Джон Сак
Францисканският заговор (21)

XVII

При първите лъчи на зората Конрад забърза заедно с преписвачите към библиотеката. Часовете с подходяща слънчева светлина намаляваха с всеки изминал ден, докато календарът бързаше към навечерието на Санта Лучия — най-дългата нощ в годината. Монахътсе отправи директно към етажерките, където се съхраняваха хрониките за създаването на ордена. За негова изненада те съдържаха само няколко кратки житиета на неканонизирани светци на ордена, историята на първите братя в Англия, написана от Тома от Екълстън, и подобна хроника от Джордано ди Гиано, описваща разрастването на ордена в Германия. Нито дума за Умбрия, люлката на цялото движение — празнина, която тайният ръкопис на Лео би запълнил прекрасно. Преписи на „Пространното житие“ на Бонавентура заемаха останалата част от лавицата. Писарите, надвесени над високите писалища, преписваха същата творба — последици от позорния указ от 1266. Освен възбраната върху по-ранните легенди, провинциалните министри бяха постановили, че всеки манастир на ордена трябва да притежава поне един препис на историята на Бонавентура. През определени периоди от време централният манастир изпращаше гостуващи братя до манастири в провинциите, като всеки гостуващ монах водеше по едно муле, натоварено със съответните преписи. Според информацията, която брат Лео бе дал на Конрад, гостуващите монаси по времето на Елиас по-скоро са били „конфискуващи монаси“. Те се прибирали в Асизи с дисаги, натоварени със съкровища, иззети от провинциалните министри, решили да си запазят позициите. Конфискувало се всичко — от златни бокали до безценна солена риба, увита в платно.

Лодовико бе залепил препис от указа на шкафа с хрониките. Щом минеше покрай него, Конрад потръпваше от възмущение, потресен от съдбата на всичките онези монаси от първото поколение, които на практика са били наказвани за честността си.

„Капитулът постанови всички легенди за блажения Франциск да бъдат унищожени поради факта, че житието на генерал-министъра е написано така, както той го е чул от устата на онези, които са били неотлъчно до блажения Франциск и са били наясно с всички въпроси.“

От устата на онези, които са били неотлъчно до Франциск? Определено не от устата на Лео, нито на Руфино, нито на Анджело Танкреди — нито на когото и да било от най-близкия до него кръг от хора.

Конрад чу за пръв път за този указ четири години след издаването му, когато посети Лео през 1270 — годината, преди учителят му да почине. Според самия Лео официализираното житие, чийто автор е Бонавентура, било пълен провал — портрет на един нереален светец, отдалечен от нашия свят, въздигнат на пиедестала си и недостижим за хората; изопачено изображение на онзи Франциск, когото той бе следвал. Описанието на Бонавентура нямаше нищо общо с жизнения младеж, вървял начело на пролетните пиршества из улиците на Асизи като краля на Трипудианти; с прахосника на парите на отстъпчивия си баща, който следвал неотстъпно най-новите модни течения. Безделникът, трубадурът, шегобиецът бе „изтрит“, за да остане само чудотворецът.

„Изпиха му кръвчицата и духа, гневеше се Лео, изсмукаха го с пиявици като знахари, сякаш човешкото в него е смъртоносна отрова, която трябва да се източи, за да се запази светостта му. Всичките ни братя спиритуали са потънали в скръб.“

И не само скърбяха. Лео довери на Конрад, че мнозина от отшелниците скрили притежаваните от тях ръкописи; монахините от „Сан Дамиано“ направили същото. Именно тогава учителят помоли своя ученик да запази и препише и неговата хроника за ордена. Макар че Леовият ръкопис не съдържаше отговорите, които Конрад търсеше сега, това очевидно бе важна връзка към миналото на ордена. Конрад потръпна, като се сети, че двамата с Амата са единствените, които знаят за съществуването на този свитък. При първа възможност трябва да каже на дона Джакома — в случай че го сполети нещо непредвидено и той няма възможност да се върне в колибата си. На момичето едва ли можеше да се разчита, пък и нали тя пак е зад стените (слава на Бога) на манастира си.

Разкъсван от противоречиви мисли, Конрад отвори „Пространното житие“. Помоли се на Светия дух да го дари с благодатта на мъдростта и разбирането, и потърси направо тринайсета глава — за серафима.

CAPUT XIII

ЗА НЕГОВАТА СВЕТА СТИГМА

„Две години преди да изпрати духа си обратно в рая, Франциск бе отведен надалеч от божествено провидение до висока планина, наречена Ла Верна. Там той започна четирийсетдневен пост в памет на свети архангел Михаил…

Чрез божествено вдъхновение той научи, че ако отвори Евангелията, Христос ще му разкрие Божията воля. След като се помоли с голяма отдаденост, той взе Евангелието от олтара и помоли своя спътник, предан и свят монах, да го отвори три пъти в името на Светата троица. И трите пъти то се отвори на Страстите Божии, и така Франциск разбра, че трябва да следва Христос в злочестината и скръбта на неговите страсти… Тялото му вече бе изтощено от водения дотогава суров живот и непрекъснатото носене на Божия кръст, ала той бе вдъхновен повече от всякога да понесе всяко мъченичество…

Щом наближи празникът на Възхваляването на Светото разпятие, дорде се молеше в планината, Франциск видя серафим с шест огнени и блестящи крила да слиза от небесата. Образът се спусна бързо и затрептя във въздуха край него. И тогава той видя между крилата му разпнатия човек с приковани към кръста ръце и крака… Франциск загуби ума и дума… преизпълнен с радост за това, че Христос е тъй милостив към него, че да му се яви като серафим, ала това, че Го видя прикован към кръста, прониза душата му с меча на състраданието и скръбта.

Щом видението се разсея, в сърцето му остана невероятният плам, а върху тялото му бяха отпечатани чудодейни белези… Дланите и стъпалата му сякаш бяха пронизани с гвоздеи, чиито глави стърчаха от средата на дланите и от вътрешната страна на всяко стъпало, а остриетата стърчаха от другата страна… Дясната половина на тялото му сякаш бе пронизана от копие, виждаше се червена рана, която често кървеше и цапаше туниката и бельото му.

Когато Христовият слуга осъзна, че няма начин да скрие стигмата, отпечатана на тялото му толкова явно, го загризаха ужасни съмнения… Повика неколцина от братята си и ги попита какво да стори. Един от тях на име Илуминато бе озарен от Божията благодат и разбра, че се е случило чудо, понеже светецът още беше като замаян. И му рече:

«Брате, не забравяй, че когато Бог ти разкрива божествените си тайни, те не са само за теб, а са предназначени и за други.» Светецът обичаше да казва: Secretum meum mihi, моята тайна си е за мен, ала щом чу словата на Илуминато, описа с най-големи подробности видението, като добави, че онзи, който му се явил, му разкрил множество тайни, които той няма да разкрие, дорде е жив.“

Конрад вдигна глава от бележките си и видя как брат Лодовико рови в библиотеката край писалището му.

— Би ли ми казал, брате — попита той, — защо ми е познато това име — Илуминато? Да не би да е играл някаква важна роля в ранната история на ордена ни?

— Мисля, че ще намериш отговора в девета глава — отвърна библиотекарят. — Брат Илуминато придружавал свети Франциск в пътуването му до Египет. Бил с учителя ни, когато той опитал да обърне във вярата султана и се завърнал у дома през Обетованата земя.

— Където свети Франциск получил онова заболяване на очите, което причинило слепотата му?

— Така разправят. Яркото слънце на Светите земи явно го е пронизало право в очите.

Лодовико се върна при шкафа, в който ровеше. Конрад добави към бележките си едно изречение от писмото на Лео. „Първото на Тома бележи началото на слепотата“, написа той и го подчерта три пъти. Загриза си нокътя и забарабани с перото по писалището. Нима е възможно самият Франциск да е „слепецът“ от писмото на Лео? Но откъде започва слепотата му, ако не от Изток?

Докато Конрад се взираше в изречението, преписвачът, който седеше пред него — монах горе-долу на неговите години, — завъртя едрия си ханш на стола и примигна насреща му през влажните си кървясали очи.

— Чух, че питате за брат Илуминато — рече той. Докато говореше, човекът триеше очите си, които явно бяха постоянно възпалени.

— Миналата седмица дочух някои от по-възрастните братя да си говорят за този Илуминато. Според единия той бил секретар на брат Елиас след избирането му за генерал-министър.

На Конрад едва не му секна дъхът. По времето на Елиас секретарят — като Илуминато или Лео преди това — бил наричан с древната дума „амануенсис“. Възрастта на спътника на Дзеферино — по думите на Амата — и името, с което монахът го назова, явно съвпадаха.

Лодовико, който се бе отдалечил едва на няколко крачки от писалището на Конрад, не пропусна да се включи в разговора.

— Нашият брат има право. Бях забравил този факт за брат Илуминато.

Може би Илуминато е човекът, с когото Бонавентура се е съветвал при създаването на своето житие, помисли си Конрад; един от онези, „които са били неотлъчно до блажения Франциск и са били наясно с всички въпроси“. Колко любопитно, че Бонавентура го посочва по име в тази глава, но не упоменава брата, който пръв е писал за Франциск — тоест Лео.

— Брат Илуминато жив ли е? — попита Конрад.

— Да, макар че, естествено, е доста възрастен — отвърна библиотекарят.

— Толкова, че да пътува, яхнал муле?

Брат Лодовико се усмихна любезно.

— Съмнявам се, че вече изобщо пътува.

— Напротив, брате — намеси се по-младият монах. — Преди седмица мина през Асизи и се отби да побеседва с брат Бонавентура. Това беше причината братята да се сетят за него. Жалко, че го изпуснахте, брат Конрад.

— Да, определено е много жалко — отвърна Конрад. — Но така или иначе, благодаря и на двама ви за помощта.

— Стига вече безцелни приказки, брате — додаде библиотекарят. — Пречиш на брат Конрад да си върши работата, и и бягаш от своята.

Порицаният монах сведе очи.

— Да, брате. — Завъртя се обратно на стола и се надвеси над писалището си.

Значи, въпреки съмненията на Лодовико въпросният Илуминато продължава да пътува. И ако наистина е възрастният монах, когото е срещнала Амата, което вече ми се струва повече от вероятно, Бонавентура вече знае всичко, което един опитен секретар е запомнил от писмото на Лео.

Тъй като разговорът бе прекъснат за момента, библиотекарят се върна към задълженията си, като не изпускаше от поглед словоохотливия преписвач. Конрад се съсредоточи върху бележките си за видението на серафима. Подчерта една-единствена дума от дългия параграф на Бонавентура: Илуминато.