Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Bough, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (31 януари 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (11 февруари 2008 г.)

Издание:

Издателство на Отечествения фронт, 1984

История

  1. — Добавяне

2. Табу върху желязото

Преди всичко трябва да отбележим, че страховитата светост на царете естествено води до забрана да се докосват свещените им особи. Било противозаконно например да се пита особата на спартанския цар; никой нямал право да докосва тялото на царя и царицата на Таити; под заплаха от смъртно наказание е забранено да се докосва особата на сиамския цар; никой не може да докосва камбоджанския крал с каквато и да е цел, без неговото изрично нареждане. През юли 1874 г. кралят бил изхвърлен от своята карета и лежал в безсъзнание на земята, но никой от свитата му не посмял да го докосне. Един европеец минал оттам и отнесъл наранения монарх в двореца му. Преди никой нямал право да докосва корейски цар, а благоволял ли той да докосне свой поданик, мястото ставало свещено и почетената по този начин особа трябвало до края на живота си да носи видим знак (обикновено червен копринен шнур). Но най-вече тялото на царя не бивало да се допира до желязо. През 1800 г. цар Тиенг-тоонг-тай-оанг умрял от тумори по гърба и на никого и през ум не минало да използува скалпел, макар че по всяка вероятност това щяло да опаси живота му. Разказват как един цар страдал ужасно от абсцес на устната, докато неговият лекар не повикал шут, чиито шеги разсмели царя така силно, че абсцесът се пукнал. Римските и сабинските жреци не можели да използуват железни, а само бронзови бръсначи и ножици и винаги, когато в свещената горичка на арвалските братя[1] в Рим внасяли длето да изсекат каменен надпис, принасяли изкупителна жертва — агне или прасе; това се повтаряло и когато изнасяли длетото от горичката. В гръцките светилища по правило не внасяли железни предмети. На о. Крит жертвоприношенията на Менедем извършвали, без да използуват желязо, защото според легендата Менедем бил убит с желязно оръжие по време на Троянската война. Архонтът на Платея не можел да докосва желязо, но веднъж в годината, когато чествували падналите в битката за Платея, му се разрешавало да носи меч, с който принасял в жертва бик. И до ден-днешен хотентотските жреци не употребяват железен нож при жертвоприношенията, а използуват остро парче кварц. Сред племето свамбо от Югозападна Африка обичаят изисква момчетата да се обрязват с остър кремък. Ако под ръка няма подходящ предмет, операцията може да се извърши с желязо, но след това то трябва да се зарови. При моките от Аризона каменните ножове, брадвички и т.н. са излезли от всекидневна употреба, но са запазени при религиозните обреди. След като поуните престанали да слагат каменни върхове на своите стрели, те продължили да ги използуват при убиването на принасяните жертви (пленници или биволи и сърни). При строежа на храма в Ерусалим или при направата на олтари евреите не използували железни инструменти. Смятаният за свещен стар дървен мост (Pons Sibilicius)[2] в Рим бил направен и се поддържал, без да се използува желязо или бронз. Имало специален закон, който разрешавал храма на Юпитер Либер във Фурфо да се поддържа с железни инструменти. Заседателната зала в Цизикус била построена от дърво без железни гвоздеи, и гредите били подредени така, че да могат да се вадят и подменят.

Това суеверно възражение срещу желязото датира може би от онези времена в ранната история на обществото, когато то все още било новост и затова много хора гледали на него с подозрение и непрязън. Всичко ново предизвиква у дивака благоговение и ужас. „Дусуните имат странно суеверие — пише заселник на о. Борнео — да приписват всичко, което им се случва в живота — добро или зло, щастливо или нещастно — на нещо ново, появило се в страната им. Например пребиваването ми в Киндрам предизвика много горещото време, което имаме напоследък.“ Разтревожените туземци отдали необикновено силните дъждове, които се случили след проучването на Никобарските острови от англичаните през зимата на 1886–1887 г., на гнева на духовете срещу теодолитите, нивелирите и другите странни инструменти, появили се по толкова любими техни места и затова някои от местните хора предложили да умиротворят боговете, като принесат в жертва прасе. Поредица от лоши сезони през XVII век предизвикали бунт сред естонските селяни. Те виждали корена на злото в една воденица, която, задържайки течението, причинявала неудобство на потока. Въвеждането на железните палешници в Полша било последвано от поредица слаби реколти, селяните ги отдали на тях и върнали старите, дървени палешници. И до ден-днешен примитивните бадуви от Ява, които се препитават предимно от земеделие, не използуват железни инструменти при обработването на своите ниви.

Широко разпространената неприязън към нововъведенията, която се проявява най-силно в религията, е достатъчна сама по себе си да обясни суеверното отвращение от желязото, таено от царе и жреци и приписвано от тях на боговете. Може това отвращение да се е засилило там, където се е намесила случайността, както е станало с поредицата слаби реколти, дискредитирали железните палешници в Полша. Но неприязънта на боговете и техните служители към желязото има и друга страна. Антипатията им към метала дава на хората оръжие, което, ако го изисква случаят, може да се обърне срещу духовете. След като ненавистта им към желязото е така голяма, че не биха приближили хора и неща, защитени от отвратителния метал, желязото очевидно може да се използува като заклинание, което ще пропъди призраците и другите опасни духове. И наистина то често се използува за такава цел. В шотландските планини например желязото и още повече стоманата са най-добрата предпазна мярка срещу самодивите. Под каквато и ще форма да е то — сабя, нож, дуло на пушка, този метал е всесилен в случая. Когато влизате в самодивско жилище, не забравяйте да забодете на вратата нещо от стомана, например нож, игла или въдица за риба: така самодивите няма да могат да я затворят преди отново да излезете. Освен това ако застреляте елен и го понасяте нощем към къщи, не забравяйте да забиете в трупа му нож. Така самодивите няма да могат да натежат върху него. Нож или гвоздей в джоба са напълно достатъчни да им попречат да ви повдигнат нощно време. Гвоздеите в предната табла на леглото пазят родилките и техните бебета от самодиви, но е по-сигурно, ако под леглото се постави ютията, а на прозореца — сърп. Ако бик падне от скала и се убие, забийте в него гвоздей и така ще запазите месото му от самодивите. Музиката от еврейска арфа пази ловеца от самодиви, защото грифът й е стоманен. В Мароко смятат, че желязото е великолепна защита против демони, затова под възглавницата на болния обикновено слагат нож или кама. Цейлонците са убедени, че винаги са заобиколени от зли духове, които при първа възможност им причиняват зло. Селянинът не смее да носи вкусна храна, например питки или печено месо, от едно място на друго, без да сложи върху й железен гвоздей, та да не може демонът да обсеби храната и който яде от нея, да се разболее. Независимо дали е мъж или жена, болният не излиза от къщи, без да държи в ръка ключове или нож, защото без такъв талисман някой дявол може да се възползува от слабостта му и да се вмъкне в неговото тяло. А ако човек има по тялото си голяма рана, той се старае да държи върху нея парченце желязо като защита срещу демони. Когато на Робския бряг майка забележи, че детето й слабее, стига до заключението, че в него се е вмъкнал демон и взема съответни мерки. За да примами демона да излезе от тялото на чедото й, тя прави жертвоприношение под формата на храна и докато „той се тъпче“, тя прикрепя железни пръстени в малки звънчета към глезените на детето, а около врата му окачва железни вериги. Убедена е, че дрънкането на желязото и звънът на звънчетата ще попречат на демона, когато свърши да яде, да влезе отново в тялото на малкия страдалец. Затова в тази част на Африка често ще видите деца с железни украшения.

Бележки

[1] Fratres arvales — колегия от дванадесет жреци начело с магистър, който всяка година се преизбирал. — Бел пр.

[2] Дървен мост на колове през Тибър, построен през царуването на Анц Марций (според преданието 641–616 г.пр.н.е.), легендарния четвърти цар на Рим. — Бел. пр.