Джон Сак
Францисканският заговор (14)

Х

Орфео се измъкна от койката си малко преди зазоряване. Небето беше матово като калаен поднос; още не се беше развиделило дотолкова, че да се различат очертанията на кораба. Спалните помещения в задната част на съда, които той споделяше с новоизбрания папа и останалата част от антуража на Тебалдо, бяха силно парфюмирани, за да се убие вонята, разнасяща се откъм палубата на гребците. За разлика от венецианците, които наемаха свободни мъже за екипаж на галерите си, англичаните следваха генуезката традиция и задвижваха бойните си кораби с турски роби. Привързани към веслата денем и към койките за спане нощем, те се въргаляха в собствените си изпражнения и се радваха на всяка вълна, плиснала над парапетите. Фактът, че моряците на крал Едуард търпят подобна воня, само потвърждаваше ниското мнение на Орфео за северните народи. Кимна вяло на кормчията, който стоеше на вахта под тента на кърмата, после си запроправя път на пръсти между робите. Прекоси по дължина бойния кораб и се изкачи по платформата на най-високата част на бака, където вятърът го блъсна право в лицето. Свежият морски бриз прочисти дробовете му, успокои го и му вдъхна нови сили.

Най-накрая седна, опрял гръб в парапета и свил рамене към гърдите си. През последните два часа Орфео се бе въртял и мятал в кревата, свил юмруци под прогизналите от пот чаршафи. Трудно си поемаше дъх. Когато успя да се унесе в дрямка, сънува, че е нападнат от орда безлики, закачулени фигури, които се появиха от гъста мъгла, за да изчезнат обратно в нея след броени мигове, осуетявайки опитите му да се защити. И сега, вече напълно буден, предчувствието за надвиснала опасност продължаваше да го гложди. Нищо, че морето беше гладко като огледало, а на небето не се виждаше нито едно облаче. Духаше точно толкова вятър, колкото да държи издуто квадратното платно. Конвоят им бе непокътнат — три бойни кораба и галера с провизии. Какво по-спокойно утро за един мореплавател.

По отсрещния парапет пропълзя светъл лъч. Орфео погледна над кърмата, където изгряващото слънце обагряше източния хоризонт. Първите лъчи трептяха по вълните зад кораба. Той протегна ръка към снопчето светлина и розовият цвят на кожата му се смени с коралов, после с оранжев — сякаш бе потопил пръстите си в боята за вълна на баща си.

Орфео простря крака и ги опъна до масивното желязно туловище на абордажната кука. Пак затвори очи и се опита да върне съня си. Дали наистина е в опасност? Или Бог иска да го предупреди за другиго — може би за онзи подпухнал убиец, когото някога наричаше свой отец. Нима баща му най-сетне е получил вечно проклятие? Опита се да възкреси в съзнанието си чертите на стареца, но не успя да извика никакъв образ. Лицата на братята му едно след друго изтласкваха това на баща му. Но не, тези лица също не бяха обектите на съня му. Съсредоточи въображението си върху Марко, понесе се през Армения към непознати земи, но пак не почувства нищо. Последва образ на момиче, по-скоро дете, при това непознато. Този спомен учести пулса му. Пак тя!

Беше зърнал това момиче един-единствен път, изправена на една от кулите около портите на фамилния й замък, гледаше го с тъмни бадемови очи, косата й — преметната през рамо на дълга черна плитка, пристегната с кожен ремък. Докато бащите им се караха за налога, поискан от кастелана, Орфео отвърза от ръката си жълта копринена кърпа и оформи от нея кукла. Пъхна пръста си вътре и го сви в изящен поклон. Когато понечи да последва примера на куклата и лично да се поклони, девойката се скри от погледа му.

Може би именно тук бе източникът на кошмара му. Колкото повече се приближаваше до родната си земя, толкова по-настойчиво го преследваше причината за напускането му. Често си бе представял замъка след нападението: разрушените стени, опожарените дървени сгради, обитателите — посечени или молещи за милост в предсмъртна агония, в това число и очарователното девойче. Главорезът, нает от баща му — Симоне дела Рока, — беше педантичен и безскрупулен.

Нима наново ще изживея всичко това, рече си той. Затова ли, Господи, ме лиши от надежди, от копнежи? Потръпна и пак се сви на топка, соленият вятър изведнъж захладня.

Но нали задачата му бе да ескортира папата до остров Негропонт^[1], а от там — до Венеция, напомни си той. Светият отец искаше от него само това. После Орфео ще се хване на работа на някоя галера, пътуваща за Леванта.

Гонгът, с който будеха робите, го сепна. Чу се дрънчене и стържене на вериги, съпроводено от дружни възгласи на недоволство. Сам гребец, Орфео разбираше прекрасно неохотата на робите рано сутрин. Беше му отегчително да е просто пасажер и завиждаше на робите, че си имат занимание. Само дето условията, в които бяха поставени тези нещастници, му се струваха наистина мизерни.

Клетите! Те ненавиждаха веслото. За тях то бе символ на падението им. Докато той виждаше в същото това оръдие освобождение от миналото си. Орфео беше в състояние да наблюдава гребците часове наред, да следва ритъма на синхронизираните им движения — здрав тласък напред, докъдето успеят да се протегнат, после бавно издърпване назад и връщане на пейките като един. Обожаваше този танц в ритъма на гонга на кормчията.

Преди началото на новата година отново ще е в открито море, успокои сам себе си той. Отново ще плава, ще работи, ще почива, ще се наслаждава на съня след крайно изтощение и най-сетне ще сложи край на тези откъслечни кошмари.

 

По-възрастните мъже спяха, без да вдигат шум. Майката и бащата на Енрико винаги го будеха с хъркането си. Леглото, което той споделяше с братята си, се намираше на една ръка разстояние от постелята на родителите му, в същата стая, където семейството готвеше и се хранеше. Някои нощи хъркането беше толкова нетърпимо, че той се измъкваше през ниската портичка, която отделяше тяхната стая от обора, и отиваше да се сгуши в сеното при животните.

Напрегна взор да пробие тъмата отвъд входа на пещерата. Фабиано бе някъде там, самичък. Храбростта на послушника го удиви. Братята му често се бяха опитвали да го предизвикат да остане да спи навън в гората, за да докаже смелостта си; той обаче предпочиташе да се примири с насмешливите им подмятания.

Енрико изгаряше от желание да остане буден, за да чуе историята на другото момче, но се съмняваше, че ще може още дълго да се бори със съня. Клепачите му натежаха и тъкмо се отпусна, когато дочу тихичък гласец.

— Брат Конрад? Сир Якопоне?

После послушникът коленичи край младежа и долепи пръсти до устните му. Енрико се извъртя и се подпря на лакът. Фабиано му направи знак да го последва.

— Чакай ме тук — рече му, щом излязоха от пещерата. — Отивам да хвърля още една цепеница в огъня и веднага се връщам.

Почти пълният диск на месечината, допълван от светлината на огъня в пещерата, озаряваше близките дървета в призрачен здрач. Шумоляха листа, ала съвсем тихичко, галени от лек бриз. Енрико се заслуша в стъпките на дивите животни, огледа храстите за движение или блясък на очи. Отдъхна си, когато видя Фабиано да се връща. Момчето го хвана за ръкава и го издърпа встрани от пещерата.

— Дали да не останем по-близо до огъня? — Установи, че също шепне.

— Намерих една полянка оттатък пътя. Не те е страх от тъмното, нали?

Енрико предпочете да не отговаря.

— Но нали обеща да стоиш на пост — рече вместо това.

— Няма да се отдалечаваме. Историята е съвсем кратичка.

Щом напуснаха светлата окръжност и се озоваха в тъмния шубрак, Енрико усети как губи почва под краката си. Под стъпките му изпука клон. Фабиано се закова на място и се обърна към пещерата.

— Внимавай. Не искаме да се събудят.

Щом излязоха на полянката, послушникът се обърна и застана с лице към него. Изглеждаше доста по-нисък, отколкото на лунна светлина. Стояха толкова близо един до друг, че послушникът изви глава назад, за да погледне другия в очите.

— Това е историята на млад отшелник на име Рустико и красива девойка, наречена Алибех.

— Не е за отшелник Конрад, така ли?

— Не, определено не е за Конрад! — изкикоти се Фабиано. — Едва петнайсетинагодишна, Алибех избягала от дома си, защото не желаела баща й да я омъжи. Единственото й желание било да води свят живот в молитва в пустинята. Скитала се от пещера на пещера, разпитвала отшелниците, които срещала там, и ги молела да й разкрият Божия път. Старите мъдреци, наясно, че дори те не са защитени от изкушения, я дарявали с корени и билки, с диви ябълки и фурми и я изпращали да дири помощ при следващия отшелник. И така тя се озовала в пещерата на Рустико.

Млад и горделив, Рустико решил да подложи на изпитание волята си и я приел в отшелническата си килия. Скоро обаче установил, че не е способен да устои нито на красотата, нито на невинността й, понеже станало ясно, че момичето няма никакъв опит с мъжете. Няколко дни по-късно най-сетне се поддал на огъня, изгарящ слабините му. Помолил момичето да коленичи пред него, за да й покаже как да закопае дявола в ада.

Фабиано подръпна предницата на Енриковата туника.

— На колене — рече послушникът. — Ти ще играеш ролята на Рустико.

Енрико се подчини, а другото момче коленичи пред него. Под коленете им изхрущяха сухи листа, но този път Фабиано не каза нищо за шума.

— „Първо, казал Рустико на момичето, трябва да си свалим дрехите и бельото.“

— Налага ли се да го правим? — проплака Енрико. — Далеч от огъня е студено.

— Виж, ако ще хленчиш за щяло и нещяло, ще съсипеш цялата история — скастри го Фабиано.

— Извинявай. Досега не съм правил подобни неща.

— Разбирам — усмихна се послушникът.

Енрико свали туниката си през главата. Чу шумоленето на дрехите на Фабиано, който стори същото. Нощният въздух го накара да потръпне и той се поколеба за миг, преди да захвърли одеждата си настрани. Впери умолителен поглед в послушника.

Това, което видя, го накара да вдиша с пълни гърди вледеняващия нощен въздух. Беше виждал по-малката си сестра гола, но нейните гърди бяха едва напъпили, нямаха нищо общо със зрелите плодове, които изпъкнаха насреща му сега, големи почти колкото тези на майка му, когато кърмеше поредното бебе. Очите му обходиха тъничката й снага, плъзнаха се надолу по извивката на хълбоците, по бедрата, до туфата гъсти черни косми, подканващи да бъдат проучени, към пъпа, дълбок като бездна на оскъдната светлина. Протегна ръка към меката плът на корема й, но не посмя да провери дали е истинска, като я докосне. Отвори уста да проговори, но момичето пак сложи пръст на устните му. После пое нишката на историята си, сякаш не се беше случило нищо необичайно.

— „Рустико, извикала Алибех, какво е това нещо, което ти притежаваш, а аз не, и което се надига като купол пред тебе!“

„Уви, дъще, отвърнал той, това е дяволът, за когото ти говорех. Бог ме наказа с този звяр, който ми причиняваше страдания във всичките ми дни, така че неведнъж съм си мислел, че болката, причинена ми от него, ще ме довърши. Но ето че сега, в отговор на молитвите ми, Той ми изпраща теб. Понеже те е дарил с нещо, което аз не притежавам — с ад, в който да бъде погребан този дявол, за да се облекчи болката ми.“

Момичето започна да гали Енрико.

— Сигурно ти е студено — рече тя. — И аз зъзна, но студът ми въздейства по различен начин. — Тя плъзна ръката му по гръдта си и нагласи пръста му на твърдия изпъкнал възел на зърното си. — Ако не ми помагаш, не мога да продължа с разказа си. Нали чу какво каза Алибех. Трябва да се надигнеш като купол. — Гласът й му вдъхна кураж. — Нервно ли ти е? Отпусни се. Нали помниш какво казаха мъжете? Трябва да натрупаш житейски опит. Това включва и нощи с дами с бледа кожа.

Той стисна зърното й между палеца и показалеца си любопитно, предпазливо, сякаш внимаваше да не я нарани. Задиша учестено, накъсано, кръвта в слепоочията му запулсира. Примигна с очи, за да проясни главата си.

— Така е по-добре — рече тя и продължи да го гали. — Не се притеснявай, всичко е наред. Още не си дал обет. О, да, така наистина е по-добре. Заслужаваш да те нарека „Големия Рико“. А ти можеш да ми викаш Амата, понеже така се казвам.

Той се засмя тихичко и продължи да масажира гърдите й с две ръце.

— Големия Рико. Като сир Якопоне.

Тя вдигна ръка върху неговите и го възпря.

— Якопоне ли? Какво се сети за него точно сега?

— Якопоне му е прякор, а не истинско име. — Той отвори очи. — Каза ми, че означавало „Големия Якопо“. Съгражданите му го наричали така заради високия му ръст.

Тя престана да го гали. Пръстите й се стегнаха и го сграбчиха.

— Ох! Какво толкова казах?

Тя се дръпна от него.

— Какви съграждани? В Губио ли? — попита.

— Не. Не в Губио. Каза ми, че е от Тоди, най-далечния ъгъл на Умбрия.

Момичето се отпусна на пети и свали ръцете си от него. Притисна длани в корема си и простена.

— Защо, Господи? — изхлипа тя. — Защо ми отнемаш всички, които са ми скъпи?

Вдигна юмрук пред устните си и загриза яростно кокалчетата си. Отвори широко уста, все едно се канеше да изкрещи, но покрусата извираше от толкова дълбоко в душата й, че не се чу никакъв звук.

— Какво има? — попита Енрико.

Но тя напълно бе забравила за него. Извъртя се на една страна и се изтърколи върху горската шума, като продължи да притиска корема си и да стене. Започна да маха с юмруци срещу невидим враг.

— О, скъпа ми братовчедке, каква ужасна смърт.

Не е на себе си, рече си той. Взе да се притеснява да не би шумът да събуди останалите. Облече се. Не искаше да го заварят така с нея. Хрумна му да изтича обратно в пещерата, но точно в този момент тя се просна по гръб.

О! Che bella! Che grazia di Dio! Кожата й искреше на лунната светлина, съвършена и безупречна, плувналите й в сълзи очи блестяха като скъпоценни камъни. Заприлича му на приказно създание, горска нимфа, полегнала на черната земя. Погали я по корема.

— Недей — отблъсна ръката му тя. — Не мога точно сега.

— Но какво стана?

Не му отговори веднага. Енрико взе да се притеснява, че отсъствието им ще бъде забелязано. Накрая, когато вече почти се канеше да върви, тя проговори.

— Синьор Якопо дей Бенедети от Тоди, известният нотариус. — Произнесе името бавно, с почит. — Поне така го наричаха, преди да си изгуби ума. Най-високият мъж в Тоди. По времето, когато бях отвлечена от дома си, той беше сгоден за братовчедка ми Вана. Никога досега не го бях виждала, Енрико. Жената, смазана под онзи балкон, бе собствената ми мила братовчедка. Беше ми като по-голяма сестра — най-обичаната сестра за едно момиче, човекът, който ме разбираше най-добре.

Тя седна изправена и погледна равнодушно дрехите си. Енрико проследи мълчаливо как тя се облича, заинтригуван не толкова от самите одежди, колкото от онова, което скъта отдолу — нещо бяло и релефно, което привърза към корема си, и тъмен калъф, прикрепен над китката. Тя вдигна глава и улови погледа му.

— Този свитък е хроника на историята на братята — обясни тя. Гласът й прозвуча тежко и авторитетно. — Утре ще го занеса в „Сан Дамиано“. Там имаме няколко сестри, които умеят да пишат. За изненада на брат Конрад, ще им го дам да го препишат, така че ти си мълчи.

Тя протегна ръка, за да може той да я огледа по-обстойно.

— А този нож е за да ме предпазва от опасности. — В гласа й пак се усети гордост. — Последният, който ме докосна пряко волята ми, вече не може да преброи до десет на пръстите си.

Вече беше напълно облечена. Прехвърли колана през кръста си и стисна момчето за ръката.

— Съжалявам, Енрико. Бях планирала по-друг завършек. Може би друг път ще имам възможност да ти доразкажа историята. Но поне ще запазиш спомена за сестра Амата и видяното тази вечер. — Успя да го дари с тъжна усмивка.

— Амата — повтори той. — Обичаната. Приляга ти. За себе си съм сигурен, че те обичам.

— Изобщо не си го и помисляй. Лош късмет е да ме обича човек. Сериозно ти говоря. — Вгледа се мрачно в лицето му и от усмивката й не остана и следа. — Време е да се връщаме — рече накрая.

Двамата се отправиха по посока на пътя и забелязаха трептенето на огъня откъм пещерата. Най-неочаквано Амата се закова на място и му направи знак да пази тишина. Той последва примера й и се прикри зад едно дърво.

Тя изруга тихичко и прошепна:

— Засада!

 

Амата преброи пет тъмни сенки. Веднага си помисли за ловната дружинка на Дом Виторио и плячката, която преследваха — главорезите, наети от жителите на Перуджа да тормозят пътниците. Да не би да са ги проследили от Губио? Спомни си обзелото я на пътеката странно предчувствие. Помоли Бога да не се окаже същата шайка или някои като тях, но дълбоко в себе си беше наясно, че се опитва да се самозаблуждава. Кой ако не главорези и крадци биха кръстосвали пътищата посред нощ в търсене на лагерни огньове. Огънят, който предпазваше спящите от диви животни, примамваше разбойници като тях.

Мъжете се спряха недалеч от дървото, където се спотайваха Амата и Енрико, и започнаха да чертаят планове за действие с дрезгав шепот. Разгърнаха се, заставайки на десетина крачки един от друг, с явното намерение да нападнат пещерата от различни страни. Амата забеляза, че носят тояги и копия, но вероятно криеха и други, по-малки оръжия.

— Ще убият Конрад и Якопоне — рече тя, долепила устни до ухото му. — Трябва да ги предупредя. Ти чакай тук.

Тя запълзя към пътя и усети как по врата й пробягват иглички. Ококорила широко очи, си пое няколко дълбоки глътки въздух, забавяйки неизбежния момент, когато щеше да й се наложи да опита да се стрелне помежду им и да ги изпревари. Помисли си за Конрад и как той бе рискувал живота си, за да й помогне да премине онази скала, и този спомен я подтикна напред.

— Събудете се, братя! — изкрещя тя. — Бандити! Ставайте!

Спусна се с все сила през гората оттатък пътя, но един от мъжете я докопа за ръкава. Завъртя я и вдигна тоягата си над главата й. Тя инстинктивно се сви към гърдите му и оръжието прелетя покрай нея, без да я засегне. Онзи изсумтя, после изрева от болка и изпусна сопата на земята. Успя да сграбчи Амата за китката с две ръце и се опита да я изтласка назад, но тя завъртя ножа си в корема му, мъчейки се да достигне сърцето. Усети как юмрукът й се облива в топла кръв. Накрая мъжът отпусна хватката си, а Енрико скочи на гърба му.

— Бягай, Амата! — изкрещя той, докато двама от разбойниците го извличаха назад. Нападателят й се отпусна и тя издърпа ножа си. На лицето му се изписа неописуема тъга, той се свлече на колене и след миг падна по корем. Амата се пресегна да вземе тоягата му. Откъм сенките Енрико извика за помощ.

Тя за малко да не забележи мъжа, който летеше насреща й с копие в ръка. Успя да отскочи назад в последната секунда. Робата й се разпра със звук, след миг се чу и прашенето от раздирането на свитъка на Лео, който я спаси на косъм от изкормване. Шубракът зад нея се раздвижи и нападателят замахна втори път. В този момент върху него се стовари разбеснелият се Конрад и го повали. Монахът се изправи на крака и застана пред Амата.

— За бога, вървете си — изкрещя той към мъжете.

— Тези хора нямат страх от Бога — извика Амата. — Вземи тази сопа и се бий или душата ти отива на небето. — И тя пъхна тоягата в ръката му.

Онзи с копието се поколеба.

— Насам, братя — извика.

Двамината, които бяха извлекли Енрико настрани, се върнаха при главатаря си. Лош знак, рече си Амата. Явно вече не се интересуваха от момчето. След като и последният от нападателите се върна в глутницата си, четиримата се нахвърлиха върху Конрад и жената. Отшелникът остана неподвижен. Оръжието, което Амата бе напъхала в ръката му, висеше безпомощно покрай тялото му. Главатарят бе застинал в очакване, преценявайки ситуацията.

— Това е човекът, когото търсим. Да си свършим работата и да се махаме — рече той. Амата отстъпи назад към дърветата. Сграбчи Конрад за расото и се опита да го издърпа след себе си.

Той обаче не я последва, не помръдна от мястото си.

— Защо съм ви? Познавате ли ме? Аз не съм от Умбрия.

Гръмовният писък на тръбата на Якопоне, понесъл се откъм пещерата, наруши напрегнатата обстановка. Видяла объркаността, изписана на лицата им, Амата за пореден път се опита да издърпа Конрад надалеч. Междувременно Якопоне вдигаше невъобразима врява сред дърветата, крещеше и боботеше, скъсявайки бързо разстоянието помежду им.

— Опа-а! Бог да ни е на помощ! — извика главатарят.

— Дракон — изкрещя друг.

Амата се обърна и видя по хълма да приближават чифт огромни огнени очи.

Разбойниците се заковаха по местата си, докато привидението приближаваше устремно към тях, и в този миг на забавяне Якопоне скочи помежду им. Пъхна главнята в лицето на главатаря, а с втората факла, която носеше, подпали дрехите му. Онзи изквича и хукна — заслепен и подпален — към гората. Другите трима се спуснаха към пътя за „Валфабрика“, следвани по петите от дракона. Преди да се откаже от преследването, Якопоне успя да подпали още една дреха.

След като разбойниците се скриха от погледа им, Конрад коленичи край мъжа, нападнал Амата. Обърна трупа и постави ръка на плувналата в кръв гръд.

— Твърде късно е за последно причастие — рече той. — Душата му вече е във вечния си дом.

— Надявам се в пъкъла — отбеляза Амата.

— Ти ли го уби?

Тя долови нотките на страхопочитание в гласа му.

— Не беше кой знае какъв боец — отвърна. Остави Конрад коленичил край разбойника и хукна към пътя в посока Асизи. После се върна обратно на мястото на схватката.

— Енрико — извика тя. — Енрико!

На светлината на факлите, носени от Якопоне, тя различи неподвижна купчина, свита край храстите. Не можа да събере сили да я докосне, но ясно личеше, че е човек. Стомахът й се сви на топка и тя захлипа.

Свлече се на колене край фигурата.

— Не, Рико, не! — изпищя тя. — Не и ти!