Джон Сак
Францисканският заговор (5)

I

Празник на свети Ремиджо

1 октомври 1271

Щом превали най-високата отсечка от пътеката, която криволичеше към колибата му, брат Конрад смръщи чело. Катерицата, изпъчена на перваза на прозореца, блъскаше яростно опашката си о дървото и надаваше пискливи звуци — недвусмислено предупреждение, че вътре го чака посетител, при това не мъжът на Розана.

— Шт, Сиви братко! — скастри той животинката, докато стоварваше от рамото си наръча дърва. — Посрещни странника така, както би приветствал мен. Може да е ангел Божи.

Отшелникът вдигна катерицата и я положи внимателно на черния ствол на близкия бор. Тя се покатери по-нависоко и Конрад прекрачи прага.

Необезпокояван от врявата навън, непознатият монах спеше, отпуснал глава на масата на отшелника, със скрито под качулката лице. Конрад изсумтя доволно. След като така или иначе ще му се наложи да общува и води разговор, нека поне да е на духовни теми. Кожените сандали и мекото новичко сиво расо на госта обаче леко го разочароваха. По всяка вероятност конвентуал — някой от онези разглезени братя, които живеят по-скоро като затворени в манастира си черни монаси, нежели като лишени от корен синове на свети Франциск. Дано поне разговорът не се изроди във вечния спор за същността на истинската бедност. За Конрад тази тема беше изчерпана и крайно отегчителна. Винаги му бе причинявала само болка.

Внесе дървата, които бе събрал през деня, като вдигна наръча за тънката жилава пръчка, с която го бе овързал. В тези есенни следобеди слънцето бързаше рано-рано да се скрие зад Апенините и нощем планинският въздух застудяваше. Отшелникът взе няколко шепи листа, шишарки и сухи борови иглички и направи купчинка насред кръга от плоски камъни в средата на стаята. Докато палеше огъня с кремъка, от ъгъла се надигна сънен глас.

— Брат Конрад от Офида? — Изненадващо тънкият гласец бе като на хорист в момчешки църковен хор, още недостигнал дрезгавината и трелите на пубертетния глас. Явно посетителят му бе послушник, при това най-вероятно малолетен. По принцип в ордена не се приемаха кандидати на възраст под четиринайсет години, но управата често престъпваше тази забрана.

— Да, аз съм брат Конрад — отвърна домакинът. — Бог с теб, млади братко. — Остана коленичил пред огнището.

— И с теб. Казвам се Фабиано. — Детето разтърка нос с опакото на ръката си и думите му излязоха неясни.

— Фабиано. Чудесно! И добре дошъл. Само да тръгне огънят, и ще сваря супа. В котлето съм сложил да кисне бакла.

— И ние донесохме храна — рече момчето и посочи с пръст мрежата, закачена на мертека. — Сирене, хляб и грозде.

— Ние ли?

— Доведе ме прислужникът на мона Розана. Господарката му прати допълнително храна — в случай че нямаш достатъчно за себе си и за някой гост.

— Любезна както винаги — усмихна се Конрад.

Огънят вече пращеше, в стаята се разнесе аромат на тлеещи борови клони. Пушекът се заизвива към черния от сажди сламен покрив и намери малката дупка по средата. Пламъчетата заподскачаха в очите на госта, които блестяха изпод качулката му като зрели маслини. Конрад постави котлето на огъня и откачи торбата с храна. Розана, бог да поживи щедрото й сърце, беше изпратила и лук. Той отряза две филийки, за да ги хапнат сурови със сиренето, а останалото наситни за супата.

— Кой те изпрати при мона Розана? — попита Конрад.

— Наставниците ми в Асизи. Заръчаха ми, като стигна Анкона, да питам за синьората. Та тъкмо наближавах града, и срещнах двама братя. Те ми обясниха как да намеря къщата на мона Розана. Май любопитството й бая се разпали, като й рекох, че търся тебе… — Забележката увисна незавършена във въздуха с леко въпросителна интонация.

— Израсли сме заедно — отвърна той. — Бяхме почти като брат и сестра. Тя… имам предвид двамата със съпруга й, продължават да се грижат за мен, когато имат възможност.

В главата му изплува отдавнашен спомен — две деца, които гризат бисквити на кея, слънцето танцува по водата под краката им. Посетителят продължи да говори и картината бързо се разпадна, точно както се бяха размили и отраженията им, погълнати от вълничките през онзи далечен следобед.

— Сигурно си сирак, а? Затова ли си живял с нейното семейство?

Конрад изду бузи и издиша бавно.

— Миналото ми не е важно — отсече той. Духовният разговор, на който се бе надявал, не се получаваше. Бе решил да прекрати темата, но Фабиано придоби толкова разочарован вид, че той все пак додаде: — Да. Баща ми беше рибар в Анкона. Бог си го прибра в една буря, докато бях още съвсем малко момче. Родителите на мона Розана ме приютиха при себе си. Когато навърших петнайсет години, решиха, че е време да се изуча, и ме дадоха при братята. И сега, четиринайсет години по-късно, ето ме тук — и това е цялата ми история.

Докато разбъркваше супата, очите му се навлажниха едва-едва. Изтри ги с ръкав и тъкмо се канеше да изкоментира колко е силен лукът, момчето го прекъсна за втори път.

— А майка ти къде е?

— В рая, без съмнение. Татко каза, че предала богу дух с името на Светата дева на уста, докато ме раждала.

В стаята пропълзя ароматът на къкрещата бакла. Детето вдъхна дълбоко и се почеса по главата.

— Обичам хората да ми разказват за живота си. Ще ми се да прекарам дните си в обикаляне из света и събиране на истории като брат Салимбене. Познаваш ли брат Салимбене?

Конрад се намръщи.

— Не ми се струва подходящ пример за подражание за теб. А сега би ли ми обяснил какво те води при мен? — Пак надзърна в тъмните очи, които внезапно се изпълниха със скръб почти до сълзи. Конрад веднага разбра.

— Брат Лео? — попита, отговорил на въпроса си.

— Да.

— В мир ли почина?

— Да. В същата колиба, където си отиде и свети Франциск.

— Сигурно е било голяма радост за него.

Отшелникът се отпусна на пети. Не можеше да се каже, че загубата на неговия приятел и учител е неочаквана. В края на краищата Лео бе преживял повече от осем десетилетия. Въпреки това смъртта му беше удар.

Но кому е дадено да узнае Божия промисъл? Лео бе отправял молитви да си тръгне от този свят заедно със своя учител, свети Франциск, но Бог го дари с още половин век живот, прекаран в труд и писане. Дребничкият духовник се бе грижил за създателя на ордена като негов личен лекар, бе го преобличал и бе мазал с мехлеми раните, появили се по ръцете, стъпалата и отстрани на торса след онова ужасно видение, получено на Монте ла Верна. Освен това Лео бе изповедник и секретар на светеца. Всичко това го превръщаше в човек с изключително силни позиции в ордена, стига да бе проявил интерес към властта. Ала Франциск го бе избрал за свой другар и довереник именно поради съвършената му непринуденост и доброта. Светецът, който беше известен със склонността си да поставя прозвища, бе преименувал Лео Лъва на Fra Pecorello di Dio, брат Божия агнец.

Дори по-младите братя като Конрад бяха чували прословутата история за конфликта между Лео и Елиас след смьртта на Франциск. Лео разбил в земята голямата ваза, където генерал-министърът събирал дарения за новата базилика. Заради този бунтовнически акт Елиас наредил да наложат виновника с пръчки и да го прогонят от Асизи. Лео се отдал на скромен живот и започнал да пише памфлетите си, разобличаващи актовете на безнравственост и безчестие в ордена. Така той се превърнал в будната съвест на братята. Лично твърдял, че намира упование както в Правилото на ордена, така и в духа на свети Франциск — с което си навлякъл ненавистта на конвентуалите.

Конрад се запита дали брат Бонавентура, настоящият приемник на Елиас на поста генерал-министър, най-сетне е надмогнал старата вражда.

— Генерал-министърът погреба ли брат Лео подобаващо? — попита той.

— О, да. Положи го в базиликата до неговите другари. Казват, че било най-висока чест.

— Каквато той напълно заслужава.

Домакинът се наведе да разбърка супата, а момчето отметна назад качулката си. Черна, ниско подстригана права коса, която едва покриваше върховете на ушите му. Бадемови очи с дълги мигли и учудено изражение на кошута. Млечнобялата кожа на слепоочията и бузите му беше толкова прозирна, че дори на слабата светлина Конрад различи очертанията на вените. Младежът имаше широка усмивка и дълъг правилен нос с широки ноздри. Аристократичен нос, рече си Конрад. Изобщо това дете е твърде красиво, за да живее сред по-възрастните братя — особено сред онези от тях, които са склонни да вървят по пътя на черните монаси^[1]. Един бог знае кой от многобройните монашески грехове са повторили вече.

Щом Конрад остави лъжицата, с която разбъркваше супата, момчето бръкна в торбата, която бе оставило под масата, и извади навит на руло пергамент.

— Учителят ми заръча да ти предам това писмо. Брат Лео казал, че било много важно и спешно да го получиш след смъртта му.

Отшелникът разгърна пергамента от агнешка кожа край огъня. Погледът му обходи текста няколко пъти.

— Какво пише? — попита Фабиано.

— Писмото не е запечатано. Изненадан съм, че не си го прочел. Нима учителят ти още не те е научил да разпознаваш буквите?

— Някои ги познавам. Успях да разчета част от думите. Помолих братята, дето ги срещнах на пътя, да ми прочетат писмото, ама те рекоха, че било безинтересно.

Конрад заби поглед в тавана. Малкият нямаше срама. И вероятно бе опасен в наивността си.

— Казаха ли ти тези братя имената си? — попита той.

— Не. Ама единият беше стар-престарял, а другият — рус, ако това ще ти помогне.

— Ни най-малко — стисна устни Конрад. Не беше изключено наистина да се окажат опасни. Дано погрешната преценка на момчето не излезе фатална.

Огледа писмото още веднъж.

— Е, може би ти сам ще прецениш дали е интересно или не — рече накрая. — Брат Лео ме приканва към добросърдечност, което сто процента не би пропуснал да стори. Като цяло обаче написаното е несвойствено за свещеника, когото познавам. — Той поднесе пергамента към огъня и зачете на глас:

— „На Конрад, мой брат в Христа, брат Лео, неговият недостоен другар, се покланя покорно в името Господне.“ Дотук звучи съвсем в стила на Лео. Но чуй по-нататък: „Спомни си как те съветвахме да учиш и да изследваш с усърдие. Прочети с очите си, разбери с ума си, почувствай със сърцето си истината на житията. Servite paupers Christi.“ — Конрад подаде пергамента на Фабиано. — Служи на бедните чада Христови? — Замълча и остави думите да отзвучат, сякаш да даде възможност на момчето да схване важността им, после довърши с махване на ръка. — „Написано в Асизи, в четиринайсетата година от управлението на Бонавентура от Баньореджо, генерал-министър, Орден на малките братя.“

Отшелникът се почеса по тила.

— Лео никога не би ме призовал да „изследвам“, пък било то и написаното за живота на свети Франциск, ако наистина тези „жития“ има предвид. Според Франциск учените пилеят време, вместо да го оползотворят в молитва. Що се огнася до това да служа на бедните — нали сам Лео ме изпрати тук, в планината. А сега да иска от мен да се посветя в служба на бедните? Звучи ми странно. — Перна пергамента с нокът. — Пък и това определено не е писано от ръката на Лео. Почеркът е прекалено едър и тромав. Лео бе изкусен калиграф.

Отшелникът вдигна още веднъж текста към огъня. Пергаментът бе украсен по периферията с овална ивица, но на слабата светлина Конрад не успя да различи никаква последователност в шарката й. Лео не беше човек, който би нарекъл безинтересно писмо спешно. Но прочетеното даваше на Конрад основания да се съгласи с двамата пътуващи монаси.

Метна пергамента на масата, където той се нави на руло. Може да са просто брътвежи на слабоумен старец. Но главата на Лео пазеше толкова тайни. Предвид непознатия почерк, не бе изключено съобщението да е номер, скроен от Бонавентура, но с каква цел? Все пак куриерът е послушник в „Сакро Конвенто“ — утробата на ордена. Дори този факт сам по себе си бе достатъчен, за да събуди у Конрад страх.

— Да те нахраним и да лягаш да спиш — заключи накрая отшелникът. — Днес си изминал доста изморителен път. — Би могъл да поразсъждава над прочетеното, докато си почиват, с надеждата, че новият ден ще го дари със свежи идеи.

Разля чорба в две дървени паници. През това време Фабиано бавно и замислено прокарваше пръсти през бухналата си коса, докато тя щръкна като бодли на таралеж.

— Беше ли ти мъчно, като я изостави? — попита накрая младежът.

Но Конрад нямаше намерение да бърка наново в раната от детството си. Вдигна пръст към устните си.

— Редно е да пазим тишина, докато се храним, малки братко. Основателят ни повелява всички наши братя да мълчат от здрач до зори. Достатъчно приказки изприказвахме за един ден.

 

Това коварно копеле Лео е знаел през цялото време. Всичките тези четирийсет и пет години е къткал гнезденцето си като разклопана квачка, толкова упорита, че даже сега не пожела да стане от полога и като разумен човек да отнесе тайните си в гроба.

И вместо това предаде новоизлюпените си мъртви пилци на един от бунтовнически настроените отшелници.

Брат Илуминато размаза един комар, който смучеше кръв от китката му. Де да можеше да смаже и отшелника толкова лесно. Стисна повода на мулето и попи с ръкав потното си чело. Макар да беше вече октомври, жегата денем изстискваше силите на човек — особено ако е в напреднала възраст. Сега, когато и Лео напусна този свят, той оставаше последният от първото поколение братя, съвременници на свети Франциск.

— Имам нужда от почивка, брат Дзеферино — обърна се той към спътника си. — На трошливите ми кокали им стига толкоз езда за днес.

— Както кажете, падре. — По-младият брат преметна крак над врата на мулето и се смъкна на земята. После помогна и на свещеника да слезе от седлото.

Илуминато сложи ръце на хълбоците си и изви гръб, протягайки се като схванат стар котарак. Разтърси рамене и закуцука да доизкачи баира.

— Прекрасна гледка — рече накрая и махна с ръка към долината, издълбана от река Тешо. Покрай пътя долу в ниското се виеше шпалир от ломбардски тополи — сякаш часови, които изглеждаха ослепителни в златистите си есенни одежди. Сред вечната зеленина на околните гори се жълтееха дъбове. В полите на хълма се гушеха дървени къщурки, наредени около тухлената камбанария на черква. Някъде между къщите пътят се раздвояваше — на северозапад към Губио и на юг и после на запад към Асизи.

Спътникът на Илуминато държеше в едната си ръка и двата повода, а с другата перна муха, навряла се в сламенорусата му коса. — Искате ли да преспим във Фосато ди Вико? — предложи той. — Имам приятел сред местните църковни сановници.

— Да спим ли? Не, Дзеферино — отвърна свещеникът. — До утре никакво спане.

Илуминато впери поглед в озадачените сини очи на другия.

— Нямаме време за губене. Искам да избързаш напред и да отидеш в селото. На хълма срещу катедралата ще видиш palazzo. Потърси синьор Джанкарло и му кажи, че Амануенсис ще го посети тази нощ.

— Амануенсис ли?

— Той ще разбере. Помоли го също така, в името на гореспоменатия, да смени мулето ти с отпочинал жребец, по възможност по-чевръст. — Възрастният свещеник показа разклонението на пътя долу. — Продължи на север и препускай с все сили, докато стигнеш Губио. Кажи на абата, че ако забележи от планината да слиза отшелникът Конрад и ако той се отбие да отдъхне в манастира, трябва да го задържи на всяка цена — ако се наложи, дори насила. Аз ще продължа към Асизи и ще предупредя генерал-министъра.

— А абатът как ще познае отшелника?

Илуминато сбърчи косматия си нос и очите му заискриха.

— Пфу! Та Конрад е фанатик, при това от онези вонящите, дето се гордеят като Нечестивия, че не се къпят. Ще го подушат отдалеч, много преди да го видят. Освен това е с черна брада като безбожен сарацин и с дълга грива вместо тонзура. — Изплю се в прашната канавка, за да подчертае отвращението си, и додаде: — Може и момчето да е с него, но то едва ли ще създава грижи. Нека абатът задържи и него.

Илуминато пое повода на мулето си от ръцете на другия.

— А сега върви, братко, и лек ти път. И двамата ще бъдем възнаградени за това.

Изпрати с поглед Дзеферино, който пришпори мулето си надолу по баира, докато човек и животно се изгубиха зад един завой. После продължи с по-умерена крачка, държейки своето животно за повода. Отпуснатите му сухожилия и мършави хълбоци щяха да издържат, но стига толкова наказание и синини за един следобед.

Нима не предупреди Елиас преди толкова десетилетия да не бие онова досадно джудже Лео? Остави го да беснее, така му каза. Но годината беше 1232 и Елиас, опиянен от властта, с която се бе сдобил наскоро — най-накрая бе станал генерал-министър, — прогони Лео от Асизи и заедно с това открехна пролуката, която днес зееше като геената огнена, готова да погълне и двете фракции на ордена.

Свещеникът стисна изпочупените си зъби, отново изпълнен с гняв към Елиас, а най-неочаквано и към самия себе си. Да беше грабнал писмото от ръцете на момчето. Напоследък мисълта му течеше бавно. В имението ще помоли възрастния синьор за пергамент. Трябва да запише каквото си спомня от текста. Старият Джанкарло носи пръстена на братството; не би пожалил усилия да смаже тази най-последна заплаха за разбулване на тайната им.