Джеймс Фрейзър
Златната клонка (86)

ГЛАВА XXXVIII
Митът за Озирис

Богът, чиято смърт и възкресение египтяните празнували всяка година, заменяйки скръбта с радост, бил Озирис, най-популярното от всички египетски божества. Ние имаме значителни основания да причислим един от неговите образи в категорията на Адонис и Атис — като олицетворение на големите ежегодни промени на природата, особено на житните растения. Но огромната популярност, на която се радвал в продължение на много векове, подтикнала преданите му обожатели да му припишат качествата и способностите на много други богове, та не винаги е лесно да го лишим, така да се каже, от чуждите пера и да ги върнем на истинските им собственици.

Единствено Плутарх разказва историята на Озирис в някаква последователност, а неговият разказ е намерил потвърждение и до известна степен е обогатен от свидетелството на паметниците.

Озирис бил рожба на връзка между бога на земята Себ (Кеб или Геб както понякога транскрибират името му) и богинята на небето Нут. Гърците отъждествявали родителите му със своите собствени божества Кронос и Рея. Когато богът на слънцето Ра видял, че жена му Нут му изневерила, я проклел да не роди детето си в нито един от месеците и нито през една година. Но богинята имала още един любовник — богът Тот, или както го наричали гърците Хермес; като играл на дама с Луната, той спечелил от нея по 1/72 от всеки ден и като събрал по този начин пет цели дни, ги прибавил към египетската година от триста и шейсет дни. Това е митичното обяснение на петте допълнителни дни, конто египтяните прибавяли всяка година, за да изравнят лунното и слънчевото време. Проклятието на бога-слънце не засягало тези пет дни, които се смятали извън годината от дванадесет месеца, и Озирис се родил на първия от тях. При раждането му отекнал глас, който обявил, че се е родил на света Върховният бог. Според едни легенди някой си Памил чул глас от храма в Тива, който му повелявал да викне и съобщи, че се е родил велик цар, благодатният Озирис. Но Озирис не бил единствено дете на майка си. На втория от тези допълнителни дни тя родила Хор старши, на третия бога Сет, когото гърците нарекли Тифон, на четвъртия богинята Изида, а на петия богинята Нефтида. По-късно Сет се оженил за сестра си Нефтида, а Озирис — за сестра си Изида.

Властвувайки като цар на земята, Озирис изтръгнал египтяните от етапа на дивачеството, дал им закони и ги научил да почитат боговете. Преди него египтяните били канибали. Но Изида, сестрата и жената на Озирис, открила диворастяща пшеница и ечемик и Озирис въвел отглеждането на житните растения сред своя народ, който веднага изоставил канибализма и започнал с удоволствие да яде жито. Освен това Озирис пръв брал плодове от дърветата, вързал лозата на колове и смачкал грозде. Готов да предаде тези благодатни открития на всички хора, той поверил цялото управление на Египет на жена си Изида и тръгнал да пътува и да разпространява по света благата на цивилизацията и земеделието. В страните, където острият климат или бедната почва не позволявали отглеждането на лозата, той научил жителите да се утешават за това, че няма вино, като правят бира от ечемик. Натежал от богатствата, с които го обсипали благодарните народи, той се върнал в Египет и с оглед заслугите му към човечеството единодушно го приветствували и почитали като божество. Но брат му Сет (когото гърците наричали Тифон) организирал заговор против него. Като взел тайно мярката на тялото на своя брат, злият Тифон направил и украсил ракла със същите размери и веднъж, когато всички пиели и се веселели, донесъл раклата и на шега обещал да я даде на онзи, на когото най-приляга по мярка. И опитвали един след друг всички, но никой не се хванал. Последен влязъл и легнал в раклата Озирис, тогава заговорниците се втурнали и затръшнали върху му капака, заковали го здраво и го залели с разтопено олово и хвърлили сандъка в Нил. Това се случило на седемнадесетия ден от месец Атир, когато слънцето навлиза в знака на Скорпиона и в двадесет и осмата година от управлението или живота на Озирис. Когато Изида научила, тя отрязала кичур от косата си, облякла траурни одежди и тръгнала отчаяна да скита и да търси тялото.

По съвета на Бога на мъдростта тя се скрила в папирусите из блатата на делтата. В бягството й я придружили седем скорпиона. Една вечер стигнала уморена до къщата на някаква жена, която, уплашена от скорпионите, затворила вратата под носа й. Тогава един от тях пропълзял под вратата, ухапал детето на жената и то умряло. Но като чула плача на майката, Изида се разчувствувала, сложила ръце на рожбата й, изрекла своите могъщи заклинания, прогонила отровата от детето и то оживяло. След това Изида родила син в блатата. Тя го заченала, докато прелитала, превърната на ястреб, над трупа на мъртвия си съпруг. Новороденото било младият Хор, който като малък носел името Харпократил, т.е. детето Хор. Буто, богинята на севера, го скрила от яростта на злия му чичо Сет. Но все пак не успяла да го предпази от всички беди, защото когато един ден Изида дошла при скривалището на малкия си син, го намерила проснат безжизнен и скован на земята — ухапан от скорпион. Тогава Изида се помолила на бога-слънце Ра за помощ. Богът я чул и спрял ладията си в небето и изпратил долу Тот да я научи на заклинанието, с което може да върне живота на сина си. Тя произнесла могъщите думи и веднага отровата изтекла от тялото на Хор, в него влязъл въздух и той оживял. Тогава Тот се възнесъл на небето, заел отново мястото си в слънчевата ладия и изпълнено с радост, светилото отново потеглило.

Междувременно раклата с тялото на Озирис плавала по реката и стигнала до морето, а то най-сетне я изхвърлило на сирийския бряг при Библос. И внезапно тук, на това място, поникнало дърво ерика и обхванало раклата със ствола си. Местният цар се възхитил от големината на дървото, накарал да го отсекат и да направят от него колона в къщата му. Той не знаел, че в него е раклата с тялото на Озирис. Научила за това, Изида отишла в Библос и седнала край кладенеца бедно облечена, с обляно от сълзи лице. На никого не проговорила, докато не дошли царските слугини. Обърнала се към тях с мили думи, сплела косите им и им вдъхнала чуден аромат от божественото си тяло. Но когато царицата видяла плитките на слугините си и вдъхнала аромата, който се излъчвал от тях, изпратила за чужденката, взела я в къщата си и я направила дойка на детето си. Но Изида давала бебето да суче вместо от гръдта си, от пръста си и нощно време започнала да изгаря всичко тленно наоколо, като през това време, превърната в лястовица, пърхала край стълба с тялото на мъртвия си брат и тъжно цвърчала. Но царицата я проследила какво върши, изпищяла когато видяла детето си в пламъци и така му попречила да стане безсмъртно. Тогава богинята се разкрила и помолила да й дадат стълба, който подпирал покрива. Когато желанието й било изпълнено, тя извадила от стълба раклата, хвърлила се и започнала Да я прегръща и да плаче така високо, че най-малкото дете на царя умряло на място. А дънера на дървото завила в тънко платно, заляла го с благовонни масла и го дала на царя и царицата. Това дърво и до ден днешен стои в храма на Изида и на него се кланят жителите на Библос. А Изида сложила раклата на един кораб, взела със себе си най-голямото от децата на царя и отплавала. Щом останали сами, тя отворила раклата, притиснала лице до лицето на брат си, целувала го и плачела. Но детето дошло тихо зад нея и видяло какво прави, а тя се обърнала и го изгледала гневно. Детето не могло да понесе погледа й и умряло; някои обаче твърдят, че в същност то паднало в морето и се удавило. Това дете е същото, за което египтяните пеят на своите угощения и което носи името Манерос.

А Изида скрила раклата и отишла да види сина си Хор в града на Буто, но една нощ, преследвайки на лунна светлина една дива свиня, Тифон намерил раклата. Той познал тялото и го разкъсал на четиринадесет парчета и ги разхвърлил на всички страни. Тогава Изида започнала да плава нагоре-надолу из блатата в направена от папирус ладия да търси частите и затова, когато хората плават в направени от папирус ладии, крокодилите не ги закачат, защото се боят от богинята или я уважават. Тази е причината в Египет да има толкова много гробове на Озирис, защото тя погребвала всяка част, щом я намерела. Но други предпочитат версията, че богинята е заровила по една негова статуя във всеки град, твърдейки, че това е тялото му, за да може Озирис да бъде почитан на много места и ако Тифон търси истинския гроб, да не го намери. „Изида — пише историкът Диодор Сицилийски — намерила всички части от тялото освен гениталната и тъй като искала гробът на съпруга й да остане неизвестен и почитан от всички обитатели на египетската земя, прибягнала до следното средство: Изваяла човешки статуи от восък и благовония, които съответствували на ръста на Озирис и във всяка от тях вложила по едно парче от него. След това повикала жреците на всички родове и ги накарала да се закълнат, че на никого няма да разкрият тайната, която се готвела да им довери. И на всеки поотделно тя казала, че само на него поверява погребението на тялото и им напомнила получените от тях блага и ги призовала да погребат тялото в собствената си земя и да тачат Озирис като бог. Тя също настоятелно ги помолила да посветят едно от животните в своята страна по свой избор на него и да го тачат приживе тъй, както по-рано са тачили Озирис и когато умре, да му отдадат същите почести, както и на него. И тъй като искала да насърчи жреците в техен интерес да отдават споменатите почести, тя им дала една трета от земята да я използуват в служба и почит към бога. Разказват, че затова жреците, помнейки получените от Озирис облаги, желаейки да направят добро на царицата и подтикнати от перспективите за нови облаги, изпълнили всичко, което им заръчала Изида. Затова и досега всеки от тях смята, че Озирис е погребан в собствената му страна и почита посветените на него животни, а когато животните умрат, при погребението им жреците отново скърбят за Озирис. Но свещените бикове, единият наричан Апис, а другият — Мневис, били посветени на Озирис и било предписано всички египтяни да ги почитат като богове, защото тези животни повече от другите помогнали да се открие тайната на посяването на семената и да се получат всеобщите облаги от земеделието.“

Такъв е митът или легендата за Озирис, разказана от гръцки автори и допълнена от повече или по-малко разпръснати бележки или намеци в оригиналната египетска литература. В един обширен надпис в храма в Дендера е запазен списък на гробовете на бога, а в други текстове се споменава за частите от неговото тяло, пазени като свети реликви във всяко от светилищата. Така сърцето му било в Атрибий, гръбнакът — в Бузирис, вратът му — в Летопол, а главата — в Мемфис. Както често става при подобни случаи, божествените му части по чудо се размножили. Главата му например била не само в Мемфис, но и в Абидос, а краката му станали толкова много, че стигат за няколко обикновени смъртни. В това отношение Озирис е нищо в сравнение със св. Денис, от когото се пазят ни повече, ни по-малко от седем глави — все истински.

Според оригинални египетски обяснения, които допълват разказаната от Плутарх история, когато Изида намерила трупа на съпруга си Озирис, тя и сестра й Нефтида седнали край него и запели елегия, която станала образец на всички египетски погребални песни. „Върни се у дома — нареждали те. — Върни се у дома. О, бог Он, върни се у дома, ти, който нямаш врагове. Младеж прекрасен, върни се у дома, за да ме видиш. Аз съм обичаната ти сестра; от мен ти няма да се разделиш! О, върни се у дома, младеж прекрасен… Не те виждам, а сърцето ми по теб копнее и очите ми те желаят. Ела при онази, която те обича, която те обича, Уннефер благодатен! Върни се при сестра си, върни се при жена си, ти, чието сърце е спряло. Върни се при твоята домакиня. Аз съм твоя същинска сестра, от мен далеч не ще си ти. Богове и хора са обърнали към теб лице и заедно за теб ридаят… Зова те аз, ридая, та да чуят на небето моя глас, но ти гласа ми повече не чуваш, а аз съм твоята сестра, която любеше на таз земя; обичаше ти само мен и никой друг, о, брате мой! Брате мой!“ Тази жалба за красивия младеж, покосен в разцвета на силите, напомня за жалбата по Адонис. Титлата уннефер или „благодатен“, която му се дава, е белег за благото, което според преданието дължали на Озирис. Това същевременно била най-обикновената му титла и едно от имената му като цар.

Жалбите на двете опечалени сестри не останали напразни. От съжаление към тяхната скръб богът-слънце Ра изпратил от небето бога Анубис с глава на чакал, който с помощта на Изида и Нефтида, на Тот и Хор събрал разкъсаното тяло на убития, завил го в ленени ленти и извършил всички останали ритуали, които извършвали египтяните над телата на покойните. Изида започнала да вее с крилата си студената плът и възкръснал Озирис и оттогава започнал да царува над мъртвите на оня свят. Там носел титлите Господар на подземния свят, Господар на вечността, Властелин над мъртвите. Също там, в големия Дом на двете истини, подпомогнат от четиридесет и двама съдебни заседатели, съдел душите на умрелите, които правели тържествената си изповед пред него и след като им претеглели сърцата на везните на правосъдието, получавали награда за благочестието си под формата на вечен живот или полагащото им се за греховете наказание.

Възкресението на Озирис се схващало от египтяните като обещание за вечен живот в задгробния свят за самите тях. Те вярвали, че всеки човек ще живее вечно на другия свят, стига оцелелите му приятели да направят за неговото тяло онова, което боговете направили за тялото на Озирис. Затова церемониите, изпълнявани от египтяните над мъртвите хора, са точно копие на онези, които Анибус, Хор и останалите богове изпълнили над мъртвия бог. „При всяко погребение се представяло божественото тайнство, изпълнено на времето над Озирис, когато синът, сестрите и приятелите му се събрали около разкъсаните останки и успели със заклинания и други средства да превърнат раздробеното му тяло в първата мумия, която после върнали към живота и й дали възможност да започне ново съществуване след смъртта. Мумията на покойника представлявала Озирис, професионалните оплаквачки — двете му сестри Изида и Нефтида, а събраните около трупа били Анубис, Хор и всички богове от легендата за Озирис.“ Така всеки умрял египтянин бил отъждествяван с Озирис и носел неговото име. От Средното царство нататък станала редовна практика да се обръщат към мъртвите като „Озирис еди-кой си“, сякаш бил самият бог, и да добавят постоянния епитет „говорещ истината“, защото за Озирис било характерно словото на истината. Хилядите изписани и нарисувани гробници, открити по долината на Нил, доказват, че сцената с възкресението на Озирис се разигравала за доброто на всеки мъртъв египтянин; както Озирис умрял и възкръснал от мъртвите, така всички хора се надявали да възкръснат като него за вечен живот.

Значи според общото местно предание Озирис бил добър и обичан цар на Египет, убит насилствено и възкръснал от мъртвите и оттогава почитан като божество. В съответствие с преданието той винаги е представян от скулптори и художници в човешки и царски образ, като мъртъв цар, завит в обвивката на мумия, но с царска корона на глава и царски скиптър в едната, оставена незавита от бинтовете ръка. С неговия мит или със спомена за него свързвали най-вече два града — Бузирис в Долен Египет, който претендирал, че притежава гръбнака му, и Абидос в Горен Египет, който се къпел в славата, че притежава главата му. Първоначално затънтено място, обвит в ореола на мъртвия, но жив бог, Абидос станал в края на Старото царство най-святото място в Египет. По всичко личи, че гробницата му означавала за египтяните онова, което е за християните църквата на гроба господен в Ерусалим. Всеки набожен човек желаел мъртвото му тяло да почива в осветена земя, близо до гроба на славния Озирис. Но в същност малко били достатъчно богатите сред тях, които се радвали на неоценимата привилегия, защото освен цената за гробница в свещения град самото транспортиране на мумии на големи разстояния било както трудно, така и много скъпо. Но много хора толкова държали да попият в смъртта благословеното влияние, излъчвано от светия гроб, че карали живите си приятели да пренесат смъртните им останки в Абидос, за да постоят там известно време, а после да ги върнат по реката и да ги погребат в приготвените в родната земя гробници. Други си изграждали празни гробници или паметни плочи близо до гробницата на своя мъртъв и възкръснал бог, та да споделят с него благодатта на щастливото възкресение.