Джон Сак
Францисканският заговор (13)

IX

Енрико извади от пояса си парче пергамент.

— Нося писмо от епископа на Генуа. Той моли генерал-министъра на ордена да ме приеме за послушник.

— Знаех си, че си някъде от север — рече Амата. Момчето се ухили и се поотпусна, прокара пръсти през косата си.

— Ами да, от енория Верчели. В Умбрия май няма много русокоси.

Тя му се усмихна в отговор.

— Срещат се почти толкова често, колкото избираме нов папа. Макар че точно преди четири дни срещнах един брат с руса коса и сини очи.

Видът на момчето й се понрави. Филцовите му ботуши, късата вълнена туника и наметалото с качулка показваха, че е син на селянин. Явно бе човек, навикнал на тежък физически труд — личеше си по напуканите ръце и яките крака. Типично за северняк, той също беше едър. Ако се поохрани, сигурно ще стане колкото Дом Виторио. Наред с другото, Амата хареса и усмивката му, макар че се усмихваше прекалено лесно. Но най-много я впечатлиха светлите му сини очи — ясни и красиви. И на тях обаче им липсваше нещо — нямаше го живецът в тях, волята. Погледът му издаваше свенливост, мекия характер на човек, роден за последовател.

Слабите сини очички на мамино синче, рече си тя. Цял живот ще има нужда от жена, която да му казва какво да прави. А ако някога напусне ордена, от него ще излезе мъж, на когото няма да може да се разчита.

Амата се усмихна на себе си. Момчето още не е влязло в манастир, а аз вече го виждам как изневерява на жена си.

Конрад върна писмото на Енрико.

— Няма какво да го гледам. Разбира се, че си добре дошъл с нас. Пътьом може да си поговорим за ордена. Трябва да знаеш, че Асизи не е най-доброто място, където човек може да бъде възпитан в Правилото на свети Франциск.

Амата се прозя. Добрият стар Конрад. Неизменно верен на идеите си — готов да се качи на амвона и за пореден път да разкаже за разцеплението между конвентуалите и спиритуалите. Якопоне поддържаше темпото и също изглеждаше заинтригуван — за разлика от нея. Остави ги да я изпреварят и напусна града последна. Предпочиташе да гледа напредването на утрото, каруците, поели към лозята в градската околност. Ако се съдеше по скръбното мучене на едър рогат добитък, децата из стопанствата още не бяха нахранили животните. Нивята ухаеха на прясно окосено сено, натрупано на купи около високи колове и притиснато от разперени клони. По покривите на къщите зрееха кратуни, по клоните на дърветата съхнеха житни класове. В далечината се чу дрезгавият звук на кречетало, надигнаха се гневни гласове на стопани, подгонили сърни от нивите си. Зимата наближаваше. Как я бе описал баща й? Сезонът, който разделя удоволствието от жътвата от тръпката на пролетта.

Щом й омръзна да наблюдава околността, използва местоположението си зад тримата мъже, за да си представи телата им, движещи се под дрехите. Якопоне беше жив труп, тънък като просешка тояга под дебелата си наметка. Тя вече го бе видяла с очите си, защото препаската около слабините му не оставяше нищо на въображението — освен човек да се запита дали скритият му орган е пропорционален на целия му ръст. Виж, това би било интересно да се види! Конрад от своя страна имаше слабовато тяло, съвсем малко по-високо от това на Енрико и вероятно не по-тежко. Сигурно и той беше девствен въпреки приятелството си с Мона Розана. Походката му беше скована, липсваше й изящество, ръцете и раменете му почти не помръдваха. Но пък, от друга страна, той вероятно бе изгубил представа, че все още живее в тяло. Но Енрико — о! Наслади се за пореден път на приятно мускулестите прасци на момчето и си представи как продължават краката му нагоре към елегантните бедра и стегнатия задник — сладостна фантазия.

Още някой и друг ден, и тя ще се върне в „Сан Дамиано“, за да бъде пак сестра Амата. Тази мисъл я потисна. Въпреки всичките недостатъци и строгост на Конрад тези четири дни, прекарани с него, й бяха доставили удоволствие. Харесваше й да се движи в компанията на тези трима мъже, нищо че се влачеше подире им и изобщо не ги слушаше какво говорят. Мъжете сякаш не бяха податливи или просто не обръщаха внимание на жалките рани, които караха сестрите й да ридаят горко и да се оплакват по цял ден на майката абатиса. Ако не бяха толкова речовити, тримата биха могли да минат за простовати и добродушни селяни, с каквито бе пълно наоколо.

Боже, толкова й се щеше да напусне манастира! Не че абатисата се държеше зле с нея. Животът й бе направо разхайтен в сравнение с аскетското съществуване на доброволно влезлите в манастира сестри. Пък и наистина нямаше къде другаде да отиде — без семейство, без пари, без средства за защита и издръжка.

И въпреки това светостта и божествената любов никога не я бяха блазнили. Човешка любов — любовта, която майка й бе изпитала с баща й и бе подготвила и за дъщеря си — това й се щеше да изживее. Истинска любов, а не изневярата на чичо й Бонифацио или похотта на Симоне дела Рока и синовете му. Тя преметна дългите си ръкави пред слабините си и потънала във фантазии, започна да се гали. От устните й се изтръгна неволен стон, който накара Конрад да спре и да се обърне. Тя пламна и бързо вдигна ръце, но той я бе видял.

— Стомахът ли те боли, брат Фабиано? — попита той с искрена загриженост.

Каква невинна душа!

— Да, падре — изхленчи тя. — Определено ме боли стомахът. — Изкриви лице за по-голяма убедителност. — Но не забавяйте крачка заради мен. Ще ви настигна.

Тръгнаха пак и Якопоне продължи прекъснатия разговор.

— Не, Енрико, не е задължително едно стихотворение да изразява чувства. Понякога то свидетелства за опит. За да създаде едничък ред, поетът трябва да обиколи много градове, да се срещне с много хора. Трябва да рови и надава вой с животните, да се стрелва в небето с птиците, да се обтяга с най-неуловимото движение на разцъфващата пъпка. Трябва да пътува обратно през времето към чужди пътища и неочаквани срещи, към детски болести и — ще ме прощаваш, падре — дори към вечери, изпълнени с любов, всяка от тях различна от всички останали, и бледата женска кожа… бледата кожа на жени… заспали между чаршафите.

Щом заговори за любов, гласът му затрепери. Отвърна глава от Конрад и Амата видя болката в помръкналите му очи. Арогантността и увереността, с която бе говорил на площада, бяха прекършени, цветът напусна лицето му и то стана бледо като платно.

Майко божия, рече си Амата. Онази жена на балкона е била права. Той е луд — луд от мъка по нечия любов. Не й се вярваше Конрад и Енрико да са забелязали.

Известно време пътниците вървяха в мълчание, накрая Якопоне се покашля. Когато заговори отново, гласът му пак стържеше мъчително, пропит от силна емоция.

— Поетът трябва да седи край умиращия, до отворения прозорец, да се вслушва в стенанията навън и в накъсаното дишане вътре. И на последно място, трябва да позволи на тези спомени да избледнеят, а после да прояви безкрайно търпение, докато те се завърнат при него.

— И значи стиховете се раждат от тези спомени? — попита Енрико.

— Не още, сине. Все още не. Не и преди да се превърнат в негова кръв и плът, в безименни мисли, неразривно свързани със самия него. И тогава, в един изключително чист и рядък момент, поетът успява да пресее от тях първата дума на своя стих.

— „Вкусете и вижте, че Господ е благ“^[1] — цитира Конрад.

Амата си припомни мисловните прескоци на отшелника в дома му. Неразбиращият поглед на Енрико й се видя забавен. Якопоне също го забеляза.

— Брат Конрад има предвид, че псалмопевецът, когото той цитира, е поет и мистик и разбира, че опитът лежи в основата и на двете роли. Да четеш за Господ Бог в Библията или да слушаш за Него в проповеди не е достатъчно. Трябва да Го вкусиш, да Го изживееш. Един фермер може да ти хвали и прехвалва удивителния аромат на своите маслини, но думите му не биха означавали нищо, докато не вкусиш сам маслина. Опитът е в основата на всичко.

Избра най-подходящия момент да му го каже, помисли си Амата, точно сега, когато му предстои да се затвори в манастир за един бог знае колко години. Ако му сече пипето, ще го направят схоластик, както са се опитали да сторят с Конрад. Е, и тогава за какъв опит му говорят? Дълги, непроизносими думи! За него би било по-добре, ако се направи на глупак. Така поне никога няма да разбере какво е изпуснал. Вървяха нагоре по стръмния път, който свързваше Губио с Перуджа, следвайки билото на планината Гуалдо. През една пролука в плета, опасващ няколко земеделски ниви, Амата мярна Асизи далече на юг. Изводът й беше, че Губио е мрачен, тъжен и кален град. Но Асизи, кацнал на скалистите си основи, увиснал между Монте Субасио и долините на реките Тешо и Киаджио, приличаше на прозирен медальон на фон от зелен филц. Църквите от розов и коралов мрамор, стените и кулите, облени от сутрешната светлина. Неговата топлина контрастираше рязко с мрачния Губио, точно както благоуханният въздух, надигащ се от долините на Асизи, се сблъскваше със студените ветрове, фучащи около планинските укрепления над Губио.

Философите на поезията, потънали в разговори за достойнствата на опита, бяха пропуснали гледката. Хрумна й да им обърне внимание, но Конрад беше подхванал любимата си тема.

— При всички положения, Енрико, отиди в „Сакро Конвенто“. Научи каквото можеш за нашите традиции, научи се да четеш и да пишеш, изучи се в Париж, ако са склонни да те изпратят там. Но никога не забравяй, че един ден ще ти се наложи да избираш: искам ли да бъда истински син на свети Франциск и да живея по неговото Правило и Завет, или съм съгласен да вървя по по-лесния път на брат конвентуал? Знай още и че ако избереш да се причислиш към братята спиритуали, да тръгнеш по пътя на абсолютната бедност, това означава, че си избрал пътя на гоненията. Този избор е донесъл смъртта на мнозина братя.

Амата изсумтя. Да го бяха кръстили Сериозния брат! Да можеше да се промъкне на пръсти зад отшелника, да го сграбчи около кръста, да го отлепи от пътя и да не позволи краката му да докоснат прахта, докато не й обещае да се смее най-малко по дванайсет пъти на ден. Тълпата се бе смяла насреща му, той самият дори се бе смял на себе си, докато й разказваше за университетските си години, ала това разделение на ордена тотално бе изсмукало светлината на духа му. Още по-ужасното беше, че колкото повече приближаваха Асизи, толкова по-плътно го обгръщаше тъмнината.

Може би е просто уплашен. Може би като говори така на Енрико, напомня сам на себе си, че вече е направил своя избор — че се подготвя за всичко, което предстои.

Хората са големи чудаци. Това, което за тях е жизненоважно, нещата, за които са готови да страдат и дори да умрат, за нея беше далечно и неразбираемо. Как изобщо дръзват да говорят за опит, като изобщо не напускат границите на собствените си глави? Наистина са големи глупаци! Е, не всичките, продължи да разсъждава тя. Якопоне е мислещ човек, но също така явно си е и поживял, а страстта му едва не го е унищожила. Енрико също би трябвало да е понаучил това-онова, ако си сдържал очите отворени в двора на баща си.

Докато гледаше как се поклаща туниката на момчето, в главата й изплува порочна и сладостна картина. Може би под прикритието на нощната тъма или в уединението на самотна горичка…

Изведнъж осъзна, че другите трима пак са спрели и я чакат да ги настигне.

— Тук слизаме от главния път — рече Конрад. — Пътеката ще ни отведе към римския мост на дъното на клисурата.

Като повечето планински пътеки и тази беше стръмна и тясна. Амата вътрешно се зарадва, защото щеше да се наложи да вървят един подир друг, което поне за известно време щеше да сложи край на проповедите на Конрад. Освен това щяха да се пъхнат под сянката на дърветата; жаркото слънце се беше изкатерило почти до средата на безоблачното небе. Видя река Киаджио, която се виеше ниско долу, кална от дъждовете, паднали преди две вечери, а край бреговете й се мержелееха кулите на „Санта Мария ди Валфабрика“ и замъкът „Кокарано“. Тези места й бяха познати от пътешествията й с господарката.

Предположи, че Конрад ще предпочете да заобиколи по-отдалечко „Валфабрика“ — също бенедиктински манастир, — а най-вероятно нямаше да приближи и замъка. „Сант Убалдо“ се бе оказал прекалено вълнуващ за неговите възприятия. Конрад без съмнение би се чувствал по-добре да прекара нощта под открито небе, сред дивите горски обитатели. Е, самата тя не би имала нищо против, стига да си накладат приличен огън и да го поддържат през цялата нощ. Пък и в тъмното можеха да се случат какви ли не приятни неща. Устоя на изкушението да се подпре на раменете на вървящия пред нея Енрико — като по този начин втрещи Конрад за пореден път. Търпение, Амата. Да видим как ще се развие действието. Дали заради мисълта за дивите обитатели, но тя се спря и се загледа между сенките на дърветата, после се обърна и проучи внимателно пътя зад себе си. Обзе я странното чувство, че някой ги наблюдава, но пътеката се виеше толкова на ситно, че накъдето и да погледнеше, виждаше съвсем къс отрязък от пътя. Потръпна и хукна напред да настигне другите. Изведнъж й секна всяко желание да изостава.

Надяваше се, като излязат на по-широчко местенце, Конрад да спре и да отвори вързопа с храната, но той, естествено, не беше от хората, дето обръщат внимание на глада. Сякаш нещо го дърпаше упорито напред. Амата само се надяваше да не е заради нея. Не че след утрешния ден мнението му за нея ще има някакво значение. Тя ще се върне в „Сан Дамиано“, а той ще продължи да си блъска главата над загадката на Лео.

Исусе Христе! Завръщането в Асизи тежеше и на нейните плещи, при това много повече, отколкото си бе представяла. Щеше да й липсва свободата извън манастирските зидове, щеше да й липсва пътят въпреки всичките опасности и неизвестности — всъщност точно опасностите и неизвестностите щяха да й липсват най-много. Те бяха подправката, от която се нуждаеше ежедневната гозба на „Сан Дамиано“.

Предположенията й се оправдаха — Конрад ги поведе покрай „Валфабрика“ още същия следобед. Енрико и Якопоне продължиха брътвежите си за гражданското право, все едно знаеха за какво говорят, а отшелникът бе потънал в собствените си мисли.

Той не спря почти до мръкнало, когато стомахът на Енрико също започна да се бунтува. Якопоне гризеше кората на една клечка, която си бе отчупил покрай пътя, но иначе изглеждаше безчувствен към глада точно колкото Конрад. Сигурно би могъл да кара като пророк фанатик на рожков и мед — или дори на въздух, ако се наложи.

Щом навлязоха дълбоко в гора от коркови дъбове и борове, Конрад най-сетне омекна.

— Можем да пренощуваме тук — рече той. — Знам една пещера току край пътя. Все още имаме време да съберем дърва за огрев, преди да се е стъмнило съвсем. — Изгледа ги с грейнало лице, изпълнено с гордост. — Днес се справихме чудесно. Утре до обяд сме в Асизи.

 

— Ще започна аз — рече Конрад, след като се навечеряха. Четиримата пътници се събраха край огъня. На входа на пещерата два бухала бухаха в дует. — Моят пример за добродетелност е един светец на Бедността…

О, няма ли край, рече си Амата.

— … не брат минорит, както вероятно сте очаквали, нито член на религиозен орден — продължи отшелникът. — Банкерът Донато засрами дори нас, които сме положили официално обет за бедност. Някога той бил заможен човек, но любовта му към Бога го правела тъй състрадателен към хората, че дарил на бедните всичко, което притежавал. Ако след това бе влязъл в нашия орден, то би последвал примера на брат Бернардо — първия син на свети Франциск. Но банкерът стигнал още по-далеч. Продал себе си в робство и раздал получените пари пак на бедните. И до днес не съм чул за човек, последвал примера му.

— Аз, струва ми се, съм чувал за едного — пророни Якопоне. — Става въпрос за един лихвар от Тоскана — Лучезио от Погибонси.

Каещият се грешник сведе глава. Пушекът от огъня го обгърна, но той с нищо не показа, че го е забелязал. На Амата й се стори, че е станал неподвижен като камъка, върху който седеше. Но за днес тя вече бе видяла пукнатината в камъка.

— Срам ме е да призная, приятели, но в предишния си живот и аз бях лихвар — подхвана той. — Давах на заем пари срещу убийствени лихви, против всички правила на Бога и църквата. И това не беше единственият ми грях. Също като Лучезио в младежките му години, се бях отдал с цялото си сърце на изкачването на йерархическата стълбица на обществото, като изкачвах стъпалата благодарение на парите си — и на чуждите пари. Бях стигнал достатъчно нагоре, че да съм сред първенците в моя град. — Вдигна глава, на лицето му се изписа горчива усмивка, разтърси опърпаното си наметало. — Не е за вярване, нали?

Но синьор Лучезио имаше предимство, с което аз не можех да се похваля. Още в самото начало на своя път на глупостта той срещнал свети Франциск, който го подтикнал към разкаяние. И лихварят разпродал цялото си имущество в помощ на вдовици, сираци или пилигрими. След което поел към опустошените от чумата блатисти райони с натоварено с лекарства муле. В началото бил презрян дори от собствената си жена, която го нарекла идиот — и нищо чудно предвид факта, че доскоро заможната госпожа за една вечер останала без пукнат грош заради мъжовата си щедрост. Но след като осъзнала подбудите му, тя взела присърце неговата кауза и впоследствие била наречена „buonna donna“.

Ами ти как си обеднял толкова?, запита се Амата. Това ми е интересно. Любопитството й обаче остана незадоволено, защото Якопоне за пореден път потъна в мълчание. Очите му се втренчиха в огъня, докато постепенно в тях не заблестя болката, която момичето бе забелязало по време на пътуването им.

— И аз бих искал да ви дам един пример — моят е за справедливост — обади се Енрико, вдигнал ръка като ученик, за да привлече вниманието им.

Слушаме те, направи му знак Конрад.

— Някога баща ми работеше като портиер на градските порти в Генуа. От него научих, че местните управници са окачили извън градските стени камбана на тъжителите. Всеки, към когото била проявена несправедливост, имал право да удари камбаната, и магистратите били длъжни да разгледат случая му. С годините въжето на камбаната се прокъсало и някой го заменил с лоза.

Случило се така, че един рицар не пожелал да плати за фуража на стария си боен кон и го пуснал извън градските стени сам да си търси храна. Конят бил толкова гладен, че загризал лозата и камбаната взела да бие. Съдиите пристигнали и решили, че така конят заявява правото си да бъде изслушан. Проучили случая и постановили, че рицарят, комуто животното служило безрезервно на младини, е длъжен на свой ред да се погрижи за старините му. Градоначалникът бил на същото мнение. Той дори заплашил да хвърли рицаря в тъмница, ако онзи остави пак коня си да гладува.

Якопоне повдигна дълбоките си, потънали в размисъл очи и се засмя.

— Хубава история, синко. Нека и аз ти разкажа една история за справедливостта. Всъщност може да се каже, че е един вид въпрос лично към теб. Искам да ми кажеш как би отсъдил в този случай.

Прочут готвач изправил един от чираците си — с доста голям нос впрочем — на съд, защото онзи с огромния си нос бил погълнал аромата на изисканата гозба на готвача, като при това не заплатил нищичко за удоволствието. Е, има ли право на обезщетение или не?

— Да бяха хвърлили готвача в затвора, задето губи времето на всички — предложи Амата.

Енрико разпери ръце. Конрад също отказа да отговори.

— Никога не съм успявал да вникна в начина на мислене на един граждански съд — отвърна той.

Якопоне огледа многозначително седящите около огъня.

— Именно затова едни хора стават съдии, а други — не. Съдията в този конкретен случай се оказал много мъдър човек — много по-мъдър от мен, когато господарят ми за пръв път ми зададе този въпрос. Той разрешил спора в полза на готвача.

— Не! — възрази Амата.

— Не, ама да — ухили се Якопоне. — Наложеното наказание било следното — наредил на чирака с големия нос да заплати за аромата, а глобата се състояла в това да раздрънка няколкото гроша в джоба си достатъчно силно, че да ги чуе готвачът.

Енрико и Конрад изръкопляскаха.

— Мъдро решение — призна отшелникът. — Този човек е бил същински Соломон.

— Ти бил ли си съдия, сир Якопоне? — попита Амата.

— Бил съм нотариус, братко, но не и съдия. По принцип се смята, че всички ние сме членове на една и съща гилдия, но аз не бих казал, че носих с достойнство името си. — Бързо смени темата. — А ти какво ще кажеш, нямаш ли някоя история, която да споделиш с нас?

Тя стрелна с очи Конрад, но после реши, че ще е най-добре, докато говори, да съсредоточи погледа си върху Енрико.

— Моята история е пример за глупост.

— За глупост ли? — в гласа на Конрад прозвучаха нотки на притеснение, което й се понрави.

— Да. За глупостта на един пътуващ търговец. Чух тази история от брат Салимбене.

— От Салимбене ли? — възкликна за втори път отшелникът. Сега вече звучеше откровено разгневен.

Тя се впусна в разказа, преди той да успее да я спре.

— Живял някога пътуващ търговец, който заминал на дълъг път. Завърнал се две години по-късно в дома си и заварил новородено. „Ей, жено, откъде се взе това дете?“, попитал той. „Ясно е, че не е мое.“ „О, скъпи съпруже, отвърнала жената, прости ми за нехайството. Един ден си позволих да изляза съвсем сама из ветровитите планини. Снежният крал ме изненада и скочи отгоре ми. Опасявам се, че това момченце е резултатът.“

Търговецът не казал нищо, но когато няколко години по-късно заминал по работа в Египет, взел детето със себе си и го продал в робство. Когато се върнал у дома, жена му го попитала: „Къде е синът ми, съпруже?“ „Уви, вярна ми съпруго, проплакал той, със седмици плавахме из тропическите води, облени в пот и полуживи. Ала бедничкото ти момче, нали е син на Снежния крал, страдаше най-много от всички, и накрая просто се разтопи.“

Енрико избухна в смях.

— И каква е поуката според брат Салимбене? — избоботи Конрад.

— Че търговецът е бил голям глупак, щом е оставил жена си сама цели две години.

— Трябваше да дадеш пример за добродетелност — избухна Конрад, но се сепна посред изречението си. От другата страна на огъня каещият се грешник ридаеше, заровил лице в шепите си. Амата вдигна ръка на рамото му.

— Какво те тревожи, сир Якопоне? — попита тя. — Лошо ли разказах историята си?

Той поклати глава и изтри очи с крайчеца на пелерината си.

— Извинете ме, братя — рече накрая, щом успя да се посъвземе. — Мислех си за Умилиана от Керки, която бих искал да ви дам като пример за покаяние.

Думите му излизаха на пресекулки.

— Тя обитаваше гола стая в задното крило на една от най-богатите банки във Флоренция, където водеше живот на скрито покаяние… в пост и ридания… за да изкупи греховете на заможните си братя, живеещи в съседство.

Огледа отново присъстващите със скръбните си очи, при което Амата толкова се развълнува, че едва сдържа собствените си сълзи. Той махна вяло с ръка да прогони пушека, завихрил се пред лицето му.

— Тази жена бе собствената ми скъпа съпруга, достойна за светица. Докато аз печелех огромни суми чрез лихварство, управлявайки имотите и сметките на клиентите си… неизменно в мой интерес; докато залагах на зарове спечеленото и доброто име на семейството си… и безмилостно принуждавах тази благочестива жена да се труфи по най-суетен начин, като глупаво украшение към моя престиж — през цялото това време тя се каеше, с надеждата да спечели обратно изгубената ми душа и да я спаси от властелина на злото.

— И защо вече не си с нея? — попита Амата. — Къде е тя сега?

— Отиде си, дете. Вече от четири години е мъртва. Една вечер я изпратих да ме представлява на сватбеното тържество на мой клиент. Казах й, че по-късно и аз ще отида — бях твърде зает с бумагите си и с броенето на богатствата си. Но преди да отиде на сватбата, върху жена ми се стоварила лоджия, натъпкана със сватбари.

Донесоха смазаното й тяло у дома. Когато прислужничката й и бавачката на бебето ни свалиха скъпата й одежда, за да я изкъпят за погребението, установиха, че отдолу е облечена с власеница. През цялата година на брака ни тя е измъчвала нежната си кожа заради моите грехове. А аз изобщо не го бях забелязал. И през ум не ми е минавало, че е правила подобни неща. — Той затвори очи, както бе сторил сутринта на Пиаца дел Меркато, и подхвана напевно: — Спомням си жена с маслинена кожа, с мека, гарвановочерна коса и изящни дрехи. Споменът за нея продължава да ме тормози; толкова ми се ще да си поговоря с нея.

Амата се премести по-близо до каещия се грешник. Прииска й се да обгърне раменете му с ръка в утешителна женска ласка — но знаеше, че е невъзможно. Единствен Конрад беше наясно, че тя не е Фабиано, че не е корав мъж. Затова си позволи само да му предложи слова на съпричастност.

— Толкова ми е мъчно за вас, сир Якопоне.

Дълго време никой не проговори, докато накрая отшелникът не наруши болезнената тишина и надвисналата пелена от мъка.

— Време е да се оттегляме за почивка — рече тихичко той, изпълнен с уважение към ситуацията. — Но един от нас трябва да остане буден, за да стои на пост и да поддържа огъня. Предлагам да дежурим на смени.

Тялото на Амата копнееше за почивка след усилното ходене, наложено от Конрад, но сега, когато настроението на вечерта помръкна, бляновете й от по-рано — да прекара една последна нощ на усамотена полянка в обятията на стегнатото тяло на Енрико — я обладаха наново.

— Още не ми се спи — обади се тя. — Коремът ми не се е успокоил. Аз ще поема първото дежурство.

Фантазиите й биха били двойно по-сладки, ако бе доловила в тялото на момчето и следа от страстта на Якопоне.

Мъжете разстлаха събраните клони на безопасно разстояние от искрите, които изхвърчаха извън очертанията на огнището, за да легнат върху тях. Амата си стъкми ложето, после изпълзя към мястото на Енрико при входа на пещерата.

— Не заспивай — прошепна тя, докато минаваше покрай него. — Имам още една история за разказване, но не е за ушите на двамата старци.