Джон Сак
Францисканският заговор (36)

ХХХII

Амата не отвърна направо на въпроса на Орфео къде точно отиват, само изчетка парченца засъхнала кал от пелерината си.

— Съвсем близо сме.

Той, естествено, разпозна пътя през окръг Тоди, защото като дете бе пътувал оттук с баща си. Всъщност можеше да се каже, че го познава прекрасно, тъй като съзна, че ако не се отклонят при някой кръстопът, ще минат право под Колдимецо. В какъв ли черен въртоп попадна, като прие предложението на жената? Скромният им керван обикаляше по ръба на вихрушка, която заплашваше да го всмуче в черното сърце на най-страшните му кошмари и да го захвърли съсипан на дъното. По слепоочията и бузите му набъбнаха струйки пот въпреки мразовития мартенски въздух; той си представи пожарището, което бе виждал неведнъж в тези си кошмари — хора, посечени от мечове и потъпкани от конски копита, — а сега към тях се прибавяше и образът на пищящо дете, похитено от убийците на баща му. Остави коня си да изостане на опашката на групата. Учестеното му дишане се смеси с чуруликането на птичките, които си търсеха партньори от клоните край пътя. Дори те се присмиваха на промяната в настроението му. Пътуването им започна като флирт — конят му вървеше наперено покрай кобилата на Амата, а Орфео разказваше за приятеля си Марко. Тя му отвръщаше с разкази за дона Джакома и за единственото си пътуване към покрайнините. Страстта му се надигаше като мъзгата, бликнала в пробуждащите се за живот дървета. А ето че сега се изправяше срещу реалността, с която можеше да се сблъска след всеки един завой на пътя. Амата изглеждаше не по-спокойна. Беше потънала в себе си, охладняла, не бе разговаряла с никого през последния час. Сложи качулката на главата си, а кобилата й забави ход. Не приличаше на жена, тръгнала да свърши нещо между другото — както бе обяснила на тръгване. Дори младият Пио изгуби кураж и поизостана.

Орфео пришпори коня си, докато се изравни с каручката на Якопоне. Слугите я бяха застлали със слама, покрита с няколко пласта одеяла. Раненият се бе унесъл в блажен сън, без да обръща ни най-малко внимание на мухата, която жужеше край лицето му и от време на време се блъскаше в челото му, щом каручката подскочеше по неравния път. След като прекосиха река Тибър, се отправиха право нагоре по склона; колкото по-нагоре отиваха, толкова по-скалист ставаше теренът над калното речно корито. Всяка полянка, през която минаваха, бе застлана с килим от свежа трева, тук-там по нивите обикаляха фермери, за да проверят достатъчно ли са напоени. По храстите и дърветата бяха избуяли нови листа; по клоните на плодните дръвчета, оцелели след суровата зима, бяха напъпили първите розово-бели цветове.

Точно когато се изравняваше с Амата, тя се сепна и едва сподави вика си. Закова се на място, забила поглед право пред себе си. Свали си качулката и вятърът отвя черните къдрици от лицето й. Косата й бе къса почти колкото на мъж — да й напомня за времето, прекарано в манастир, това беше обяснението й. Той с мъка откъсна очи от профила й, за да види какво я е стреснало.

Мястото би трябвало да е точно това, рече си. Но изглеждаше доста по-различно. Той си спомняше насип от пръст, който обикаляше крепостта околовръст; гора, която се извисяваше едва ли не до крепостния вал; стена, чийто единствен останал каменен блок се издигаше в кулите и свода, опасващ входа. Сега Колдимецо бе опасана отвсякъде с непристъпни масивни укрепления. Над бойниците стърчеше само кулата на втория етаж на замъка. Дърветата и храстите бяха окастрени, така че евентуален враг би бил принуден да атакува през гол баир, без никаква надежда да изненада хората вътре.

— Подсилили са я — отрони неопределено Амата, — но непоправимото вече е сторено. — Обърна главата на кобилата си и се насочи към каручката. Надвеси се и разтърси Якопоне. — Събуди се, братовчеде. Прибрахме се у дома.

Орфео замръзна на седлото си, безчувствен като пън. Раненият се отърси от съня. Сякаш за пръв път виждаше жената и в главата му се наслагваха парченца от мозайката на онова, което бе научил за нея: възрастта й, приятелството й с монаха, времето, прекарано в манастир, щедростта на възрастната дама, която я бе прибрала при себе си (дали защото бе останала сираче?), вендетата, която пламтеше все още в сърцето й (май беше срещу мъжете от Рока?).

В това определено си личеше Божията ръка — ръката, която го изтръгна от Акра и го отведе обратно в Асизи, а сега и до това място, с тази жена. Вгледа се в бледите черти, обрамчени от черна коса, като се напрегна да открие в лицето на Амата детето, надзъртало плахо към него от кулата. Колко години бяха минали? Осем. Веднъж жената сподели с него, с известен свян, че вече е на деветнайсет. Мили боже, сигурно е тя!

Гръдта му туптеше като на човек, внезапно попаднал на скъпа монета. И като човек, който първо би покрил монетата с крак, докато се увери, че никой не го гледа, Орфео реши засега да не споделя откритието си. След някой и друг ден, в подходящ момент и обстановка, ще разкрие злощастното съвпадение в миналото им. Засега само ще наблюдава, ще изучава миналото й, разгърнато в настоящето. Пак погледна жената с почуда, знаейки какво е претърпяла.

Все още изтощен, Якопоне стана от сламеника и изпълзя до капрата. Амата даде знак на групата да продължи напред. Откак бяха влезли в обхвата на видимост на крепостта, по бойниците се бяха появили още неколцина войници. Амата огледа стените, сякаш търсеше познато лице сред мъжете. Щом приближиха, един от часовите им извика да кажат кои са и за какво са дошли.

— Клето Монти не е ли вече пазач тук? — провикна се в отговор Амата.

— За пръв път го чувам — отвърна онзи.

— Загина преди осем години, госпожо — додаде друг глас. — При едно нападение над крепостта.

— Не знаех — пророни тя, но толкова тихо, че я чуха само хората около нея. Тялото й се отпусна на мига, после тя пак се обърна към пазачите: — Амата ди Буонконте и Якопо дей Бенедети от Тоди биха искали да получат гостоприемството на чичо й, граф Гуидо ди Капитанио.

— Значи сте измамници — рече вторият. — Амата ди Буонконте също е мъртва, убиха я при същото нападение. А сир Якопоне полудя и се самоуби след смъртта на съпругата си.

При тези думи Якопоне рязко вдигна глава.

— Върви да извикаш чичо й, безмозъчно кречетало такова — избоботи той. — Всеки идиот, който има очи, може да види, че и двамата не сме духове.

Необяснимо, в очите на Орфео бликнаха сълзи, докато гледаше как пазачът се скрива зад парапета. Щеше му се да се смее, да плаче — заради Амата и братовчед й. Притисна шлема по-плътно до главата си и свали забралото, за да не видят околните чувствата му.

Настъпи продължително мълчание, в което никоя от двете страни ни помръдваше, ни шукваше. После Орфео дочу внезапна суматоха иззад стената, предимно пронизителни женски викове, пръхтящи около мъжки глас, раздаващ заповеди. Портата се отвори с трясък и отвътре се извиси вик:

— Къде е тя?

Амата скочи от коня си и застана, обвила шията на животното с ръка.

— Добре дошла ли съм, чичо? — запита тя огромния мечок, който прекрачи прага да посрещне пътниците. Няколко гигантски крачки и той вече беше до нея и я прегръщаше с едрите си лапи. Конят й отстъпи встрани, щом главата на Амата потъна в рошавата му сива брада. Накрая чичото все пак я пусна и я отдалечи на една ръка разстояние от себе си.

— Амата, скъпо дете. Месеци наред те търсихме под дърво и камък, но ти сякаш беше потънала вдън земя. Никой от оцелелите след нападението не бе успял да разкрие самоличността на злосторниците.

— Бях държана като пленница в Асизи в продължение на няколко години. Историята е дълга и не особено ведра. Но ето че сега съм тук и съм свободна.

Граф Гуидо я хвана за ръцете и поклати глава.

— Тъгувах по теб, колкото и по собствената ми дъщеря Вана. Загубихме и нея, близо година след като ни бе отнета и ти.

— Сир Якопо ми разказа. Сигурно ти е било ужасно тежко.

Мъжът се огледа и сякаш за пръв път забеляза и спътниците й от кервана. Погледът му подскочи от лице на лице и Орфео вдигна забралото си. Накрая кървясалите кафяви очи се спряха на каещия се, който седеше в окаян вид и смъртноблед на капрата.

— Сир Якопо — подхвана със скръбен глас той. — Как сте?

— Всичко е наред. — Якопоне успя да се усмихне. — Минах през ада, suocero mio, но успях да се върна.

— Дойде денят да заколим угоеното теле — провикна се графът към хората си на портала. — Господин управителят да се залавя за работа незабавно. — Грабна юздите на коня на Амата и като обви свободната си ръка около кръста й, почти я поведе, почти я понесе към замъка. Раменете на Амата се затресоха и тя най-сетне се отпусна и зарида.

Орфео също слезе от седлото и ги последва. Пътьом дочу откъслеци от разговора, който течеше помежду им.

— Не бях сигурна…

— Пфу! Бонифацио е едно тлъсто волско лайно. Всички бяхме наясно…

Насред приказката граф Гуидо спря и се вгледа в обляното й в сълзи лице. Отсече с категоричен глас:

— Баща ти страдаше всеки божи ден, задето те наказа. Постъпи както смяташе за редно, но сърцето му се късаше. За него ти беше най-безценното съкровище на света и той не знаеше как да постъпи, когато Бонифацио опозори неговата перла. Така си и отиде — без да прости на чичо.

Амата пак се отпусна в прегръдките му, зарови глава в рамото му. Поглеждайки към нея, Гуидо забеляза разтакаващия се зад гърба им Орфео и вдигна ръка във властен жест.

— Вкарай конете в конюшнята, човече. Слугите ще ти покажат пътя. Не надавай ухо в разговорите на господарката си.

— На… — понечи да възрази Орфео. Очакваше Амата да каже, че е неин специален приятел, а не просто наемна охрана, но тя дори не вдигна глава. Накрая видя как откарват каруцата встрани и един от слугите помага на Якопоне да се придвижи към приемната зала. Орфео пое юздите на коня на Амата и тръгна след каруцата. Графът подсвирна на дребничко русоляво момиченце на около седем-осем години.

— Ела тук, Терезина. Дядо ти е приготвил голяма изненада.

 

Якопоне протегна вкочанените си крайници в широкото легло на своя тъст край огъня в голямата зала на замъка. Топлината на пламъците и изтощението от продължителното пътуване го унесоха в дрямка.

Двамата с Вана се бяха запознали именно в тази стая. Каещият се затвори очи, за да си я представи такава, каквато я видя в онзи ден, облечена в проста зелена роба, с покрита със забрадка глава. Тя почти не го погледна, бе забила очи в пода, а той разговаряше предимно с родителите й, обсъждайки условията на сватбата. Колко различно бе това скромно селско момиче от дръзките жени, които бе срещал в Тоди. Липсата на изящни обноски едновременно му се хареса и го смути: щеше да се наложи да пообработи острите ръбове, преди да може спокойно да я показва пред обществото. Но естествената й красота, допълнена от подходящи накити и одежди, би била сияен камък и предимство в кариерата му. Търговците в града щяха да се тълпят в дома му заради едничкото удоволствие да целунат младата й ръка, докато сипят комплименти, макар и кожата й да бе потъмняла от слънцето.

Bana non vanitas. Имаше да научи толкова много от нея, ако бе останала жива — ако той бе открил себе си за истината, с която тя живееше всеки ден. Защо бе нужно да става онзи трагичен инцидент, та да се отърси той от заблудите си? Покри се през глава с тежката завивка на Гуидо, просмукана от неприятната миризма на некъпания възрастен воин. Взе да се моли: О, Боже, кога ще ме освободиш? Кога ще мога да видя сияйната й душа и да й се извиня лично?

В стаята зашептяха гласове.

— Хайде, върви, няма да те изяде — пребори останалите единият.

И херувимът дойде. Внимателно повдигна завивката, като отви ръцете и гърдите му. Якопоне опипа ръчицата — хладна и мъничка, — която се бе вкопчила в неговата груба длан. Отвори око. Косата следобедна светлина обливаше къдрава главица и блестеше ослепително покрай раменете и ръбовете на бялата роба и върху златната връв на кръста. Детското личице имаше същата устица и брадичка като на Вана, за която той така се бе размечтал. Приветства поличбата с цялата си душа.

— Значи е време — рече. — Дошла си да ме отведеш при нея ли?

Херувимчето подскачаше като врабче по ръба на кревата. Сериозните му очички се втренчиха мълчаливо в неговите. Якопо изви вежди, направи няколко свивания и отпускания на изопнатата кожа на лицето и челото си. Изпитваше неясно вълнение, което му подсказваше, че все още е неоспоримо жив.

— Дядо Гуидо казва, че ти си моят татко.

Якопоне огледа стаята. Тъстът му и Амата стояха край вратата.

— Ранен ли си? — попита момичето. — Дядо ми е казвал, че от години си болен и затова не си могъл да дойдеш да ме видиш.

Той обви с пръсти малката ръчичка.

— Кажи ми името си, дете.

— Тереза ди Якопо. Но ми казват Терезина.

— Хубаво име. — Продължи да я държи за ръката, а мисълта му се опитваше да си проправи път през мъглявината на годините. Пак си представи потрошеното тяло на Вана, когато я внесоха в спалнята им, прислужничките кършеха ръце в престилките си, дойката оплакваше трупа й през сълзи, без да оставя бебето, притиснато до гърдите й.

Той почти не разбра, че в къщата му има дете — толкова внимателни бяха Вана и дойката да не попречат на работата му. Тогава бебето да е било най-много на два месеца.

Отпусна пръсти, но момичето остави ръчичката си в неговата шепа.

— Последния път, когато те видях, ти беше голяма колкото ей тая моя длан — рече той. — А я се виж сега, колко си пораснала. — Обърна се към Гуидо, който най-сетне се приближи до леглото. — Бог да те благослови, suocero. Добре си се грижил за нея.

— До днес тя бе единственото, което ми остана. За мен тя беше дар Божи. — Мечешкото ръмжене утихна до шепот. Той седна край момичето и дюшекът поддаде под тежестта му. Прокара пръсти през къдриците й. — Виж, дори косата ви е еднаква на цвят, — макар че твоето лице определено прилича на майка ти.

— Deo gratias — засмя се Якопоне. — Благодаря на Бога.

— Смехът ти ми се струва дрезгав — рече Гуидо. — Имам хубаво вино, ще ти смаже гърлото.

Граф Гуидо пак се изправи и свали Терезина от леглото.

— Ще се погрижим добре за баща ти и ще го поугоим и съвсем скоро ще укрепне достатъчно, че да може да си играете. Но сега най-добре да го оставим да си почива. Ще разполагате с достатъчно време да се опознаете.

 

Калисто ди Симоне бе обхванат от злокобно настроение. Хората му се бяха справили нескопосано с осъществяването на плана за връщане на пръстена на братството, като на всичкото отгоре бяха допуснали младият Бернардоне да напусне града. На всичкото отгоре циреите по врата му бяха плъпнали по цялата дължина на гърба му; не можеше даже да седи спокойно на удобния си стол с висока облегалка.

Лежеше по корем на дървена маса, докато една от прислужничките му разрязваше зловонните рани и ги налагаше с компреси, за да извлече гнойта от тях. Един от димящите компреси така го изгори, че направо го опърли. Той изкрещя от болка и замахна с юмрук, като уцели жената в корема.

— Нарочно го направи!

Ударът остави жената без дъх.

— Не, господарю. Кълна се — успя да простене и стиснала корема си с ръце, закуцука към казана с вода. — Кълна се в живота си, няма да се повтори.

— И аз се кълна в живота ти — гледай да не се повтаря.

В стаята влезе кльощав върлинест мъж и се поклони пред господаря. Калните му ботуши, гамаши и пелерина свидетелстваха, че е препускал здраво. Калисто сбърчи чело.

— Пак ли ти, Бруно! Надявах си, че си изчезнал завинаги от погледа ми!

Онзи се ухили мазно — явно боботенето на господаря не го стресна толкова, колкото бе смутило прислужницата.

— Преследвах Орфео Бернардоне. Знам къде се крие.

— Тогава защо не приключи с него и не ми донесе пръстена! Не ми трябват новини — искам резултати!

Бруно се надвеси над една пейка и взе да стърже калта от ботушите си с ножа, като пръскаше мръсните парчета на пода.

— Не мога да се справя сам — продължи той, без да си дава труда да вдига глава. — Свря се в един замък точно отвъд пределите на община Тоди. Мястото се казва Колдимецо.

Калисто се надигна на лакти.

— Знам го. Точно оттам откраднахме оная кучка Амата. Бернардоне ме разпитваше за нея оня ден, като беше тука. — Почеса се по обсипания с белези пръст и попита: — Каква ли работа има в Колдимецо? Двамата с баща ми оставихме крепостта в руини.

— Но явно не е било достатъчно. Там пак живеят хора. — Вестоносецът прокара острието на ножа си по ръба на подметката си и след като откърти и последното парче кал, го прибра в ножницата на колана си.

Калисто се завъртя на една страна и стрелна с яден поглед жената, останала скрита в сенките.

— Махай гнусните парцали от гърба ми. — Тя се спусна към масата и свали компресите. Стана му драго, като я видя да стои на цяла ръка разстояние от него, явно странейки от юмруците му. Изчака я да приключи и седна изправен, пъхна ръце в ръкавите на ризата си, псувайки жлъчно. Докато прекосяваше стаята, запаса и сабята си.

Бруно гледаше безстрастно как господарят му гърчи рамене над главата му. Калисто се свиваше от болка. Присви замислено очи и в черните им зеници блесна зловещо пламъче.

— Не обичам да зарязвам нещата си по средата. Свикай рицарите ми. Кажи им да се приготвят за път. Още утре ще сме в Колдимецо. Този път няма да оставим камък върху камък. Ще ги изтребим до крак.

— На момчетата ще им хареса. Бездействието ги отегчава.

Щом Бруно се изправи, Калисто рязко заби юмрук в гърдите му и го просна по гръб на пейката. Главата на вестителя изтропа върху каменната стена, от ухото му пръсна кръв. Той задрапа да се надигне, като с една ръка притискаше удареното си ухо, а с другата посегна към ножа си. Но господарят вече беше извадил сабята си и държеше острието до гърлото на Бруно.

— Това ти е, задето остави Бернардоне да избяга първия път. Внимавай да не ме разочароваш пак, че ще пострадаш далеч по-зле.