Джон Сак
Францисканският заговор (12)

VIII

— Конрад, вземи торбата с храната! Направо ми откачи рамото. — Амата и отшелникът току бяха прекосили дървения мост пред манастира и все още бяха пред погледа на портиера.

— Mi scusi, сестро. Потърпи малко. Да покажем на Дом Виторио, че раната ти е по-добре. Иначе ще иска да те прати на доктор.

— Как пък не! — отсече момичето.

— Защо говориш така? Чу какво каза човекът снощи.

— Аз пък ти казвам, че тая сутрин не би ме пратил в болницата. Все едно, вече сме извън манастира. — Тя понечи да свали торбата от рамото си и потръпна, после я подаде на отшелника. Икономът щедро бе допълнил провизиите им. Там, където пътеката започна да се спуска към града, Амата спря и посочи назад към „Сант Убалдо“ — черна крепост, изпъкнала на фона на розовеещото небе. Над манастира облаците, гъсти като кално руно, бяха започнали да розовеят.

— Не ти ли се вижда странно — попита момичето, — че слънцето винаги изгрява от изток?

— Моля? Че какво общо има това…?

— Не си ли се замислял? Всяка вечер слънцето изпада от западния ръб на света, но призори вече се е завърнало в изходна позиция. Как е стигнало до там през нощта? Не те ли кара да се запиташ?

— Не, ни най-малко. Знам, че с Бог всичко е възможно, и това ми е напълно достатъчно.

— И през цялото време, докато ние пеехме в тъмното, слънцето вече е огрявало нашия нов папа. Дом Виторио каза, че вече сигурно е на път, че се е качил на кораба от Обетованата земя и приближава Венеция. Тази сутрин помоли ли се за неговата безопасност и за сигурността на всичките млади моряци с него?

— Дори не бях чул, че изборът е направен, докато не бе нарушено мълчанието след утреня. Естествено, желая на Светия отец лек път. Да, и на всички, които пътуват с него.

Амата се усмихна с онази престорено свенлива и доволна усмивка, която Конрад вече бе свикнал да вижда на устните й. От вечерня насам се опитваше да се държи мило и снизходително, сякаш за да компенсира подозренията, обзели го преди това. Тя не се запита на какво се дължи тази смяна в поведението му, а напротив — откликна с ентусиазъм. Но все така упорито избягваше всичките му въпроси относно това как е прекарала в покоите на Дом Виторио. Конрад предполагаше, че е решила нарочно да го дразни, което, разбира се, той напълно заслужаваше, имайки предвид всичките ония ужасни неща, които си помисли за нея. Даваше си сметка, че би било напълно безполезно да я разпитва за закъснелия послушник.

Камбанният звън, призоваващ на утринна молитва, изпълзя надолу по пътеката, давайки знак на нощната стража да отвори градските порти. Губио се бе проснал по дъното на долината като гигантско черно стъпало, палецът му пробиваше напред в клисурата, оградена от Монте Калво на запад и Монт Ингино, където се намираха те. Отвъд стените му Конрад мярна руините на древния римски театър. Явно Игувиум, както е било известно градчето по времето на Цезар, някога се е простирало надолу покрай бреговете на Киаджио, преди вековните войни с враждуващи градове-държави да го натикат зад сегашните му ограждения.

Измъченото простъргване на градските порти, които се отвориха, за да пуснат вътре новия ден, наруши тихата дрямка на зората. Отшелникът си припомни последното си идване в Губио през пролетта, когато получи свитъка от брат Лео.

— Присъствала ли си на Corsa dei Ceri, сестро? — попита той.

Амата поклати глава отрицателно. Той спря и остави товара си.

— Веднъж бях свидетел. Всеки петнайсети ден на май, в навечерието на патронния празник на града, мъжете на Губио изкачват на бегом планината Ингино — от градските порти до манастира. Три отбора от по десет човека носят нагоре по пътеката три гигантски дървени свещи, всяка от тях висока колкото шест човешки боя и тежка като олово, а най-отгоре — с по една восъчна фигура на светец. Най-напред, то се знае, е свети Убалдо, придружаван от свети Георги и свети Антонио Абате. Прекрасна традиция. Мъжете пухтят нагоре по хълма, светците се поклащат на коловете, а целият град ги гони по петите.

— Онази година, когато си бил тук, кой светец спечели?

Конрад сви рамене.

— На практика надпреварата не е толкова важна. Свети Убалдо, бидейки светец покровител на града, по принцип винаги печели. Свети Георги винаги е втори, а свети Антонио — последен.

— Че тогава защо изобщо се гонят? — засмя се Амата. Отшелникът продължи надолу по пътеката.

— Трябва да разбереш, сестро, че ритуалите съществуват само за да умножават вярата на селяните. Те са неуки и не могат да черпят вдъхновение от светите книги, както правят начетените свещеници и духовните лица. Вярващите се нуждаят от изображение, около което да се обединят. Чрез тази надпревара те всяка пролет събуждат задрямалата си вяра. Годишните надбягвания правят за душите им онова, което завръщането на топлото време прави с нивите им.

Щом слязоха от пътеката, поздравиха портиера и се озоваха в града. Покрай тях претича момченце с изподрани клечести крачета, което водеше стадо кози. Миниатюрните звънчета на вратлетата на животните подрънкваха звънко, докато малките подскачаха около натежалите вимета на майките си или се боричкаха едно с друго. Конрад погледна стадото. Въпреки здравата връзка, която си бе изградил със създанията, обитаващи горите около отшелническия му дом — сред които имаше и диви кози, — той споделяше общоприетото мнение за тези животни. Не можеше да се каже, че ги възприема съвсем като демони, макар понякога да му се струваше, че в свръхестествените им жълти очички се крие нещо сатанинско. Тайната им сила като че бе по-скоро свързана с древните сатири с техните смъртнобледи кости, извити рога, увиснали гърди или тестиси и проскубани рошави бради — а кръвта им тъй гореща, че ако се вярва на средновековните басни, можела да разтопи даже диамант. Докато се разминаваше с животните, Конрад потръпна и се прекръсти.

В тази висока част на града повечето къщи бяха построени от камък. Навсякъде около Конрад и Амата се отваряха врати и кепенци, домакините подхващаха утринните си задължения. Пътеката вече се бе спуснала на цели две хиляди фута от манастира до градските стени. Също толкова тесните и стръмни непавирани улица бяха все още хлъзгави от падналия преди две нощи дъжд, така че трябваше внимателно да подбират пътя си, за да не се подхлъзнат или стъпят в купчина боклук, изхвърлена през прозорци и врати.

Конрад познаваше добре улиците на Губио. Възнамеряваше да минат през „Пиаца Гранде“, да продължат по „Виа Паоли“ до „Пиаца дел Меркато“, да прекосят напряко през пазара и да излязат от другия край на града през Порта Мармореа. Щеше му се да напусне града възможно най-скоро. Сбутаните една в друга къщички, чиито горни етажи почти опираха един в друг, и разбуждащите се домакинства му създаваха клаустрофобични усещания. Амата обаче идваше в Губио за пръв път. Разпитваше го за всяка къща, независимо от големината й — от чудатата катедрала „Санти Мариано е Якопо Мартире“, чиято задна стена бе буквално врязана в планината, до Палацо Преторио. В небето се вдълбаваха крепостни кули без прозорци, собственост на аристократични фамилии, из уличките се гушеха дървените къщурки на по-бедните прослойки — и всичко това удивяваше момичето. Щом най-сетне стигнаха до „Пиаца дел Меркато“, много от търговците вече бяха отворили сергиите си и започваха устремно деня, унищожавайки с груба категоричност и последните остатъци от нощно спокойствие.

— Buon giorno, братя — подвикна им жена, крепяща на главата си делва. По петите я следваше дребничко, срамежливо момиченце, понесло пита, голяма почти колкото него самото. Детето бе облечено с расо и покривало като монахиня, несъмнено в изпълнение на даден от родителите й обет. Босите му крачета бяха порозовели от студа и Конрад се запита защо майката не е осигурила и на дъщеря си обувки като своите. Вероятно детето бе просто слугинче.

По традиция хлебарят винаги отваряше пръв и ароматът на топъл хляб изпълни устата на Конрад със слюнка. Аматът го погледна умолително и даже притисна молитвено ръце, но той само сви рамене.

— Знаеш, че нямаме нито грош, сестро. А разполагаме с толкова храна, че не е редно да просим още.

Лицето й се изкриви в престорено намусване, но той се постара да не забележи гримасата й. Тази сутрин тя бе по-разпусната от всякога!

Отшелникът заобиколи площада по периферията и се насочи към манастира на свети Франциск от другата му страна. В по-млади години вероятно би удължил разходката си и би посетил братята си от Губио, но след всичките тези години, прекарани в самота, се чувстваше малко или повече чужденец. По гърба му премина тръпка, щом закрачиха покрай манастирския зид, обзе го странно чувство на безпокойство. Отпред видя отворената Порта Мармореа и пустия път, който водеше към Асизи. Ускори ход, подгонен от усилващата се глъчка около тях.

Тъкмо да прекосят пазара, когато откъм дъното на площада се разнесоха три остри изсвирвания на тромпет, които заглушиха суетнята на търговците.

— Покай се! Покай се! — извиси се нечий глас. — Pentientiam agite! Царството небесно ще настъпи по-скоро, отколкото очакваш.

Подранили купувачи, които се бяха скупчили пред сергиите, се обърнаха и тръгнаха към източника на шумотевицата.

— Това е Якопоне! — подвикваха гласове към главите, подаващи се от врати и прозорци.

Групичка малчугани, обезсърчени от неуспешните си опити да свалят с камъни котка, избягала на покрива, доволни награбиха нови камъни и се пъхнаха сред възрастните. Замерянето на луд би било повече от задоволителна компенсация за котката. Освен това той беше и по-едра мишена, стърчеше с цяла глава над събралото се множество.

— Да побързаме да се доберем до пътя, докато вниманието им е насочено другаде — рече Конрад през рамо. Когато Амата не му отговори, той се обърна и я видя да търчи зад хлапаците. Фиксира я в тълпата и хукна подире й. Тя някак си бе успяла да се добере до най-предните редици. Мъжът, наречен Якопоне, се беше възкачил на постамента на мраморния фонтан в центъра на площада и стрелкаше с гневни погледи хората. Всички прозорци около площада вече бяха отворени, а няколко бледи благороднички дори бяха излезли на балкончетата си — рядка поява пред широката общественост, даде си сметка Конрад. Дами от тези кръгове излизаха на улицата само за неделната литургия, за да не си окалят разкошните шлейфове. По принцип на публични места можеха да се видят само слугини и жени от простолюдието.

Якопоне вдигна ръце към небето и се завъртя бавно в кръг, като втренчи в зяпачите кървясалите си светлокафяви очи, потънали дълбоко в орбитите си. Скулите изпъкваха релефно на изнуреното му лице, криво-ляво поприкрити от проскубана брадичка. Беше само с една препаска през слабините, наметнат с черна пелерина от овча кожа с голям червен кръст на гърба, който стигаше от врата до долния край и от рамо до рамо.

— Тъкмо се връщам от Рим — подхвана той. — Ходих да разгледам папския двор.

Неколцина от зяпачите се изкикотиха, но смехът им бе принуден и околните ги сръчкаха да мълчат. Не повече от двама-трима от присъстващите биха могли да направят подобно изявление. Якопоне не обърна внимание на шушукането.

— Искам да ви разкажа за работния ден на кардиналите в Рим, на cardinals carpinales. Всяка сутрин след папската консистория, на която обсъждат делата на крале, различни съдебни процеси, както и други светски въпроси, те — grabinales — ядат и пият като прасета за угояване. После се затътрят клатешком към покоите си за обедна дрямка. Цял следобед лентяйстват из апартаментите си, изтощени от безделие, или пък се забавляват с домашните си кучета и коне, с накитите си, с благородните си племенници и племеннички.

До тук думите му се нижеха относително спокойно. Направи кратка пауза, после вдигна обвинително пръст срещу църквата „Сан Джовани Батиста“ в отсрещния край на площада и избоботи:

— Нима е чудно, че франките са изкопали ужасяващо кърваво писмо от адските дълбини, написано от ръката на самия Луцифер и адресирано с любов до най-близките му приятели — църковните прелати? „Безкрайно ви благодарим, пише там, за всички души, поверени на вашите грижи и предадени нам.“

Конрад за пръв път чуваше за подобно писмо. Внезапно го скова неимоверен страх, сякаш зъл дух от отвъдното се бе промъкнал в тялото му, оставяйки след себе си вкочанен труп. През тълпата премина почти осезаема вълна.

— Дали е само съвпадение — продължи да нарежда Якопоне с гръмовен глас, — че думите прелат и Пилат звучат толкова близко, след като заможните и благородни прелати с действията си разпъват на кръст бедния Христос така, както злият Пилат стори преди дванайсет века?

Пак замълча, за да остави думите да попият в съзнанието на слушателите, но този път една благородница в алено-червена одежда изкрещя с треперещ глас, който отекна над площада:

— Лъжеш! Кракът ти не е стъпвал в Рим, а за тези свети мъже нямаш право да говориш хули. — Тя разтвори длан пред разярената си гръд, като покри с пръсти филигранната си брошка. На балкона зад нея изникна слуга и закри голите й рамене със зимно наметало, поръбено с черна кожа.

— Продължавай, Якопоне — извиси глас жена от тълпата. — Нали чичо й е точно от тия тлъсти кардинали.

Якопоне на свой ред загърна по-плътно в наметалото си кльощавото си тяло. Стрелна с поглед балкона и затвори очи.

— Нека ви кажа нещо за жените, за vanitas feminorum. — Думите излизаха от устата му като мелодия, очите му бяха затворени, сякаш рецитираше наизуст стихотворение или пееше песен. — Жено, ти притежаваш силата да нанасяш смъртни рани. Погледът на игуаната е фатален, твоят — не по-малко. Но игуаната не напада, ако не бъде настъпена случайно от човек, докато ти се движиш накъдето и както си пожелаеш и тровиш с погледа си.

Боядисваш си лицето за съпруга си, така казваш, комуто доставяш удоволствие. Ала лъжеш. Той не изпитва доволство от твоята суета, като знае, че се гласиш за другиго.

Умна си обаче, дяволски умна. С хитри номера превръщаш жалкото си същество в изискана дама. Бледата ти кожа розовее, тъмните ти коси стават руси с помощта на зловонни корени. За да загладиш лицето си, използваш крем, подходящ за стари, спаружени чепици. А когато родиш момиче, ако носът й е крив, почваш да го дърпаш и щипеш, докато най-сетне го наместиш. Липсва ти сила, за да се биеш, ала слабостта на ръката ти се компенсира от енергичността на езика ти.

Докато напяваше тези слова, върху лицето на Якопоне припадна ведрина и спокойствие, очите му останаха затворени дори когато благородницата взе да крещи в отговор.

— Този човек е луд! Прогонете го отвъд градските стени!

Едно момче в близост до Конрад поде вика на жената.

— Pazzo! Pazzo! Луд! — закрещя той. Замахна с ръка, за да хвърли камък срещу проповедника, но Конрад го стисна за китката и камъкът изтрополи безобидно край фонтана.

— Изобщо не е луд. Той е свят bizzocone — рече Конрад, използвайки думата за пътуващи каещи се грешници. — В думите му е скрита мъдрост, която дори невежите малки момченца би трябвало да доловят.

Якопоне отвори очи и сякаш за пръв път видя Конрад и Амата. Внезапно върху чертите му плисна вълна от мъка. Сведе глава и пак подхвана с напевен глас, но този път словата му отекваха мрачно и тежко като погребален химн.

— Брат Риналдо, къде си? На небето ли или на по-горещо място? Сега си там, където истината е чиста, картите ти са на масата, изправени сме пред добро и зло. Твърде късно е, за да творим софизми, проза или рими. Едничка истината е на път. Ти направи доктората си в Париж. Голяма чест и огромни разходи, но сега, когато си мъртъв, започва последният изпит. За теб съществува едничък въпрос: наистина ли си мислиш, че най-голямата чест е да си беден и презрян монах?

Песента изуми Конрад. Охарактеризирането на женската суета беше едно; презрителното отношение към монах покойник — съвсем друго.

— Петните паметта на един добър човек, синьор Якопоне — намеси се той, достатъчно силно, че всички да го чуят. — Двамата с брат Риналдо учехме в едни и същи класове в Париж. Той никога не се е стремял към почести заради самия себе си. Бог го бе надарил с вродена интелигентност.

Якопоне не отвърна. Само сведе очи и скръсти длани в молитвена поза. За изненада на Конрад, от гърлото на каещия се грешник се изтръгна бледо подобие на собствения му глас.

— Аз съм монах. Изучавал съм Свещените текстове. Молил съм се, изстрадвал съм болестите с търпение. Помагал съм на бедните, спазвал съм обетите за послушание, за бедност и дори за целомъдрие… — Якопоне отвори едно око и смигна на Амата, — …така, както ми е било по силите, смирено съм понасял глад и студ, ставал съм рано за молитва, утреня, изобразителни. — Внезапно гласът му стана груб, лицето му почервеня от гняв. — Но ако някой си позволи да ме нагруби с думи, веднага му отвръщам с огън. Видяхте ли сега какво стори с мен расото на тоз монах. Чуя ли и думичка, която да ме разгневи, трудно прощавам и забравям.

Якопоне изгледа кротко Конрад под възгласите и подсвиркванията на тълпата. Някой блъсна Конрад в гръб и той политна към разчистения център на кръга, като едва не се удари в проповедника.

— Съчинил съм още една възхвала на смирението — прошепна Якопоне в ухото му. — Искаш ли да я чуеш?

Конрад потрепери от яд и гърлото му така се стегна на възел, че изобщо не успя да отговори. Под мишницата му се плъзна ръка, която го дръпна обратно към тълпата.

— Да ти кажа, падре, прав е — рече Амата. — Доста си избухлив. — Момичето се усмихна широко в опит да го умилостиви. Накрая той все пак отпусна ръка и се остави да го издърпа назад.

Почти не чу края на проповедта. Думите на Якопоне и Амата го изпълниха с угризения. Около тях хората започнаха да стенат и да се удрят в гърдите, да молят прошка от Бога и един от друг, а Конрад безмълвно се извини за гордостта си. Гласовете им постепенно се извисиха до общ вой, който секна внезапно.

Якопоне приседна изтощен на ръба на фонтана.

— Вървете си, деца — махна с ръка той. — Уморен съм вече. Вървете си с мир и служете на Господа.

Загреба шепа вода и я излочи с език. Жителите на града се пръснаха по сергиите, но по-бавно и замислено, отколкото бяха дошли, защото проповедникът им бе дал храна за ума.

Щом площадът се обезлюди, Конрад се приближи към каещия се грешник.

— Прости ми, синьор Якопоне. Не знам какво ми стана. Не съм избухвал така от години. Чака ме още толкова много работа.

Извинението му бе прекъснато от тъничък кикот. Вдигнала ръце на кръста, Амата се изпъчи пред него.

— Брат Конрад — смъмри го тя, — просто от години е нямало пред кого да си изпуснеш нервите. — Тя се извърна към Якопоне и направи съкрушена гримаса. — Току-що го измъкнах от планината.

— Отшелник ли си? — попита Якопоне. Конрад кимна.

— И си решил да се върнеш в града?

— Временно. Имам мисия — в Асизи. Нямам представа колко ще се забавя.

— И аз бих предпочел да стана отшелник, но явно съм свързан с обществения живот. Не бива да забравяш, брат Конрад, че ако човек живее подобаващо, Бог наистина е в него и с него навсякъде — на улицата и сред хората, в църквата и насред пустинята. Или в отшелническа килия. Той си има само Бог и мисли само за Бог, и всички и всичко за него не са нищо друго освен Бог. Нито пък би могъл някой да го смути, защото той не търси нищо друго освен Бог. Човек, който се налага да Го търси по специален начин или на специални места, все още не е постигнал Бог.

Конрад сведе глава и се изчерви като момче, поучавано от наставника си.

— Аз съм точно такъв — призна той.

— И такива са всички, които съм срещал през живота си, включително и аз — додаде каещият се.

— Накъде ще поемеш оттук? — поинтересува се Конрад.

— Нанякъде. Наникъде — сви рамене Якопоне.

— Ами тогава ела с нас. Изпитвам остра нужда от духовни разговори.

— Както кажеш. Изглежда, Божиите планове за днешния ден тепърва ще се разкриват. — Той се надигна сковано и пооправи полите на тежкото си наметало.

Докато двамата разговаряха, русокос младеж не ги изпускаше от очи. Щом се наканиха да вървят, той свенливо пристъпи напред.

— Мир тебе, синко — рече Конрад, след като онзи не каза нищо. — С какво можем да ти помогнем?

— Казвам се Енрико — отвърна момчето. Поколеба се, внезапно осъзнал, че е изрекъл повече, отколкото бе предполагал, че ще каже, после преглътна и се приготви да продължи. — Дочух, че отивате в Асизи?

— Да, така е.

— Може ли да дойда с вас? И аз пътувам нататък, решил съм да живея при монасите от „Сакро Конвенто“.