Джон Сак
Францисканският заговор (25)

XXI

Значи това е съвършена радост, помисли си Конрад. Успя да се усмихне въпреки капките дъжд, които се стичаха по носа му. Сгуши се в една ниша на стената край главния вход на дома на дона Джакома в очакване да съмне; вятърът свистеше на ледени спирали по стълбището към нейната уличка. Бе избрал заобиколен маршрут из градските улици, като избягваше „Пиаца ди Сан Франческо“ и нощната стража. За късмет проливният дъжд стопяваше ентусиазма на градската охрана да патрулира из районите си.

Съзнаваше какъв късмет извади, че се измъкна невредим от Бонавентура. Но също така беше наясно, че засега не може да се върне в отшелническия си дом — не и когато лично генерал-министърът му подсказа прясна следа. Трябваше да намери начин да се добере до тези стари биографии.

Клепачите му едва се крепяха отворени от умора. Реши да рискува и да поседне, макар че така краката му стърчаха извън нишата. Обви коленете си с ръце, за да се подпре на тях като на възглавница и заспа в тази поза; остана така, докато една жена не го дръпна за ръкава.

— Заповядай вътре, брате. Запалили сме огнището. Комшийката те видяла от другата страна на улицата и ми каза.

Колко ли време беше спал? Напрегна замъглен взор и установи, че е съмнало, макар че небето беше все още тъмно от тежки буреносни облаци. През ромона на дъжда успя да различи звъна на ангелоса^[1] на базиликата на свети Франциск. Жената го поведе към вратата на дона Джакома. Явно беше прислужница, но той я виждаше за първи път. Щом пристъпиха прага, тя си свали пелерината и изтърси дъжда от нея. Отдолу бе облечена с дълга до глезените синя рокля, с бяла забрадка на главата — цветовете, в които се обличаше домакинството на благородницата. И тя като господарката си беше боса.

— Насам, брате — рече и го поведе към кухнята. — За пръв път ли идвате тук?

Значи жената явно е нова или просто през този дом минават толкова много монаси, че не го е забелязала досега. Но пък и той не си я спомняше. Макар да беше с гръб към него, гласът й му се стори познат.

— Напротив — отвърна той, докато тя му посочваше място на масата. Там вече се бе настанил маестро Роберто, несъмнено в очакване на горещата си каша.

— Брате Конрад — провикна се той. — Приличаш на мокро коте. Бояхме се, че си ни забравил.

При споменаването на името му жената се извърна рязко и сърцето на Конрад скочи право в гърлото му. Амата! Лицето й, обрамчено от забрадката, изглеждаше променено, чисто и красиво, макар и някак изнурено. Но не можеше да сбърка тези черни, бадемови очи въпреки уплашения поглед, какъвто не бе виждал в тях досега. Той отвърна на погледа й и бузите й пламнаха.

— Какво правиш тук? — попита отшелникът. — Къде са ти монашеските дрехи?

Роберто се засмя.

— Нима не го позна с новата прическа, госпожичке?

— Scu… scusami — заекна Амата. Изтича навън, заровила лицето си в шепи.

Роберто продължи да се смее.

— Плашливо девойче. Но сигурно и сам го знаеш. Мадона каза, че двамата сте били най-добри приятели.

— Моля?

— Нима ти не я посъветва да изпрати на абатисата писмото на свети Франциск и да осигури на момичето почтен дом?

Конрад се отпусна срещу иконома, като се мъчеше да си спомни последния си разговор с дона Джакома.

— Така ли съм казал?

— Благословено дъждовно утро, падре — чу се гласът на готвачката зад него. — Имам нещо специално за теб. Пазех ги го, дорде се върнеш. — Сложи пред него чиния сушени фурми. — Вътре имат бадем и са оваляли в захар. Ама не ги пипай, преди да сложиш в корема си нещо топло.

Конрад се надяваше да не изглежда толкова шашнат и объркан, колкото се чувстваше. Между липсата на сън, безмилостно лошото време и събитията от последните шест часа имаше чувството, че стои на ръба. Но огънят в кухнята го постопли, кашата на готвачката му даде сили, а вкусните фурми, която тя най-накрая му позволи да опита, разсеяха част от преживяната сутринта травма. Едва-що беше облизал захарта от пръстите си, когато в стаята влезе с куцукане дона Джакома.

— Брате Конрад, чух, че си се върнал. Но, о, Боже, на какво приличаш! Ще кажа да ти донесат старата туника, преди да си измръзнал съвсем. Като приключиш със закуската, изчакай ме в стаята си. — И преди той да е имал възможност да даде някакво обяснение или да попита за промените в домакинството й, тя излезе.

Конрад се обърна към Роберто, но той само сви рамене и разпери ръце.

— Чака ме работа, падре. Оставаш сам — и се ухили.

После и той излезе. Готвачката изчезна в килера. Конрад се почеса по главата, лапна една последна фурма, след което отиде да облече удобното си старо, любимо расо.

Докато вървеше по коридорите, не мярна никъде Амата. Щом се преоблече в сухи дрехи обаче, дона Джакома го заведе в голямата дневна. Там, край огъня в най-далечния ъгъл, полускрита зад пъстър параван, седеше младата жена.

— Вие двамата трябва да си поговорите — рече благородницата. — И, Конрад… — замлъкна, после додаде със сериозен глас: — Не бъди груб. Майката абатиса ми каза, че откак се е върнала от Анкона, не е на себе си.

С излизането на дона Джакома той усети как раменете и вратът му се схващат. Как само се защитават една друга жените! Изведнъж усети как го обзема гневът, който бе изпитал край смъртния одър на Енрико и когато си бе представил Амата просната гола пред момчето или в пищното легло на Дом Виторио, в компанията на похотливите монаси от „Сант Убалдо“. Навън бурята продължаваше да бушува, дъждът премина в град, който забарабани по плочите на покрива. Той си помисли как в планината цялата тази дъждовна буря покрива суровите борове с меки снежинки. Защо замени онова блажено спокойствие с тази буря, която свиваше вътрешностите му на топка — един Бог знае.

Амата сведе глава и заби поглед в скута си, където едната й ръка се движеше неспирно върху другата. Конрад се приближи сковано към камината, като подмина стола, поставен насреща й. Поне веднъж да я накара да вдигне глава, за да го погледне, да почувства авторитета на духовническия му сан, а не да се кокори насреща му очи в очи, все едно му е равна.

— Знаеш ли, че момчето умря. — Гледаше горната част на сведената й глава.

— Знам.

— Само това ли ще кажеш? Знам?

— А какво искаш да кажа? — Гласът й потрепери. — Че малко след като те напуснах, болката от смъртта му се вряза в сърцето ми, че усетих точно кога душата излетя от тялото му, че оттогава плача ден и нощ?

— Разкаянието няма да го върне. Първо на първо, ако не го беше извела от пещерата…

Тя вдигна рязко глава. Лицето й се изкриви от болка, лъщящите тъмни кръгове под очите й го изненадаха. В отговора й прозвуча намек за някогашния й сарказъм.

— Да не би да говориш за нещо, което си чул в тайнството на изповедта, падре? — Черните й очи святкаха ядно. — Ти не разбираш нищо, брате Конрад. Нищичко!

Искаше да го засегне — и до известна степен успя. Но в същото време той изпита странно облекчение, че в тона й се усеща познатата му разпаленост. Беше права за изповедта на Енрико, но в същото време той усещаше, че разбира повече, отколкото тя си мисли. Беше израснала в провинцията, в castella, несъмнено заобиколена от примитивно село; докато той — в търговския пристанищен град Анкона и сред префинената атмосфера на Париж. Но все пак и той знаеше едно-друго за селото. Някога, когато се установи в Неапол след завръщането си от Париж, обиколи провинциалните райони на юг от Умбрия.

Цели два месеца кръстосва пеша нажежените тесни долини, проправяйки си път на север към Асизи. Докато отминаваше селце след селце, матовите черни очи на жените го следваха от отворените врати крадешком, все едно се опитваха да претеглят мъжествеността му. Ако се обърнеше да ги изгледа сърдито, те заравяха лицата си в шепи и надничаха през процепите между пръстите си.

— Не приемай от тези жени нищо за пиене — предупреждаваха го възрастните мъже с изпълнени със страхопочитание гласове, — ни вино, ни дори чаша вода. До една са вещици, които забъркват любовни еликсири. — После мъжете надвесваха жълтите си болнави лица към него и нареждаха в ухото му: — Менструална кръв, разбъркана с билки.

Предупреждаваха го още да не спи в пещери край селата, защото били населени с гноми — душите на умрели некръстени местни деца. Разбира се, всеки мъж мечтаеше да улови някое от тези същества за червената качулка и да го принуди да му разкрие скрито съкровище; но за младия брат Конрад би било по-безопасно да пренощува в местната църква. Бе се отбил в не едно такова селище, а жените се втурваха към църквата да му изповядват греховете си на различните си диалекти, като твърдяха, че не можели да имат доверие на местния свещеник и да разкрият пред него най-интимните си душевни терзания.

Доколкото успя да ги разбере, според тези жени плътската любов е естествена сила, на която не може да устои никаква воля, добри намерения или добродетелност. Ако мъж и жена се озоват сами в затворено пространство, няма сила на небето или земята, която да предотврати съешаването им — светкавично и безмълвно, както самец оплодява разгонена женска, а тези жени като че ли бяха непрекъснато разгонени. Той усещаше едва прикритото желание в думите им, дори докато му се изповядваха, долавяше го в бавните им издихания, във всеки дъх, с който свършваше някоя дълга въздишка. Подозираше, че все пак се изповядват и на местния свещеник — при това доста често, но че търсят непознат отец, както в случая идваха при него, не само за опрощение на безнадеждните си щения. Възможно ли е Амата да е израсла в подобна атмосфера на неконтролирани страсти, водена от същите примитивни желания, в свят, където е неприложим дори най-основният морален кодекс?

Едва ли, заключи той. Тя бе дъщеря на дребен благородник, пък и вече му бе говорила за набожността на родителите си. Но явно се е случило нещо, което е разклатило невинността от детството й.

Накрая все пак седна на стола срещу нея. Изопна гръб на твърдата облегалка и остана изправен и неподвижен. От своя страна момичето седеше свито на стола си, скръстило глезени и ръце, обърнало глава към огъня.

— Бих искал да разбера — рече накрая той. — Ще ми обясниш ли?

 

Амата придърпа около раменете си тъмносиния си шал. Очите й придобиха онзи отнесен поглед, който той бе видял при пътешествието им през планината, когато му разказа за убийството на семейството си.

— Един следобед си играех сама в плевнята с котило новородени котенца — беше около два месеца преди нападението. Същото лято тялото ми бе започнало да се променя и май вече мисълта за бебета беше започнала да се загнездва в главата ми. Предния ден бях видяла от кулата на имението ни най-красивото момче на света — точно докато търговецът на вълна и баща ми се караха. Завладяна от спомена за него, докато си играех с котенцата, прекарах почти цялата сутрин в блянове за това как се омъжвам, как си имаме деца и аз ги кърмя от гърдите си — е, от гърдите, които един ден щях да имам, — както котенцата сучеха от своята майка.

По едно време чух към плевнята да приближава конски тропот откъм двора. Татковият чичо Бонифацио от Тоди ни бе дошъл на гости. Не се бе отбивал в Колдимецо почти две години и когато слезе от коня си, ме изгледа някак особено, сякаш ме виждаше за първи път. Попита ме какво правя и аз му разказах, като споделих и глупавите си фантазии. Той ме огледа от главата до петите много сериозно и ме попита дали вече съм започнала да кървя. Не бях. После се поинтересува дали съм още девствена. „Да“, казах аз. Сигурно съм се изчервила ужасно, понеже въпросите му ме смутиха. „Какъв голям късмет!“, възкликна той. И ми обясни, че ако девойка даде девствеността си на духовник като него, тя си гарантира щастлив брак и цял куп здрави дечица.

Конрад, разбрал накъде отива разказът й, усети как кожата му настръхва.

— Чичото на баща ти е бил свещеник?

— И все още е. Епископът на Тоди.

— Епископът! — Поклати глава, като се опитваше да преглътне нарастващото си отвращение от чутото. — И ти повярва на глупостите му.

— Бях на дванайсет, Конрад! Нямах никаква представа. На тази възраст ти не би ли повярвал на всичко, което чуеш от устата на епископ?

Отшелникът кимна.

— Да, разбира се, че бих повярвал. Моля те, продължавай.

— Както и да е, той продължи да ми говори така, каза ми какво симпатично малко момиченце съм, докато в същото време си разседлаваше коня и го връзваше на място. А очите му… спомням си безумния блясък в погледа му. Когато приключи с коня си, бузите му бяха станали аленочервени. „Ела с мен“, каза ми, при това с тон, на който едно дете по никакъв начин не би могло да откаже. Хвана ме за ръката и ме поведе към задната част на плевнята, при сеното.

Обеща, че няма да ме боли, Конрад. Но ме боля ужасно, толкова силно, че чак крещях от болка. Баща ми сигурно е бил наблизо, на път да посрещне госта. Когато влетя вътре да види какво става, Бонифацио отскочи от мен, огромният му уродлив член продължаваше да се подава от расото му. Посочи ме с пръст. „Това дете е обладано от Сатаната“, така рече. „Виж сам, съблазни ме, без да се посвени от свещеническите ми одежди.“ Започна да дере расото си, докато го разкъса, захвърли кепето си в сламата и го стъпка. Взе да дращи лицето си, докато по бузите му не покапаха капки кръв.

Аз плачех и бях толкова уплашена, и ме болеше ужасно, а дрехата ми бе цялата в кръв. А чичо Бонифацио обезумяваше все повече и повече с всеки изминал миг. Вдигнах глава към татко, но той отвърна поглед. „Успокой се, чичо“, само това каза. „Тя няма да го направи никога повече, пък дори ако трябва да прогоня демона с бой от нея.“

Измъкна колана си и без да каже нито дума, ме сграбчи за китката и ме просна по корем на сеното. Започна да ме бие, като остави такива следи по гърба и краката ми, че дни след това не можех да седна, а през цялото време чичо ми го насъскваше и крещеше на злия дух да излезе от мен.

Амата зарови челото си в шепа. Сълзите потекоха по бузите й, но тя не направи опит да ги избърше. В зловещата тишина Конрад за пръв път забеляза, че през комина се процеждат дъждовни капки, сякаш ангелски сълзи.

Когато продължи разказа си, гласът й трепереше.

— Най-страшното от всичко беше, че след тази случка татко не искаше нито да ми говори, нито да ме погледне, а мама се боеше да ме утешава заради него. И това мълчаливо мъчение продължи до деня на тяхната смърт. Нападателите го убиха, преди стената на яростта му, издигната помежду ни, да бъде срината. Така и не дочаках да получа извинение от човека, когото обичах най-много от всичко на този свят.

— Било го е срам да те погледне, Амата. Знаел е, че не е бил прав. Наказал е теб, понеже не е могъл да набие онзи свой лицемерен чичо. Някога Тацит е казал, че в човешката природа е да мразим онзи, когото сме наранили. — Изрече това с дрезгав, плътен глас, от който сам той се сепна. — Никой ли не застана на твоя страна?

— Единствено братовчедка ми Вана, но малко след случилото се тя замина за Тоди. Предстоеше й да се омъжи за сир Якопо. Щеше да ги венчае епископ Бонифацио, кой друг. През онези седмици тя бе единственият ми приятел — тя и брат ми. Фабиано знаеше, че съм получила наказание, защото съм извършила нещо лошо. Не знаеше точно какво, но го болеше да ме гледа толкова тъжна.

— Ами когато те отвлякоха убийците? Как се държаха с теб в Рока?

Амата изтри очите си с ръкав.

— Стараех се никога да не оставам насаме с мъже, но не винаги успявах. Накрая откраднах един нож от кухнята — онзи, който носех при пътешествието си с теб. Заклех се, че един ден ще убия Симоне дела Рока и синовете му — или ще се самоубия.

— Симоне дела Рока Паида, закрилникът на града?

— Да, именно там ме държаха в плен, в неговата гротескна крепост. Симоне въртеше меча, с който уби баща ми; синът му Калисто уби мама. Всъщност веднъж се опитах да намушкам Калисто. Причака ме в деня преди двете с господарката ми да заминем за „Сан Дамиано“ — предполагам, е видял последния си шанс да ме обезчести. Успях само да го порежа, но поне достатъчно дълбоко, че да има нужда от медицинска помощ. Избягахме, преди да се оправи. Иначе, убедена съм, щеше да ме убие.

За пореден път потъна в мълчание. Когато заговори наново, гласът й беше укрепнал.

— Заклех се, че никой мъж няма да ме има, без аз да го пожелая. Мечтата ми за майчинство сигурно не е напълно угаснала, макар че вече наближавам седемнайсет и скоро ще прехвърля възрастта за женене. — Загледа се в огъня, в трептящите хаотично пламъци. — Докато пътувахме, малко се поразлудувах, Конрад. Още ме свива сърцето, като си помисля, че Енрико заплати такава цена за лудостта ми. Толкова ми се искаше да изживея истинска радост от любовта — поне веднъж.

Вдигна глава към отшелника.

— Ако ще се почувстваш по-добре, след като го чуеш — било то като свещеник, или, надявам се, като мой приятел, нека ти кажа следното: дадох клетва пред нашия Бог и пред благословената Му майка, че никога повече няма да гледам несериозно на любовта.

В очите й нямаше игриво пламъче, макар да се опита да се усмихне.

— Е, сега стана ли ти по-лесно да ме разбереш? — попита накрая.

За пръв път, откак научи за венчавката на Розана, Конрад съжали, че носи монашеско расо. В този момент единственото, което му се искаше, беше да се превърне в обикновен мирянин, отърсил се от игото на безбрачието, да приласкае в обятията си тази очарователна жена дете, да й поиска прошката и да й даде извинението, което тя така и не бе получила от баща си, да изрече клетвата за вечна любов, която Енрико не успя да й даде; да коленичи пред нея и да я моли за прошка, да настоява тя да го приеме при себе си.

Но знаеше, че това е непостижим блян. Обетите, които бе дал, бяха напълно истински — не по-малко от захабеното му расо. Стана от мястото си и нежно я потупа по рамото.

— Толкова съжалявам, Амата. Кълна се, че ще се моля всеки ден Бог да изцери нараненото ти тяло и душа. А сега отивам в параклиса на дона Джакома, за да изпълня обещанието си. Ако желаеш, си добре дошла да се помолиш заедно с мен.

С дигата на молитвата, поставена помежду им, той се надяваше никога повече да не му се наложи да се изправи пред лицето на точно тази своя фантазия.