Джон Сак
Францисканският заговор (43)

ХХХIХ

Орфео провери платнището върху натоварените двуколки, за да е сигурен, че хората му са го пристегнали добре. На една маса наблизо старият Доменико броеше товари с руно, чували с вълна и топове готов плат. Неколцина каруцари водеха говеда през двора и ги запрягаха в останалите три каручки и талиги. Пътуването обикновено приповдигаше духа на Орфео. Но не и днес. Опита се да се съсредоточи върху работата, но се приготвяше за пътуването без жар. Бяха минали няколко седмици, откакто чу, че „монахът на Амата“ пак се е установил в дома й. Тя изпрати на Орфео благодарствено писмо, в което го канеше да отиде да се запознае с Конрад, но той не можеше да си позволи дори да й отговори. Все още се чувстваше огорчен от последния им разговор. Прекоси двора, за да види как са каруцарите. Повечето от тях бяха пътували с него и миналата зима, по време на обиколката им до Фландрия и Франция. Бяха набити, сурови мъжаги, цапнати в устата и облечени в кожени туники като ковачи, от хълбоците им висяха кинжали. Но Орфео знаеше, че екипажът му е готов да преодолее всякакви препятствия, издигнати пред тях от природата или човека. Само един от групата беше нов — мъж на средна възраст, нает на мястото на Нено. Останалите вече го бяха приели като свой.

Орфео прокара пръсти под един от хамутите, за да се увери, че не претърква рамото на добичето, и огледа редицата каруци. Иззад последната, обляна от лъчите на изгряващото слънце, с поклащаща се походка приближаваше монах с качулка на главата. До гърдите му се спускаше дълга бяла брада като на православен поп. Щом се приближи, мъжът вдигна глава, като огледа първо сир Доменико, а после и Орфео. Орфео трепна, щом видя белега на едната очна ябълка и присвиването на здравото око на монаха. Този човек сигурно може да те прокълне само с поглед, изобщо не е нужно да си отваря устата.

— Орфео ди Анджело Бернардоне — провикна се високо монахът. Изрече името не като въпрос, а някак суховато, сякаш се нуждаеше само от потвърждение на подозренията си. Орфео за миг си представи, че Черната гостенка с косата е дошла да покоси живота му.

— Намери го, брате. За какво съм ти?

— Не те търся заради себе си. Ти вече ми направи достатъчно добрини. Бог да те поживи, задето издейства освобождаването ми от папата. — Човекът внимателно свали качулката си, под която се разкри разрошена посивяла коса, пропита от слънчева светлина.

Изумен, Орфео не знаеше какво да каже. Беше си представял доста по-млад, дори красив мъж — мъж, към когото Амата би изпитала физическо влечение. Хладното й отношение към търговеца след завръщането на приятеля й го караше да се запита дали няма друга причина тя да иска Конрад да бъде освободен — особено след изказването й, че възнамерява да чака приятеля си край портата на манастира. Орфео се чувстваше употребен. Тя му се подигра и след като постигна своето, му обърна гръб. Сега, видял някогашния отшелник с очите си, той осъзна своята грешки. Прие благодарностите с махване на ръка.

— Радвам се, че успях да помогна на един невинен човек. — Съсредоточи се обратно върху хамута.

— Също така държа да ти кажа, че си глупак — продължи монахът.

Раменете на Орфео се стегнаха. Сир Доменико и неколцина от каруцарите прекъснаха работата си. Забеляза, че вниманието на всички е насочено към разговора им, макар никой да не смееше да погледне брат Конрад направо в лицето.

— Не смятам, че е ваша работа да ми казвате какъв съм или какъв не съм — рече той и вдигна рязко брадичка, готов да се защитава.

— Ще рискувам да се нагърбя с тази работа само за да чуя от устата ви, че не можете да обичате една жена заради самата нея повече, отколкото заради богатството й. Познавам една дама, която ви обича както обича собствената си душа.

Конрад откърти коричката на незаздравяла рана. Наранен и смутен, Орфео се обърна към другарите си.

— Извинете ме, сир Доменико — рече той. — Трябва да поговоря малко с този монах.

Конрад спря окото си върху възрастния търговец. Доменико сведе поглед към топовете плат и ги освободи с махване на ръка.

Орфео изведе свещеника през сводестия портал. Какво ли му е казала Амата?

Монахът пръв наруши тишината.

— По това, което виждам в очите ти, смятам, че предположенията ми са били верни. Тя ти липсва толкова, колкото и ти на нея. И сега, като видях работодателя ти, ми хрумна една идея. Може да се получи, стига да искаш. И ако се омъжиш за Аматина само по любов, както тя копнее.

Орфео го подкани с поглед да продължи. Знаеше, че ако се опита да продума нещо в момента, гласът му ще затрепери. По-добре да изслуша какво има да му казва този Конрад, докато се поокопити.

Монахът изложи пред него плана си стъпка по стъпка, като подчертаваше всеки етап с условното „ако наистина я обичаш“. Съветът му се стори на Орфео логичен, дори направо удивителен, при положение, че човекът не разбира нищо от търговия.

— Разбира се, сир Доменико трябва да се съгласи — рече Орфео, след като Конрад приключи. — Както и брат ми Пикардо. — Но да, той би искал идеята на Конрад да се осъществи, при това го искаше с цялата си душа. При тази мисъл сърцето му запламтя. Сграбчи ръката на монаха в двете си ръце и я разтърси енергично.

— Само ти можеш да ме спасиш, брате.

— Нека Бог те дари с щастлива развръзка — рече Конрад. Орфео най-сетне пусна ръката му и монахът додаде: — Би ли бил така любезен, синьор, когато видиш Аматина, да й предадеш едно съобщение? Тази сутрин си тръгнах от дома й, без да се сбогувам, понеже се опасявах, че може да се опита да ме забави. Моля те, кажи й, че съм заминал за болницата „Сан Салваторе“ и ще се върна когато мога.

— В болницата?

Конрад кимна.

— Също така оставих в дома й монаха, който дойде заедно с мен, без да му кажа какви са намеренията ми. Пак защото не исках да създавам паника. Той е добре дошъл да ме последва, ако желае — или пък не. Както Бог му повелява. Не мога да кажа кога ще се върна и може би изборът ми на местоживеене няма да му се понрави. — Монахът успя да се усмихне. — Addio, signore. Бог да благослови вас и вашата дама.

 

Дзеферино се мята върху сламеника почти цяла нощ, докато накрая се унесе в неспокоен сън. Неспокойствието изпълваше вените му като болест. Не бе напускал очертанията на манастира от деня, в който братята го намериха полужив в изоставения параклис и го пренесоха в „Сакро Конвенто“. Рядко бе излизал изпод земята, освен за да донесе храна на затворниците си. Вдигна ръка над главата си, за да се откъсне от тъмните силуети и хъркащите непознати, които го заобикаляха; сви се на топка. Единствената му нищожна утеха идваше от равномерното дишане на Конрад на сламеника до него.

По едно време преди зазоряване Конрад се размърда. През полуотвореното си око Дзеферино видя как събратът му се отдалечава към вратата, точно както се беше измъкнал, след като чу изповедта в параклиса. За момент Дзеферино се уплаши, че отново е изоставен, но звуците около него бяха човешки, не животински. Пак се унесе в сън.

Когато се събуди следващия път, беше от размърдването на прислужниците, които се надигаха по сламениците, протягаха се и се прозяваха, молеха се Богу да благослови работата им и през този ден. Леглото на Конрад беше празно и неоправено. Може би е отишъл пръв до тоалетната.

Дзеферино стана, придърпа качулката ниско над главата си и последва останалите в тази посока. Забеляза как всички избягват да го поглеждат. Конрад едва ли бе обърнал внимание на отношението им, но за Дзеферино отвращението или страхът им беше съвсем очевиден.

Много скоро установи, че приятелят му го няма никъде, не се появи дори на масата за закуска. Докато монахът дъвчеше надве-натри, онази жена, Амата, дойде и го попита къде е приятелят му. Но Дзеферино само сви рамене и се огледа. Бърборенето на останалите тътнеше в ушите му като крилете на прилепите, които се стрелваха по тунелите в тъмницата.

— Ще го потърся в параклиса — рече тя. Отдалечи се по коридорите, като от време на време викаше Конрад по име. Имаше нещо в гласа й… „Конрад! Брат Конрад!“ Напомни му на гласа на онова момче в гората. Имаше чувството, че чува този глас да крещи: „Тези не се страхуват от Бога, брат Конрад.“ След което се чу тръбният зов на огнения ангел и Дзеферино изпадна в несвяст от болка. Така и не попита Конрад за ангела. След като затворникът му получи онова видение в килията си, Дзеферино осъзна, че човекът живее по-възвишено от него. Тъмничарят се отнасяше подозрително към взирането надълбоко в светите тайнства.

Другите приключиха бързо със закуската и оставиха Дзеферино сам в просторната зала. Около него прислужници събираха празните паници и чаши. Кашата къркореше в стомаха му. Двамата преписвачи скоро щяха да започнат работата си. Може би Конрад се беше качил до лоджията, за да им помогне, след като вече бе започнал да възвръща силите си.

Дзеферино изкачи стъпалата със сведена глава. Завари горе само писаря Якопоне. Проследи с поглед как преписвачът отряза с ножа си една страница от дебелия свитък и я простря на поставката. Монахът взе свитъка и разгледа крехкия материал. Беше чувал за тази „хартия“ — по-евтина и удобна в сравнение с пергамента, но едва ли подходяща, за да оцелее и да не плесеняса от влагата в манастирската библиотека. Я виж колко лесно някой е пробил дупка през целия топ. Провря кутрето си в процепа.

— Около тази дупка, която разглеждаш в момента, брате, има цяла история — рече Якопоне. — Този ръкопис спаси живота на нашата господарка в една черна нощ. Тъмната сянка на монах убиец за малко да я изкорми с копието си, ако тя не бе увила този свитък около тялото си. Спомням си като днес как тя славеше Бога, задето брат Лео беше тъй многословен.

Дзеферино стисна свитъка с две ръце.

— Монах ли? Че защо монах ще иска да убие човек, който проявява такава щедрост към братството?

— Ако я беше видял в онази нощ, едва ли би я нарекъл щедра към братството — биеше се като хала и лично елиминира един от тяхната банда, макар че и те убиха един от нашите. Онези монаси ни нападнаха, за да заловят Конрад — не знам поради каква причина. Изненадаха ни в гората по мръкнало.

Дзеферино затвори окото си. В ушите му закънтя пак страховитият тътен на онази нощ, цялото крещене около него, последвано от тръбния зов и огъня, свистящ към лицето му.

— И ти ли беше там? — попита.

— Да, макар да закъснях да се притека на помощ. Превърнах водача им на факла, а другите от бандата се пръснаха като невестулки обратно по дупките си.

Свитъкът тупна тежко на пода на лоджията и се изтърколи. Якопоне скочи от стола си и го хвана току до ръба.

— Внимавай, брате! Добре ли си?

Дзеферино пъхна ръце в ръкавите си и сведе глава. Гърлото му се бе свило на топка, накрая все пак успя да се прокашля и заговори с дрезгав, изпълнен с горчивина глас.

— Angelus Domini, Божият ангел. Ти!

Дървената лоджия се разтресе леко. Жената изкачи стълбите, следвана от Салимбене, който пухтеше зад гърба й.

— Брат Конрад си е тръгнал, брате — рече тя на Дзеферино. — Оставил е съобщение, че ако искаш да го последваш, можеш да го намериш в болницата на прокажените. — Обърна се към Якопоне с пламнало от възбуда лице. — Дойде вестоносец, изпратен от сир Орфео, който предал, че утре ще дойде и се надявал новините, които донесе, да са добри.

Якопоне и Салимбене се развеселиха.

— Знаех си, че няма да издържи дълго надалеч, мадона — рече дебелият.

Амата се обърна към Дзеферино, като не успя да сдържи усмивката си.

— Извини ни, брате, за личния разговор. Приятелите ми знаят колко е важно това съобщение за мен. — Погледна бележката в ръката си. — Все пак се тревожа, че брат Конрад е решил да живее сред онези мръсни прокажени. Известно ли ти е защо го прави?

— За да изпълни един обет, мадона.

— Имаш ли намерение да го последваш? Мога да поръчам на готвача да приготви храна за из път. Конрад сигурно е тръгнал, без да закуси.

Да го последва? Да последва мъжа, изоставил го сред врагове? Дзеферино махна с ръка пред окото си, все едно се опитваше да разпръсне изникналите отпреде му пламъци.

— С ваше позволение, мадона, бих искал да остана тук още една нощ. Утре сутрин ще се върна в „Сакро Конвенто“.

 

Тази нощ последните мисли на Амата, преди да заспи, бяха свързани с Конрад, а не с Орфео. Тя продължаваше да възприема монаха като единствения мъж, който я обича безусловно, без да иска от нея нищо в замяна. Макар да стори всичко възможно, за да скрие отвращението си в деня, в който той се върна, тя наистина скърбеше за приятеля си. Никога повече нямаше да види тези изпълнени със светлина сиви очи. Ами ако се зарази с проказа в болницата въпреки чистото си сърце? Изрече тиха молитва за неговата безопасност и закрила, но странно, в ума й изплува образът на дона Джакома, не на Бог. После се сви на топка и заспа непробудно, докато не се събуди от викането посред нощ.

Прислужничката Габриела я дърпаше за ръката, като едва не я събори заспала от кревата.

— Обличайте се бързо, мадона! В двора има пожар!

Амата, загърната в пелерината си, хукна през мъглата на съня и дима. Как може да избухне пожар насред лято, при положение, че всички камини, освен огнището в кухнята, са почистени и затворени? Сигурно някой е забравил горяща свещ. Щом приближи дворчето, отскочи назад, блъсната от оранжевия блясък на пламъците, които танцуваха като дяволски изгрев между колоните и зида. Прислужниците и гостите загребваха вода от чешмичката в средата на двора, докато други тичаха напред-назад между суматохата и най-близкия обществен кладенец.

Тя разтърка очи и огледа двора, застанала под един от сводовете на галерията. Стомахът й бе свит на топка, едва сдържаше сълзите си. С ужас видя как в центъра на пламъците се намира дървената лоджия с писалищата. Огромно огнено кълбо погълна стъпалата, които водеха към южното крило и цялата южна стена. Мъжете, които се бореха с огъня, тичаха по северните стъпала с кофите и заобикаляха откъм страничните балкони, в опитите си да спрат разпространението на пожара, но писалищата вече ги нямаше. Амата гледаше безмълвно през пламъците, като се опитваше да намери с поглед шкафа, където бе заключила ръкописа на Лео и недовършените преписи. В същия миг южният балкон се стовари на земята, като повлече след себе си и част от източната лоджия; в двора се посипа дъжд от отломки и подпалени парчета дърво. Амата мярна част от поставка за книги сред падащите отломки и сърцето й примря.

Всичко е изгубено!

Каменните зидове и плочите на покривите щяха да удържат на пламъците, дърводелците щяха да построят наново лоджията, но хрониката на Лео бе изгубена безвъзвратно.

Не й оставаше друго, освен да зарови лице в шепите си. Не оправда доверието на Конрад!

Битката за спасяването на останалата част от къщата продължи до изгрев слънце. Нощната стража събуди съседите на Амата и всеки кладенец и ведро в квартала влязоха в употреба, хората оформиха обръч около входа и си предаваха кофите от ръка на ръка. По-едрите мъже носеха по двойки огромни ведра. Междувременно Амата помагаше на жените, които се опитваха да потушат хвърчащите във всички посоки въглени, за да не позволяват на пожара да се разрасне. Тя се стрелваше насам-натам из двора и по околните пътечки, докато усети, че дробовете й са задръстени до пръсване от дим, жега и изнемога, а в това време тълпите във и извън дома й ставаха все по-многобройни и по-шумни.

Най-сетне, малко след като църковната камбана би утреня, маестро Роберто я потърси, за да й каже, че са успели да потушат пожара. Замаяна, тя го последва в средата на двора и огледа обгорените, напукани зидове и опушените арки. В рамките на двора не бе оцеляла нито една дървена греда — нито дори рамките на вратите. Насред пепелта мярна Якопоне, седнал на каменната пейка, където Амата и Конрад бяха разговаряли вечерта на неговото завръщане. Заровил глава в шепите си, той си мърмореше нещо на висок глас, макар край него да нямаше никого. До Амата застана Пио, целият в сажди.

— Пио спаси къщата ти, Аматина — рече икономът. — Той подуши огъня пръв и събуди всички останали.

Амата отпусна длан върху гърдите на младежа.

— Бог да те благослови — пророни тя. Огледа останалите си домашни, които потушаваха останалите въглени или трупаха отломките на купчини далеч от стените. Сред тях не видя нито брат Салимбене, нито приятеля на Конрад.

— Монасите добре ли са? — попита тя.

— Не съм ги виждал — отвърна Роберто.

— В самото начало мярнах преписвача — рече Пио. — Той пръв стигна до лоджията. Явно също е подушил дима. Върнах се да събудя другите и като дотичах обратно тук, той вече слизаше бързешком по северната стълба. Помислих, че търси съдове за вода и му извиках да отиде в кухнята, но след това не съм го виждал.

Якопоне извика насреща им с цяло гърло:

— Angelus Domini. Слепият монах го предрече.

— Ангел ли? — Амата вдигна вежди и погледна Роберто. Той сви рамене.

— Аз ходя по земята, мадона. Нека сир Якопоне разкрива по-дълбоките причини за случилото се.

Уморени, те се обърнаха и тръгнаха към къщата. Откъм мястото, където седеше Якопоне, се надигна самотен, тъжен звук на тромпет. Амата се завъртя в мига, в който мъжът прелетя покрай нея. Той се спусна надолу по коридора с огромни крачки и излезе през предната врата.

— Братовчеде! — извика Амата подире му, но каещият се беше изчезнал.