Джон Сак
Францисканският заговор (7)

III

Орфео Бернардоне попи лице с широкия ръкав на арабската си роба. Прокара нокти през сплъстената на тила коса и намести червеното си левантинско кепе, виснало като кесия над едното му ухо. Слънцето безмилостно прежуряше пристанището на Акра в това необичайно утро — необичайно, понеже откъм морето не полъхваше никакъв ветрец, а Светите земи приличаха повече на опожарена пустош, отколкото на обетована територия. Морякът присви очи срещу блесналите бели мавърски къщи и далечните минарета на джамии и палати. На върха на високи тънки палми стърчаха редки, вкопчени в стъблата листа, сякаш им се свидеше да покрият със сянката си хората долу.

— Ти си чуден човек, Марко — обърна се той към другаря си. — Кепето ти е съвсем сухо, все едно току-що си го сложил. — Посегна към русите къдрици, които се подаваха изпод шапката на младия господар Поло. — И само един кичур коса не си е на мястото.

Младежът бутна ръката му.

— Търговец, тръгнал да гради кариера, е длъжен да изглежда напълно изряден и хладнокръвен — рече той. — Ако колега те види да се обливаш в пот, веднага ще му стане ясно, че те е надиграл.

Навлязоха между сенчестите сергии и тръгнаха по криволичещите улички на пазара. Орфео вдъхна дълбоко смесения аромат на карамфил и индийско орехче, канела и джинджифил, донесени от Индиите, и мускус от Тибет. В Рим крале и кардинали бяха готови да заплатят малко състояние за тези подправки, а тук той имаше възможност да се наслаждава на същите плътски удоволствия, само докато си прави сутрешната разходка. Чудно място е този Ориент! Из пазара се гонеха опърпани хлапета, свенливи, забулени жени крепяха стомни на главите си и му напомняха за домакините, които носеха вода във високопланинските села на родната му Умбрия. В сравнение с Акра обаче Умбрия изглеждаше бездушна като обет за девство. Из пристанищните улички кръстоносци се разминаваха със сарацини, черни маври и евреи се пазаряха с арменци и несториани — всички те свързани като спици в главината на парите. Също като моряците, акостирали на острова на лотофагите, разбърканите раси скоро сякаш забравяха свещените си битки и джихади, дори отечествата си, и закопняваха да заживеят за вечни времена на този благодатен бряг.

Търпимостта на този град удивяваше Орфео дори повече, отколкото жителите му. В Умбрия човек можеше да бъде качен на кладата само защото дрипавите му дрехи не са се понравили на някой заможен епископ или защото някой, в рамките на теологически спор, си е позволил да сравни рая с пита кашкавал. Докато Акра приемаше всякакви религии и култури. Минаретата, от които муезините призоваваха правоверните мюсюлмани на молитва, си деляха небето с бастионите на европейската аристокрация: крепостите на графинята на Блоа, на крал Хенри II, на хоспиталиерите, тамплиерите и тевтонските рицари, и — долу, където градските стени опират в пристанището — замъците на епископа на Акра и на папския нунций — Тебалдо Висконти от Пиаченца. В лабиринта от площади и улички Орфео срещаше гърци, нормани, арагонци, кюрди, турци и, разбира се, търговци от Пиза и Генуа. Именно и главно заради последните — техни сънародници — двамата младежи бяха пристегнали върху робите си мечове.

Тази сутрин се бяха насочили отвъд пазара, към един от тесните улеи, които лъкатушеха зад търговската част на града. В дъното на тази уличка в една къща, огласяна от възбуждащи, преплитащи се гласове под акомпанимент на цитри, ги очакваха две смугли близначки куртизанки.

„За последно, преди да отплаваме към Лайайса“, бяха им обещали италианците предния ден. Мисълта за предстоящото пътуване ги възбуждаше не по-малко от желанието да потънат за последен път в сладостните прегръдки на двете пламенни сестри.

— Марко, защо не ми казваш отговора на баща си? — попита Орфео, докато си проправяха път през сергиите. — Искам да знам дали и аз ще имам шанса да поема по пътя на търговеца.

Марко го изгледа уклончиво.

— Баща ми е стъпил здраво на земята, amico. Той е човек на разума. — Лицето му помръкна и той се опита да пресъздаде точните думи на Поло-старши: — „Орфео е гребец. Ако не броим набезите на генуезки търговски кораби, нима има някакъв боен опит? За какво ни е такъв войник? Че той кон не може да язди, камо ли камила. Ще станем за смях пред татарите, като видят какво наричаме конник.“

Мракът преля от лицето на Марко към душата на Орфео. Значи страховете му ще се оправдаят. Откакто бе нает в екипажа на лъскавата венецианска галера на Поло, той се размечта как прави следващата крачка и става търговец на бижута, как обикаля с кервана им Малка и Велика Армения, Турция и Катай в двора на самия Кубла хан. Исусе Христе, та това би било приключението на живота му! Беше едва две-три години по-голям от Марко. Защо да не се върне в родината си богат като него, защо да не натрупа достатъчно средства, че да може да изживее същите удоволствия, за които бе роден приятелят му? Но докато слушаше преразказа за мрачната оценка на Николо Поло, Орфео повече от всякога се почувства обречен да изживее живота си като моряк. Никога нямаше да събере достатъчно пари, че да подхване търговия, а и бездруго отдавна бе прекъснал всякакви връзки с баща си и братята си, също търговци. Увеси нос, заби поглед в сандалите си, зарити в уличния прахоляк.

— А, да, и още нещо — додаде Марко. — Накрая рече: „Но в крайна сметка той ти е приятел, сине. И щом като толкова го обичаш, все ще се намери местенце и за него.“

— Какво? Сериозно?

Марко грейна в усмивка.

— Слава на всички свети мъченици! Заминавам за Катай! — изкрещя Орфео. Сграбчи младежа и го целуна по бузата, после го вдигна във въздуха и го прегърна толкова силно, че онзи извика от болка.

— Работата ти е да ме охраняваш, а не да ми трошиш ребрата — едва успя да пророни Марко.

Орфео се засмя, после лицето му внезапно стана сериозно.

— И май ще ми се наложи да я свърша.

Зад Марко приближаваха трима мъже. Приличаха на генуезци.

Прецени ги на око. Не бяха особено едри, навярно не биха стрували и по сто драхми парчето на пазара за роби. Затова пък Орфео беше здрав и як, обичаше да се хвали, че може сам да повали цял бик.

Годините, прекарани в гребане, бяха променили дундестото му момчешко телосложение. Все пак обаче тези бяха трима и по всяка вероятност щяха да разчитат повече на мечовете си, отколкото на физическа сила.

Но дали превъзбуден от добрите новини, или просто въодушевен от новата си роля на телохранител на господаря си, Орфео бе нетърпелив да влезе в разпра. Щом тримата доближиха, Орфео повиши глас:

— Не мислиш ли, Марко, че в Генуа е пълно с кастрирани еретици и женоря без капка свян?

Докато говореше, блесналите му очи не се отделяха от непознатите. Те отвърнаха на погледа му.

— Съмнявам се — избоботи единият, — затова пък венецианците определено са гъзолизци и лъжци.

Марко се завъртя, за да застане редом до Орфео, и двамата обърнати с лице към генуезците. Петимата мъже посегнаха към мечовете си едновременно.

— Сир Поло. Сир Поло — чу се тъничък, останал без дъх гласец някъде зад тях. — Елате бързо! Баща ви каза да се върнете незабавно в лагера.

— О, сир Поло — изимитира интонацията му един от генуезците. — Тичкайте при тати, преди да сте получил някоя драскотина.

— Моля ви. Всички. Свалете оръжието — изпищя евнухът. — Важно е.

— Какво има? — тросна се Марко, без да сваля очи от тримата си противници и техните мечове. — Какво толкова се е случило?

— Имаме си папа, сир Поло. След трийсет и един месеца най-сетне си имаме папа.

В голямата зала на своя замък Тебалдо Висконти от Пиаченца очакваше да приеме антуража на Поло, като попиваше влажните си слепоочия с ароматизирана везана кърпичка. През сводестите прозорци по протежение на цялата западна стена нахлуваше ослепителна слънчева светлина.

Нима минаха цели две години, откак Николо и брат му Мафео пристигнаха в Акра като пратеници на Великия хан? Колкото повече остаряваше, толкова по-бързо минаваха месеците. Спомни си първото си впечатление от двамата венециански търговци: добре подготвени, деликатни мъже. Те известяваха Тебалдо, в качеството му на папски нунций, за нуждите на императора.

„Кубла хан, върховен глава на всички татари, би желал римският папа да му прати сто мъдреци, запознати изтънко както с християнската религия, така и със седемте изкуства, и готови да докажат в честен и справедлив спор, че боговете на татарите и идолите, почитани в техните домове, са най-обикновени зли духове и че вярата, изповядвана от християните, се основава на най-неоспоримата възможна истина. Великият хан също така би желал да получи шишенце свето миро от кандилото, що гори в гробницата на Бог Исус Христос, към когото той твърди, че изпитва дълбока почит и счита за истинския Бог.“

Но това бе в лето Господне 1269 — година след като си бе отишъл папа Климент IV.

„Мястото му още е незаето, бе казал тогава Тебалдо на братята Поло, върнете се във Венеция, приберете се у дома да се видите със семействата си и чакайте до избирането на нов папа.“

Така и сториха, а Николо установи, че съпругата, която бе изоставил бременна преди петнайсет години, му е родила син. Беше го кръстила Марко — на светеца покровител на града. Самата тя, както научи Николо, починала при раждането. В крайна сметка обаче две години след първата им у реша с Тебалдо братята Поло се завърнаха в Акра, този път заедно с Марко. Не можели да чакат повече, така обясниха. Кубла хан щял да приеме дългото им отсъствие за обида, а това щяло да има огромни последствия за целия християнски свят.

И сега, точно когато се готвеха да продължат пътешествието си, конклавът на кардиналите беше отхвърлил настоятелните искания за издигане на папа французин от анжуйската клика и бе обявил своя избор: папския престол щеше да заеме досегашният папски нунций в Акра.

Тебалдо чу по каменния коридор пред залата да отекват стъпки и гласове и се надигна от трона си, издялан от ливански кедър. Начело на семейния антураж вървеше Мафео Поло. Той преви коляно и целуна пръстена на Тебалдо.

— Ваше светейшество, каква приятна изненада! Какво име ще приемете за в бъдеще?

— Изборът ми падна върху Григорий — десетият папа с това име.

И той седна, а посетителите му останаха прави пред трона. Те винаги се бяха отнасяли с уважение към личността на нунция, но сега той долови в израженията им нов нюанс, който го смути. Дори в най-смелите си мечти не си бе представял, че един ден може да стане папа. И сега, когато бе провъзгласен за глава на християнската църква в цял свят, предпочиташе да приеме едно от по-скромните звания на папския сан: Servus servorum Dei, слуга на Божиите слуги.

— Новината дойде точно навреме — рече той. — Още ден-два и щяхте да сте отплавали към Малка Армения.

Направи знак на писаря, който стоеше край полуотворената странична врата. Той на свой ред извърна глава и в залата влязоха двама доминикански монаси с внушителни осанки.

— Синьори, представям ви брат Гулелмо от Триполи и брат Николо от Виченца. По Божията воля те се случиха тук, в Акра, когато от Рим пристигна новината за моето избиране. И макар да не са стоте мъдреци, нужни на Великия хан, несъмнено са високообразовани и начетени мъже. — Така си беше — за толкова кратко време не би могъл да направи нищо повече. Дано само нищожната бройка на мисионерите да не се окаже решаващ фактор при християнизирането на езичниците татари. Като гледаше двамата деликатни монаси, Тебалдо се запита дали изобщо ще преживеят изнурителното пътуване до Катай.

Писарят се приближи до трона и подаде на папата тънък пергамент, щампован с личния му печат.

— Освен поздравите ми към Кубла хан, това папско писмо упълномощава двамата духовници да ръкополагат свещеници и епископи и да дават опрощение така, все едно съм го сторил лично аз. Нека Бог бди над вашето здраве и сигурност. Знам, че по пътя си ще срещнете ледове, пясъци, наводнения, войни, варварски набези и множество незнайни опасности.

Последните му думи бяха насочени конкретно към доминиканците и той не пропусна да забележи как двамата си размениха притеснени погледи. Опасяваше се, че изборът му не е особено сполучлив, но пък, от друга страна, те наистина бяха единствените двама школувани учени в Акра в този момент. Дали да не пусне с братята Поло и писаря си?

След като приключи с формалностите относно мисията на търговците, Тебалдо си позволи да се отпусне обратно върху резбованата облегалка на трона си. Пое си дълбоко дъх, докато потупваше с пръсти слепоочията си.

— Да ви кажа право, приятели мои, напускам Акра без съжаление. Вашите събратя търговци и дори смелите ни кръстоносци превърнаха живота ми тук в низ от разочарования.

При тези думи присъстващите запристъпваха нервно, като не знаеха дали е редно да изглеждат виновни, или да покажат разкаяние и изобщо как се очаква да реагират. Тебалдо, забелязал смущението им, се усмихна уморено.

— Убеден съм, че разбирате. Изпратихме най-смелите воини от християнския свят тук, за да ни върнат Обетованата земя. При все това султан Байбарс и мамелюците му продължават със своите хищни набези. Същата тази година те превзеха темплиерския замък в Сафед и обезглавиха рицарите му. Сравниха Антиохия със земята и изтребиха всичките й осемдесет хиляди жители, с изключение на малцината, които воините на Байбарс бяха твърде уморени да убиват и които сега са поробени. В близките десет години очаквам да го видя и пред стените на Акра. И знаете ли? Той ще превземе града, понеже ние, християните, разделяни от дребни свади, не се обединяваме, за да се изправим насреща му като един. Вашите братя венецианци продават на Байбарс оръжия. Генуезците подхранват неговата търговия с роби. Тамплиерите и хоспиталиерите враждуват помежду си и осуетяват усилията ни да преговаряме със сарацините, като отказват да разменят мюсюлманските им затворници. „Те са големи майстори и се нуждаем от уменията им“, така ми казват. Всеки мисли само за собствената си печалба вместо за Божията воля или поне за общото ни благо. — Отпусна глава назад върху облегалката и въздъхна шумно. — Простете, синьори. Вие сте най-обикновени търговци на бижута и винаги сте служили достойно на каузата ни. Не от вас се оплаквам сега. Времето, което прекарах тук, си взе своето. Просто съм изморен и нямам търпение да стъпя отново на родна земя.

Пак отлепи гръб от облегалката и огледа присъстващите.

— А, значи това е твоят Марко. Но младежът до него не ми е познат. Да не е друг твой син, синьор Поло?

— Не, Ваше светейшество. Позволете ми да ви представя Орфео ди Анджело Бернардоне, приятел на сина ми. Това е човекът, който се грижи за безопасността ни по време на тази експедиция.

— Значи пак земляк венецианец.

— Всъщност той е от Асизи, Ваше светейшество. — После, сякаш за да излезе от неловка ситуация, търговецът додаде: — Той е племенник на преблагословения свети Франциск от същия град.

— Нима?

Тебалдо изгледа критично младия здравеняк. Имаше се за добър познавач на човешката душа. Младежът имаше достолепна осанка и Тебалдо оцени енергичността и любопитството в кафявите му очи. Те говореха за жизненост и чевръст ум. Жалко, че няма теологическо образование, рече си, но внезапно му хрумна нещо.

— Синьор Бернардоне — подхвана той, — когато братята Поло заминат, бих искал да ме придружите до Венеция. С вашето присъствие на борда, убеден съм, ще си осигурим закрилата на светия ви чичо. Не се и съмнявам, че той стои по-близо до Божия престол от всеки друг светец, с изключение на светата Божия майка.

Братята Поло веднага кимнаха в знак на съгласие, но Тебалдо забеляза сянка на разочарование и смут да затъмнява лицето на младежа от Асизи. Не изглеждаше особено горд, задето е удостоен с персонална задача от самия папа. Марко го сгълчи и тихо прошепна нещо в ухото му. Младежът кимна и сковано пристъпи напред. Падна на коляно пред трона и сведе глава, докато челото му докосне белия копринен чехъл на Тебалдо, после целуна края на дрехата му.

— Аз съм ваш слуга и слуга Божи, Ваше светейшество. Всичко, което съм, и всичко, което имам, е на ваше разположение.