Джон Сак
Францисканският заговор (30)

XXVI

Първия ден Конрад прекара в карцера, в очакване Бонавентура да реши съдбата му. Двама монаси го претърсиха и му конфискуваха бревиария и писмото на Лео, кремъка и ножа за хранене. Беше оставил бележките си в дома на дона Джакома. Писмото от учителя знаеше наизуст от доста време, така че по-скоро изпита облекчение, че му конфискуваха нещата. Сега вече не притежаваше нищо освен дрехите, които скромността изискваше от него да носи. Монасите му оставиха и двата ката дрехи — старата отъняла туника, която бе облякъл по свое настояване, когато напусна дома на дона Джакрма, и новото расо, което тя от своя страна държеше той да облече над другото. Доводът й беше, че облеклото му на монах конвентуал ще вдъхне повече доверие на пазача и той ще го пусне да излезе от града. Монасите обаче му взеха вълненото наметало и отпориха качулките и на двете му раса — знак за безчестното положение, в което се намира.

Влажната подземна килия миришеше на прясно разкопана земя. Прие радушно допълнителното расо, тъй като нямаше възможност да се движи, за да се топли. Глезенът му бе пристегнат от желязна пранга, закачена за стената, а кожен каиш на врата възпрепятстваше движенията на горната част на тялото му. След няколко часа, прекарани в стаята без прозорци, загуби всякаква представа за времето. Когато монасите се върнаха, не знаеше дали е ден или нощ. Единият освободи глезена му, а другият го изведе от килията за веригата, окачена за каишката на врата му. Спомни си един Панаир на жътвата, на който видя мечка, водена за врата към арена, където трябваше да се изправи в двубой с глутница лаещи хрътки, докато накрая беше нахапана до смърт и кръвта й изтече. Може би точно този спомен бе причина за лошото му предчувствие.

Вкараха го в силно осветена стая и Конрад трябваше да стисне очи за момент, докато привикне. Когато погледна предпазливо и постепенно, видя в единия ъгъл на помещението да бумти огън, а край него беше събрана страховита колекция щипци, клещи и ръжени, както и всякакви железни сечива със странен вид. Над огъня се надвеси трети монах. Похитителите му го бяха вкарали в зала за мъчения!

Обзе го внезапно предчувствие, че Бонавентура е решил да го дамгоса по челото, преди да го пусне — като предупреждение към други непокорни братя. При влизането на Конрад монахът мъчител извади един ръжен от пламъците и духна към нажежения му връх. От метала се откъснаха миниатюрни искрици и връхчето запулсира в яркооранжево. „И ето, следва лапата на грифона“, рече си Конрад.

Двамата монаси го поведоха към една стена, където закопчаха глезените и китките му. Една от прангите прищипа кожата на крака му и той извика неволно. Без да поглежда към него, онзи, който стоеше край огъня, рече:

— Както казало хвърчилото на кокошката, когато я вдигнало във въздуха: „Кудкудякай си колкото щеш, ама лошото тепърва предстои.“

Конрад разпозна гласа, но последния път, когато го бе чувал, в тона на говорещия се таеше недвусмислена болка. Мъжът се завъртя бавно и на фона на трептящия огън Конрад различи сламенорусата тонзура и белега, покриващ половината му лице. Устата се разкриви в уродлива усмивка и Дзеферино впи здравото си око в него.

— Гледката не е приятна, а, брате? Сега ясно ли ти е защо поисках да ме направят тъмничар? Над земята това лице ми докарва само подигравки и отвращение. — Направи знак на другите двама да напуснат стаята. — С мъчения се занимавам отскоро. Не искам да се разстроят, ако оплескам работата — обясни той на Конрад.

— Какво ще правиш?

Дзеферино пак застана с гръб към него и заговори на пламъците.

— Смятам да спазя древния закон: око за око. — Завъртя глава и хвърли на Конрад неприкрито зъл поглед.

— Но защо?

— Защото си пъхаш носа където не ти е работа. Нима мислиш, че предупреждението на генерал-министъра ще ти се размине, че няма да бъдеш наказан? Quando si e in ballo, bisogna balare. Щом си дошъл да танцуваш — танцувай.

— Дзеферино, за Бога! — примоли му се Конрад. — Нали те изповядах, когато се боеше, че наближава краят ти. Изпратих хора да те приберат от параклиса. — След като монахът не отвърна, Конрад продължи: — Христос премахна закона на Стария завет. И го замени с новия закон на любов и опрощение. Прости на врага си „до седемдесет пъти по седем“.^[1]

Дзеферино се изправи и духна за последно в ръжена.

— Но е казал още и: „Ако те съблазнява окото ти, извади го и го хвърли от себе си.“^[2]. А моето око, моето увредено зрение, ме съблазнява неимоверно, брат Конрад. Ти си отговорен за онова, което съм аз днес, за мястото, където се намирам.

Докато монахът прекосяваше стаята, Конрад прехвърляше в главата си един епизод от живота на свети Франциск — момента, когато лечители се опитват да изцерят слепотата му, като обгарят вените от челюстта до веждата му. Въпреки уплахата си Франциск призовава своя брат Огън: „Бъди снизходителен с мен в този час. Бъди внимателен. Овладей горещината си, за да мога да я понеса, докато ме гориш.“ Конрад повтори молбата, като се обърна към неодушевения ръжен.

Мирисът на нагорещено желязо в близост до лицето му прониза ноздрите му и той инстинктивно затвори очи. Щом огнената лапа се вкопчи в плътта му, през клепачите му изригна пурпурна болка. Той закрещя въпреки стоическия образ на свети Франциск, който пазеше в главата си.

— Благодари се, че загубих зрението си само наполовина, братко! — надвика писъците му Дзеферино; миг по-късно Конрад се строполи в несвяст.

 

Орфео никога не бе предполагал, че стените на Асизи ще му се сторят толкова гостоприемни. Последната седмица от пътуването им беше ужасяваща, снегът ставаше все по-дълбок, вълците, които ги следваха, придобиваха все повече дързост. Римляните изгубиха два коня за една нощ, след като обезумелите от страх животни се изскубнаха от въжетата, с които бяха вързани, и избягаха от лагера, като по този начин повлякоха след себе си цялата глутница. Вълците не се появиха цели два дни.

Многото часове, прекарани на седлото, бяха изтощили моряка. Ако не друго, пътуването поне го накара да осъзнае, че предпочита далеч повече дървената койка в галерата пред коженото седло. Койката поне си стоеше на едно място. Възрастният папа беше още по-зле, каретата му подскачаше непрестанно по павирания път, като се накланяше остро ту на едната, ту на другата страна. Тебалдо приветстваше искрено възможността да прекарат някоя и друга нощ в по-главните селища и градове, през които минаваха, защото тогава слизаше от каретата и се поразтъпкваше, докато посрещаше радостните възгласи и добронамерените приветствия на местните, а вечер си лягаше в истинско легло.

Папският антураж бе стигнал до югоизточната порта на Асизи. Хората се бяха подредили покрай стената, надничаха навън и ръкомахаха от отворите на назъбените бастиони; стотици други се тълпяха извън града. Както и при всички други спирки, околните планини кънтяха от викове Viva Papa!

На хълма вляво Орфео мярна манастира на монахините на чичо му Франциск. По пътеката от „Сан Дамиано“ се изкачваше самотна женска фигура в сиво расо, загърната с къса пелерина отгоре. Тя бързаше презглава нагоре по стръмното към пътя, нетърпелива да се включи в представлението.

Щом папската карета спря пред портата, Орфео скочи от коня си. Тълпата се разцепи на две, за да пропусне знатен гражданин и монах. Папата излезе напред да ги посрещне.

Орфео предположи, че единият е кметът на града, когото той не познаваше, а другият — брат Бонавентура — генерал-министърът, когото Тебалдо ценеше толкова високо. Липсваше само епископът на Асизи.

Младежът поведе коня си напред, докато мирски и религиозни водачи падаха на колене пред папата и целуваха пръстена му. Щом се изправиха, Тебалдо заговори с Бонавентура за църковната реформа и Общото събрание, което възнамеряваше да свика още щом се установи на новия пост. Генерал-министърът отвърна на свой ред, че незаетият епископски дворец е приготвен за посещението на Тебалдо и че той би искал да обсъди с папата свободния епископски сан. Имал предвид отличен кандидат — от неговите монаси. Двамата се отделиха малко встрани, Тебалдо направи знак на Орфео да се приближи.

— Нека те благословим, сине, преди да си тръгнеш. Знай, че сме ти вечно благодарни за помощта и ако някога се нуждаеш от папска услуга, само кажи.

Орфео коленичи в кишата пред папата. Тебалдо вдигна две ръце на главата си и се помоли тихо. После стисна Орфео за раменете и му помогна да се изправи.

— Не забравяй какво ти казах. Враждата между баща и син обърква нормалния ход на нещата. А сега си върви в мир. Да се множат дните ти, да бъдат изпълнени с изобилие и радост и нека нашият Господ те приласкае в пазвата си в края на дните ти. Ние никога няма да те забравим.

Тълпата бе притихнала по време на папската благословия. Когато се огледа, Орфео забеляза в очите на зяпачите уважение, граничещо с благоговение. Несъмнено хората не разпознаваха в него един от тях, а бяха убедени, че е специален любимец на Светия отец.

В челните редици на тълпата стоеше жената в черното наметало. Беше млада, красива и му се стори смътно позната, макар че повечето жени в този край имаха същите тъмни, бадемови очи. Тя също го гледаше с любопитство. Опита се да си представи как ли е изглеждала шест години по-рано, но се отказа, дал си сметка, че тогава е била още дете — като самия него.

И други градски първенци пристъпиха напред, за да получат папска благословия. Орфео дръпна юздата на коня си и си проправи път през тълпата към градските порти. Забеляза, че жената го следва отблизо — може би й се щеше да чуе какво ще каже той на портиера. Явно бе заинтригувана. Трябваше да използва възможността да й се представи.

Портиерът го поздрави.

— Имате ли намерение да поостанете в града, синьор?

— Всъщност тук съм си у дома. Но все още нямам представа колко ще се задържа. — Засмя се на озадаченото изражение на часовия. — Не ме ли позна, Адамо? Аз съм Орфео ди Анджело Бернардоне.

— Боже, колко си пораснал — възкликна онзи. — Преди да заминеш, беше още юноша. Я се виж. Вече си зрял мъж.

Орфео се усмихна и погледна небрежно към жената. Свирепото изражение, с което тя го дари на разминаване, го обърка.

 

Докато се изкачваше през града, Амата се опита да възстанови образа на сина на Бернардоне в главата си — смътно познатият й мъж пред градската порта, който се нарече Орфео.

Въображението й кипеше. Как ли ще страда остарелият вече Анджело, ако бъде убит синът му — вероятно повече, отколкото ако бъде нападнат самият той. Маестро Роберто й бе казал къде живее фамилията. Тя все ще намери повод да ги посети, може би през някой пазарен ден, докато всички членове на клана Бернардоне са навън, за да продават стоката си. От гледна точкана нейната сигурност би било разумно да унищожи цялото семейство — ствол, клони и корени. Но дори да успее да си отмъсти само на този Орфео и някой изтръгне ножа от ръката й, пак ще умре доволна.

Еуфорията, обзела Амата през последните два дни, откак изпрати Симоне дела Рока в ада, се стопи за секунди, след като се върна в дома на дона Джакома.

— Бонавентура го е хванал — посрещна я старата жена още с влизането. Апатичните й зелени очи свидетелстваха за страданието, което изпитваше. За пръв път, откакто Амата я познаваше, благородницата сякаш бе изгубила сърцатостта си и възрастта бе изписана на лицето й.

— Младият Убертино дойде още веднъж снощи. Каза, че монасите заловили Конрад в базиликата и го отвели в тъмница.

Амата имаше нужда от малко време, докато схване чутото. В главата й все още витаеха картините на отмъщение за Анджело Бернардоне и сина му. Когато най-сетне проговори, гласът й бе тъй безстрастен, както и настроението на благородницата.

— Дойдох да ти кажа, че искам да замина с него.

Възрастната жена килна глава на една страна и въздъхна.

— Amor regge senza legge — отрони тя. — За любовта не съществуват правила. — Стисна Амата за ръката. — Нищо няма да излезе, детето ми. Все едно къде живее — на свобода или в плен, — Конрад е самотно Божие чедо. — И додаде: — Но остани при нас и не губи търпение. Може пък да го пуснат.

Амата кимна, макар че почти не чу какво й се каза. Дръпна си ръката и като в замая се прибра в стаята си. Просна се на леглото и покри лицето си с ръце. Докосна оръжието си под ръкава, като се опитваше да пребори унинието си и порива да се разридае. Наистина не ми остава друго освен отмъщението, рече си.

Мислено се върна в Колдимецо и от прозореца на кулата си за пореден път дочу свадата между баща й и търговеца на вълна. Сети се как синовете на Анджело Бернардоне бяха наобиколили баща си, който ръсеше заплахи и беснееше. Всички, с изключение на един — онова красиво момче, заради което тя започна да си мечтае за бебета. За него сякаш свадата не съществуваше. Направи кукла от жълт шал и се завъртя на седлото си, за да й се усмихне — със същата онази самодоволна усмивка, с която я дари преди малко край портата.

Повече не можеше да сдържа сълзите си и им позволи да се излеят върху възглавницата.

— Не него! — пророни тя. — О, татко, мамо, Фабиано… нима той трябва да заплати цената? — Плака, докато мъката в сърцето й пресъхна. После седна на крайчеца на леглото и изтри лицето си с ръка. Докато опустялото й сърце се вкаменяваше в гръдта й, се закле: — Нека да бъде така. Дори той.

 

Конрад се опита да понесе мъченията си миг по миг. Това ще го издържа, за по-нататък не знам, така си повтаряше той. Ще го издържа — поне това. Ще го издържа…

Спъна се зад светлината на факлата на Дзеферино, закри осакатеното си око с ръка. Чу ключ да прещраква в кофара и тъмничарят вдигна решетката на килия. Все още разтреперан от шока, Конрад го последва надолу по студените стъпала. В стаята за мъчения Дзеферино бе прикрепил към глезените му пръстени като на сокол и сега прокара през примките на прангите вериги. Щом тъмничарят спусна обратно решетката и факлата се отдалечи по коридора, който сякаш водеше в отвъдното, Конрад бе обгърнат от тъмнина, черна като смъртен грях. Положи усилие да остане в съзнание, но накрая се предаде и за пореден път потъна в бездната.

По едно време — дали бяха минали минути, часове или дни, не можеше да каже — се надигна и стъпи на крака. Вече не трепереше, но усещаше неистово парене в окото.

Не беше в килията, в която го бяха хвърлили най-напред. Тук таванът беше наклонен от стълбите към далечния край, а и тишината не беше толкова гробовна. По стената от дясната му стена шуртеше вода. Заопипва камъните с една ръка, докато стигна до влажното място, после подложи раната на окото си под ледената струя и въздъхна с облекчение. Още докато стоеше там, осмисли иронията на цялата ситуация, как по неведомите пътища Божии и той, и Дзеферино бяха изгубили по едно око, а никой от двамата така и не разбра защо. И на двамата им бе попречено да осъществят мисиите си. Конрад бе хвърлен зад решетките, а Дзеферино просто живееше в затвора. И въпреки това, независимо от всичките сходства, Дзеферино настояваше, че двамата са врагове.

От най-ниския край на помещението се надигна неприятна миризма. Явно водата се събираше там, за да се използва за отходно място на килията, а после изтичаше навън през дупка в стената. Но щом отходното място мирише, значи е в употреба. Обърна се и огледа плътния мрак с единственото си око.

— Има ли и друг затворник?

От другия край на килията се чу звън на метал. Проскърца дрезгав глас:

— Защо сме тук, мамо? Защо не си тръгваме?

— Как се казваш, брате? — попита Конрад. Гласът си затананика нещо.

— Обгръщат ме дървета като плет и кукувица ми напява нежно.

Конрад пак се надвеси към влажната стена. Ручейчето потече по бузата и расото му като извора на отчаянието. Знаеше, че не един и двама братя са били хвърлени в тъмница през годините — обявени за разколници или еретици, осъдени на доживотен затвор, лишени от книги и от светите тайнства. Министрите изпитваха такъв ужас от тяхното влияние, че не позволяваха дори на братята, които им носеха храна, да разговарят с тях. Всяка седмица присъдите им биваха препрочитани пред управата на различни манастири като недвусмислен намек, че всеки член на ордена, който се осмели да изкаже гласно мнението си, че е извършена несправедливост спрямо затворниците, ще бъде сполетян от тяхната съдба. Конрад бе убеден за себе си, че не е еретик, но Бонавентура можеше да го счита за разколник и да използва този претекст, за да го осъди на доживотен затвор. Колко ли месеци и години му остават, запита се, преди да се превърне в жалък глупак в килията си?

Мъжът запя отново, Конрад знаеше думите на тази песен от детските си години:

Потегля корабът на път далечен

под ярката луна, огряла тази вечер.

Издува вятърът платната вече…

Потегля корабът на път далечен.

Конрад, внезапно притеснен, усети, че знае кой е съкилийникът му. С по-тънък и пронизителен глас подвикна предпазливо:

— Джовани. Джовани! Време е да се прибираш.

— Vengo, mamma — отвърна мъжът с детски гласец. — Идвам.

Шумоленето и дрънченето приближиха, мъжът скъси разстоянието помежду им. Когато стигна на две-три крачки от него, Конрад най-сетне успя да различи очертанията на полугол зомби, който се поклащаше в мрака, блед като призрак. Затворникът би приличал на измит от морските вълни скелет, ако не беше дългата му до раменете бяла коса и проскубаната брада, която стигаше почти до кръста му.

— Бедното момче — рече той. — Изгубило си е пелерината.

Солени сълзи залютяха в обезобразеното око на Конрад, докато си сваляше горното расо. Помогна на създанието да навлече дрехата през главата и ръцете си. После прегърна вдетинения мъж с мечешка прегръдка и го залюля, както бе успокоявал уплашената Амата на сипея, поклащайки се в такт с подрънкващите им вериги.

— Мettisi il cuore in pace, Джовани. Успокой сърцето си. Мама вече ще се грижи за теб.

— Хайде да се махаме, мамо. Тука не ми харесва.

— Скоро — успокои го Конрад. — Един ден.

Винаги бе търсил Бог във всичко. Сега съществото, с което споделяше килията, го разтърси до дълбините на душата му. Това бе резултатът от печалната среща с героя, когото той считаше за свой идол — поне в същата степен, в която идолизираше и брат Лео: уважаваният от всички и свален от власт генерал-министър Джовани от Парма.