Джон Сак
Францисканският заговор (8)

IV

Конрад остави торбата с храната сред безразборно разхвърляните камънаци на вековен сипей и изчака Амата. Слънцето още не бе достигнало зенита си, ала камъните вече излъчваха топлина, а тепърва щяха да се нагорещя-ват. Беше един от онези странни октомврийски дни, упорито вкопчени в лятото. Излязоха от гората още преди час и оттогава вървяха все под преките слънчеви лъчи, а лекият ветрец, който облъхваше хълмистата околност, не допринасяше особено за отслабването на жегата.

Отшелникът рядко напускаше гората, било то за да слезе до крайбрежните села, или да се изкачи до голата планинска пустош. Когато тръгваше да катери някой връх, обикновено бе за да прекара конкретен свят ден в размисъл. Зъберите разкриваха величествена панорама, вериги сини и морави планини, някои под пелени от сняг, други прорязвани от изумително красиви водопади — умопомрачителна демонстрация на съзидателната сила на Бог, през която Конрад пълзеше дребен и сив като паяците, плъпнали по стените на колибата му. Градските хора, наблъскани в стегнатите мрежи на собственоръчно издигнатите си сгради, навярно се чувстват господари на средата, в която живеят. Но пред Божиите Апенини човешката гордост изглеждаше като джудже.

Откъсна поглед от хоризонта и огледа пътеката, по която току-що се бе изкатерил.

— Не спомена ли, че се катериш едва ли не като планинска коза? — подвикна той на Амата, която с усилие креташе нагоре.

Момичето се стовари върху близък камък и вдиша жадно горещия въздух, притиснала с една ръка гръдта си, която се надигаше и отпускаше трескаво.

— Възможно е да съм преувеличила малко — рече тя, щом дишането й се поуспокои. — Не съм свикнала да се катеря чак толкоз нависоко.

— Дано само не си ме излъгала, че нямаш страх от високо?

— Просто върви напред. Аз ще те следвам. Щом тайните ти маршрути ще ни спестят седмица драпане — съгласна съм.

— Скоро ще стигнем до козя пътека напряко през стръмното — подготви я Конрад. — Най-тясното й място е не повече от двеста метра, но и най-малкото подхлъзване може да те запрати в пропастта, дълбока близо шестстотин метра. — Докато небрежно драскаше с клечка по камъка и съзнателно избягваше погледа й, добави: — Бих казал, че само невинна душа, която няма страх от Бога, би дръзнала да опита.

Това си беше въпрос между нея и нейната съвест. Той не желаеше да гледа отражението на душата в очите й.

— Щом тебе не те е страх, и аз ще се справя — рече Амата. — Само че катеренето би било далеч по-лесно, ако не бяхме с тия дълги дрехи. Ръбът непрекъснато задира в камъните и ме спъва. Носи се слух, че орденът щял да върне късите туники, носени от първите братя. Ще ми се вече да го бяха направили.

— Първите братя са се трудили за прехраната си като обикновени работници — отвърна Конрад. — Както самата ти отбеляза сутринта, ние, днешните братя, прекарваме по-голямата част от времето си седнали. Днес братята от „Сакро Конвенто“ преписват ръкописи срещу заплащане, също като черните монаси. Пък и дори орденът да върне туниките за братята, ти и останалите сестри ще си носите дългите раса, както повелява благоприличието.

— Жалко, не мислиш ли? — подвикна Амата зад него.

Конрад се завъртя на място. Тя се ухили насреща му, вдигнала дрехата си високо над коленете. Отшелникът моментално закри очите си с ръка и извърна лице от нея.

— Сестро! В името на непорочната Дева, прикрий се!

— Какво толкова? — В гласа й прозвучаха закачливи нотки. — Ако ти беше орач, а аз — любящата ти другарка, щях да се обличам така всеки ден, докато работя край теб. При това щях да ти доставям и голямо удоволствие.

— Да, но не съм орач, а ти определено не си моята другарка. Аз съм монах и духовник, посветил се в служене на Бога. И ако извлека дори секунда удоволствие от гледката на дългите ти крака, тя би могла да се превърне в първата брънка от веригата, която ме тегли към бездната. Спазвай обещанието за приличие, което ми даде в колибата.

Нямаше намерение да казва дълги крака. Всъщност изобщо не бе възнамерявал да й гледа краката, но все пак ги зърна за миг и се сепна. Не че би следвало да остане изненадан. Под широките й дрехи можеше да се скрие всякаква женска форма. Просто досега не беше възприемал своята спътница от гледна точка на крайници или тяло — камо ли да се замисли над въпроса колко дълги са краката й.

Дори Амата да забеляза изплъзналата се от устата му забележка, прояви достатъчно такт, че да я пропусне покрай ушите си. Поради което той бе склонен да мисли, че просто не е обърнала внимание. Вече бе имал случай да се убеди, че тя не е от хората, които биха пропуснали възможност да го уязвят. За негово облекчение, щом тръгнаха, тя смени темата.

— Ти ми се виждаш доста странен за монах. Вече наближава пладне, а ни веднъж не си посегнал към бревиария^[1] си.

Конрад се усмихна. Изглежда, нищо не убягваше от погледа на това дете. Ако не се беше родила жена, от нея навярно би излязъл превъзходен студент по църковно или гражданско право.

— Много пътища водят към рая, сестро — бе отговорът му. Гласът му придоби същия наставнически тон, с който й бе разказал за Елиас и базиликата. — Някои избират физическия път и използват телата си, за да се сдобият с избавление. Кръстоносецът намира Бог в обезглавения сарацин или в собственото си мъченичество. Флагелантите се самобичуват с кожени камшици, докато рецитират псалми на покаяние.

— Уф! Веднъж като малка срещнах група флагеланти — изкриви лице Амата. — Минаха през селото ни на път за Тоди. Кървавата им плът оплиска всички и всичко наоколо. Закрих си очите — гадост!

— През последните единайсет години се навъдиха навсякъде. Мнозина смятаха, че 1260 ще бъде годината на апокалипсиса. — Конрад пак се сети за хвърления в тъмница Джовани от Парма. И осъден за какво? Поради една-единствена причина — че бе продължил да вярва в пророчествата на абат Йоахим Флорски^[2], дори след като те вече загубиха популярността си в църковните среди. След кратко мълчание, по време на което се опита да подреди мислите си, продължи лекцията си: — От друга страна, монашески ордени като тези на черните монаси на свети Бенедикт прекарват живота си в молитва, изпълняват най-стриктно всички песнопения и молитви. — Извади от вътрешността на расото си бревиария и го прелисти. — По седем пъти на ден, а също и в полунощ, както ни учи псалмопевецът. Лично аз отпървом стъпих на пътя на разума, като започнах с тривиума и квадриума.

— С три-какво?

— Седемте изкуства, необходими за изучаването на теология: тривиума — граматика, реторика и диалектика; и квадриума — музика, аритметика, геометрия и астрономия.

Забави крачка, за да си поеме дъх, тъй като пътеката пред тях се издигаше все по-стръмна.

— После, след като изучавах теология в Париж — обобщи той, — се върнах в манастира ни в Асизи и заживях стриктно по законите на манастирския живот. Странно, но след няколко години учене и редовна молитва установих, че съм започнал да се отчуждавам не само от нашия Бог, но и от братята си. Нещо в този начин на живот не ми достигаше. И тогава се замислих за братята отшелници, питах се дали те живеят по-близо до Бога от нас, останалите.

Почувства се в свои води. Можеше да научи Амата на толкова много неща.

— Едва когато дойдох да живея в тези планини, сестро, най-сетне започнах да виждам Бога — макар и все още „смътно, като през огледало“, както казва апостол Павел^[3], но все пак може би толкова ясно, колкото би могъл да се надява човек в този свят. Е, ще попиташ, и как го правиш? Седя. Нищо повече — просто седя. Облягам се на стената на отшелническия ми дом и оставям Бог да дойде сам при мен. Ако седя със затворени очи, Той ми се явява отвътре. Отворя ли очи, Го виждам във всяко същество, което върви или пълзи покрай вратата ми. Той е във всяко дърво и храст, във всеки…

Амата го прекъсна с махване на ръка. Беше спряла насред пътеката, вдигнала ръце на хълбоците си, и го оглеждаше като господарка, която се колебае дали да си купи роб.

— Както вече казах, голям си особняк… при това си склонен да станеш и голям приказливец. Не съм убедена, че отшелничеството е твоето призвание. Може би е трябвало да се присъединиш към братята проповедници на свети Доминик вместо към миноритите.

Устата на Конрад увисна, той се сепна по средата на приказката си. Защо ли му е да хвърля бисерите си на тази млада свиня? Повечето учени мъже не биха си дали труда да дават акъл на жена — камо ли пък на монахиня.

Стигнаха до урва, където пътеката свършваше и пред тях се спускаше отвесна стена. В далечината долу зеленееше морава, през която лъкатушеше тънка ивица. Въпреки опърничавия нрав на Амата при тази гледка Конрад не можа да се въздържи да не й подметне поучително:

— Ето ти един пример за предимствата на отшелническия живот. Реката долу е толкова широка, че дори мускулестият Херкулес не би могъл да хвърли камък през нея. Дърветата покрай бреговете й, които от тук изглеждат като зелени туфички, всъщност са по-високи от десетима души, качени един връз друг. От такава височина човек вижда света през Божиите очи, вижда го в цялата му нищожност — гледка, заслужаваща да бъде описана в томове философска литература. Отпий от нея, докато имаш тази възможност, сестро.

Нямаше как да разбере дали тя наистина е отпила, но поне не му възрази. Поведе я по ръба на скалата, докато стигнаха до тесен перваз, който прекосяваше сипея на запад.

— Ето я нашата пътека. Няма да е зле да си вържеш сандалите на кръста, за да усещаш земята по-добре с пръстите на краката си. — После додаде: — Ако се върнем и утре тръгнем наново от колибата, ще загубим само ден път.

Амата присви очи и огледа внимателно козята пътека, за да прецени трудностите. Устните й помръднаха и Конрад се запита дали си е прочела молитва, или просто си е казала нещо, за да си вдъхне кураж. Хрумна му да я попита дали не би се чувствала по-сигурна, ако се хване за шнура, пристягащ талията му, но това би било открита покана към физически контакт и той се въздържа.

— Готова ли си? — попита накрая.

Момичето преглътна, пое си дълбоко дъх и кимна, после си изу сандалите.

— Не гледай надолу — предупреди я той, докато тя ги връзваше на кръста си. Той увеси торбата с храната отзад на шнура си. — Застани с лице към стената и се плъзгай странично, като опипваш за хватки. Не мисли колко дълго вървим. Просто се съсредоточавай върху всяка следваща стъпка.

Той се взря в лицето й. Стори му се още по-бледо от обичайната й белота. Макар тя да прехапа долната си устна, в очите й блестеше същата решителност, която той видя и на тръгване от колибата.

— Е, добре. Нека Бог ни закриля — помоли се Конрад. Прекръстиха се и застанали рамо до рамо, прекрачиха към ръба на света.

 

Макар допреди миг да би посрещнал с радост разхладителен полъх вятър, Конрад благодари на Бога за неподвижния въздух в момента. По врата и гърба му пълзяха струйки пот, същински буболечки, махна с ръка да разгони рояка комари пред очите си. Съзнаваше ясно, че дори и един мощен порив на вятъра откъм долината би издул дрехите им като платна и би ги отлепил от скалата като семена, издухани от глухарче.

Докато напредваше сантиметър по сантиметър, разчисти с крак пътеката от камъчета, за да улесни Амата. Тя го следваше плътно, по-тиха и от падащите отвесно камъни. Той предположи, че и нея, също като него, я сърби навсякъде. Ако не друго, поне новата й дреха бе далеч по-тежка от неговото отъняло расо. Зачуди се какви ли мисли й минават през главата, но не му се щеше да й нарушава концентрацията с въпроси. Само сегиз-тогиз й прошепваше по нещо насърчително.

— Стъпка напред… още една…

Стигнаха до чупката, която бележеше средата на разстоянието. Конрад знаеше, че минат ли оттатък, пътеката се разширява и дори има една ниша, където биха могли да си поемат дъх и да освободят напрежението, стегнало ръцете и раменете им. Извърна се да каже на Амата за перваза точно в мига, в който камъкът, за който тя се беше хванала, се откърти в ръката й. Тя изпищя пронизително и политна назад. Конрад се пресегна и я сграбчи за ръкава, за да я задържи. Над главите им се чу трополене, заваляха камъчета.

— Бързо! Трябва да се скрием зад завоя — подкани я той.

Амата беше залепнала неподвижно за скалата. Падащите късове вече бяха по-големи, сипеха се като дъжд отгоре им. Един камък с големината на човешка глава се стовари върху рамото й. Тя изпищя, Конрад я хвана през кръста, пръстите му се вкопчиха в дрехата й и той почти я извлече, почти я придърпа към себе си.

— Хайде, давай! Не се отказвай точно сега!

Краката на Амата се приплъзнаха леко напред. Като използва свободната си ръка, за да се държи за скалата, Конрад я поведе стъпка по стъпка напред през сипея, докато стигнаха до чупката, зад която пътеката се разширяваше. Сложи я да седне с опрян в скалата гръб. После се отпусна до нея, без да сваля ръка от раменете й. Изведнъж през тялото й премина мощна тръпка и тя се затресе цялата. Понечи да каже нещо, но зъбите й тракаха така, че нищо не й се разбираше и тя се задоволи с тихичък стон.

Конрад бе виждал подобна реакция и преди, когато в колибата му влетя уплашена до смърт лисица, преследвана от ловджийски хрътки. Той успя да затвори вратата, преди преследвачите да са надушили следата на жертвата. Държа вратата затворена, с разтрепераната лисица, приседнала на задните си крака, докато след кучетата се появиха група запъхтени ловци, които задумкаха силно да им отвори.

— Това е убежище — подвикна той на мъжете. — Брат Фокс^[4] пожела да намери убежище в този отшелнически дом.

През една дупка във вратата той не изпускаше от поглед ловната дружинка, общо взето, шайка пройдохи, като се надяваше, че репутацията му на ексцентричен самотник и свят човек ще ги възпре и те няма да нахлуят в колибата му. Защо да рискуват да ги прокълне и да застрашат душите си заради някаква си лисица? В погледите, отправени към дома му, се четеше от възмущение до ярост. Размениха си гневни слова, но в крайна сметка обърнаха конете и си заминаха. Извикаха кучетата си и се отдалечиха надолу по пътеката, освобождавайки планината му от присъствието си.

— След малко треперенето ще отмине, сестро — рече й той. — Нарича се „хорото на свети Вит“. И най-дръзките воини изпадат в подобно състояние след края на победна битка.

Започна да я люлее лекичко — като баща, който успокоява уплашеното си дете — и за своя собствена изненада затананика люлчина песен. Имаше чувството, че е прегърнал своята младост, защото щом притвори очи, сякаш видя пред себе си Розана — онази шестнайсетгодишна Розана от спомените му, а не пухкавата трийсетгодишна жена, оцеляла след осем бременности и родила три живи деца, която веднъж седмично му изпращаше храна в колибата. Амата дори издаваше онзи познат лъх на риба, който му напомняше за децата в Анкона и който навярно се бе просмукал в тялото й от свитъка на Лео.

Щом преминаха зад завоя на пътеката, пред очите им се ширна съвсем друга гледка. Конрад вдигна ръка над долината. Тук-там върху оголените скали се открояваха жълто-кафяви камъни.

— Онова село там се казва Сасоферато, а в далечината вдясно се вижда Фосато ди Вико. Ако бяхме избрали южния маршрут, щяхме да имаме четири дни път до там.

Сърцето му се изпълни с нежност — чувство, което би го обзело по време на размисъл за Светия младенец. Но той не бе подготвен за чувства на привързаност към жена от плът и кръв. Конрад се стресна, че Господ може да го блъсне от пътеката, ако той се поддаде дори за миг на импулса. Подири в себе си поне частица от противоречивите чувства, които го бяха обзели, преди да тръгнат по сипея, но уязвимостта на Амата бе отмила от душата му точно тази утайка. Въпреки цялата си нетактичност и нахалство, въпреки дързостта си тя се нуждаеше от неговата закрила.

Амата постепенно спря да трепери и той свали ръка от раменете й.

— Сега вече ще се оправиш — увери я Конрад, като не й даде възможност да изрече думите, които бе сигурен, че напират на устните й. Трябваше да смени темата, при това бързо: — Как е рамото ти? Можеш ли да си движиш ръката?

Обзет от желание да помогне, той я хвана за ръката и се опита да я повдигне. Вместо мускул напипа през ръкава й нещо твърдо като кокал и доста дебело. Амата си дръпна ръката и едва не подскочи.

— Не е счупена, но като се върна в „Сан Дамиано“, едва ли ще мога да помагам много-много за гроздобера. — Премести си краката и се опита да се надигне. — Да вървим, а?

Като докосна онова, което тя криеше под ръкава си, Конрад я предизвика да продължи напред. Понечи да я попита, но реши, че не е моментът да й оказва натиск.

— Сигурна ли си, че нямаш нужда от още малко почивка? Повечето хора не се възстановяват толкова бързо след допир със смъртта. Особено човек, израсъл под чужда закрила като теб.

Думите му трябваше да прозвучат успокояващо. Лицето й пламна, очите й се свиха на цепки.

— Под чужда закрила ли? Че какво знаеш ти за живота ми? — попита тя. Отвърна очи от него и се загледа в края на пътеката. — Понякога си голям глупак, брате, но поне току-що ми напомни, че има още една причина да се върна в Асизи жива и здрава. — Опита се да стане, опирайки се на здравата си ръка.

— Почини си още минутка, сестро — подкани я той. — Кажи ми какво имаш предвид.

Извинението му бе доста нескопосано. Би трябвало да означава нещо като: „Ако знаех повече за теб, нямаше да правя глупави забележки.“

— Ако сляза до долу жива и здрава, може и да ти кажа — отвърна Амата.

Небето започваше да се заоблачава и от югоизток се надигаха мълнии. Далечните разхвърляни хребети придобиха вид на враждебни, брулени от ветровете вълни, докато сумракът се сгъстяваше и ги обгръщаше. Тези облаци може би вещаеха дъжд. Или по-лошо — изстиващият въздух можеше да завихри теченията, от които Конрад се бе опасявал по-рано. Наистина бе време да тръгват.

Подхвана Амата под лакътя и й помогна да се задържи на крака. След като се убеди, че тя може да пази равновесие, й подаде края на шнура, който му служеше за колан.

— Прекарай го през твоята връв, а после ще го омотая още веднъж около кръста си — рече й.

— Не те ли е страх, че може да те повлека със себе си, ако се подхлъзна?

— Каквото има да се случва, ще сполети и двама ни, сестро. Бог ни е свързал в това начинание. Убеден съм, че Той иска да продължим напред заедно или да спрем дотук заедно.

— Хубава реч за монах — усмихна се Амата. — Ако беше произнесена от ухажор, би звучала ужасно романтично. — После додаде сериозно: — Благодаря за загрижеността. Държах се грубо с теб. Не изпитвам топли чувства към религиозните порядки на нашите ордени, както и към определени хора, с които миналото ми ме е сблъсквало. Ти си добър човек и се държа мило с мен. Бих искала да ти се извиня, преди да продължим напред.

— Аз също съжалявам за всяка грубост, проявена спрямо теб.

Тя пак се усмихна, но очите й помръкнаха.

— Брат ми Фабиано обичаше да казва: „Да се разделим с целувка, защото смъртта може би ме дебне.“

Конрад забеляза, че очите й са пълни със сълзи. Надвеси се към нея и позволи на устните си да докоснат челото й.

— Защото смъртта може би ни дебне, сестро.

Амата се изчерви и сведе поглед. Помачка шнура на колана му още малко, после го завърза за своя.