Джон Сак
Францисканският заговор (27)

XXIII

Конрад стоя взрян в алеята цял следобед. Застана на пост пред кепенците, а дона Джакома кръстосваше от фоайето до кухнята и обратно. При всяка следваща обиколка тя го поглеждаше с набраздено от тревога чело. Амата би трябвало вече да се е върнала. Мислеха си едно и също, макар никой да не се осмеляваше да го изкаже гласно.

Удължените сенки на двуетажните къщи в дъното на редицата вече бяха започнали да потъмняват, когато Конрад най-сетне мярна жената на стълбището. Появи се постепенно — първо кошницата, качулката, след което и сериозното й, скрито в сянка лице. Не вдигаше поглед от стъпалата, раменете и гърбът й бяха изправени, за да балансира тежестта. Скочи към входа, преди кракът й да е докоснал най-горното стъпало. Бастунът на дона Джакома изтопурка припряно зад гърба му в отговор на проскърцалите панти на вратата. Амата се шмугна в коридора и грейна в усмивка. Приклекна на едно коляно, остави кошницата и си свали качулката. Веднага след това се изправи сковано.

— Добре ли си? Добре ли мина всичко? — попита благородницата. Конрад коленичи и повдигна кърпата, покрила съдържанието на кошницата. Хляб. Няколко самуна прясно изпечен хляб от монахините. Вдигна глава към момичето, без да направи опит да скрие разочарованието си. Момичето не обърна внимание на грубата му реакция.

— Вътре няма нищо — рече Амата. — Почукай ме по гърба.

Дона Джакома го направи, при което се чу плътен звук.

— Ръкописите са завързани — обясни куриерката. — Не успях да ги наглася около кръста си, както сторих със свитъка на брат Лео, а в кошницата ми се стори несигурно. Предположих, че в градската стража има хора на Бонавентура. Няма начин да не са били информирани, че монасите стоят на пост пред нашата алея вечер.

Както и очаквах, часовите при портата претърсиха кошницата ми. О, тази кошница беше прекрасна идея, брате Конрад. Тъй като трябваше да балансирам тежестта й на главата си, никой не заподозря истинската причина да не си превивам гърба.

— Ужасно се тревожихме за теб, Аматина — рече дона Джакома. — Забави се.

— Трябваше да изчакам да опекат хляба — усмихна се Амата. — Може би още е топъл въпреки студения вятър. Докато чаках, имах възможност да посетя сестра Агнес. Тя ми беше най-добрата приятелка, докато бях послушница. — Погледна брат Конрад, който още стоеше на колене край кошницата. — Познаваш ли я? Племенницата на брат Салимбене. Тя ми каза, че чичо й се е върнал в Романя и скоро ще е в Умбрия. — Изкикоти се, твърде възбудена, за да дочака отговора му. — О, какви истории ни разказа той при последното си посещение при Агнес! Толкова й бях благодарна, че ме взе като свой придружител при портата за посетители. Не бих го пропуснала за нищо на света. Надявам се да успеете да го убедите да отседне при вас, мадона, вместо в „Сакро Конвенто“. Ще разтърси цялата къща. — Тя заотстъпва заднишком по коридора, без да престава да дърдори. — Останалото ще ви разкажа по време на вечерята. Трябва да махна тези книги от гърба си.

Конрад се изправи с помръкнало лице въпреки добрите новини за ръкописите. Улови се, че му минава през главата: Не съм виновен, че не ставам за разказвач. Просто не съм такъв човек. Винаги съм бил меланхолик. Салимбене е сангвиник. Пък и какво падение на духа — да размътваш мозъците на малки момиченца.

Щом Амата се скри от погледите им, дона Джакома се ухили насреща му.

— Ще се погрижа утре рано сутринта восъчната й плочка и книгите да са в дневната. Маестро Роберто ще отиде да купи пергамент веднага, щом прецениш, че е готова за мастило.

— Ами моята работа? Според Лео работата с легендите е спешна.

— Вярно е. Ще учиш Амата до mezzagiorno, докато слънцето стигне зенита си. Останалата част от деня е за теб.

Не можеше да не се съгласи, че уговорката е справедлива, но в същото време нямаше търпение да се залови с ръкописите. Може да започне след вечеря. Но от опит знаеше, че четенето на ситни ръкописи на свещ или факла напряга очите — беше му се случвало левият му клепач да затрепери, което учителят му в Париж отдаваше на бледосивите му ириси. При положение, че зрението му не беше блестящо, по-добре да почака и да се труди на дневна светлина. Вдигна кошницата с хляб и последва благородницата в кухнята.

 

След като бурята утихна, над апенинските долини се разстла неподвижна мъгла. Планинските върхари се издигаха над бледите пелени — реещи се острови в безформено море. Теглената от волове каруца на папата трополеше в мъглата като нереален, призрачен силует; по хълмовете около пътя се стичаше кал и киша — сивокафеникави реки в един загубил солидността си свят.

Бяха изминали няколко дни, откакто папата напусна Венеция. Последните римски рицари още не бяха настигнали основната част на свитата. Тебалдо тръгна толкова внезапно, че мнозина от воините останаха в града, пръснати из венецианските бордеи. Капитанът им бе разположил ариергарда в двореца на дожа, за да упътва закъснелите и да се извини по възможно най-учтивия начин на дожа и догаресата. Хората, които догонваха отряда, описваха сцени на нарастващ хаос и насилие в града, носеха се слухове за надвиснала опасност.

— Отначало хората останаха без ума и дума — извика към прозореца на каретата, в която се возеше папата, един от закъснелите рицари. — Цяла сутрин се тълпят на кея, броят корабите и търсят приятели и роднини сред оцелелите моряци. Градът изгуби повечето от своите двеста галери.

Орфео, който яздеше редом до каретата, се помоли безмълвно за Сесилия. Беше му спасила живота, като го убеди да не тръгва на тази мисия. Помоли се още и Бог да е спасил Гиулиано, макар че някъде дълбоко в себе си инстинктивно усещаше, че приятелят му вече лежи на дъното на морето.

— Баржата на дожа пристигна късно сутринта, малко след третия час — продължи рицарят. — Негова чест постоя при тълпата на кея, после влезе в двореца да търси Ваше светейшество. Лицето му беше бяло като на прокажен. Новината, че сте си заминали, не успокои нервите му. Чух го да праща по един от хората си съобщение на госпожа догаресата да не излиза от вкъщи. После влезе в двореца и повече не го видях.

— Някъде към пладне тълпата изгуби надежда, че има още оцелели — додаде друг рицар. — Минах сред хората на площада и тъкмо се бях запътил да се връщам на поста си, когато се надигна недоволството — съжалявам да го кажа, но голяма част от него беше насочено към Ваша милост. Тогава с колегата решихме, че нямаме повече работа във Венеция.

Орфео не можеше да види лицето на папата през тесните процепи на прозорците. Но усети болката в гласа му.

— Но аз се молих за безопасността им, ако не за успеха им. Бурята е по Божия воля. Моята благословия не би променила нищо.

Впоследствие и други закъснели воини допълниха картината на драмата, разиграла се в града през последните няколко дни. Когато венецианците установили, че папата е избягал, насочили гнева си към дожа. Бог продължи да наказва Венеция, крещели някои, за греховете на Енрико Дандоло и плячкосването на „Света София“. Неизбежно обвиненията били насочени от Дандоло към неговия приемник — нещастния Лоренцо Тиеполо (човекът, заповядал нашествието) и към съпругата му от гръцки произход.

Епископът на Венеция изнасял пламенни речи пред тълпата пред „Сан Марко“ и подклаждал омразата.

— Бог повече няма да търпи увлеченията по лукса на тази жена. В стаите й се стелят тежки аромати. Венецианският въздух не я задоволява.

Тя отказва да се къпе с обикновена вода, а кара прислугата си да събира росата, която пада от небето. Не благоволява да си вземе месото с пръсти, както му е редът, а заповядва на евнусите си да й го режат на хапки, които забожда със златен инструмент с две остриета, и така поднася парченцата към устата си. Виждал съм тази проява на суетност със собствените си очи, понеже съм присъствал на трапезата им. Нима не е чудо, че дори безкрайното Божие търпение най-сетне закрещя „Стига!“ на това безочие?

По-голямата част от тълпата насочила яростта си към самия дож. Били го видели да стъпва на площада до катедралата; така че той, за разлика от жена му, се оказал подръка. Крещели обиди през прозорците и искали неговия живот в замяна на живота на удавилите се моряци. Въпреки това може би щели да бъдат избегнати допълнителните неразбории, ако бил изчакал да излеят мъката и яростта си. Заобиколен от дворцовата стража, той бил в безопасност въпреки свирепите настроения около него. Но краят на венецианската трагедия тепърва предстоял.

Привечер на третия ден от пътуването на римския кортеж в лагера влетя и последният воин от ариергарда. Несвикнал да прекарва по цели дни на седлото, Орфео тъкмо разгьркваше гърба си зад група войници, които се хранеха с Тебалдо около лагерния огън.

— Нахранете този мъж — провикна се капитанът, щом рицарят скочи от седлото. Тебалдо направи знак на новодошлия да седне на дънера до него. И други воини и оръженосци наизлязоха от палатките и се струпаха около огъня, някои все още не бяха свалили доспехите си. Войникът свали шлема и ръкавиците си. Щом слугата му поднесе паница и чаша, той вдиша аромата и подхвана историята за отмъщението на венецианците.

— Мога само да предполагам, че Лоренцо е изпаднал в паника. Надявал се е да намери убежище в „Сан Марко“, но е бил наясно, че тълпата ще предугади намеренията му. Така че е решил да се измъкне през заден изход на двореца и да се насочи към църквата „Сан Закария“ през моста Понте дела Палиа.

Рицарят редеше историята си между глътки вино и хапки храна. Дъвчеше бавно, наслаждавайки се на вниманието на аудиторията не по-малко, отколкото на печеното месо, чийто сос капеше от мазната му ръка.

— Наблюдавах от горен етаж на двореца. Бог е свидетел, че охраната, която тръгна заедно с дожа, направи всичко възможно, за да го спаси. Размахваха мечовете си във всички посоки. Кръвта се лееше и от двете страни на моста, а хората продължаваха да прииждат.

Пресуши чашата си и я подаде да му я напълнят пак. Всички стояха смълчани, докато слугата му наля още вино.

— Накрая — продължи разказвачът след поредната солидна глътка — при Кале деле Расе един успя да пробие обръча от войници и прониза Лоренцо смъртоносно.

Рицарят се потупа в гърдите да покаже къде е попаднал фаталният удар и сякаш нарочно по ризницата му плисна червено вино.

Слушателите зашушукаха. После всички притихнаха, за да остане само тежкият глас на Тебалдо.

— Беше достоен човек. Нека почива в мир.

— Амин — отвърнаха воините.

След почтителна пауза папата додаде:

— Дължим специални благодарности на нашия приятел от Асизи. Ако не беше неговата бърза реакция, наша милост може би щеше да я сполети участта на Лоренцо.

Орфео изведнъж се озова заобиколен от радостните възгласи на рицарите. Някой така здраво го тупна по гърба с гигантската си лапа, че го заболяха ребрата и гърбът. До този момент високомерните римляни го бяха смятали за недодялан дръвник от Умбрия; той пък от своя страна се вълнуваше твърде малко от мнението им, за да се опита да ги убеди в противното. Внезапно притеснен, той инстинктивно извика едно „Viva Papa!“, за да пренасочи вниманието обратно в нужната посока. Останалите подеха възгласа и той се измъкна незабелязано от обръча.

В сенките по периферията на лагера изцвили кон. Орфео забеляза няколко чифта червени очи да лъщят в храсталака. Взе два камъка и ги чукна един в друг, пристъпвайки към шубрака. Длъгнестите същества с кучешки силуети изчезнаха безшумно в мрака. Той си спомни съня на Тебалдо с едрите вълци. Потръпна и се прекръсти.

 

Амата вършеше трескаво сутрешните си задължения, за да си остави колкото е възможно повече време за уроците. Всеки ден Конрад изписваше нова буква на восъчната й плочка — първо малката, после главната, — а накрая й казваше как се произнася. След това тя сама повтаряше очертанията. След една седмица вече можеше да изписва цели думи. През последния час от всеки урок той й четеше от книгата на дона Джакома за поведението и живота на светците, като посочваше всяка прочетена дума, за да може тя, седнала до него, да следва пръста му. После я караше да му прочете написаното по памет, докато започне да разпознава думите.

„Помнете, че е неучтиво да се чешете по главата на масата, да отстранявате от врата си бълхи или други паразити и да ги убивате пред околните или да чешете или разранявате друга част на тялото си, нападната от тях.

Когато се секнете, не бива да махате сополите с пръсти, а с носна кърпичка. Внимавайте от носа ви да не висят остатъци като висулките, които виждаме по стрехите на къщите зиме.

Грижете се косата ви да е винаги добре разресана и в нея да няма пера и други боклуци.“

Конрад приключваше четенето за деня с няколко реда от бревиария си, обикновено някой и друг стих от Псалмите, и с кратка проповед, която учи, че духовното възпитание на душата следва да заема по-главно място от светската мъдрост.

„Жената, чието разбиране е ограничено и която се страхува от Бог — четеше той, — е по-добра от онзи, който притежава голяма мъдрост и престъпва закона на Всевишния.“

За Амата неговото постоянство бе едновременно забавно и успокоително.

Благодарение на ежедневните занимания ноември мина неусетно за нея. Следобед, докато Конрад се взираше в текстовете си, тя можеше да разчита на помощта на други в къщата, за да си опреснява и затвърждава наученото сутринта. В къщата се отбиваха пътуващи монаси и опърпани свещеници, които се задържаха по няколко дена. Онези, които не отхвърляха категорично експеримента на дона Джакома, го приемаха с възхищение. Представете си, обикновена мирянка да се учи да чете и пише! Остава само вдовицата да започне да учи жълто-кафявата си котка да казва молитва, преди да започне да си лочи млякото!

Амата подозираше, че някои от по-младите мъже остават впечатлени по други причини, макар да не правеше нищо, за да ги насърчава. Конрад явно също си го беше помислил, имайки предвид изражението му, когато минаваше през дневната и я заварваше да чете с някой от тези странници.

Почти изцяло лишен от лукавство, Конрад й напомняше за дадения от нея наскоро личен обет. Когато монахът се случеше в подобно настроение, ежедневните им четения в края на уроците бяха не от Псалмите, а от Еклесиаст: „И намерих, че по-горчиво от смъртта е жената, защото тя е мрежа, сърцето й — примка, ръцете й — окови, добрият пред Бога ще се спаси от нея, а грешникът ще бъде уловен от нея.“^[1]

Веднъж той прекъсна урока им, за да й каже направо, че един от монасите, на име брат Федерико, е удължил визитата си само заради нейната компания. Същия ден й цитира един поет с непроизносимо име: „Можеш ли да кажеш или да разбереш какво е жената? Лъщяща кал, уханна роза, сладка отрова, която непрекъснато се накланя към онова, което й е забранено.“^[2]

Ако наистина бе проявила някакъв интерес към Федерико, тази забележка от страна на Конрад вероятно би я обидила. Сега обаче усети, че й е трудно да запази сериозността си пред суровото му възмущение. Колкото повече я упрекваше, толкова повече загриженост усещаше тя зад грубите му слова. Беше му далеч по-лесно да я сравни с „лъщяща кал“ и да нарече монах като Федерико un cane in chiesa, куче в църквата, отколкото да каже „тревожа се и съм загрижен за теб“, но тя никога не пропускаше да долови чувството зад упрека му.

— Имам план как да те предпазя от такива безпринципни братя — рече един ден той и изпрати един слуга да извика дона Джакома.

Щом благородницата дойде при тях, Конрад предложи Амата да прекарва следобедите, като затвърждава наученото с малкия Пио.

— Така не само Пио ще се учи от Амата, но и повторението ще освежи собствената й памет.

Пио бе повече от доволен, когато дона Джакома се съгласи, понеже новият ангажимент щеше да му осигури още една причина да се навърта около Амата. Разстроеният брат Федерико се изнесе от къщата, Конрад изглеждаше доволен, а Амата също нямаше нищо против. Уроците с момчето бяха повече като игра, понеже той намираше книгата й с предписания за доста глупава. Тя четеше:

„Ако получите порив да се оригнете, направете го възможно най-тихо, като винаги извръщате лице. Ако плюете или кашляте, не бива да гълтате онова, което вече се е отделило в гърлото ви, а го изплюйте на земята или в кърпичката си.“

Пио отвръщаше, като се оригваше насила, извръщайки глава с подчертан жест, или се изхрачваше, след което, стиснал устни, я молеше да му даде на заем кърпичката си. Уроците по писане на восъчната плочка обикновено преминаваха в игра на крави и бикове или на дама, като чертаеха квадратчетата върху восъка, а за пулове използваха въглени от камината.

Конрад не говореше много за напредъка в собствената си работа. Амата знаеше само, че той чете житието, написано от Тома от Челано. В началото й се стори удивен от описанието за младежките години на свети Франциск, дадено от автора. Монахът твърдеше, че версията на Бонавентура казвала по заобиколен начин, че като млад основателят е бил „привлечен от светското“. „Колко силна е Божията милост“, додаде Конрад. „Само Неговото могъщество е способно да сътвори светец след такова начало. Бонавентура омаловажава Божията милост и сила, като отдава цялата заслуга на величието на духовния прелом на Франциск.“

Амата си спомняше достатъчно и бе чула достатъчно, за да разбере, че истинската цел на подробното запознаване на Конрад с житието на Тома е свързана със слепота или слепец. Явно вече доста дълго той не откриваше онова, което търси. Един декемврийски следобед това обаче като че ли се промени.

Конрад влезе в дневната, където Амата и дона Джакома разговаряха над ръкоделието си.

— In illo tempore — мърмореше си той под носа. — По онова време. — Погледна към тях, но сякаш изобщо не ги забеляза. — Защо все пак е толкова важно. In illo tempore. — Прекоси цялото помещение, сключил длани на гърба си, мина покрай стената и се върна обратно покрай тях, после излезе, без изобщо да ги погледне. Двете жени се спогледаха и избухнаха в смях.