Джон Сак
Францисканският заговор (41)

XXXVII

— Забележително, Аматина. Кой те научи на това?

Граф Гуидо гледаше как племенницата му приготвя лист пергамент за преписване: остърга фината повърхност с пемзата, мина върху нея с кредата за повече мекота, а накрая я заглади. Простря пергамента на високото наклонено писалище, проби миниатюрни дупчици в полетата с метално острие, и накрая използва линийка, за да дръпне тънички хоризонтални черти между дупчиците в полетата. На поставка край писалището й лежеше една-единствена страница, отрязана внимателно от свитъка на брат Лео и покрита с шаблон с отвор, очертаващ реда, който ще се преписва.

— Сир Якопо ми показа как се подготвя лист. Хубава „ангажираща“ работа, която създава заетост на главата и на ръцете ми. Дона Джакома ми нае учители, които ме научиха да чета и пиша.

Песента на Терезина огласи празната стая в съседство до южната лоджия, където бяха подредени писалищата. Оттатък двора чукането на дърводелците огласяше цялата отсрещна галерия. Мъжете изграждаха преградата срещу вятъра, зад която Амата възнамеряваше да измести дейността по преписването през по-хладните месеци.

Взе тънък остър нож и се зае усърдно да дяла предната част на паче перо. Граф Гуидо обяви, че си заминава за Колдимецо в края на седмицата и оттогава Амата нямаше мира. Как да каже на чичо си, че иска да остави Терезина при себе си? Това дете направо й легна на сърцето. Но освен това я движеше и друг мотив. В памет на дона Джакома тя искаше да продължи благотворителната линия на благодетелката си, като се отнесе по същия начин и към представителка на следващото поколение жени в семейството. Но дали дядото на Терезина можеше да се раздели с нея? След смъртта на дъщеря си Вана той бе излял в момичето цялата си любов; тя се бе превърнала в неговата вселена. И макар Терезина да можеше да живее при биологичния си баща в Асизи, Амата трябваше да признае, че Якопоне все още не е готов да бъде баща — нищо че сега, когато животът му бе възвърнал смисъла и целта си, здравето му се подобряваше с всеки изминал ден.

Гуидо смръщи поглед пред страницата на поставката.

— На мен ми се струва невъзможно — рече той. — Никога не бих могъл да седя достатъчно дълго на едно място, че да се науча да чета. Винаги съм си наемал нотариус, който да ми води сметките.

— Надявам се, някой честен човек. — Амата се усмихна, но слухът й бе насочен към стъпките на Терезина в стаята отзад. Боже, колко копнееше да има деца. Откак бе на гости на обреклия се на безбрачие Фабиано, желанието й нарасна още повече. Сега двете с Терезина носеха цялата отговорност за продължаването на рода.

Предната нощ Амата сънува брат си — беше се сбръчкал и разкривил, но лицето му сияеше от щастие. Евнухът в името на Небесното царство! После сънят се промени и тя се озова насаме с Орфео на полянката край Колдимецо. Съхрани тази си фантазия колкото можа, изпаднала в захлас, докато силните му ръце обхождаха бавно влажното й тяло (макар ръцете вероятно да бяха нейните собствени), остана да лежи със затворени очи, току-виж измами съня; стори й се, че остана така, спяща, доста след като първите слънчеви лъчи проникнаха под затворените й клепачи.

Би се отдала и будна на този приятен блян, ако Терезина не бе подала глава на балкона.

— Току-що зърнах татко през отвора за стрелба. Тича по уличката. — Детето се изкикоти. — Татко прилича на щъркел дългокрак, като тича.

Шляпането на босите крака на Якопоне отекна през къщата и нагоре по стълбите към лоджията. Той спря пред тях и се облегна на парапета, опитвайки се да си поеме дъх.

— Делегацията на монасите… — успя да пророни на пресекулки — се върна от Лион.

Амата скочи от стола. Това означаваше, че Орфео също е близо. А може дори да е пътувал с тях. Понечи да каже нещо, но Якопоне вдигна ръка.

— Не е само това. Бонавентура е мъртъв и провинциалните министри се събират, за да изберат нов генерал-министър. Това предвещава само добро за брат Конрад.

Плесна Гуидо по рамото.

— Ела, suocero. Да вървим в базиликата и да видим какво ще научим.

Мъжете тръгнаха, хванати под ръка, Терезина изтопурка подире им по стълбите. Амата бързо прибра ръкописа от поставката и го заключи при другата част от свитъка. Макар да обясняваше на всички посещаващи монаси, че пази горния етаж за домашните си, онзи случай с брат Федерико я научи да бъде по-внимателна. Развърза оцапаната си с мастило престилка и зяпна срещу огромните черни петна по пръстите и ръцете си. Трябваше да се измие.

Затича надолу по стълбите към първия етаж, но не беше достатъчно бърза. Откъм входа се чу писъкът на Терезина. Амата се обърна и видя детето да виси като огромно живо махало от врата на Орфео, а той правеше всичко възможно да я държи с една ръка около кръста. В другата си ръка стискаше запечатан пергамент.

Щом видя Амата, на лицето му, неизбръснато и скрито под слой прах, грейна усмивка. Той се наведе, докато крачетата на Терезина докоснаха пода, и я пусна.

— Куриерът рицар се завърна — рече той. — Нося със себе си Граала на свободата за приятеля ви Конрад.

Падна на коляно, а тя тръгна към него, влязла мигом в царствената си роля. Той се пресегна да поеме ръката й, но тя пъхна двата си юмрука зад гърба.

— Обидих ли с нещо моята дама?

Терезина избухна в смях.

— Ръцете й са целите в мастило. Започна да пише книга.

— Как не се сетих. — Усмивката на Орфео стана още по-широка и докато се изправяше на крака, той поклати глава. — Правилно ли я описах, падре? — рече през рамо.

Амата не бе забелязала монаха, който чакаше току пред входната врата, но разпозна сърдечния му смях още преди да го е видяла да влиза.

— Добре дошъл, брат Салимбене — приветства го тя. — Виждам, че с Божията милост сте жив и здрав, както винаги.

— Познаваме ли се, мадона? — попита той.

— Аха. Ако този път решите да посетите племенницата си в манастира на бедните клариси, ще установите, че компаньонката й е избягала.

— Нима това си ти? Онова малкото, живото? — Огледа я развеселен и с любопитство. — Ето това е история, която непременно бих чул.

— Ще я чуеш веднага щом вие двамата се настаните, а аз успея да се измия. — Обърна се към Орфео. — Когато тръгнеш към „Сакро Конвенто“, за да освободиш Конрад, искам да дойда с теб до вратата. Интересно ми е да му видя физиономията, докато поема първата си глътка свобода.

— Няма да стане толкова бързо, Аматина. Ще трябва да почакаме монасите да си изберат нов генерал-министьр, комуто да представя писмото за помилване, написано от Григорий. Но новоизбраният би трябвало да е приятел. И Григорий, и Каетанио Орсини, кардинал-протекторът на ордена, демонстрираха подкрепата си за Джироламо от Асколи — монахът, за когото ти споменах в писмото си.

Орфео заби поглед надолу и заровичка земята с върха на обувката си.

— Освен това едва ли ще е особено благоразумно да видиш брат Конрад веднага. Нямаш представа как ли се е променил за две години. Ако се стреснеш при вида му…

Внезапно вдигна поглед към лицето й и се почувства напълно безпомощен, не можа да си довърши изречението. Стори й се, че разпозна в очите му същото желание, каквото бе видяла и тогава, докато си го представяше на полянката, макар че в съня й лицето му бе чисто и избръснато. Де да можеха Терезина и монахът да изчезнат, макар и само за миг, за да му се хвърли на врата като малкото момиченце и да го притисне към себе си. Копнежът й увисна неловко в настъпилата тишина, но Орфео най-сетне сложи край на напрежението с поредната усмивка на прашното си лице.

Посегна към кесията си.

— Донесох ти подарък от Прованс — огледалце с бронзова рамка. — Изтри го в ръкава си и й го подаде. — Толкова ли нямаш пачи пера, Аматина, та си принудена да пишещ с връхчето на хубавото си носле?

 

Салимбене вдигна чаша над празната си чиния, благославяйки току-що заминалото си ястие. Потупа се по корема и продължи с разказа си.

— Та този проповядващ брат Пиеро достигна такъв връх на лудостта заради отдаваните му почести и предоставената му възможност да проповядва, че наистина си повярва, че е способен да твори чудеса. И при едно от посещенията си при братята минорити, след като си обръснал брадата при нашия бръснар, му се сторило крайно обидно, че братята не събрали косите му, за да ги съхраняват като реликви.

Но брат Диотисалве, минорит от Флоренция и голям майтапчия, отвърна на глупака според собствената му глупост. И един ден, като отишъл в манастира на проповедниците, им рекъл, че за нищо на света няма да остане при тях, освен ако най-напред не му дадат парче от дрехата на брат Пиеро, че да си го запази като реликва. И тогава му дали голямо парче от дрехата на Пиеро, на което, облекчавайки се след вечеря, той намерил най-безчестна употреба и накрая хвърлил в клоаката. После извикал високо: „Уви! Помогнете, братя, защото търся реликвата на вашия светец, а я изпуснах в мръсотията.“ И щом те се отзовали на вика му в тоалетната и установили, че са обект на подигравка, се изчервили от срам.

Монахът пресуши чашата си и я подаде на прислужника да му я напълни пак, докато отриваше устни с опакото на ръката си. Докато момчето му наливаше, Салимбене продължи разказа си:

— Веднъж същият този брат Диотисалве се разхождал зимно време из улиците на Флоренция, подхлъзнал се на леда и паднал възнак, направо се проснал в цял ръст. При което флорентинците, които са си сеирджии, започнали да се смеят и един го попитал, както монахът си лежал на земята: „Да не криеш нещо под себе си?“ На което брат Диотисалве отвърнал: „Ами да — жена ти.“ Флорентинците не се обидили от отговора му, ами се разсмели още по-гръмко и похвалили монаха: „Бог да го поживи, защото той наистина е един от нас.“

Амата се засмя, макар и не толкова сърдечно, колкото чичо й Гуидо и прислужниците от долната маса. Сети се за „Сан Дамиано“ и посещенията на Салимбене при племенницата му. Странно, но сега анекдотите му я разсмиваха по-малко, отколкото докато пребиваваше в манастира. Беше сигурна, че той пак ще разказва историите си до късно през нощта, докато другите или се разотидат по креватите, или припаднат на масата.

Макар да не бе забравила колко лошо мнение имаше Конрад за брат Салимбене, Амата реши да рискува и по-рано през деня, в присъствието на Орфео, показа на хроникьора няколко страници от ръкописа на Лео. Разказа му за намеренията си да направи толкова преписи и колкото двамата с Якопоне успеят. Жената наблюдаваше внимателно лицето му, докато четеше, видя нарастващото му въодушевление. Когато го попита дали би се съгласил да се присъедини към усилията й, той веднага изяви желание.

— Дори да препиша само част от текста, преди да ме завладее страстта към пътешествията, ще го направя — защото трябва да видя тази хроника до края.

— Умеете ли да пазите тайна, брате? — попита го тя. — Орденът може да не одобри Леовата история, ако узнае за нейното съществуване.

Въпросът й се дължеше на внезапно обзелото я опасение, че е допуснала грешка, като е споменала за ръкописа пред Салимбене; че може би се доверява прекалено на добрите си спомени от посещенията му в манастира на кларисите.

— Заради любовта, която питая към теб и към твоя годеник, кълна се да пазя тайната!

При думата „годеник“ Амата се изчерви. Все още не бе дала официалното си съгласие на Орфео, нито възнамеряваше да го стори, преди да имат възможност да поговорят насаме. Но забеляза, че Орфео отвърна на коментара на монаха със самодоволна усмивка.

— Ще пазиш тайната дори когато си на чашка ли, брат Салимбене?

Знаеше, че въпросът ще прозвучи грубо, но той щеше да разбере искрената й загриженост.

— Мадона! Засягате ме. — Салимбене се нацупи и докара на добродушното си кръгло лице възможно най-засегнато изражение.

Сега, след вечеря, Амата се молеше да не е сбъркала, като гледаше мъжа на отсрещната страна на масата и все по-червения му пухкав нос и като слушаше все по-гръмовния му глас. Орфео или Якопоне ще трябва да останат с него, докато напусне дома.

Обърна се и видя грейналия насреща й Орфео, въпреки че всички останали бяха погълнати от поредната реплика на Салимбене. Тази вечер той също бе по-тих от обикновено. Брат му Пикардо го бе подирил сутринта, за да му съобщи, че баща им е починал, докато Орфео е бил в Лион. Въпреки злонамереното отношение на стария към него Орфео прие тежко донесената от Пикардо новина.

Странно, но Амата не изпита никаква радост, когато Орфео й предаде съобщението, макар че Анджело Бернардоне доскоро бе обектът на последната й неутешима ярост. Осъзна, че посещението й при Фабиано бе сложило край на желанието й за мъст. След като брат й, осакатеният до живот, можеше да прости на враговете им и дори да ги благослови, задето са му отворили очите към по-висша, духовна радост, нима тя не можеше да се остави да я движат по-възвишени инстинкти? Бе натрупала известни познания благодарение на множеството учители, грижили се за нея през последните няколко години. А ако не бе предателството на стария Бернардоне, Орфео не би се възбунтувал и не би тръгнал на това пътешествие, което в крайна сметка го отведе до нея.

Амата се изправи и му подаде ръка, като в същото време даде знак на другите да останат по местата си и да продължават да се забавляват. Отведе го при столовете край празната камина, където бе провела толкова много приятни разговори с дона Джакома. Дали пък един ден това нямаше да се превърне в любимото им кътче от къщата в студените зимни нощи… освен диплите на покритото им с балдахин легло.

Естествено, щяха да се оженят. Тя го обичаше и вече му го бе обещала, когато той тръгна да се бори за свободата на Конрад. А освен че освободи приятеля й, помогна й да се отърве от Гаетани и защити децата при нападението на Калисто. Боже, какво повече би могла да иска от него? Не бяха ли съмненията й просто проява на опърничавост?

При все това онзи вътрешен глас продължаваше да се надига, да подлага на съмнение мотивировката й. Той изискваше от нея, заради собственото й спокойствие, да го подложи на още някакво изпитание, макар че точно тази вечер общото им бъдеще вероятно бе най-далече от мислите му. И така, щом той придърпа стола си към нейния, тя попита:

— Представял ли си си някога какво ще е, като се оженим? Какъв живот виждаш за нас?

Той се замисли за миг, изумен, отпуснал ръка на подлакътника на стола си, подпрял брадичка в шепата си.

— При най-добро стечение на обстоятелствата ли?

Тя кимна.

— На юг от нас има един свят, Аматина, какъвто никой от двама ни не може дори да си представи. — Той се наведе напред. — Невероятно гостоприемни земи на вечно лято. Пълната противоположност на студа и враждебността, която сме виждали почти през целия си живот в Умбрия. Там се усеща нещо от нашата родина, но примесено с цветовете, музиката и мъдростта на Изтока. Веднъж император Фридрих каза: „Ако Йехова беше чувал за Сицилия, едва ли би мечтал толкова за Светите земи.“

— Брат Салимбене нарича Фридрих антихрист.

— Глупости. Фридрих беше гений, нищо че се отнасяше с пренебрежение към не един папа. Когато си взе обратно Ерусалим от сарацините, не удари нито една камбана, а патриархът на града отказа да отслужи литургия в негова чест. И защо? Защото спечели града благодарение на приятелството си със султан Ал-Камел, а не със сила. Ожени се за дъщерята на султана и за още петдесет други сарацински жени. Споделяше мюсюлманската любов към мъдростта и дори се възхищаваше от Корана, тяхната свещена книга. Фридрих насели Сицилия с философи и астролози от цял Левант, нае преводачи, които да преведат всичките им слова на латински. Любимото му съкровище беше един астролаб, дар от султана.

За пръв път тази вечер Орфео показа известно въодушевление.

— В Палермо, където императорът построи величествената си крепост, се издигат джамии и четвъртити бели къщи, досущ като на Изток. Говори се, че по пладне половината му двор става, за да изрече молитвите към Мохамед. Домакинството му въртят турци и негри, никога не тръгва на път, без да вземе своите камили, леопарди, маймуни, лъвове и екзотични птици… и дори жираф.

— Виждал ли си тези същества?

— Да, Аматина, и си мечтая ти също да ги видиш. Докато бях в Лион и се възхищавах на прелестните цветни стъкла на катедралата, си мислех за теб и за това колко бих искал да споделя всички чудеса на света с теб.

— А като какъв се виждаш да работиш?

Орфео се усмихна широко.

— Представям си, че най-сетне съм станал голям търговец. Пътувам из цял Левант и дори отвъд Катай. Тази част от мечтата ми си е останала непокътната още от времето, прекарано с Марко.

— Ами аз? Какво правя аз, докато ти пътуваш, разменяш, продаваш и купуваш из големите тържища по света? Партньори ли сме и в това твое начинание?

— Радваш се на слънцето в Палермо, скъпа моя — засмя се той. — Моряците не биха допуснали жена да се качи на борда. Носи нещастие. Ти си моята търпелива и предана съпруга. — Пак се засмя и додаде, размахвайки пръст: — И вярна. Някой трябва да отглежда децата ни. Мечтата ми включва цял куп деца.

— Значи трябва от време на време да доплаваш до дома, за да забременявам?

Остротата на въпроса й го стресна.

— Това е само мечта, Аматина. Мислех, че и ти искаш много бебета.

— Да, така е. Но мечтата ти ми се вижда скъпичка. За да търгуваш на високо ниво, ще са ти нужни доста пари.

— Но с общи усилия…

Тя допря пръст на устните му.

— Не забравяй. Сега попечител на моето богатство е чичо Гуидо. Мислех си да го накарам да задели голяма част от парите, преди да се омъжа, за Терезина. И, разбира се, дьлжа много на монасите от „Сан Пиетро“, задето са спасили живота на брат ми. Искат да разширят къщата си за гости. — Вгледа се в очите му, сигурна, че отговорът на следващия й въпрос се крие в тях — видя го, още преди устните му да го изрекат. — Още ли ще искаш да се ожениш за мен, ако доходите ми не надхвърлят нуждите на това домакинство?

Дори отражението на светлината на свещта в зениците на Орфео не успя да запали наново искрата, угасена от въпроса й.

— Мисля, че си играете с мен, мадона.

Изправи се на крака в момента, в който Терезина дойде да си получи целувките за лека нощ.

Детето го обожава, рече си Амата. Как само засилва, щом той я прегърне. И аз го обичам, по дяволите, и аз искам да ме прегърне, но…

Изведнъж се почувства изтощена и обезсърчена от разочарованието, което току-що видя изписано на лицето на Орфео. Явно „мечтата“ му потвърждаваше най-ужасните й страхове — нищо, че беше само плод на фантазията.

Целуна Терезина по челото и вдигна поглед към чичо си, който тъкмо идваше да отведе внучката си.

— Ще помогна на дядо Гуидо да те сложи в леглото — рече й тя. — Трябва да говоря с него.

— За какво? — попита Терезина.

— За теб, щурчето ми.

Орфео се отпусна обратно на стола си, мрачен и притихнал, докато тя отведе момичето от стаята. Амата му направи знак да я чака да се върне, но той се обърна на другата страна. В дъното на залата оцелелите слушатели на Салимбене се заливаха от смях.

 

Кръглата юлска месечина осветяваше стаята, в която Амата обикновено спеше сама. Винаги се бе наслаждавала на лукса да си има собствена стая в тази къща — стаята, която някога са използвали синовете на дона Джакома, макар самата господарка на дома да бе предпочитала да спи заедно с останалите жени от домакинството в голямата спалня. През последните седмици Амата направи изключение. Крехкото телце на Терезина се беше свило на топка на един сламеник в ъгъла, бледите й ръчички се мержелееха като призраци сред влажните сенки.

Амата се излегна по гръб и протегна ръце над главата си. Взираше се в балдахина с широко отворени очи, по слепоочието й се изтърколи самотна сълза. Това би трябвало да бъде най-щастливата нощ в живота й. Любовта я обграждаше отвсякъде, но при все това за няколко кратки часа сладкото вино на приятелството се бе вкиснало като жлъч.

Нима беше егоистка или прекалено голяма оптимистка, та да очаква тези мъже да разберат мечтите й? Надяваше се Гуидо да се съгласи безусловно с плановете й относно Терезина. След като детето приключи с молитвите си и затвори очи, Амата отведе чичо си надолу по коридора, където известно време той стоя, вслушан в тишината. Но щом му предложи да остави малката при нея, над очите му се спусна сянка. Признаваше, че след като Амата и Орфео се оженят, за Терезина ще е по-добре да бъде отгледана от млада двойка, но не виждаше причина да оставя внучката си само за да се научи тя да чете и пише. Накрая все пак обеща да преспи с тази идея.

— Не съм убедена, че ще се омъжа за Орфео — рече внезапно Амата, като че подтиквана от зъл демон. — Имам нужда от истинско семейство. Опасявам се, че той вечно ще отсъства.

— Глупости — скастри я Гуидо. — Нормално е един мъж да го няма. Аз не бях виждал жена си цели три години, докато се биех в кръстоносния поход на императора. Когато ги призове велика идея или важна работа, мъжете с достойнство трябва да откликнат. Светът се разраства, Амата, и приключенски настроените духове като Орфео непрекъснато ще търсят начини да обхождат границите му. Трябва да си предоволна, че те ухажва мъж с такава енергия.

— Но когато ме погледне, се боя, че вижда не мен, а зестрата ми.

— Напълно в реда на нещата. — Гуидо я разтърси за раменете, сякаш се надяваше да й вкара малко здрав разум в главата. — Какво ти става, дете? — Вгледа се в очите й, лицето му почти докосваше нейното. Докато говореше, от устата му я лъхна възкиселата миризма на вино. — Обещавам ти, Амата. Няма да оставя Терезина на грижите ти преди деня на твоята сватба. Не бих я оставил в дом, където цари хаос и объркване. Двамата с нея се прибираме в Колдимецо, както възнамерявах. — Чичо й се върна в залата, мърморейки си ядно под носа. Тя изчака червенината по бузите и ушите й да избледнее, едва ли не боейки се да го последва, но усещаше, че трябва да се извини на Орфео. Надяваше се той да е склонен да продължат разговора и най-сетне тя да успее да изложи по-ясно опасенията си.

Когато се върна в залата, я завари почти празна — само в единия й край се приготвяха за сън монасите и мъжете от прислугата. Орфео я чакаше, потънал в размисъл в стола си, но не й даде никаква възможност да говори. Вместо това скочи и изстреля на един дъх:

— Мисля още сутринта да си пренеса нещата при сир Доменико и да остана там. — Загриза долната си устна. — Оставям писмото за помилването на приятеля ти тук. Брат Салимбене ще се погрижи новоизбраният генерал-министър да го получи.

Рязкото му отношение я прониза до болка, толкова, че забрави, че се е върнала, за да се извини.

— Ще ми се обадиш ли? — попита го. — Искам да си останем приятели независимо от всичко.

Той отвърна уклончиво. Измърмори нещо, че сир Доменико можело да го изпрати на поредната мисия, след което се присъедини към другите мъже.

Амата отиде да си легне със свито сърце. Колебанието й по отношение на брака ядоса Гуидо и нарани гордостта на Орфео и сега тази гордост се издигаше помежду им като непристъпна планина. Дано поне да е само за тази вечер. Докато се завиваше с мекия чаршаф, Амата дръзна да си пожелае Орфео да поиска да я види отново. Но дали би я разбрал напълно?

— Толкова съм уплашена — прошепна накрая във възглавницата си — съвсем същите думи, които през цялото време бе искала да каже на Орфео.