Джон Сак
Францисканският заговор (37)

XXXIII

Орфео направо не знаеше какво да очаква, когато Амата го повика от сградата за прислугата. От пристигането им насам поведението й спрямо него можеше да се определи само като „ледено“. Щом се отправи към кухнята, той си каза, че всъщност наистина знае съвсем малко за тази жена и нейните настроения. Но Амата, изглежда, се радваше да го види.

— Съжалявам, че ви пренебрегнах, сир Бернардоне — подхвана тя. — Завръщането ми в дома от детството изтри от съзнанието ми дори най-основните норми за любезност. Надявам се, ще ми простите и ще приемете този скромен подарък. — Прислужникът зад нея носеше кошница за пикник и сгъната покривка. — Помислих си, че бихме могли да избягаме за два-три часа от суетнята в замъка.

— Приемам с удоволствие — поклони се Орфео. — И се надявам никога с нищо да не заслужа неодобрението ви. Не бих изтърпял цяла седмица подобна хладина.

Амата избухна в смях.

— Има една поляна, където обичах да си играя като малка — продължи тя. — Скрита е сред дърветата отвъд крепостните стени. — Учуди се на спокойствието в гласа си. Бернардоне си бе избрал ролята на галантния веселяк и по никакъв начин не загатна, че изпитва подозрение. Какъв глупак, да се остави толкова да го заслепи мисълта за собственото му очарование.

Поведе двамата мъже към задната порта. Там успя да улови погледа на Орфео и да насочи вниманието му към кошницата. Търговецът кимна.

— Grazie mille — рече той на прислужника. — Оттук аз поемам кошницата на господарката. — Ухили се широко, с видимо повдигнат дух сега, след като отново усещаше, че се радва на нейното благоразположение.

Докато вървяха през гората, Амата напред, Орфео зад нея, тя не бе особено словоохотлива и откликваше на бърборенето му с кратки усмивки. Беше се стегнала за този ден и нямаше да му позволи да я разсее. Нямаше да допусне веселостта му да разведри и нея.

Полянката, която си спомняше от детството, като че ли се беше смалила, притисната от избуяли през последните осем години храсталаци. Но по слегналата трева и отъпканата пътека, която водеше до нея, можеше да се съди, че хората все още я посещават. Амата се помоли точно днес да няма посетители; огледа внимателно околните гори и се заслуша да долови човешки гласове и шум. Птичи песни, жужене на пчели, шумолене на листа от вятъра — само това нарушаваше тишината.

Въпреки жизнерадостното си настроение, докато ядяха плодовете и сиренето и пиеха първата от двете кани вино, които бе приготвила, Бернардоне като че се поотдръпна. Дали пък тя не се държеше твърде резервирано с него. Трябваше да внимава да не се издаде. Или пък сега, когато останаха насаме, търговецът бе изпитал свян, нетипичен за него в нормална ситуация. На няколко пъти лицето му рязко ставаше сериозно, сякаш преминаващ облак затулваше искрящ поток. Но всеки път, когато той понечваше да подхване по-сериозна тема, се сепваше и продължаваше със закачките. Santa Maria, дали ще се възползва от уединението им, за да й предложи брак? Тя рязко отхвърли тази мисъл от главата си. Трябваше да гледа на него само като на омразен враг на семейството й.

Може пък да чака да изпразни и втората кана, преди да разкрие мислите си пред нея, събрал кураж от виното. Надяваше се дотогава да е заспал. Напълни пак чашата му, докато той й разказваше за пътуванията си из тази част на страната като малък. Тя се усмихна обезоръжаващо и остави каната, като в същото време отпусна ножницата под ръкава си. Де да знаеше какви заклинания изпълняват еврейските пророци преди жертвоприношения за изкупление. Щеше да си ги каже наум. Пий, сине на Луцифер, подкани го тя в мислите си. Приготви се да уравновесиш везната.

Никога не бе убивала човек хладнокръвно. Схватката с монаха от Губио не улесняваше сегашната й задача. Тогава тя нанесе удар инстинктивно, в борба за живота си. Ако не го бе изпреварила, монахът щеше да я обезглави, без да се замисли. А сега щеше да прониже меката плът на спящ човек — както чиракът в кухнята кълца главата на петел. Или както Иудит е обезглавила Олоферна^[1], потънал в сън, след като е правил любов с нея. Амата вече бе решила, че ще се моли искрено над трупа на Орфео, след като свърши работата, понеже той не беше злодей като Симоне дела Рока, а просто злочест поради потеклото си. После възнамеряваше да захвърли тялото му в гората, оставяйки останалото на дивите зверове, и да каже на чичо си, че негодникът е избягал, след като е откраднал… по дяволите, тази подробност й беше изхвръкнала от главата! Трябваше да вземе със себе си някакъв накит или друга ценна вещ — при това след като я размахва насам-натам из двореца така, че всички да я видят, разбира се.

Докато Орфео пиеше, слънцето превали пладне, потайни сенки взеха да пропълзяват откъм западния, край на поляната. Най-сетне търговецът се прозя и се изтегна на одеялото, клепачите му натежаха от виното и топлия планински въздух. Златната верижка на врата му сигурно държи кръст, рече си тя, но дори този свят символ не би могъл да го защити вече. Усети напрежение в мускулите на ръката си. Хайде да се свършва! Още миг и всичко ще е приключило. Най-накрая ще постигне възмездие и ще бъде свободна да продължи напред с живота си. Амата въздъхна шумно, като се опита да отпусне треперещите си крайници, и извади ножа от ножницата.

Внезапна глъчка откъм пътеката я накара да подскочи. Бързо прибра ножа в диплите на дрехата си. На поляната се изсипаха група врещящи деца, водени от Терезина.

— Ето я! Намерих я! — извика Терезина. Стовари се на тревата в краката на Амата, а Орфео се надигна, като търкаше очи и се мъчеше да прогони замаята от главата си. Децата на прислужника последваха примера на Терезина и насядаха наоколо.

— Лельо Амата, разкажи ни приказка — примоли се малката.

— Приказка за принц и принцеса — додаде друго момиченце.

Амата се беше задъхала от уплаха, която й донесоха децата. Притисна ръка до гърдите си, като се опитваше да обуздае бесния ритъм на сърцето си.

— Аз ще ви разкажа приказка — отвърна сънено Орфео. Извади кърпичка от ръкава си и я овърза около кутрето си. — Ето го принца — обясни той. Обърна се към Амата. — Ще ни е нужна и вашата кърпичка, мадона.

Жената си помисли за празната ножница, привързана за ръката й.

— Забравила съм да си взема… — заекна тя.

— Аз имам кърпичка — отвърна важно Терезина. Беше малко зацапана, но Орфео й благодари с рицарски жест. Помоли Амата да вдигне кутрето си и омота кърпичката около него.

— Ти си принцесата.

Изправи пръста й и подхвана:

— Имало едно време млад принц, който пътувал с баща си и братята си в далечна земя. — Ръката му заподскача пред децата с изправени нагоре пръсти. — Един ден спрели пред замък и принцът съзрял красива малка принцеса, застанала на прозореца на кулата, била не по-голяма, отколкото сте вие сега. Принцът й помахал с ей такава кукла, досущ като тази. — Орфео вдигна ръката на Амата, докато се извиси над неговата, и се взря в очите й, като в същото време извърши поклон с овързания в кърпичка пръст.

Амата отбягваше погледа му. Какви ги върши той? И откога знае коя е тя? Това ли се опитваше да й каже?

Орфео продължи с по-плътен глас. Перна с показалеца си пръста на Амата.

— Бащите им се спречкали и принцът и семейството му напуснали замъка, без той да има възможност да се запознае с принцесата.

— О! — възкликнаха едновременно децата.

— Бащата на принца бил много ядосан на бащата на принцесата. Щом се прибралиу дома, наел един зъл рицар, за да нападне замъка. Рицарят убил майката и бащата на принцесата, а самата нея отвел в мрачна крепост. — Орфео обви свободната си ръка около „принцесата“ и „я“ придърпа бавно към себе си. — Злият рицар я държал в робство в продължение на много години, през които тя пораснала и се превърнала в прелестна млада жена.

Междувременно принцът се чувствал толкова оскърбен от баща си и така му се ядосал, че избягал от дома си и отплавал към Обетованата земя. Един ден, много години по-късно, когато вече бил възмъжал, той се запознал с папата. И Il Papa му казал: „Трябва да се прибереш у дома, млади принце, и да изкупиш престъплението на баща си.“

При споменаването на папата, в случая палеца на Орфео, очите на децата се ококориха.

— И така, принцът се прибрал в родината си. Тръгнал по следите на принцесата и стигнал до замъка на злия рицар, но когато пристигнал там, установил, че тя е избягала. — Ръката му се отвори и освободи пръста на Амата. — „Тя е в манастир“, избоботил рицарят и още същата вечер изпратил хората си да убият принца, за да няма никаква възможност той да намери принцесата. Но по волята на съдбата вместо принца убийците посекли неговия приятел.

Гласът на Орфео затрепери, ръката му също. Децата се спогледаха, после обърнаха погледи към разказвача.

Забелязала борбата на чувства, разиграваща се в душата му, Амата пое нишката на историята:

— Принцът отишъл да разкаже на една дама, с която се бил запознал наскоро, за претърпяната загуба на приятеля си. Тя го помолила да я придружи като неин охранител в пътуването й до родния й дом и той се съгласил. И знаете ли какво?

Амата най-неочаквано обиколи с поглед всички деца.

— Когато пристигнали в дома й, се оказало, че това е крепостта, където той бил видял онази малка принцеса.

Орфео бе успял да се окопити и да възстанови гласа си.

— Принцът осъзнал, че дамата е същата принцеса, която търсил през всичките тези години. — Допря пръста си до обвития в кърпичка пръст на Амата.

— И той поискал ли ръката й, та да заживеят в мир и сговор? — попита Терезина.

Орфео се загледа в озарените от очакване личица. Погледна Амата и в очите му заблестя същият въпрос.

Тя поклати глава.

— Това си е твоята приказка — отвърна Амата.

— Не веднага — рече накрая търговецът. — Най-напред искал да се реваншира пред принцесата. Помолил я да го вземе на служба като неин рицар и да го изпрати на мисия. — Орфео замълча за миг, после продължи: — Но тази приказка ще ви разкажа някой друг път.

— Разкажи ни я сега — проплака Терезина.

— Сега трябва да поговоря с леля ти — рече Орфео. — Насаме. — Направи знак на децата да се изправят. — Идете да поскитате из гората — може пък да намерите нещо интересно. Само не се отдалечавайте много.

— Не се тревожи. Няма да се загубим. Играем си тук по цял ден.

Щом децата се скриха от поглед, Амата легна на одеялото, затворила очи, по-объркана от всякога. Завивката й се стори твърда, щом Орфео помръдна до нея. Гръдта му притисна нейната, той се надвеси над нея. Когато устните му докоснаха бузата й, в крайчетата на очите й се събраха сълзи. Тя обаче отказа да ги отвори, за да го погледне. Обви ръка около шията му и го придърпа към себе си, докато лявата й ръка търсеше дръжката на кинжала. Бернардоне, Бернардоне! Това име бумтеше в ушите й като сатанински тътен. Тя стисна дръжката на ножа и вдигна ръка, но затрепери тъй неконтролируемо, че оръжието изпадна от пръстите й. Отскочи от рамото на Орфео и се изтърколи безобидно на одеялото.

Мъжът погледна ножа, после сълзите, рукнали по бузите на Амата. Пое брадичката й в шепата си.

— Аз не съм ви враг, мадона. Баща ми бе ваш враг. Симоне дела Рока бе ваш враг. Синът му Калисто би се радвал да ни види и двамата в гроба. Но аз съм тук, за да ви помогна с каквото мога. — Вгледа се в очите й, изражението му помръкна от тъга. — Обичам те, Аматина.

Дълбочината на погледа му погълна и последните искрици омраза в сърцето на Амата. Тя го прегърна и го притисна силно към себе си.

— Тогава какво искаш от мен? — прошепна.

Устните му се движеха плътно до ухото й, толкова близо, че усещаше дъха му.

— Наистина ли искаш да го изрека, при все че децата играят толкова наблизо? — Той вдигна глава и се отдръпна от нея, ъгълчетата на устните му трептяха дяволито. После лицето му изведнъж стана сериозно.

— Думите ми наистина бяха искрени. Искам да компенсирам, поне отчасти, болката, която ти е причинило семейството ми. И ми се струва, че имам идея как би могло да стане това.

— Слушам те.

— „Принцът“ наистина се запозна с папата и прекара доста седмици в неговата компания. И папата му обеща помощ, стига да е по силите му.

Разговорът поемаше в любопитна посока. Амата наклони глава, питайки се накъде ли ще ги отведе.

— Беше ми споменала за твой приятел отшелник — продължи Орфео, — хвърлен в тъмница от генерал-министъра си. Ако граф Гуидо може да ти отдели шепа хора, които да те придружат обратно до Асизи, аз съм готов да тръгна за Рим и да помоля папата да помилва твоя приятел. За жалост се налага да тръгна веднага. Съвсем скоро Григорий трябва да тръгне за Лион, където има Управителен съвет.

Очите му отново я пронизаха право в душата.

— В замяна на това бих искал да те помоля за една услуга, Аматина. Обещай ми, че няма да приемаш повече ухажори, преди да се върна при теб с помилването.

Мека топлина се разля в гръдта й — отчасти от думите му, но също и от облекчение, че бе навреме спряна да не въздаде отмъщението си. Пое силната му, мазолеста длан в своите, припомняйки си, че наред с другото той е бил и гребец. Любопитен човек — при това в редица отношения.

— Достойно предложение — отвърна тя — и достойна молба.

Притисна ръката му към устните си.

— Не постъпвай като античния певец, чието име носиш. Не се обръщай назад, за да се увериш, че те следвам. Приеми думата ми, че твоята Евридика ще те следва винаги, дори по най-черни пътища, из пренаселени улици, докато се върнеш у дома. А когато се завърнеш с папската милост, ти обещавам да получиш справедлива награда за усилията си.

Надигна се на лакът и като се надвеси над него, притисна устни в неговите.

— Приеми тази клетва за моята вярност и търпение.

 

Щом излязоха от гората и прекосиха откритото пространство пред замъка, Амата си помисли колко ли горд би бил брат Конрад с нейния самоконтрол. Остана насаме с прекрасен романтичен мъж, който напълно откликва на чувствата й и който на практика пръв се е влюбил в нея, а се държа толкова скромно и благоприличие В същото време Конрад би бил не по-малко изненадан от нея, защото Орфео на свой ред се показа истински джентълмен. Явно в дома на дона Джакома Амата е постигнала известна зрялост, без дори да го осъзнава.

Сърцето й туптеше в съзвучие с изпълнената с надежди ранна пролет. Скоро брат Конрад ще е на свобода; скоро Орфео ще се върне с папския документ. Най-сетне Амата ще може да си позволи малко щастие. Сякаш дори напъпилата земя пулсираше под краката й.

Внезапно се закова на място и се заслуша. Веднъж вече бе чувала земята да трепери така — когато монасите воини на Дом Виторио препускаха по хълма към „Сант Убалдо“. Орфео забеляза облака прах в далечината в мига, в който тя се спря. Кошницата за пикник изпадна от ръката му.

— Бързо! В замъка! — извика той и я сграбчи за ръката.

— Децата! — изкрещя тя. — Още са в гората.

— Ще се върна за тях. Ти влез през задната врата!

Той я бутна напред и тя полетя така, че сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Откъм бойниците се чуха крясъци, портата се отвори. Тя се обърна точно навреме, за да види как Орфео се скрива между дърветата, а един от конниците се откъсва от групата и хуква подире му.

— Орфео! Зад теб! — Но викът й се разсея във въздуха, безпомощен пред тътена на галопиращите коне и бойните викове на ездачите им.