Джеймс Фрейзър
Златната клонка (105)

4. Умъртвяване на житния дух в лицето на неговите антропоморфни представители

Току-що описаните варварски обичаи предлагат аналогии с жътвените обичаи в Европа. Например оплождащото свойство, приписвано на житния дух, се проявява и във варварския обичай да смесват кръвта на жертвата или нейната пепел със семето и в европейския — да разпръсват сред младите посеви напролет семето от последния сноп. Отъждествяването на човека със зърното можем да открием и в обичая да се съобразяват възрастта и ръстът на жертвата с възрастта и действителния или очакван ръст на посевите. В Шотландия и Щирия, там, където житният дух се възприема като Дева, правилото е последният сноп да се ожъне от младо момиче, а когато се схваща като Житна майка — от стара жена. В Лотарингия предупреждават старите жени да се пазят, когато умъртвяват Старицата, т.е. когато вършеят последното жито, а в Тирол смятат, че ако човекът, нанесъл последния удар при вършитбата, е висок, и посевите през следващата година ще пораснат високи. Същото отъждествяване проличава в дивашкия обичай да умъртвяват представителя на житния дух с мотики и лопати или да го смажат между два камъка и европейския — да се правят, че го пребиват с млатила. И най-сетне правилото на кондите да поливат вода върху заровеното месо от жертвата предлага паралел на европейския обичай да заливат с вода представителя на житния дух или да го хвърлят в някой поток. Както при кондите, така и при европейците, това са заклинания за дъжд.

А сега да се върнем към легендата за Литиерс. Показахме, че в първобитното общество често принасят човешки същества в жертва, за да подпомогнат посевите. Следователно не е невероятно предположението, че някога във Фригия са умъртвявали хора със същата цел. А след като фригийската легенда и европейският народен обичай дотолкова съвпадат и навеждат на заключението, че са били умъртвявани хора, трябва, поне условно, да приемем това заключение. Има също сведения, че както митът за Литиерс, така и европейските жътвени обичаи съвпадат по това, че и в двата случая жертвите са били умъртвявани като представители на житния дух, а това вече се съгласува с възгледа, който, изглежда, съществува у някои първобитни народи — че умъртвяваната жертва кара посевите да се развиват добре. Тогава можем да предположим, че както във Фригия, така и в Европа всяка година на полето са умъртвявали представителя на житния дух. Вече показахме, че имаме основание да смятаме, че и в Европа всяка година са умъртвявали представителя на дървесния дух. Доказателствата за тези два забележителни и близко аналогични случая са съвършено независими едно от друго. Това, че съвпадат, е сякаш допълнително основание в полза и на двете.

Вече дадохме един отговор на въпроса, как са избирали представители на житния дух. Както легендата за Литиерс, така и европейските народни обичан показват, че непознатите минувачи са схващани като проявления на житния дух, избягал от ожънатото или овършано жито, и като такива са ги залавяли и убивали. Но това не е единственият отговор, който ни предлагат данните. Според фригийската легенда жертвите на Литиерс не били просто непознати минувачи, а хора, които той побеждавал в надпреварата по жънене, а после връзвал в снопове и обезглавявал. Това показва, че представителят на житния дух може да е избиран посредством състезание на нивата и победеният състезател е бил заставян да приеме фаталната чест. Предположението не противоречи на европейските обичаи по жътва. Видяхме как и в Европа има надпревара между жътварите: те се стремят да не са последни и който загуби такова състезание, т.е. който ожъне последното жито, трябва да търпи различни грубости. Наистина не сме установили случаи да се правят, че ги убиват, но от друга страна, привидно убиват човека, нанесъл последния удар при вършитбата, т.е. който бъде победен в състезанието по вършитба. При това положение, след като вършачът овършеел последното жито, бивал привидно убит в качеството му на представител на житния дух. Същият представителен характер се приписва на онзи, който ожъне или върже последното жито, и най-сетне, след като и жътварите проявяват същото нежелание да са последни в тази работа, можем да допуснем, че обикновено се разиграва привидно умъртвяване на жътваря или на онзи, който е вързал последен, какъвто е случаят с човека, овършал последното жито. В древни времена това умъртвяване действително се е извършвало. Това предположение се потвърждава от общоразпространеното суеверие, че който ожъне последното жито, скоро ще умре. Случва се да смятат, че човекът, вързал последния сноп на нивата, ще умре през следващата година. Причината да се спират на онзи, който върже или овършее последното жито, като представител на житния дух, може да е следната: предполага се, че житният дух се таи колкото се може по-дълго в житото и отстъпва пред жътварите, вързачите и вършачите. Но когато го прогонят от убежището му в последното ожънато жито, последния вързан сноп или последното овършано зърно, той по необходимост приема друг образ, различен от житните стебла, които са били дотогава негова дреха или тяло. А какъв друг образ по-естествено ще приеме прогоненият житен дух от този на човека, който стои най-близо до житото, от което той (житният дух) е бил току-що прогонен? По необходимост въпросният човек е онзи, който е ожънал, вързал или овършал последното жито. Затова го хващат и се отнасят с него сякаш е самият житен дух.

По този начин човекът, когото умъртвявали на полето като представител на житния дух, може да е бил минаващ оттам странник или онзи жътвар, който е останал последен в жътвата, връзването или вършитбата. Но има и трета възможност, към която ни насочват древната легенда и съвременните народни обичаи. Литиерс умъртвявал странниците, но сам бил умъртвен по същия начин, а именно, завързали го в житен сноп, обезглавили го и го хвърлили в реката и както се подразбира, това се случило с Литиерс на собствената му земя. По същия начин в съвременните жътвени обичаи, не по-рядко от странниците, обект на мнимо умъртвяване е господарят (стопанинът или земевладелецът). Вероятно си спомняте, че според преданието Литиерс бил син на фригийския цар и в една от версиите сам е цар; а когато съчетаем това с легендата, че го умъртвили, както личи по всичко, като представител на житния дух, това ни навежда на предположението, че сме се натъкнали на една следа от обичая всяка година да се умъртвява по един от тези божествени царе или жреци-царе, обладавали призрачна власт в много части на Западна Азия и по-специално във Фригия. Както изглежда, на места обичаят бил изменен и вместо самия цар умъртвявали царския син. Легендата за Литиерс би могла да е поне в една от своите версии далечен спомен от така променения обичай.

Сега да разгледаме връзката между фригийския Литиерс и фригийския Атис и да си спомним, че по всяка вероятност в Песинунт — седалището на жреческия царски пост — умъртвявали върховния жрец всяка година в качеството му на Атис, бога на растителността, и че Атис е описан от древен (източник като „ожънат житен клас“. Следователно Атис, въплъщението на житния дух, когото умъртвявали всяка година в лицето на неговия представител, може в крайна сметка да се приеме като тъждествен с Литиерс, като последният е само селският прототип, от който се е развил държавният култ към Атис. Това е възможно, но от друга страна, аналогията с европейските народни обичаи ни предупреждава, че при някои народи може да е имало две отделни божества на растителността с отделни свои представители, като и двамата умъртвявали в качеството им на богове по различно време на годината. Защото видяхме, че в Европа, както личи, са умъртвявали един човек в качеството му на дървесен дух напролет, а друг — в качеството му на житен дух през есента. Може да е било така и във Фригия. Атис може да е бил по-специално дървесен дух и неговата връзка с житото може да е била следствие на властта на дървесния дух, както тя се проява в обичаи от типа на Жътвения май. Освен това изглежда, че представителят на Атис е умъртвяван напролет, докато Литиерс сигурно е умъртвяван през лятото или есента в зависимост от това кога е била жетвата във Фригия. В такъв случай общо взето нямаме оправдание да разглеждаме Литиерс като прототип на Атис, но двамата могат да се приемат като паралелни плодове на същата религиозна идея и да са свързани по същия начин, както са свързани в Европа Стареца по жътва и Дивака, Листния човек и т.н. през пролетта. И двамата оили духове или божества на растителността и всяка година умъртвявали техните антропоморфни представители. Но най-вероятно е, че докато култът към Атис бил въздигнат в достойнството на държавна религия и се разпространил в Италия, обредът на Литиерс никога не е преминал границата на родната му Фригия и е запазил характера си на селски церемонии, изпълнявани на ожънатата нива. Най-многото, както при кондите, да са се събирали по няколко села, за да осигурят човешка жертва, която да бъде умъртвена като представител на житния дух за общото им благо. Жертвите може да са давани от родовете на жреците-царе или на царчета и това би обяснило защо в легендата Литиерс е син на фригийския цар и сам той е цар. Ако не са се обединявали, всяко село се е снабдявало със свой собствен представител на житния дух, като обричало на смърт минаващ оттам странник или жътваря, ожънал, вързал или овършал последния сноп. Може би в прастари времена ловът на глави да е бил нещо обикновено сред примитивните обитатели на Европа и Западна Азия като средство да се поощри развитието на житото, както все още е или поне доскоро беше нещо обикновено у първобитните земеделски племена в Асам, Бирма, Филипините и Индонезийския архипелаг. Едва ли е необходимо да добавям, че във Фригия, а също и в Европа, старият варварски обичай да се умъртвява човек на ожънатата нива или на хармана се е превърнал просто в преструвка далеч преди класическата ера и вероятно е бил схващан от жътвари и вършачи само като груба шега, която жътвеният обичай им разрешавал да изиграят на минаващ оттам непознат, на другар по работа или на самия господар.

Спрях се нашироко на химна за Литиерс, защото ни дава множество общи точки между европейските и дивашките обичаи. На другите жътварски песни от Западна Азия и Египет, към които привлякох вниманието ви по-горе, ще се спрем много по-накратко. Подобието на витинския Борм с фригийския Литиерс е в подкрепа на тълкуването, което дадохме на последния. Също като Литиерс Борм, чиято смърт или по-скоро изчезване жътварите оплаквали всяка година с тъжна песничка, бил царски син или най-малкото син на богат и виден човек. Жътварите, които наблюдавал, работели на собствените му ниви и той изчезнал, когато отишъл да им донесе вода. Според една версия на легендата той бил отнесен от нимфи, без съмнение от нимфите на потока, вира

или реката, където отишъл да налее вода. Разглеждано в светлината на легендата за Литиерс и на европейските народни обичаи, това изчезване на Борм може да е смътен спомен за обичая да се върже самият стопанин в житен сноп и да се хвърли във водата. Със скръбната мелодия, която пеели, жътварите оплаквали смъртта на житния дух, умъртвен при ожънването на житото или в лицето на своя антропоморфен представител, а като го зовели вероятно са се молели да се върне с нова енергия на следната година.

Финикийците пеели песента за Лин по гроздобер, поне както научаваме от Омир така било в западната част на Мала Азия. А това, в съчетание с легендата за Силей показва, че в древни времена лозарите постъпвали с минаващите покрай тях непознати тъй, както правел жътварят Литиерс. Лидиецът Силей принуждавал минаващите оттам да окопават лозето вместо него, докато не минал Херкулес, който го убил и изтръгнал из корен лозите му. Такава сякаш е основната сюжетна линия на легенда, наподобяваща легендата за Литиерс, макар че с помощта на древните автори, нито на съвременните народни обичаи можем да я възстановим в подробности. Но песента за Лин изглежда се е пеела от финикийските жътвари, защото Херодот я сравнява с песента Манерос, а тя както вече видяхме, била вопълът на египетските жътвари над посеченото жито. Освен всичко Лин бил отъждествяван с Адонис, а Адонис има известни конкретни претенции да е житен дух. Така вопълът за Лин по жътва би бил идентичен с този за Адонис — и в двата случая става дума за скръбта на жътварите по мъртвия житен дух. Но докато Адонис, подобно на Атис, се извисил като тържествена митична фигура, обожавана и оплаквана във великолепни градове, далеч от границите на родната му Финикия, Лин оставил една песничка, пята от жътвари и берачи на грозде сред житните снопи и лозите.

Аналогията между Литиерс и народните обичаи на европейци и на първобитните народи показва, че във Финикия умъртвеният житен дух — мъртвият Адонис — е може би представян преди от човешка жертва. А това предположение сякаш намира подкрепа в харанската легенда, че Тамуз (Адонис) бил умъртвен от жестокия си господар, който смлял костите му в мелница и ги разпръснал по вятъра. Видяхме, че в Мексико по жътва смазвали човешки жертви между два камъка, а както в Африка, така и в Индия разпръсвали по нивите пепелта и другите останки от жертвата. Но харанската легенда е може би само митично средство да се изрази смелването на зърното в мелница и засяването на семето. Струва си сякаш да предположим, че мнимият цар, умъртвяван всяка година на вавилонския празник Закае, на шестнадесетия ден от месец лус, може би е представял точно Тамуз. Защото историкът Бероз, който отбелязва празника и неговата дата, е използувал по всяка вероятност македонския календар — тъй като посветил своята история на Антиох Сотер, а, изглежда, по негово време македонският месец лус е съответствувал на вавилонския тамуз. Ако това предположение е вярно, тогава се потвърждава възгледът, че на празника на Закае мнимият цар е бил умъртвяван в качеството му на бог.

В Египет съществуват много повече данни, че умъртвеният житен дух — мъртвият Озирис — е представян от човешка жертва. Жътварите я умъртвявали на ожънатата нива и оплаквали смъртта й с погребална песен, на която поради езиково недоразумение гърците дали названието Манерос. Защото легендата за Бузирис сякаш съдържа далечен спомен за човешките жертви, принасяни някога от египтяните във връзка с култа към Озирис. Според легендата Бузирис бил египетски цар, който жертвувал всички чужденци пред олтара на Зевс. Произходът на обичая бил отнасян към безплодието, сполетяло земята на Египет в продължение на девет години. Кипърски ясновидец уведомил Бузирис, че земята ще започне да ражда, ако всяка година принася човешка жертва на Зевс и Бузирис въвел жертвоприношението. Но когато в Египет дошъл Херкулес и го повлекли към олтара да го принесат в жертва, той разкъсал въжетата, с които бил вързан, и убил Бузирис и сина му. Ето и легенда, че в Египет всяка година е принасяна човешка жертва, за да не се провали реколтата. И в нея се намеква, че да се пропусне жертвоприношението, би означавало да се върне безплодието. Видяхме как и поуните били убедени, че пропуснат ли да принесат човек в жертва при засаждането на реколтата, ще последва пълен провал на посевите им. Името на Бузирис означава в същност името на град Pe-Asar, „домът на Озирис“, и се наричал така, защото там бил гробът на Озирис. Дори някои авторитетни съвременни специалисти са на мнение, че Бузирис е в същност дома на Озирис, откъдето култът му се разпространил и в останалите части на Египет. Според легендата човешките жертвоприношения се правели на неговия гроб, като подбирали червенокоси мъже, чиято пепел разпръсвали с помощта на веялки. Данните от паметниците потвърждават това предание.

В светлината на вече казаното египетското предание за Бузирис допуска логично и задоволително достоверно обяснение. Всяка година Озирис, житният дух, бил представян от чужденец, чиято червена коса напомняла зрялото жито. В качеството си на негов представител този човек бил умъртвяван на ожънатата нива и жътварите го оплаквали и същевременно се молели житният дух да възкръсне и да се върне (маа-нехра, Манерос) с нова сила на следната година. Накрая жертвата или част от нея била изгаряна, а пепелта разпръсвали с помощта на веялки, за да ги оплоди. В случая изборът на жертвата се основава на нейното подобие с житото, което трябва да представя и да съответствува на вече описаните мексикански и африкански обичаи. По същия начин при мексиканските жертвоприношения в деня на лятното слънцестоене боядисвали лицето на жената, която умирала в качеството си на Житна майка, в жълто и червено — цветовете на царевицата, и тя носела картонена митра, на върха на която се развявали пера, наподобяващи косата на царевицата. От друга страна, на празника на Богинята на бялата царевица, мексиканците принасяли в жертва прокажени. За да предотвратят предполагаемото болестотворно влияние на Сириус, през пролетта римляните принасяли в жертва червени кутрета и били убедени, че така посевите ще пораснат зрели и червени. Езичниците от Харан принасяли на Слънцето, Луната и планетите човешки жертви, избирани по предполагаемата си прилика с небесните тела, на които ги посвещавали. Например жреците, облечени в червено и намазани с кръв, принасяли в жертва червенокос и червенобузест човек на „червената планета Марс“, в храм, боядисан в червено и накичени по него червени завеси. Тези и други подобни случаи, оприличаващи жертвата на бога или на представените от него природни явления, се основавали в крайна сметка на принципа на хомеопатичната или имитативната магия и идеята била желаната цел да се постигне най-лесно посредством жертвоприношение, наподобяващо желания резултат.

Легендата, че частите от тялото на Озирис били разпръснати и погребани от Изида на местата, където ги е намерила, може спокойно да е далечен спомен от обичай, наподобяващ обичая на кондите човешката жертва да се разпределя на късове и те да се заравят понякога на много километри разстояние един от друг.

В такъв случай, ако съм прав, ключ към тайнствата на Озирис дава онзи скръбен вик на египетските жътвари, който отеквал всяка година на полето, до римски времена, за да оповести смъртта на житния дух, селския прототип на Озирис. Сходни вопли, както видяхме, се чували по всички ожънати ниви на Западна Азия. Древните говорят за тях като за песни, но ако се съди по анализа на имената Лин и Манерос, те са се състояли само от няколко думи, произнасяни като проточен музикален звук, който се чувал на голямо разстояние. Такива мелодични и проточени викове, издавани едновременно от много и силни гласове, трябва да са имали поразително въздействие и неизбежно привличали вниманието на всеки случаен минувач. Повтаряните многократно звуци сигурно са се разпознавали много лесно, дори на разстояние, но за един гръцки пътешественик из Азия или Египет чуждите думи не са имали някакво значение и той съвсем естествено ги е приемал за нечие име (Манерос, Лин, Литиерс, Борм), когото жътварите викат. А ако пътят му минавал през повече от една страна, като Витиния и Фригия, или Финикия и Египет, по времето, когато жънели житото, той е имал възможността да сравни жътварските призиви на различните народи. Тогава лесно ще разберем защо гърците така лесно отбелязвали и сравнявали тези жътварски призиви. Защото ако бяха истински песни, те не биха привлекли вниманието на толкова много пътешественици, а дори ако случайният пътник е бил достатъчно близо да ги чуе, той не би могъл така лесно да различи думите.

До неотдавна жътварите в Девъншър са издавали подобни викове и изпълнявали на нивата церемония, почти напълно аналогична на онази, която, ако не греша, е поставила началото на ритуалите на Озирис. Ето как един наблюдател от първата половина на XIX век е описал вика и церемонията. „Скоро след като в Девън житото е ожънато, в повечето стопанства жътварите имат обичая да «викат врат». Според мен този обичай рядко се пропуска в по-големите стопанства из тази част на страната. Постъпва се по следния начин. Старец или човек, добре запознат с церемониите, изпълнявани по този случай (когато жътварите жънат последната житна нива), минава из кръстците и снопите и събира малък сноп от най-добрите класове, които свари да намери, връзва ги красиво и здраво, като подрежда сламките с голям вкус. Това се нарича «врат». След като нивата е ожъната и каната обиколи още веднъж жътварите, връзвачите и жените се нареждат в кръг. Човекът с «врата» застава в средата и го държи с две ръце. Първо се привежда и го сваля близо до земята, при което мъжете от кръга свалят шапки, привеждат се и ги опират о земята. След това всички започват отведнъж да викат много протяжно и съгласувано «Врат!» Едновременно с това бавно се изправят и издигат ръцете и шапките си над главите, като човекът, който държи «врата», също го вдига високо. Това се повтаря три пъти. После променят вика на «Чак тук!» или «Дотук!» който отеква три пъти по същия протяжен и бавен начин както преди с изключителна хармония и въздействие. И този път викът се придружава от същите движения на тялото и ръцете както при «врат»… След като повторят три пъти «врат» и също толкова пъти «Чак тук!» или «Дотук!», избухва висок и весел смях, хвърлят шапките и каскетите си във въздуха, лудуват наоколо и може би целуват момичетата. Сетне един от тях грабва «врата» и хуква колкото му държат краката към къщата на стопанина, където на вратата стои готова с ведро вода млекарката или друга жена от прислугата. Ако онзи, който държи «врата», успее да влезе в къщата по друг начин освен през вратата, на която стои момичето с ведрото, той има право да го целуне, но обикновено не успява и го заливат. В тиха есенна вечер «викането на врата» има великолепно въздействие отдалеч, много по-силно от вика на мюезина, който лорд Байрон толкова възхвалява и смята, че е за предпочитане пред християнските камбани. Един-два пъти съм чувал да викат по повече от двадесет мъже, понякога към тях се присъединяват не по-малко женски гласове. Преди три години бях на високо място, където жънеха, и една вечер чух шест или седем пъти да викат «врат», а знаех, че някои от жътварите се намираха на 6–7 километра. Случва се, ако вечерта е тиха, да се чуват на значително разстояние.“

Г-жа Брей разказва как пътувала из Девъншър и видяла група жътвари, застанали в кръг на издигнато място, конто вдигали високо сърповете си. Един от тях в средата държал вързани с цветя житни класове и както тя пише, те викали три пъти „врат, врат, врат!“, а после „Имаме, имаме, имаме.“ И си отишли с викове и песни в къщи, придружени от жени и деца, които носели букети цветя. Слугата, който придружавал г-жа Брей, казал, че „хората играят, както правят обикновено, в чест на «духа на жътвата».“

Ето и друго описание на този стар обичай, записано в Труъроу през 1839 г.: „Но когато в Хелигън всичкото жито бъде ожънато, ратаите и ратайкините идват пред къщата и носят със себе си малко снопче жито, ожънато най-накрая То е украсено с панделки и цветя, а на едно място е пристегнато, та да изглежда като врат. Те се провикват колкото могат по-високо: «Нашата (моята) страна, моята страна!» и млекарката дава врата на главния ратай. Той го взема и казва много високо: «Ето го, ето го, ето го.» А друг ратай вика силно: «Какво държиш там? Какво държиш там? Какво държиш там?» И главният ратай отвръща: «Врат, врат, врат.» После всички започват високо да викат. Това се прави три пъти и като извикат страховито, си отиват, вечерят, танцуват и пеят.“ Според друго описание „всички отиваха на полето, когато се жънеше последното жито, връзваха «врата» с панделки и го сплитаха, танцуваха около него и го отнасяха в голяма кухня, където малко по-късно ставаше вечерята“. Думите били същите, каквито се дават в предишното описание, и „Хип, хип, хей, хей, ето те, ето те,ето те“. Окачват го в преддверието. В още едно описание се съобщава как един от хората се втурнал от нивата с последния сноп, а останалите го преследвали със съдове, пълни с вода, и се опитвали да го излеят върху снопа, преди да го внесат в хамбара.

В описаните по-горе обичаи за врат на житния дух се приема конкретно жито, обикновено последното, останало неожънато, и следователно той бива обезглавен, когато го ожънат. По същия начин в Шропшър давали названието „врат“ или „врата на гъсока“ на последната шепа класове, останали неожънати в средата на нивата. Сплитали ги, а жътварите заставали на около десет или двадесет крачки и хвърляли по тях сърповете си. Когато някой успеел да ги покоси казвали, че е отсякъл врата на гъсока. Отнасяли „врата“ на стопанката, която трябвало да го пази за късмет в къщата до следващата жътва. В околностите на Тривз човекът, който ожънвал последното жито „отрязвал врата на козела“. Във Фаслейн, в околностите на Геърлох (Дъмбъртъншър), наричали последното жито „главата“. В Аурих, Източна Фризия, човекът, ожънал последното жито, „отрязва опашката на заека“. Когато косят последното ъгълче на нивата, френските жътвари понякога се провикват: „Хванахме котката за опашката!“ В Брес (Бургундия) последният сноп представлявал лисица. До него оставяли десетина класове да представят опашката й и всеки от жътварите, застанал на няколко крачки, хвърлял по нея сърпа си. Който успеел да я пререже, отрязвал „опашката на лисицата“. И в негова чест отеквал викът „Йо-хо-хо“. Тези примери не оставят място за съмнение за онова, което са имали пред вид под „врат“ в Девъншър и Корнуел, когато ставало дума за последния сноп. Житният дух се схващал като антропоморфен или зооморфен и последното неожънато жито е някаква част от тялото му — врата, главата или опашката. Случва се, както видяхме, последното жито да се възприема като пъпна връв. И най-сетне девъншърският обичай да се полива с вода човекът, който внася „врата“ в къщата, е заклинание за дъжд, едно от многото срещнати от нас. Негов паралел в тайнствата на Озирис е обичаят да се полива с вода статуята на бога или онзи, който го представя.