Джон Сак
Францисканският заговор (45)

XLI

След закуска на другия ден Матеус дойде да извика Конрад.

— Ела с мен на визитация, брате. Ще те запозная с пациентите и със задълженията ти.

По указания на лекаря Конрад наля кофа вода от един резервоар и го последва през голата поляна, която отделяше трапезарията от мъжката сграда на прокажените. Матеус почука леко на вратата на първия — един от многото, които бяха твърде зле, за да се хранят заедно с останалите.

— Това е килията на стария Силвано. Първо почистваме него и стаята му, после го храним — обясни той. Конрад съсредоточи вниманието си върху разпятието, закачено на пирон от външната страна на вратата, за да не се впечатлява от мизерията, която знаеше, че ще завари от вътрешната й страна. Щом Матеус отвори вратата, от покоите на прокажения лъхна отвратителна воня. Конрад усети как в гърлото му се надига възкиселият вкус на недосмляна овесена каша. На дървен стол в ъгъла се беше свила съсухрена фигура — сляп старик, който се губеше в широката си роба от зебло. Матеус даде знак на Конрад да застане от едната страна на стола, а той самият извика към прокажения:

— Днес имаме повече слънце, Силвано. Хайде да те проветрим малко — и тебе, и стаята.

Вдигнаха стареца заедно със стола и го изнесоха навън, като го сложиха така, че слънцето да му сгрее гърба.

— С мене е брат Конрад — продължи лекарят на висок глас. — Отсега нататък той ще се грижи за теб.

Матеус покри прокажения с одеяло, докато Конрад смени чаршафите от дюшека на Силвано, оцапани със засъхнала кръв и гной. Поля пода с вода и започна да търка.

Щом той приключи, Матеус леко подбутна стария прокажен.

— Сега ще те изкъпем.

Силвано, който сякаш се посъживи на слънчевата светлина, кимна за пръв път. Лекарят изпрати Конрад до кухнята, за да донесе топла вода, а самият той продължи по редицата пациенти, като извеждаше онези, които бяха в по-прилично състояние, на свеж въздух.

Конрад напълни пак кофата си от голям казан, който се топлеше на кухненската печка. Занесе чистата вода в килията на Силвано, където Матеус го накара да махне кърпата от главата на болния и да разпусне робата му. За свое облекчение Конрад успя да се въздържи да не повърне, докато почистваше разлагащото се тяло и лице на Силвано. Вместо да му се погади, както се бе опасявал, раните на човека събудиха у него чувство на жал и състрадание. Очите му се напълниха със сълзи, докато изстискваше парцала над кофата с топла вода.

Матеус наблюдаваше стриктно как монахът налага с парцала раните на прокажения и ги обърсва, като изстисква колкото се може повече от жълтеникавата течност в тях. Накрая Конрад попи тялото на стареца с мека кърпа и превърза дланите и стъпалата му. Устоя на порива си да целуне мъжа, както бе правил свети Франциск преди толкова години. Предупреждението на Матеус от предишния ден изигра своето търсено въздействие.

— Бог да е с теб, сир Силвано — предпочете да каже монахът. Прокаженият вдигна ръка в отговор.

— Той ти благодари — обясни Матеус.

— Не може ли да говори?

Мъжът посочи отворената си уста и едва тогава Конрад забеляза съсухрения чукан на мястото, където някога се бе намирал езикът му.

На път за съседната килия Матеус отпусна ръка на рамото на монаха.

— Как се чувстваш?

— Засрамен. Дори вчера ги мислех за грешници, заслужили наказанието си. А те са наистина бедни чеда Христови, както казваше свети Франциск.

— Започваш да разбираш, а това е най-важното засега. Ще се справиш добре тук.

Следващият пациент — мъж доста по-млад от Силвано — изненада Конрад. По тялото му не личаха почти никакви рани — само избледняло петно на гърба му, сбръчкано и нагънато като листенца на карамфил. Пръстите му обаче бяха сгърчени в неестествена поза; палецът висеше безпомощен над дланта, а роговиците на очите му бяха замъглени от млечнобял воал, изпъстрен със зрънца като парченца тебешир. Докато миеше съсухрената му рана, Конрад вдигна очи към Матеус.

— Дори сред онези, които наистина са болни от проказа, брате, се срещат различни разновидности на болестта. Някои нямат нито една бучка или пък имат една, или само няколко. Различават се по цвят — от бледорозови като тази до наситено розовочервени. Появяват се навсякъде по тялото. Но макар тази рана да е пресъхнала за момента, тя е напълно безчувствена. Той не би усетил, че го поливаш с вода, ако ще да беше вряла. Тази част от плътта му е мъртва завинаги.

Матеус обсъждаше състоянието на прокажения съвсем спокойно, все едно човекът беше в друга стая.

Той от своя страна гледаше право напред, без да показва ни най-малък интерес към разговора им — със същата апатия, от която кожата на Конрад настръхна предния ден, когато си представи, че е влязъл в света на живите мъртви. Благослови прокажения, след като свърши, както бе сторил със Силвано, но този пациент не реагира по начина, по който бе посрещнал грижите му старецът. На тръгване Матеус прокара ръка по голото теме на мъжа, устните му се разтегнаха в разкривена усмивка.

— Срещал съм много случаи като него — додаде той, щом излязоха. — Такива като него ги наричам междинни. При тях се проявява само една рана, макар и не толкова пресъхнала като неговата. И макар конкретното място да е изгубило част от чувствителността си, те продължават да усещат известна болка. Раните им са с овална форма, често пробити в средата и с ясно очертана периферия. — Матеус поклати глава. — Тази болест е толкова сложно нещо. Съмнявам се, че някога ще я разбера напълно.

Конрад се върна до кухнята за чиста вода, като се опитваше да запечата в съзнанието си колкото се може по-голяма част от думите на Матеус. Имаше толкова много информация за смилане. На пътеката се размина с няколко от монасите, които също носеха вода. С петимата монаси и трите монахини се запозна сутринта. Сега го поздравиха само с кимане, погълнати от непосредствените си задачи.

Тези монаси представляваха мрачна картина, в сравнение с черните монаси на Дом Виторио — може би защото населяваха свят, не толкова отдалечен от Страшния съд, или пък защото работата не им предоставяше много поводи за усмивки. Конрад уважаваше мълчанието им и факта, че са обрекли живота си в служба на тези изгнаници. Би се чувствал добре да работи цял живот сред хора като тях — това важеше и за жените — скромни и не по-малко усърдни създания.

Макар да не беше лекар, Бог го бе довел тук точно в този критичен момент, защото сега Матеус вече можеше да види края на собствения си път. Бързо прогони тази мисъл от главата си като горделива, знаеше, че е закъсняла реакция на по-раншните думи на Матеус. Самонадеяността тръгва на път, яздейки, и се връща пеша, напомни си той. Той не притежаваше и частица от уникалните познания на добрия лекар; нито пък споделяше онази специална връзка, която свързваше Матеус с пациентите му. Нещо повече, в сърцето си той продължаваше да вярва, че Божията воля, а не усилията на хората, определя кой ще умре и кой ще се излекува — гледище, което докторът от Салерно явно не споделяше.

 

За един месец Конрад се смеси напълно с круцигерите, като изпълняваше задълженията си кротко и монотонно. Разговаряше почти всеки ден с Матеус и често помагаше на доктора, след като свършеше грижите около определените му прокажени. Монахът научи доста за пациентите си и за многостранните форми на болестта им, но така и не стигаше до онова, което би могло да му помогне да разбере защо Лео го насочи към тази болница.

Макар нощите в късното лято да застудяха, следобедите бяха все така топли и слънчеви, за да могат пациентите да остават навън. В един такъв вълнуващ ден Конрад мярна червената роба някъде край килиите и се запъти натам, понесъл кофата си с гореща вода. Матеус тъкмо беше изнесъл един прокажен извън покоите му.

— Как си днес, Менторе? — попита той.

Без да промени изражението на лицето си, мъжът вдигна ръце така, че ръкавите му да се смъкнат. Имаше многобройни рани по кожата си, но Конрад забеляза, че повечето са покрити с виолетова, на места сивкава коричка. Възлите по лицето му сякаш също заздравяваха — това бе първият път, в който Конрад забелязваше някакви признаци на подобрение у пациент. Може би Менторе страдаше от някоя от онези лечими кожни болести, за които бе споменал докторът. Монахът погледна с надежда към Матеус, но видя в очите му само дълбока тъга.

— Готов ли си? — попита той тихо. Прокаженият кимна.

— Ще изпратя свещеник да те изповяда и да извърши тайнствата — продължи Матеус. Направи знак на Конрад да се приближи. — Днес го измий особено старателно. Подготви го да посрещне своя Спасител.

— Но раните му изглеждат в по-добро състояние, отколкото на останалите — възрази Конрад. — Кожата му никога не е изглеждала по-добре.

— До утре някои от раните ще са изчезнали напълно — обясни Матеус. — Това е признак на приближаващата смърт, който всички ние сме се научили да разпознаваме. Те я очакват, вярно, не с радост, но поне с облекчение.

Лицето на Менторе, забулените му очи останаха напълно безстрастни. Дори прокаженият да изпитваше някакви чувства, външно не личеше по никакъв начин. Конрад си спомни разговора си с Якопоне, докато пътуваха към Асизи; темата беше поезията, опитът и учестеното дишане на смъртника. А този обречен човек си седеше на стола и дишаше съвсем спокойно, доколкото му позволяваше сумтенето, невъзмутим като лихвар пред везните си.

Конрад потопи кърпата в горещата вода и изми ръката на мъжа. В съзнанието му изплува едно изречение от писмото на Лео: „Гвоздеите на мъртвия прокажен са обложени с истина.“ С любопитство, което му се стори едва ли не нездраво, той повдигна другата ръка на прокажения за китката, но и двете завършваха с чуканчета вместо пръсти. Явно пак нямаше да схване замисъла на Лео. Менторе изобщо нямаше пръсти, камо ли нокти. Същото важеше и за краката му. Стъпалата се бяха превърнали в разкривени чукани без пръсти.

Тази нощ Конрад спа неспокоен сън, смущаван от звуци, които му заприличаха на вълчи вой. Постепенно съвсем се разбуди в тъмното и осъзна, че безсловесният вой всъщност идва откъм сградите на прокажените. Явно Менторе е предал Богу дух, каза си. Думкане по вратата и гласът на Матеус, който го викаше в параклиса, потвърдиха догадката му.

Лекарят носеше факла, защото през нощта бяха излезли облаци, които скриваха луната. Прекосиха двора, опръскани от ситен дъждец.

Монасите вече бяха внесли трупа в параклиса, където той лежеше проснат на маса в нефа, заобиколена от свещи. Мъжете и жените от ордена четяха в един глас епитимийните псалми от двете страни на хора. Прокажените, които можеха да вървят, се бяха събрали в дъното на помещението.

Конрад скръсти ръце и последва Матеус до тялото на прокажения. Искаше да прибави и личната си благословия към молитвите на общността. Възлите по лицето на Менторе бяха напълно изчезнали, точно както предвиди Матеус. Доскоро петнистата му кожа сега лъщеше като слонова кост — също като свещта, трептяща край главата му.

Ръцете на прокажения, отпуснати на гърдите му, привлякоха вниманието на Конрад. Раните откъм опакото на дланите му се бяха досъсирили и сега изглеждаха твърди като абаносовочерни шипове на светлината. С треперещи пръсти Конрад повдигна горната ръка и я обърна. Раната на дланта също бе хванала твърда черна коричка. Конрад посегна към една от тях с върха на пръста си и целият шип, заедно с дланта и опакото на ръката, помръдна като едно цяло. Той внимателно отпусна ръката на прокажения в първоначалната й позиция.

Опря се с ръка на ръба на масата и падна на колене, втренчен в дъното на нефа, където над олтара бе издигнато разпятие. Сърцето му бе обзето от покой, какъвто не познаваше, откак Амата дойде в колибата му. Цялото напрежение и болка от изминалите трийсет и четири месеца най-сетне се отмиваха от тялото му, за да отстъпят място на спокойствие и възторг.

Най-сетне разбра! Също като Джанкарло ди Маргерита той докосна гвоздея със собствената си ръка — гвоздея на мъртвия прокажен!

 

— Има още две неща, които трябва да разбера. — Конрад седеше в стаята на Матеус след погребалната служба. — Възможно ли е тези симптоми на проказата да се проявят внезапно, да речем, в четирийсетдневен период? — Наведе се напред, опрял лакти върху масата на лекаря. Вече държеше в ръка всички нишки, но му липсваха още няколко възелчета за потвърждение. Паното, което Лео бе изтъкал за него, можеше завинаги да унищожи преклонението пред свети Франциск. Макар че за Конрад истинското обяснение за стигмата бе по-удивително и възвишено от самия мит, също както истината за пропиляната младост на Франциск превъзхождаше пречистената версия на Бонавентура.

— Обикновено се проявяват постепенно, в течение на дълъг период от време — обясни Матеус. — Но са ми известни случаи, когато раните изникват за една нощ, съпътствани от пронизваща болка. В такива случаи възпалението обхваща опакото на дланите и горната повърхност на стъпалата. Особено ръцете подпухват изключително болезнено. — Докторът прокара пръст по вените, изпъкнали от опаката страна на дланта му, за да покаже точното място на възпалението. — Това обострено състояние продължава от няколко дни до няколко седмици, след което плътта губи чувствителността си. Щом възпалението се успокои, ставите и сухожилията се съкращават; застиват в положението, което са заемали в покой по време на фазата на обостряне, подобно разкривените неестествено пръсти, които си виждал при някои от нашите пациенти.

— А очите?

Матеус показа с кимане, че е разбрал въпроса на Конрад.

— Наблюдаваш внимателно, брате. Вярно е, че тази остра фаза на проказата обхваща първо дланите и стъпалата, но преминава и към очите. Обикновено води до ослепяване: първо, защото ирисът се съсухря; второ, защото предизвиква парализа по цялото лице и пациентът не може да затваря клепачите си, за да се предпази от директната слънчева светлина. Точно затова обръщаме прокажените с гръб към слънцето.

Конрад отпусна глава. Приглади бялата си брада над гърдите и кимна.

— Значи всичко е вярно, всяка Леова дума. — Наред с вътрешното спокойствие го обзе и чувство на празнота, много близко до депресията — като загубата, която Розана му бе разказвала, че е изпитала след раждането; или каквато вероятно изпитва художникът в края на изтощителен период на рисуване.

— Брате?

Загрижеността в гласа на Матеус го сепна за миг. Изведнъж почувства необходимост да сподели всичките си изводи и заключения с доктора, да му разкаже всичко, случило се през последните три години, да сподели с него откритията си. Един начетен мирянин, който е по-малко застрашен от разкритията му, отколкото последовател на свети Франциск, би го изслушал с по-голямо търпение и съчувствие, отколкото братята му от ордена.

Думите, които можеха да променят завинаги историята на Францисканския орден, започнаха да се изливат от устата му в сумрачната стая в отдалечената долина, където се намираше болницата. Конрад говори за любовта на Франциск към прокажените, за Монте ла Верна и хвалебствията, които светецът е продиктувал оттам, за слепотата, сполетяла го, докато е бил в планината, за описанието на дона Джакома за това как е изглеждал мъртвият светец — снежнобялата кожа, раната от копие, наподобяваща роза, — как Елиас е скрил тялото на Франциск и как министрите на ордена са променили историята на неговия живот. Накрая разказа на доктора и за писмото на Лео и за собствените си усилия да разгадае неговия смисъл. Този смисъл сега му се виждаше толкова очевиден: бедното чедо Христово, прокаженият, комуто бе служил Лео, е не друг, а беднякът от Асизи, Il Poverello di Christo, Беднякът на Христос.

Матеус слушаше с благоговение, докато монахът разплиташе пред него кълбото на историята си.

— А вашият свети Франциск — попита той накрая, — никога ли не е твърдял, че е получил стигмата, никога ли не е обявил с думите на свети Павел ego stigmata Domini Jesu Christi in corpore meo porto — „Нося раните на нашия Бог Исус Христос в собственото си тяло“?

— Каза само „моята тайна си остава за мене си“. Но пък радостта му, изпитана на Монте ла Верна, е напълно обяснима. В дълбокото си смирение той винаги е търсил начини да се унижи. Би благодарил на серафима повече, задето го е дарил с проказа, отколкото за стигмата, вярвайки, че заслужава първото и е недостоен за второто. След Ла Верна е могъл да каже дословно като разпнатия Бог: „Аз пък съм червей, а не човек.“^[1] Могъл е да сподели унижението Христово, без да споделя славата на раните Му.

— Но все пак вярваш, че е видял ангела — попита Матеус, — въпреки че по онова време вероятно вече е бил ослепял?

Скептицизмът в тона на доктора обиди Конрад въпреки собствената му интерпретация на мъчението на Ла Верна.

— Слепецът вижда с вътрешното си око — обясни той. След кратко колебание додаде кротко: — Аз самият изпитах нещо подобно в непрогледната тъмнина на затворническата си килия.

Матеус се взря безмълвно в него за момент.

— Разбира се. Прости ми, брате. Гледам на явлението като медик. От чисто медицинска гледна точка например не би ме изненадало да науча, че човек, прекарал четирийсет дни в пост и в съзерцание на архангел Михаил и светото разпятие, би могъл да види пред себе си да се носи серафим, белязан с раните Христови. Духовното преживяване на свети Франциск на планината е по-показателно от кой да е физически факт.

— Какво имаш предвид? — попита Конрад.

— Когато император дари свой войник с някакво забележително отличие за храброст, хората посрещат войника с радостни възгласи. Макар че това отличие е само знак на храбростта, която го е спечелила. — Подръпна робата на гърдите си. — Пациентите ми гледат със страхопочитание и уважение алената ми роба, макар че тя не би означавала нищо без годините учение, които символизира. Следиш ли ми мисълта?

— Искаш да кажеш, че няма значение какво се е случило със свети Франциск във физическия смисъл на Монте ла Верна? Че духовността, допринесла за физическите белези, означава повече?

— Според мен като дълбоко вярващ, да се надяваме, християнин — да. За мен е по-вдъхновяващ животът му, устремен към духовното, какъвто аз самият се стремя да водя, отколкото някаква стигма, която не мога да проумея по никакъв начин, дори не мога да си представя.

Конрад се загледа пак в малката бучка на челото на Матеус.

— Макар че един ден и ти вероятно ще споделиш смирените му рани.

— Възможно. И отсега насетне ще се осланям на тази мисъл, за да притъпя симптомите на съжалението. — Матеус почука с пръст по масата, явно се колебаеше дали да продължи да говори. Накрая вдигна поглед към Конрад и додаде: — От чисто физическа гледна точка и бездруго никога не съм вярвал на историята за стигмата на свети Франциск.

В отговор на изненадата, изписана по лицето на Конрад, той вдигна обърнатите си с дланите нагоре ръце.

— Като студент по анатомия осъзнах, че е невъзможно нашият Бог да е бил пронизан през дланите, когато римляните са го приковали към кръста. Плътта там не би издържала теглото му в продължение на три часа, без да се разкъса. — С левия си палец Матеус притисна сухожилията на дясната китка. — За да го издържи, острието трябва да го е пронизало ето тук. А раните на свети Франциск, доколкото съм чувал, са се появили на дланите му. Аз самият съм се питал дали той наистина е получил кръстните рани; защо в такъв случай не се говори за драскотини от трънения венец по главата му? Ами четирийсетте камшични удара, които Исус е получил по гърба си? Не съм чувал светецът да е имал такива белези.

— Никога ли не си изразявал гласно съмненията си? — попита Конрад.

Матеус се изсмя.

— Точно ти ли ми задаваш този въпрос, след като едва си излязъл от затвора. Чувал ли си за монаха проповедник Тома от Аверса?

Конрад поклати глава.

— Едно време, докато уиех в Салерно, той проповядваше в Неапол. Според слуховете веднъж обругал стигмата публично. Вследствие на това папата му забранил да проповядва в продължение на седем години, което за един син на свети Доминик е все едно на францисканец да се запрети да е беден. Днес въпросният брат Тома е инквизитор в Неапол. Изкупва падението си, за което обвинява свети Франциск, като си го изкарва на твоите братя спиритуали и бавно и с наслада ги изтребва чрез различни изкусни мъчения.

Което ме връща към въпроса ти: не, брате, никога не съм изразявал гласно съмненията си, нито пък възнамерявам да го сторя. Не съм от онези, които пикаят срещу вятъра. — Матеус разтегли устни в характерната си усмивка. — Е, какво ще правиш с наученото току-що?

Конрад изсумтя и изви гръб.

— Ще разкажа всичко на брат Джироламо от Асколи, нашия нов генерал-министър. Мисля, че Бог нарочно кри истината от мен досега — до смъртта на Бонавентура. Джироламо е честен човек. Той ще знае как е редно да се постъпи.

Матеус подсвирна тихо и се изправи.

— Мъченичеството те влече, а? — Прекрачи прага и се загледа към изгряващото слънце. — Съжалявам, че ще те загубим толкова скоро — рече през рамо.

— Тук се чувствам щастлив — призна Конрад. — С позволението на генерал-министъра, с удоволствие ще се върна.

Матеус се обърна и посочи през мъглата към небето на запад.

— Виж — дъгообразният ковчег на завета. — Конрад проследи ръката му към двойната дъга, прекрачила над дърветата.

— Какво каза?

— Опит за каламбур, брате. Видях в дъгата овалния знак на завета, който Бог сключва с Ной^[2].

— Аз пък си помислих, че имаш предвид ковчега на завета Господен, Светая светих, където евреите пазят скрижалите с десетте Божи заповеди. И че според теб той има формата на дъга.

— Не разчепквай прекалено надълбоко, брате — засмя се Матеус.

— Ясно — махна с ръка Конрад. — Но мисълта ми вече отлетя другаде, приятелю. Бог да те благослови, Матеус. Току-що ми каза къде е погребан свети Франциск.