Джон Сак
Францисканският заговор (23)

XIX

— Hic vobis, aquatilium avium more, domus est.

— Ваше светейшество? — обърна се Орфео към папата, който стоеше до капитана на кораба под бяло копринено платнище. Тебалдо Висконти отпусна ароматния помандер, който закриваше частично лицето му.

— Познаваш ли поетите, Орфео? — попита Тебалдо.

— Само онези, които съм изучавал като дете.

— Касиодор е написал за този град: „по вълните се носи като чайка“.

Морякът заслони очи и се взря отвъд издутините, свистящи покрай носа, към града на хоризонта. Не видя прилика. Ако трябваше да сравни Венеция с нещо, той би избрал привързано ковчеже със съкровища, което отказва да потъне въпреки многобройните опити на императори и съседни сили да го потопят. Когато Пипин, внукът на Карл Велики, заплаши да прекъсне доставката на храни за венецианците, надменните граждани отвърнаха, като замериха войските на Пипин със самуни хляб.

— Началото на вашето посрещане — посочи капитанът над водата. По вятъра се носеше флотилия от галери с изправени мачти и плющящи платна, която бързаше да скъси оставащите левги между папския конвой и пристанището зад тях. Нагъсто като ято аншоа, те пореха вълните и вече бяха толкова близо, че Орфео чуваше възгласите на екипажите им: Vi-va Ра-ра! Vi-va Ра-ра! Бойните кораби с високи мачти, с редиците им палуби и бойници се врязаха като внушителна планина сред флотилията, която се разцепи на две, за да им стори път. Папата излезе изпод навеса и вдигна ръце да поздрави ликуващите моряци, като продължаваше да стиска своя помандер.

— Е, започна се — рече тихо.

А за мен това е краят, помисли си Орфео. През тези седмици, прекарани заедно, той се научи да уважава Тебалдо, но също така нямаше търпение да бъде освободен от задължението си и отново да разполага със самия себе си.

Щом навлязоха в пристанището, на мястото на галерите се появиха по-малки плавателни съдове: миниатюрни grippi, с които се купуваше вино от Кипър и Крит и се доставяше във Венеция; плоскодънни sandoli; рибарски бар-жи и оборудвани с платна braggozzi, използвани от рибарите в Киоджа. Дори саловете, които докерите използваха, за да разтоварват големите търговски кораби, бяха на вода и едва се крепяха под тежестта на тълпи ликуващи хора.

Орфео надзърна над парапета и се усмихна широко на искреното, необуздано въодушевление, което ги заливаше отвсякъде. Венеция се гордееше със своите сто хиляди жители и сякаш всички те бяха наизлезли и се намираха или във водата, или покрай брега. Папският кораб пропълзя към кея пред катедралата „Сан Марко“, където към глъчката на посрещачите се прибавяше и звук на тромпети, цимбали и барабани. Откъм каналите изплуваха гондоли и врявата се обогати с ритмично пляскане, причинено от веслата на гондолиерите във водата. Елегантните лодки се пъчеха гордо с позлатените си и богато украсени носове и изрисувана декорация; техните felzi, каютите, предназначени да пазят пътниците от лошо време, бяха застлани с лъскави платове и пищни драперии. Едва сега Орфео забеляза, че гондолите всъщност ескортират bucintoro на дожа на Венеция, а там, в центъра на официалната баржа, стоеше самият дож. Щом бойният кораб приближи, мъжът падна на колене. Двата съда се понесоха редом и Орфео успя да види добре лицето на Лоренцо Тиеполо. За времето, което морякът бе прекарал в Акра, на този пост не бе настъпила промяна.

Звукът на тромпетите бе заглушен от пронизителните камбани на базиликата „Сан Марко“, щом папата и дожът стъпиха на брега. Тълпата се разцепи като Червено море, за да пропусне процесията от църковни сановници и архиепископи към кея.

— Остани до мен — прошепна Тебалдо на Орфео, докато духовниците приближаваха. — В цялата тази суматоха имам нужда от познато лице до себе си.

Орфео се поклони и зае място точно зад папата. Хилядите очи, вперени в тяхната посока, изведнъж го накараха да се чувства на най-видното място и му се прииска просто да се стопи в тълпата. Тебалдо се обърна.

— Не. Не зад мен. До мен.

Прелатите поведоха папата, дожа и техните свити между две гигантски знамена с рисунки на катедралата „Сан Марко“ и издигнати на борови пилони с височината на корабни мачти. Зад знамената Орфео различи петте оловно-сиви купола на базиликата, на върха на всеки от които се кипреше по една тумбеста луковица. Отвън църквата бе облепена в мозайки, а всеки от петте сводести входа бе покрит с мраморни релефи на светци, ангели и митични герои, чиито изображения продължаваха и към пазвите на сводовете. От всяко равно местенце на фасадата стърчеше гора от статуи, изработени от отдавна покойни каменоделци.

Папата подбутна Орфео и кимна към четирите коня с релефни бронзови мускули над главния вход, които сякаш напираха всеки миг да скочат от терасата като легендарния Пегас.

— Надявам се един ден да си върна всичко това — прошепна Тебалдо в ухото му. — Никоя цена не е достатъчно висока, когато става въпрос за обединяването на църквата.

Орфео бе добре запознат със становището на папата по този въпрос. По време на плаването им, нощ след звездна нощ, Тебалдо Висконти бе разкривал душата си пред младия гребец — като старейшина на племе, който споделя познанието на дедите си. Или може би от уважение към светия чичо на Орфео.

— Поставил съм си две основни цели — говореше той, докато двамата седяха облегнати на палубата, втренчили поглед в небето. — Първо, да обединя източната и западната църква; и, второ, да прекратя злоупотребите сред духовенството. Възнамерявам и за двете задачи да използвам събратята от ордена на твоя чичо, дано само Бог ме дари със сила и време. Настоящият генерал-министър Бонавентура споделя възгледите ми по този въпрос. Според него днешните ордени, в сътрудничество с университетите, могат да реформират нашата Света майка църква, да изкоренят ересите и да направят гигантска крачка към осъществяването на Божието царство на земята. Ето от такъв човек имам нужда до себе си в моята работа.

Имаше предвид разграбването на Константинопол. Макар набегът да бе осъществен още преди рождението на Тебалдо, папата познаваше добре историята на случилото се. Беше прочел ужасяващите свидетелски показания на Никита Хониат^[1] и разказа на Орфео как Енрико Дандоло, слепият дож на Венеция от 1202, опорочил четвъртия кръстоносен поход за благото на своя град.

Когато тези така наречени „християни кръстоносци“ завзеха Константинопол, опожариха повече къщи, отколкото има в трите най-големи ломбардски града. Изхвърлиха тленните останки на свети мъченици в отходните канали, дори разпиляха светите тяло и кръв на Нашия спасител. Изтръгнаха скъпоценните камъни от свещените потири за причастие на „Света София“ и ги използваха като чаши за пиене. След като унищожиха главния олтар на храма, вкараха вътре конете и мулетата си, за да изнесат плячката. Никита пише, че когато някое животно се подхлъзвало и падало, кръстоносците го пронизвали с мечовете си, осквернявайки църквата с кръв и изпражнения. След това тези рицари качили най-обикновена уличница на патриаршеския престол и я накарали да танцува неприлични танци на светото място. И нямали милост в похотта си нито към невинните моми, нито към девите, посветени Богу.

Настъпи тягостна тишина, папата не откъсваше очи от изток.

— Голяма част от украсата на „Сан Марко“ се дължи именно на това нашествие, включително онези великолепни коне, които гледат към площада. Тези вестители на Антихриста откраднаха дори ръката на свети Стефан, главата на свети Филип и парчета плът от тялото на свети Павел. И което е по-важно за дожа, договорили търговски отстъпки из цялата Източна империя и успели да изтласкат търговците от Генуа и Пиза от региона. Спокойно може да се каже, че венецианските ти приятели са готови да разменят и душата си за доходоносни търговски пътища.

Щом процесията приближи главния портал на базиликата, вниманието на Орфео премина от конете към дожа и хората му. Морякът знаеше, че наследникът на Енрико Дандоло, дума да няма за търговците, които изпълваха „Риалто“, не биха се поколебали да отровят кой да е избран папа, ако дочуят подобен коментар за статуите. Ако се съди по сияещите им лица обаче, явно не бяха чули мнението на Тебалдо, останало заглушено под собствения им ентусиазъм. За момента венецианците бяха доволни да удостоят госта си с тържествена литургия в базиликата, преди Тебалдо да се оттегли за почивка в двореца на дожа.

 

Най-сетне, щом над „Пиаца ди Сан Марко“ се спусна нощта, Орфео успя да се откъсне от папската свита. Като остави зад гърба си грейналите свещници и натруфените в най-лъскави дрехи венециански сановници, плюс изискани ястия, каквито обикновено стомахът му не поема за цяла година време, той се измъкна на полупразния площад. Ситният дъждец, който блестеше по паважа, отразяваше светлините, които се изливаха от прозорците на двореца на дожа. Тръгна покрай кея, докато се озова на позната му улица, по чието продължение бяха разположени магазинчета, а сегиз-тогиз биваше пресичана от по-тесни алеи. В дъното на една от тях се развяваше малък флаг с любимото му ridotto. Точно тази вечер нямаше желание нито да играе карти, нито да хвърля зарове, но възможността да пийне по чашка с някой стар приятел моряк го подмами да влезе в таверната. Щеше му се да се върне на работа, а на подобно място можеше да се осведоми за свободните места за гребци не по-зле, отколкото на пристанището.

Пъхна се през ниската врата и напрегна взор да огледа обстановката през дима и сенките. Това не беше място, където се събират търговци, занаятчии или еснафи. Постоянните посетители на Il Gransiero бяха моряци като него, клошари, коминочистачи и ловци на раци, които срещу бакшиш ти подаваха ръка да слезеш от гондолата. Засега разговаряха кротко, но с напредването на вечерта щяха да станат по-шумни, докато биенето на пиянската камбана не оповести затварянето на таверните и те не се отправят, клатушкайки се, по домовете и постелите си. Мъжете в помещението бяха загърнати в най-прости наметала, увили краката си с парчета плат, за да ги стоплят. Жените, които пиеха с тях, носеха обикновени сиви шалове; около вратовете им висяха ситни синджирчета — украшението, което венецианската традиция бе запазила за жените от бедните прослойки. Откъм тавана Орфео дочу кикот и стонове на други мъжки и женски гласове. Усмихна се: приятно е да си у дома, приятно е за малко да се откъснеш от великолепието, съпътстващо папата.

В най-отдалечения от вратата ъгъл съзря онова, за което бе дошъл. Двама негови познати пиеха с трети, когото той виждаше за пръв път, но явно също беше моряк, ако се съди по облеклото му. Единият от приятелите му вдигна глава изненадан, щом Орфео грабна близкия стол и се запъти към масата им.

— Орфео, Боже мили! Какво правиш тук? Братята Поло върнаха ли се вече?

— Не. Пътуват за Катай, както беше предвидено. Аз пристигнах тази сутрин с папата.

— Il Papa? — Мъжът щракна с пръсти и подсвирна тихичко. — Издигаме се, а?

— Отегчен съм до смърт, Гиулиано. Не съм пипал гребло от два месеца. Ще стана мекичък като нашата Сесилия. — Протегна ръка към пухкава млада жена, която тъкмо минаваше покрай масата им, крепейки на рамото си бъчонка вино.

— Тази мекота ти харесваше, когато нощем мъжествеността ти се втвърдяваше — не му остана длъжна тя. Пълните й устни се извиха нагоре, щом ръката му се плъзна около кръста й. — Ще поостанеш ли?

— Не знам. Тази вечер се надявам да разбера.

— Е, ако решиш… — Разроши косата му със свободната си ръка, после се измъкна от прегръдката му със смях. Сесилия му харесваше. Добра и ведра душа, рече си, докато я гледаше как се отдалечава. Разполагаше с цял куп нови истории, които да й разказва в леглото по-късно.

— Чу ли, че дожът организира военен поход срещу Анкона? — попита Гиулиано. — Няма по-добър лек за скуката от морска битка и ступване на някой и друг търговец. Тръгваме веднага след Вси светии, щом голямата патърдия около папата поотшуми. Парадът на гилдиите ще продължи цяла седмица, ама ние няма да го дочакаме — ще сме заминали. Двеста кораба. Наемат всеки моряк и стрелец, който се навие.

— Заплащане?

— Дванайсет либри бисквити^[2], дванайсет унции^[3] осолено свинско, двайсет и четири унции фасул, девет унции сирене и бъчва вино. Стабилно хапване и пийване — засмя се той.

— Питам за дукати — за нещо, дето ще ми дрънка в джоба, като се върна.

— Монети, а? Приискали му се парици. Не си се променил, а, Орфео, все към сухото те влече? — Гиулиано смигна на другарите си. — Все пак е син на търговец, не забравяйте. Видяхте ли настървението, блеснало в окото му, не по-различно от око на евреин?

Посегна под надрасканата маса. Щом отвори шепа, вътре грейна златна монета.

— Два такива превъзходни портрета на Лоренцо Тиеполо, amico. И най-апетитното — цялата плячка, която успееш да замъкнеш на борда. Не подценявай тази възможност. Напоследък народът в Анкона позабогатя.

— И богатството ще ги отведе в гроба — рече мъдро непознатият с неприятна мазна усмивка.

Орфео огледа изпълнените с очакване лица. Възможността наистина не бе за подценяване, пък и щяха да се приберат в рамките на месец. Странно, но установи, че се колебае.

Отвърна на погледите им, като сбърчи вежди.

— Ще си помисля тази вечер и утре ще се видим тук — рече накрая. — Трябва ми разрешение от Светия отец. Уговорката ни наистина беше да го придружа до Венеция, но все още не ме е освободил официално. — Ухили се глуповато. — Аз съм му талисманът, нося му късмет.

— Аха, нищо чудно, че си станал толкова мекушав — отбеляза Гиулиано. — Още вино! — извика пронизително. Двамата му другари започнаха да блъскат с чашите си по масата, докато Сесилия не се появи с бъчонката.

Докато се навеждаше през масата, червената й коса обърса бузата на Орфео. Дългите й къдрици бяха току-що парфюмирани и ако бе имал някакви съмнения, че го е направила заради него, то допирът на коляното й о бедрото му ги разсея. Погали я по задната част на крака и я щипна, докато тя се отдалечаваше да обслужи съседната маса. Това щеше да му е последната чаша с приятели.

Повечето венецианки бяха червенокоси, но малко от тях си позволяваха да носят косите си свободно, както правеше Сесилия. Несъмнено някой свещенослужител бе постановил, че да се показва косата или ушите е нескромно. Но Сесилия си нямаше много вземане-даване с църковни деятели — пък и да имаше, те едва ли биха обърнали внимание на непокритата й глава. Орфео си представи гранддамите на града, които всеки ден дефилираха по мраморните стъпала на дворците си, кацнали на високи като кокили zoccoli, облечени в брокатени одежди и накичени с толкова бижута, че всяка една от тях можеше да закупи цял град от мащаба на Асизи. Дългите им плитки и млечнобялата им кожа бяха изкуствени като сърцата им; по нищо не биха могли да се мерят с простодушната Сесилия. Вдигна глава да види къде е отишла. Засече погледа й в другия край на помещението и желанието, което заблестя в очите й, сви слабините му в сладостна болка.

 

— Вече мога да си пиша името — рече Сесилия. — Един приятел ме научи. — Надигна се на лакът, за да види по-добре лицето му. Орфео отвърна на сънената й усмивка и я погали по косата. Пръстите й описваха буквата „С“ около дясното му зърно и продължаваха през гърдите — „Е-С-И…“.

Слабата светлина, която се процеждаше едва-едва през опърпаното покривало на прозореца, го изнервяше като жужащ комар. Искаше му се да положи главата на момичето на рамото си и пак да затвори очи, но знаеше, че наближава време да се връща в двореца. Изведнъж се омърлуши. Сесилия застина с ръка на гърдите му, челото й се сбръчка тревожно.

— Пак се натъжи, Орфео.

— А дори не знам защо.

— Не знаеш ли? Ей сега ще ти кажа.

Той стисна брадичката й между палеца и показалеца си и придърпа лицето й към себе си за целувка.

— Ами кажи ми тогава, о, мъдра жено, че да се просветля и аз.

— Не се шегувай — намуси се тя и лицето й придоби замислен вид. — Жените разбират някои неща. — Изопна се до него и намести главата си в ямката на мишницата му.

— Помниш ли, веднъж сподели с мен, че си решил да напуснеш дома си? Беше участвал в някакво сбиване и аз току-що бях почистила раните ти. „Мога да се сбия с всекиго за удоволствие, така ми каза, но Сатаната да ме прибере, ако някога убия за пари.“ Ако тръгнеш с останалите срещу Анкона и плячкосваш кораби, няма да си по-добър от баща си, дето опожарил онзи замък. На твое място щях да остана още малко при моя папа. И при моята Сесилия.

Орфео я докосна по бузата с устни, после отпусна глава на възглавницата.

— Моята Сесилия — повтори. — Най-мъдрата жена в целия християнски свят. Проклет да съм, ако не си последният оракул.

— Сега се чувстваш добре, нали?

— О, да. В древността мъжете биели път с месеци, за да търсят жрици и оракули. Коленичели пред тях и ги отрупвали с подаръци.

— Това ми харесва. Защо вече не се прави?

Орфео се засмя и я прегърна сърдечно.

— Защото, жено, която все пак не знаеш всичко, жриците вече са забранени. Тези времена са отминали — за жалост. — Целуна я още веднъж, нежно, по шията точно под брадичката, гризна я лекичко със зъби. — Но когато ми е нужен мъдър съвет, пак ще те потърся.

При друг случай, в друга ситуация, би останал при Сесилия — точно както каза тя. Знаеше, че тя винаги ще го чака, каквото и да се случи. Но неговият живот бе движението. А Сесилия, с нейното топло и щедро сърце, нямаше да страда от липса на мъжки ласки.

 

Все още не съм стигнал доникъде, ядосваше се Конрад на себе си. Не намирам никакви отговори. Губя си времето с този Тома от Аквино.

Оказа се, че не е толкова търпелив, за колкото се мислеше. След близо седмица четене не бе записал почти нищо върху новите си листа пергамент. Всъщност бе си отбелязал само един параграф, в който се описваше непълноценната природа на жената. При това си направи труда да го препише само защото се надяваше един ден да го прочете на устатата сестра Амата, която очевидно недоразбираше мястото на жената във великата верига на съществуването. Намери тъжна утеха в този откъс, давайки си сметка, че блестящият теолог и дори гъркът Аристотел потвърждаваха инстинктите му.

Въпрос ХСII, Раздел 1

Начева се тъй. Изглежда, че жената не е трябвало да бъде създадена при първосъздаването на нещата.

1. Наистина в книгата си „За раждането на животните“ Философът казва, че „жената е непълноценен мъж“. Но при първосъздаването на нещата не може да има нищо непълноценно и ущърбно. Следователно жената не е трябвало да бъде създадена тогава.^[4]

Въпреки личната му антипатия към диалектическата и систематическа теология Конрад трябваше да признае, че завижда на проникновеното разбиране на природата на Тома. Също така съжаляваше, че като студент не бе обърнал повече внимание на Аристотел. Макар да му се бяха удавали безброй възможности да наблюдава дивите животни, обитаващи района около отшелническия му дом, той така и не направи онзи пробив към следващото ниво на разбиране — към същинското прозрение, скрито под, така да се каже, външни възприятия. Кой да помисли например, че влажността на вятъра влияе върху репродуктивността?

Конрад се измъкна от стола и загледа с копнеж заключените шкафове, подредени като стражи покрай съкровищницата на Лодовико. Ако „Сакро Конвенто“ все още притежава преписи на забранените биографии и в частност първото житие на свети Франциск от Тома от Челано, те със сигурност се намират в тези шкафове. Изпъна гръб и приклекна няколко пъти. Библиотекарят изглеждаше вглъбен в работата си в другия край на помещението.

Конрад се заразхожда между лавиците, като от време на време се спираше и издърпваше по някоя книга. След като върна всички книги по местата им, хвърли поглед към пътеката. Когато дръзна да се приближи до шкафовете, беше извън полезрението на Лодовико и преписвачите. Железните кофари висяха огромни и внушителни, но отблизо той шбеляза, че самите шкафове са направени от мека борова дървесина. Понатисна с пръст една от страничните дъски. Дървото поддаде. С подходящия инструмент…

Отдръпна ръката си. Боже мили! Толкова ли съм закъсал? Ами да, вероятно да. По-уместният въпрос беше дали има смелостта да се отдаде на отчаяния си порив за действие. Проникването в библиотеката нощем нямаше да е проблем. Лодовико никога не заключваше. Но сдобие ли се с нужните ръкописи, Конрад ще трябва да напусне манастира, като се измъкне покрай портиера и през заключената външна врата. А после щеше да се наложи да се справи и с двуногите хрътки, които Бонавентура със сигурност щеше да прати подире му. Все пак имаше надежда да им избяга, стига да не го хванат, преди да е стигнал планините. Гората щеше да му бъде съюзник. От друга страна, ако не успее да избяга, би означавало да обрече живота си на генерал-министъра.

Шумоленето на сандали по съседната пътека сложи временно край на вътрешния му спор. Наведе се и се улови да надзърта между лавиците към коленете на Лодовико. Докато библиотекарят стигна до края на пътеката, Конрад тихичко се върна на писалището си. Щом Лодовико се появи иззад ъгъла, носът на отшелника бе толкова ниско над „Сумата“, че би могъл да го използва за попивателна, ако мастилото още не бе засъхнало. Вдигна глава за момент и срещна отпуснатите краища на устата на Лодовико, след това библиотекарят се завъртя и изчезна.

Два дни по-късно, в нощта срещу първи ноември, манастирът щеше да празнува Вси светии. В края на дългия ден на молитва и служба братята щяха да са изтощени и да копнеят за топлите си постели. Ако събере достатъчно кураж да разбие шкафа, трябва да го направи тогава. Освен другото това бе нощта и на новолуние. С благоволението на едно облачно небе, което да закрие макар и тънкия лунен сърп, Конрад би могъл да се движи незабелязан из манастира.