Джеймс Фрейзър
Златната клонка (168)

1. Отделената от тялото душа в неодушевени предмети

Следователно идеята, че душата би могла да се настани за по-дълго или по-кратко време на сигурно място извън тялото, или най-малко в косата, се среща в народните приказки на много народи. Остава да се докаже, че идеята не е просто плод на въображение, измислица, сътворена, за да украси една приказка, а наистина е елемент на първобитната религия, породил съответни комбинации от обичаи.

Видяхме как в приказките, готвейки се за бой, героят понякога изважда душата от тялото си, за да стане неуязвим и безсмъртен. Със същото намерение първобитният човек „изважда“ душата от тялото си при различни случаи на действителна или въображаема опасност. Когато едно семейство от Минахаса на о. Целебес например се мести в нова къща, жрецът събира в една торба душите на всички негови членове, а след това ги връща на собствениците им, защото се предполага, че моментът на влизане в нова къща е изпълнен със свръхестествена заплаха. Когато в Южен Целебес някоя жена започне да ражда, човекът, изпратен да доведе доктора или акушерката, винаги носи със себе си някакъв железен предмет, например сатър, който връчва на доктора. Докторът трябва да държи предмета в къщата си, докато свърши раждането, а после да го върне и да получи за това определена сума. Сатърът, или изобщо предметът, представлява душата на жената, а се смята, че в такъв момент тя е на по-сигурно място извън тялото, отколкото в него. Докторът трябва да се грижи много за предмета, защото, ако той се загуби, ще се загуби и душата на жената.

Когато се роди дете, даяките от Пиное, област в Югоизточно Борнео, изпращат за знахаря, който приканва със заклинания душата на новороденото в половинка от кокосов орех, а след това я покрива с парче плат и я поставя на четвъртата чиния или поднос, окачен на върви, висящи от тавана. Този ритуал се повтаря при всяко новолуние до края на първата година. Нашият източник не обяснява предназначението на описания по-горе ритуал, но бихме могли да допуснем, че това се прави, за да се прибере душата на детето на място, което е по-сигурно от крехкото мъничко телце. Това предположение се потвърждава от обяснението на подобен обичай, спазван по други места из Индийския архипелаг. На островите Кай, когато в къщата има новородено, можете понякога да видите край грубо издяланата дървена статуя на някой прадядо да виси разцепена или пък наставена черупка от кокосов орех. Смята се, че душата на новороденото е прибрана временно в кокосовия орех, за да е запазена от нападенията на злите духове; но щом то стане по-голямо и по-силно, душата се намества на постоянно местожителство в собственото му тяло. По същия начин, когато ескимосите от Аляска имат болно дете, знахарят изважда душата от тялото му и я слага за по-сигурно в амулет, а за още по-голяма безопасност прибира амулета в собствената си торба с лекарства. Не е изключено в много случаи амулетите да са били смятани именно кутийки за души, т.е. сейфове, в които се пазят за по-голяма сигурност душите на собствениците. Една старица от народността манганджи в областта Западен Шайър в Британска Западна Африка носела около врата си кухо и дълго около шест сантиметра украшение от слонова кост, което наричала свой живот или своя душа. Естествено тя не се разделяла с него; един плантатор се опитал да го откупи, но напразно. Когато веднъж г. Джеймз Макдоналд седял в къщата на вожда на племето хлуби и чакал да се появи великият човек, който бил зает с украсяването на особата си, един туземец посочил към чифт великолепни волски рога и казал: „Нтаме държи душата си в тези рога.“ Рогата били на принесено в жертва животно и се смятали за свещени. Един магьосник ги бил прикрепил към покрива, за да предпази къщата и обитателите й от гръмотевици. Идеята — добавя г. Макдоналд — съвсем не е чужда на съзнанието на западноафриканците. Там душата на човека може да се намира на покрива на къщата, в някое дърво край извора или на някоя стръмна самотна скала в планината. Сред туземците от полуострова Газела на о. Нова Британия има тайно общество, което е известно под названието ингниет или ингиет. При влизането си в него всеки мъж получава камък с формата на човек или на животно и се смята, че от този момент нататък душата му е свързана по някакъв начин с камъка. Ако се счупи, това е лошо предзнаменование за него; тогава казват, че гръмотевица е ударила камъка и който го притежава, скоро ще умре. Ако въпреки всичко човекът оцелее, казват, че това не е бил истински камък-душа и той получава нов. Някакъв астроном уведомил император Роман Лакапин, че животът на българския княз Симеон е свързан с някаква колона в Константинопол и ако се махне капителът на колоната, Симеон незабавно ще умре. Императорът разбрал намека, наредил да махнат капитела и както научил по-късно, Симеон тозчас умрял от сърце.

Освен това видяхме, че в народните приказки душата или силата на човека понякога е свързана с косата му и когато я острижат, той умира или губи сили. По същия начин туземците от о. Амбойна смятали, че силата им е в косата и би ги напуснала, ако ги острижат. Един престъпник, когото измъчвали в холандски съд на този остров, упорито отричал вината си, докато не му отрязали косата и тогава незабавно я признал. Човек, даден под съд за убийство, изтърпял невероятната находчивост на своите инквизитори, докато не видял хирурга, застанал с чифт ножици в ръце. Когато попитал за какво са и те му казали, че с тях ще му острижат косата, той ги помолил да не го правят и признал всичко. Оттогава холандските власти установили практиката, когато мъченията не са в състояние да изтръгнат признание от някой затворник, да стрижат косата му.

В Европа хората смятали, че злосторните сили на магьосниците и вълшебниците се намират в косите им и нищо не е в състояние да ги стресне, докато са на главите им. Затова във Франция било прието да се обръсва цялото тяло на обвинените в магьосничество, преди да ги предадат на изтезания. Милей станал свидетел на инквизицията на някакви хора в Тулуза, от които не могли да изтръгнат никакво признание, докато не ги съблекли голи и не ги обръснали изцяло — тогава те признали, че обвинението е вярно. Една жена, която привидно водела набожен живот, била заподозряна в магьосничество и подложена на мъчения; тя понасяла страданията си с невероятно упорство, докато пълното отстраняване на косите й не я подтикнало да си признае вината. Известният инквизитор Шпренгер се задоволявал да обръсне главата на заподозряната вещица или вълшебник, но неговият по-безкомпромисен колега Кумен обръснал изцяло телата на четиридесет и седем жени, преди да ги предаде на пламъците. Той имал много убедително основание за своята много щателна работа, защото сам сатаната, в проповедта си от амвона на черквата в Норт Беруик успокоил многобройните си слуги, като ги уверил, че няма да им се случи беда, „докато косата им е на тях и не бива да оставят и сълза да падне от очите им“. По същия начин в индийската провинция Бастар, „ако обвинят някого в магьосничество, тълпата го бие и обръснат косата му, тъй като се смята, че неговата способност да прави зло се крие там, избиват предните му зъби, защото, както твърдят, така ще му попречат да си мърмори заклинания… Заподозрените в магьосничество жени трябва да понесат същите изпитания; ако ги сметнат за виновни им се определя същото наказание и след като ги обръснат, им окачват косите на публично място.“ А когато билите в Индия осъдят някоя жена за магьосничество, след като са я подлагали на различни форми на убеждение, като например бесене с главата надолу и слагане на чер пипер в очите, накрая й отрязват кичур коса и го заравят в земята „та да прекъсне и последната връзка между нея и предишната й способност да прави зло“. По подобен начин при ацтеките в Мексико, когато магьосници и вещици „са извършили злите си дела и е дошло време да се сложи край на презрения им живот, ги хващат и им остригват косата на темето, което им отнема всички възможности да правят магии и заклинания и едва тогава ги умъртвяват и така слагат край на отвратителното им съществуване“.