеталото и протягал напред просешката си паничка. „Доведете клетия брат при мен“, рекъл светецът и заопипвал с ръце да достигне главата на прокажения. Щом напипал лицето и устните му, взел да го целува, все едно е най-чистият и най-сладкият от всички човеци. Всеки сам да си го каже, ама за мене това е повече от гнусно.

— Вярно е, и други са на подобно мнение — съгласи се монахът. — Лично аз не бих имал подобна сила. Усърдието във вярата също е Божи дар.

Докато Конрад говореше, двуколката стигна до завой в кишавия път. Утринната мъгла вдигаше перести ивици над сините планини. На няколко левги напред фермерът различи величествените сиви монолитни кули на манастира, врязан в склона на Монт Ингино. Под манастира, в полите на планината, се гушеше село Губио.

— Ето там, братя, свършва моят ден — рече той. — И вие няма да сбъркате, ако останете да пренощувате там. Дом Виторио предлага изобилна трапеза.

 

Мъглата най-сетне се разсея и слънцето за нула време превърна кишата в пръхкава пръст. Волската каручка вече се придвижваше по-леко към целта си. Някъде между деветия час и вечерня тримата пътници стигнаха пред манастирските порти.

Конрад спря и коленичи, облекчен от раздвижването на мускулите на прасците си и доволен, че приближава краят на поредния ден на пътя — а и от факта, че ще се раздели с бъбривия селянин, въпреки че по отношение на Амата нямаше да го споходи подобно щастие. Под въздействие на каруцаря тя цял ден се бе забавлявала за сметка на Конрад. Тази жена сигурно е огромно изпитание за майката абатиса и за сестрите си в „Сан Дамиано“! Колкото по-скоро я изпрати обратно зад манастирския зид, толкова по-добре.

Вдиша дълбоко, изпълвайки дробовете си с уханния въздух, все още свеж от дъжда. Надигна се хладен бриз, който раздвижи жълтите листа в гората и секна внезапно, както бе започнал.

Пред тях възрастен монах надничаше през вратичката на портала. Зад барачката му се виждаше дървен мост, който минаваше над водите на река Киаджио и отвеждаше към масивната желязна порта на самия манастир. Зидовете му, с всичките си наблюдателници и бойници, бяха достойни за бойна крепост. Конрад подозираше, че зад главната порта може би има и портик.

На отсрещния бряг на реката се виждаше самотна гургулица, която подскачаше между кафявите плевели и от време на време клъвваше по някое зрънце, повалено на земята от бурята. И аз ще изглеждам точно така само след няколко дни, рече си отшелникът — ще подскачам между мъртви пергаменти с надеждата да открия едничко зрънце, което да осмисли пътешествието ми.

През последния час от пътуването, след като фермерът и Амата най-сетне се изтощиха от игричките си и от тежкото пътуване под палещите слънчеви лъчи, мислите на Конрад се върнаха към съобщението на Лео. Сърцето му помръкна, като си даде сметка, че съвсем скоро ще пристигне в Асизи, а изобщо няма представа какво търси и че знае за цялата тая работа точно толкова, колкото и при първия прочит на писмото. Разкрий истината на житията, така пишеше Лео — подсказване не по-голямо от зрънцето, което търси гургулицата.

— О, Примо — провикна се портиерът. — Доста се забави. Откарай товара си на северната порта и кажи на иконома да ти сипе една халба.

Докато двуколката се отдалечаваше, двамата си размениха шеговити забележки. После възрастният монах се обърна към двамата братя.

— Бог с теб, братко — поздрави Конрад.

— И с вас — отвърна монахът. — Ще останете ли да пренощувате при нас?

Това, естествено, бе невъзможно. Вкарването на жена зад манастирските стени би било тежко нарушение на всички правила въпреки дегизировката на Амата. Пък и Конрад не беше убеден, че тя ще устои на образа си. Дори да прекарат повечето от времето си в помещенията за гости, все в някой момент щеше да се наложи да влязат в общуване с братята.

— Бог да ви поживи за любезността — отвърна отшелникът, — но предпочитаме да стигнем до Губио, дорде още е светло.

 

Докато Конрад отклоняваше любезно предложеното им гостоприемство, се надигна грохот, който разтърси пътя под краката им. Възрастният мъж не показа никакво притеснение и вдигна ръка към хълма, откъдето приближаваха шестима тежко въоръжени монаси на коне. Галопиращите им атове не бяха грациозни жребци, а огромни бойни коне, надхвърлящи човешки ръст, с широки като бурета гърди. С тях тичаше глутница кучета, които гледаха да стоят по-встрани, та да избегнат гигантските копита и пръските кал. Конете приближаваха право към пътниците, от устата им хвърчеше пяна, ушите им бяха прилепнали назад. Стъписан, Конрад не успя да направи друго, освен да си вдигне ръцете пред лицето. В последния миг водачът им дръпна главата на животното, опъна крака на стремената, а силните му ръце обтегнаха поводите. Явно беше мъж със забележителна физическа сила, а украсеният със скъпоценни камъни кръст, който подскачаше на едрата му гръд, го идентифицираше като Дом Виторио, абатът на „Сант Убалдо“.

— Добра стига, братя! — избоботи той срещу Конрад и Амата. Изправи се на стремената и сякаш гласът му дойде от върхарите на дърветата, които се виждаха зад олисяващата му глава. — Видно е, Божието провидение ви изпраща при мен, за да не бъде този ден пълен провал.

Конрад ококори очи пред пиките, алебардите и пълните със стрели колчани, които стърчаха над раменете на мъжете, пред боздуганите и арбалетите, провесени на седлата им. Явно бяха преследвали по-свиреп дивеч, не елени.

Абатът проследи погледа му.

— Проклетите перуджанци — обясни той. — Да даде Бог душите им да се пържат в огън. Наели са шайка разбойници да тормозят пътищата ни, но днес не видяхме и следа от копелетата.

Конрад си спомни, че манастирът „Сант Убалдо“ притежава по-голямата част от обработваемата земя и горите около Губио и е нормално да процедира като господарите — от време на време да пази имотите си от нападения и хищници. Поредното проклятие на собствеността, рече си той. Още една причина да благодари за любовта на своя орден към Мадоната на бедността — или поне за предполагаемата такава.

Дом Виторио направи знак на спътниците си към манастира. Огромната порта се отвори навътре под скърцането на вериги и железа. Когато и последният кон изтрополи по моста, абатът насочи вниманието си към Конрад и Амата. Отшелникът вече бе направил няколко крачки надолу към Губио, докато Амата бе изостанала казад.

— Почакайте, братя. Каня ви за свои гости тази вечер.

— Grazie molte, преподобни братко — отвърна Конрад, — но в Губио разполагаме с дом на нашия орден. Смятаме да пренощуваме там. — Знаеше също така, че в града има и манастир на кларисите, където би могла да отседне Амата, макар че лично той би предпочел да останат под открито небе. Не му се щеше нещо да се обърка толкова близо до Асизи.

— Глупости. Настоявам да останете. — Властната интонация, с която абатът натърти на думата „настоявам“, показа ясно, че този човек винаги постига своето. — Искам утре да водите службата. В крайна сметка пада се празникът на вашия основател.

Нима вече е четвърти октомври? Конрад не можа да повярва, че е забравил за празника на свети Франциск — най-важният ден в календара на ордена. Ето какво се получава, когато изгуби връзка с бревиария си. Внезапно сърцето му се изпълни с угризения.

— Не сме запознати с ритуала при вас — успя да пророни едва чуто той.

— О, поне бихте могъл да ни прочетете библейските откъси по време на празничната служба. Ще го приема за лична услуга. — Премереният тон на абата намекваше, че евентуалният отказ на госта би бил възприет като лична обида.

Шахмат! Как да откаже на монаха, без да признае, че през последните два дни пътува в компанията на жена? Погледна скришом към Амата. Очите му молеха за помощ. Надяваше се находчивостта й да ги измъкне от неловката ситуация. Кога най-сетне ще открие у нея помощта, която му обещаваше Лео.

Застанала с гръб към абата, тя се усмихна дяволито.

— Нека останем, падре — провлачи. — Никога не съм имал възможността да пренощувам в манастир на този орден. — Очите й се ококориха в равнодушна гримаса на невинност. За един кратък миг Конрад си представи как взима първата попаднала му цепеница и я стоварва отгоре й.

От позицията си високо на седлото Дом Виторио се поклони галантно на Амата.

— Благодаря ти, млади братко — рече той. — Ще бъдете посрещнати топло и сърдечно, като кардинал или папски пратеник. Ако невъзпитаният ви спътник настоява да си продължи по пътя, може да го стори и без вас.

Конрад сведе глава, за да прикрие раздразнението, загризало крайчетата на устните му. Победиха го. Нямаше какво друго да стори, освен да се потътри подире им, щом абатът насочи ата си към моста, а Амата заситни почтително след него. Нямаше друг избор, освен да ги последва, пък било то и само за да държи Амата под око. Един Бог знае какви може да ги забърка тази жена, ако я остави без надзор.