Джеймс Фрейзър
Златната клонка (139)

3. Периодично пропъждане на злини

Има тенденция пропъждането на злините да се превърне от инцидентно в периодично. Хората започват да си мислят, че е желателно да прогонят злите духове по определено време, обикновено веднъж годишно, за да могат да започнат наново живота си, освободени от всички злосторни влияния, които са се натрупали около тях. Някои австралийци прогонват всяка година призраците на умрелите от своята територия. Преподобният У. Ридли бил свидетел на тази церемония на бреговете на р. Барван. „Хор от двадесет, стари и млади мъже, пееше и си тактуваше с бумерангите… Внезапно изпод прикритието на една кора от дърво изскочи човек. Тялото му бе намазано с бяла глина, главата и лицето — оцветени на червени и жълти ивици, а на около 60–70 см над главата му се развяваха прикрепени на пръчка сноп пера. Той остана около двадесет минути абсолютно неподвижен, с вперен нагоре поглед. Сетне бавно се раздвижи и скоро започна да препуска насам-натам с пълна скорост, като размахваше един клон сякаш прогонваше невидими за нас врагове. Вече смятах, че тази пантомима свършва, когато внезапно иззад дърветата се появиха още десет души, облечени по същия начин, и цялата група се присъедини към разпалената битка с тайнствените нападатели… Накрая, след няколко бързо променящи се ситуации в боя, в който вложиха всичките си сили, те си починаха от напрегнатия труд, положен през цялата нощ и още няколко часа след изгрев слънце; имаха вида на хора, убедени, че са прогонили духовете за дванадесет месеца. Същата церемония изпълняваха във всички села по реката и доколкото разбрах, това е ежегоден обред.“

Някои годишни сезони естествено се отличават като подходящи моменти за прогонване на дяволи. Такъв момент настъпва в края на арктическа зима, когато, след като е отсъствувало седмици и месеци, слънцето отново се появява на хоризонта. Затова в Пойнт Бароу, най-северния край на Аляска и едва ли не в Америка, ескимосите избират времето, когато слънцето се появява отново, за да прогонят от всяка къща пакостливия дух Туня. Свидетели на церемонията станали членовете на една американска полярна експедиция, които прекарали зимата на Пойнт Бароу. Ескимосите запалили огън пред общината и поставили на пост пред входа на всяка къща по една старица. Мъжете се събрали около общината, докато младите жени и момичетата прогонили духа от всяка къща, като мушкали на месо с ножовете си под одърите и еленовите кожи и подвиквали на Туня да си отива. Когато сметнали, че е прогонен от всички дупки и ъгли, го изтикали през една дупка на пода и го пропъдили навън със силни викове и възбудени жестове. Междувременно старата жена на входа на къщата размахвала ножа си и не му позволявала да се върне. Всяка група подкарвала духа към огъня и го канела да влезе в него. По това време всички били събрани в полукръг около огъня и няколко първенци произнесли обвинения срещу духа. При завършването на словото си всеки от тях започнал да тръска дрехите си и да призовава духа да го остави и да отиде в пламъците. Двама мъже се изстъпили напред с пушки, заредени с халосни патрони, докато трети донесъл съд с урина и я плиснал в жаравата. В същото време един от мъжете стрелял в нея, а когато се издигнал облак пара, другият го последвал и с това се сметнало, че Туня е свършен за известно време.

Късно наесен, когато над земята бушуват бури и разчупват ледените окови, с които морето е все още приковано, когато освободените парчета лед се блъскат, трошат се с трясък и се струпват в пълен безпорядък едно върху друго, ескимосите от Бафинова земя си представят, че чуват гласовете на духовете, тълпещи се в изпълнения с предзнаменования за беди въздух. Тогава душите на мъртвите тропат диво по къщите, в които не могат да влезнат и тежко и горко на злощастната твар, която докопат, защото тя скоро се поболява и умира. Тогава фантомът на голямото куче без козина преследва истинските кучета и те издъхват в конвулсии и гърчове при неговия вид. Безбройните духове на злото са навън и се мъчат да причинят болести и смърт, лошо време и несполука на ловеца-ескимос. Най-страшни от всички тези призрачни посетители са Седна, господарката на отвъдния свят, и баща й, комуто принадлежат мъртвите ескимоси. Докато другите духове пълнят въздуха и водата, тя излиза изпод земята. По това време заклинателите са много заети. Можете да ги чуете как пеят и се молят във всяка къща, призовават духовете, седнали в тайнствения мрак в дъното на колибата, която е слабо осветена от мъждивата лампа. Най-трудната задача е да се прогони Седна и тя е определена за най-могъщия заклинател. На пода на голяма колиба навяват въже така, че на върха да остане малка дупка, която представя дупката за дишане на тюлен. Край него стоят двама заклинатели и единият стиска в ръката си копие, сякаш дебне край дупка на тюлен през зимата, докато другият държи въжето на харпуна. Трети заклинател седи на дъното на колибата и нарежда магическа песен, за да привлече там Седна. И ето чуват я да се приближава под пода на къщата и да диша тежко, ето показва се от дупката — в този момент я пробождат с копието и тя потъва отново бързо и разгневено, като помъква със себе си и харпуна, докато двамата мъже държат въжето с все сили. Борбата е ожесточена, но накрая тя се откъсва с отчаяно усилие и се оттегля в жилището си в Адливун. Когато изтеглят харпуна от дупката, установяват, че е опръскан с кръв и заклинателите го показват гордо като доказателство за подвига си. Така Седна и другите зли духове са най-сетне прогонени и на следния ден млади и стари празнуват събитието. Но все още трябва да са предпазливи, защото наранената Седна е бясна и готова да хване всеки, който се намира извън колибата си, затова те носят на наметалата си муски, да ги пазят от нея. Муските са късчета от първата дреха, която са носили след раждането си.

Ирокезите откривали Новата година през януари, февруари или март (времето варирало) с „празник на сънищата“, подобен на обичая, който хуроните спазвали в особени случаи. Празниците траели няколко дни, дори седмици и наподобявали Сатурналия. От вигвам във вигвам вървели мъже и жени, предрешени по най-различен начин, като трошали и разхвърляли всичко по пътя си. Това било време на всеобща разпуснатост; предполагало се, че хората не са на себе си и не отговарят за действията си. Затова много от тях се възползували от случая да разплатят стари сметки, като напердашат омразни хора, като ги залеят с леденостудена вода и ги посипят с мръсотия или гореща пепел. Други грабвали разпалени главни и ги хвърляли по главите на първите срещнати. Единственият начин да се избягнат тези преследвачи бил да се сетиш какво са си наумили да правят. През един от тези дни се извършвала церемонията с пропъждането на злите духове от селото. Облечени в кожите на диви животни, с ужасяващи маски на лицата, с покрити с черупки от костенурки ръце мъжете обикаляли от колиба на колиба и вдигали ужасен шум; навсякъде те изваждали огъня от огнището и разпръсвали с ръце жарава и пепел по пода. Вероятно всеобщото признание на греховете, което предшествувало празника, било подготовка за публичното пропъждане на злосторните влияния; това бил начин хората да се освободят от моралния си товар и той да бъде събран и изхвърлен.

През септември перуанските инки чествували празник, наречен Ситуа, който имал за цел да пропъди всички болести и беди от столицата и нейните околности. Празникът се падал през септември, защото по това време започвали дъждовете и с първите валежи имало много болести. Подготвяйки се за празника, хората постели на първия ден от лунния месец след есенното равноденствие. Гладували през деня, а когато настъпела нощта, изпичали груби царевични питки. Те били два вида. Единият се месел с кръвта на деца на възраст от пет до десет години (пускали им кръв между веждите). Тези два вида питки изпичали поотделно, защото имали различно предназначение. За угощението всяко семейство се събирало в къщата на най-големия брат, а онези, които нямали по-голям брат, отивали в къщата на следващия по степен най-възрастен роднина. Тази нощ всички, които са постили през деня, се къпели и като вземали по мъничко от омесеното с кръв тесто, го разтривали по главата, лицето, гърдите, раменете, ръцете и краката си. Това се правело, за да се премахнат от тях всякакви слабости. После главата на семейството намазвал прага със същото тесто и го оставял там като знак, че обитателите на къщата са извършили своето церемониално измиване и са пречистили телата си. Междувременно върховният жрец изпълнявал същите ритуали в храма на Слънцето. Щом се покажело слънцето, хората се молели и го призовавали да прогони всички злини от града, а после разговявали с изпечените без кръв питки. След като кажели молитвите си и разговеели, което ставало в определен час, всички можели вече да обожават Слънцето. От крепостта като посланик на Слънцето излизал един инка с царска кръв; бил богато облечен, наметката му била привързана към кръста, а в ръката си държал копие. Копието било накичено от край до край с пера във всевъзможни цветове; те били прикрепени със златни пръстени. Той изтичвал от крепостта надолу по височината и размахвал копието си, докато стигнел центъра на големия площад, където стояла златната, напомняща на чешма урна, използуване за жертвоприношението на ферментиралия сок от царевица. Там го очаквали четирима други инка от царска кръв, всеки с копие в ръка и привързана към тялото наметка, за да могат да тичат. Вестителят докосвал с копието си техните копия и им казвал, че слънцето им нарежда да прогонят като негови пратеници злините от града. Тогава четиримата инка се разделяли и се затичвали надолу по четирите царски пътища, които водели извън града към четирите краища на света. Докато тичали мало и голямо излизало на вратите на къщите си; крещели радостно и щастливо и всички си тръскали дрехите, сякаш изтърсвали праха от тях и подвиквали: „Нека си отиде злото. Колко искахме този празник! О, Създателю на всички неща, разреши ни да преживеем още една година, за да имаме още един такъв празник.“ След като изтръскали дрехите си, те прокарвали ръце по главите, лицата, ръцете и краката си, сякаш се миели. Това вършели, за да прогонят злините от къщите си, та посланиците на слънцето да ги пропъдят от града; така постъпвали не само по улиците, през които тичали тези пратеници, но навсякъде, във всички квартали. После танцували и сред тях бил сам Великият инка; къпели се в реките и на чешмите, като казвали, че болестите им ще ги напуснели. После грабвали факли, направени от вързана е канап слама, запалвали ги и си ги подавали един на друг, удряли се с тях и казвали: „Да си отиде всякаква беда.“ Междувременно бегачите с копията стигали на четвърт левга извън града, където намирали да ги чакат други четирима инка, които получавали копията от тях и побягвали. Отнасяли тази щафета на разстояние от пет или шест левги и там бегачите се изкъпвали, измивали копията си в съответни реки и ги забивали като знак, че това е границата, зад която пропъдените злини не могат да се върнат.

Всяка година в определено време гвинейските негри пропъждат дявола от своите градове при голяма тържественост. В Аксим, на Златния бряг, това годишно пропъждане е предшествано от осемдневен празник, през който цари радост и веселие, хората подскачат, танцуват и пеят и „е разрешена пълна свобода на сатирата, а злословието достига такава висота, че могат свободно да говорят за всички слабости, разбойничества и мошеничества на знатни и низши, без да ги наказват, без дори да ги прекъсват“. На Осмия ден те погват със страховити викове дявола, тичат след него и го замерват с тояги, камъни и каквото им падне под ръка. Връщат се, когато са го прогонили достатъчно далеч от града. По този начин го пропъждат едновременно от повече от сто града. За да са сигурни, че няма да се върне в къщите им, жените измиват и изтриват всички дървени и глинени съдове, „за да ги освободят от всякаква нечистота и от дявола“.

Един англичанин станал свидетел на обреди, състояли се на 9 октомври 1844 г. в Кейп коуст касъл, на Златния бряг. Той го описва така: „Тази нощ се изпълни ежегодният обред е прогонването на злия дух Абонсам от града. Веднага след като оръдието от крепостта оповести осмия час, хората започнаха да стрелят с мускети из домовете си, извадиха навън цялата покъщнина, удряха с тояги из всички ъгли на стаите и т.н. и крещяха колкото се може по-високо, за да изплашат дявола. След като, както си въобразяваха, го прогониха от къщите, излязоха на улиците, разхвърляха запалени факли, крещяха, пищяха, удряха една о друга тояги, тракаха със стари тигани и вдигаха ужасен шум, за да прогонят духа извън града, в морето. Този обред се предшества от четири седмици пълно мълчание; не е разрешено да се стреля с пушка, да се бие тъпан, хората да разговарят помежду си. Ако през тези седмици туземците влязат в спор и вдигнат шум в града, отвеждат ги незабавно при царя и той им налага тежка глоба. Ако на улиците се намери куче или прасе, овца или коза, животното може да бъде убито или взето и предишният собственик няма право да иска някакво обезщетение. Тишината е предназначена да измами Абонсам, за да не е нащрек, да бъде изненадан и подплашен и да избяга оттам. Умре ли някой по време на тишината, роднините му нямат право да плачат, докато не изтекат четирите седмици.“

Случва се датата на годишното пропъждане на дяволите да се определя в съответствие със земеделските сезони. Така у народността хо от Того (Западна Африка) пропъждането се извършва всяка година, преди хората да започнат да ядат от ямсовата реколта. Вождовете викат жреците и шаманите и им казват; че хората трябва да започнат да ядат нов ямс и да се веселят и че те трябва да прочистят града и да отстранят злините. След това злите духове, вещиците и всички злини, струпали се на хората, биват подмамени в снопове листа и пълзящи растения, завързани на върлини, които трябва да се отнесат надалеч и да се забият в земята по различни пътища извън града. През следващата нощ не бива да се пали огън и да се яде. На сутринта жените измитат огнищата и къщите и слагат изметеното върху счупени дървени чинии. Тогава хората се молят с думите: „Всички вие болести, които сте в нашето тяло и ни мъчите, днес сме решили да ви изхвърлим.“ При което се втурват да тичат колкото могат по-бързо по посока на връх Адаклу, удрят се по устата и крещят: „Днес навън! Днес навън! Всичко, което може да убие човека, днес навън! Вие, зли духове, днес навън! И всичко, от което ни болят главите, днес навън! Анло и Адаклу са местата, където трябва да отиде всяко зло!“ Стигнат ли до определено дърво на връх Адаклу, захвърлят всичко, което носят, и се връщат в къщи.

Когато приберели новите ямсове, жителите на Киривина (Югоизточна Нова Гвинея) пирували и танцували много дни и на видно място на специално издигнат за целта подиум били изложени много скъпи неща като гривни, местни пари и т.н. Щом празненството свършело, всички се събирали и пропъждали духовете от селото, като крещели, удряли по диреците на къщите и обръщали наопаки всяко нещо, под което би могъл да се притаи някой коварен дух. Обяснението, дадено от хората на един мисионер, било, че забавлявали и угощавали духовете и им давали богатства и сега било време те да си ходят. Нима не са видели танците, не са чули песните, не са се натъпкали с душите на ямсовете, не са получили душите и парите и на всички хубави неща, сложени на подиума? Какво повече могат да искат? Значи, трябвало да си отиват.

При народността хо от Североизточна Индия жътвеният празник е най-големият за годината и се провежда през януари, когато хамбарите са пълни със зърно и хората, да използуваме техните собствени думи, са пълни с дяволия. „Те имат странната представа, че през този период мъжете и жените са толкова претоварени с порочни наклонности, че за собствената сигурност на човека е необходимо той да изпусне пара, като за известно време даде пълна воля на страстите си.“ Тържествата започват с принасянето в жертва на три птици — един петел и две кокошки, едната, от които трябва да е черна. Заедно с тях се принасят в жертва цветове от дървото палас, хляб от оризово брашно и сусамово семе. Даровете поднасят на селския жрец, който се моли през предстоящата година те и децата им да са запазени от всякакви нещастия и болести и да имат навреме дъжд и добра реколта. По някои места се молят и за душите на мъртвите. Предполага се, че по това време мястото е проникнато от зъл дух и за да се отърват, от него, мъже, жени и деца образуват шествие, което минава навсякъде из селото и всички носят в ръцете си пръчки, сякаш подкарват дивеч, пеят дива мелодия и крещят с пълен глас, докато се убедят, че злият дух сигурно е побягнал. След това започват да гуляят и се наливат с оризова бира, за да изпаднат в състояние, подходящо за дивия разврат, който следва. Празникът вече „се превръща в Сатурналия, през която слугите забравят дълга си към господарите, децата преклонението пред родителите, мъжете — уважението към жените, а жените всякаква представа за срам, деликатност и нежност и се превръщат в побеснели вакханки“. Хората от народността хо са тихи и сдържани в поведението си, уважават жените си и са нежни с тях. Но по време на този празник „представите им сякаш временно се изменят. Синове и дъщери се гаврят с грубиянски език с родителите си, родителите — със своите деца; мъжете и жените заприличват почти на животни, които не обуздават любовните си склонности“. Мундарите, събратя и съседи на хо, празнуват по подобен начин. „Сходството със Сатурналия е съвсем пълно, тъй като на този празник господарите прислужват на масата на селскостопанските работници и на последните им се разрешава да се обръщат към тях както си щат. Това е жътвеният празник; завършекът на едногодишен тежък труд и кратък отдих от него, преди да се захванат отново с работа.“

У някои племена от Хиндукуш, също както при хо и мундарите, пропъждането на дяволите става след жътвата. Смята се за необходимо, когато приберат последната реколта през есента, да пропъдят злите духове от хамбарите. Яде се някаква овесена каша и главата на семейството взема своя мускет и стреля в пода. Сетне излиза навън и се залавя да пълни оръжието си и стреля, докато не му се изпразни рогът с барут, а в това време съседите му се занимават със същото. Следния ден прекарват в радостно веселие. В Читрал този празник носи наименованието „гонитба на дявола“. Индийските конди пък пропъждат дявола по време на сеитба, а не по жътва. По това време те се молят на Питери Пену, бога на нарастването и придобиването от всякакъв вид. На първия ден на празника се прави грубо сглобена каруца от плетени клонки, сложени върху няколко клечки и вързани вместо за колела за бамбукови ролки. Жрецът отвежда тази каруца първо в къщата на потомствения вожд на племето, на когото се дава преднина при всички свързани със земеделието обреди. Там той получава по малко, от всички видове семена и по няколко пера. После обикаля с каруцата останалите къщи и от всяка получава същото. Най-сетне отвеждат каруцата на полето извън селото, придружават я всички млади мъже, които с все сили се бият един друг и въздуха наоколо с дълги тояги. Изнесеното по този начин семе се нарича дял на „злите духове, които развалят семето“. Смята се, че те са изкарани извън селото с каруцата, а след като им оставят нейното съдържание, нямат повече оправдание да посегнат на останалото семе за посев.

Жителите на о. Бали, който е разположен източно от о. Ява, пропъждат периодично дяволите в широк мащаб. Общо взето, времето, подбрано за пропъждането, е денят на „тъмната луна“ в деветия месец. Казва се, че когато дяволите са оставени за дълго на мира, страната е „топла“ и жрецът издава заповеди, те да бъдат насила прокудени. Иначе целият Бали ще стане необитаем. На определения ден хората от селото или района се събират в главния храм. На кръстопът се оставят дарове за дяволите. След като жреците изрекат молитвите, рог призовава дяволите да си хапнат от приготвената за тях храна. В същото време няколко мъже пристъпват напред и запалват факлите си от свещената лампа, която гори пред главния жрец. Веднага след това, следвани от зрителите, те се разпръскват във всички посоки и вървят по улици и улички с вика: „Вървете си! Махайте се!“ Откъдето минат останалите по домовете хора бързат с оглушително тропане на врати, греди, хамбари, и т.н., за да допринесат за пропъждането на дяволите. Изгонените по този начин дяволи побягват към сложената им трапеза, но там жрецът ги посреща с проклятия, които окончателно ги прокуждат от областта. Щом и последният дявол си е отишъл, тупурдията секва и следва мъртва тишина, която се запазва и на следния ден. Смята се, че дяволите много биха искали да се върнат в предишните си домове и за да ги накарат да си помислят, че Бали не е Бали, а някакъв пустинен остров, никой няма право да се покаже от собственото си жилище в продължение на повече от двадесет и четири часа. Преустановява се дори обикновената домашна работа — готвенето например. На улиците могат да излизат само пазачите. По всички входни врати са накичени венци от тръни и листа, които предупреждават непознатите да не влизат. Състоянието на обсада се вдига едва на третия ден, но дори тогава е забранено да се работи на оризищата и да се продава на пазара. Повечето хора продължават да си стоят в къщи, като убиват времето в игра на карти и зарове.

„Текидау“, или всеобщото пропъждане на злосторните духове, се извършва в Тонкин обикновено веднъж годишно, особено когато е имало голяма смъртност сред хората, слоновете и конете в конюшнята на генерала, или сред добитъка на полето, „защото отдават това на злосторните духове на хора, които са били умъртвени за държавна измяна, бунт или заговор за убийството на царя, генерала или принцовете и за да си отмъстят за изтърпяното наказание, те са се посветили на това да унищожават всичко и да извършват ужасни насилия. За да попречат на онова, което им подсказва суеверието, местните жители са въвели това «текидау», като подходящо средство да се пропъди дяволът и да се прочисти страната от зли духове“. Определеният за церемонията ден бил обикновено 25 февруари, един месец след започването на Новата година, която се пада на 25 януари. Месецът, който го предшествувал, бил отдаден на гощавки, веселие и всякакъв вид всеобща свободия. През това време големият печат се пазел затворен в кутия, с лицето надолу и така законът бил приспан. Затворени били всички съдилища, длъжниците не можели да бъдат залавяни, дребните престъпления — кражби, побоища и сбивания, оставали ненаказани, отбелязвали се само държавната измяна и убийството и злосторниците бивали задържани, докато големият печат не влезел отново в употреба. Злите духове били пропъждани при приключването на Сатурналията. След като навън излязат големи контингенти войска и артилерия с развени знамена и всички признаци на тържествена подготовка за война, „генералът предлага месо на престъпните дяволи и злосторни духове (защото по същия начин сред тях е прието да угощават осъдените на смърт, преди да ги екзекутират), като ги кани да ядат и пият, а после започва да ги обвинява на странен език, със странни букви и цифри, и т.н. за многото простъпки и престъпления, извършени от тях, като това, че са объркали земята, убили са неговите слонове и коне и т.н., за което заслужават справедливо да бъдат наказани и прогонени от страната. При това за последно предупреждение гръмват три големи топа, а сетне изпразват мускетите и всички оръдия, така че при техния най-ужасяващ шум дяволите да бъдат прогонени и хората са дотолкова слепи, та са сигурни, че наистина и окончателно са ли накарали да побягнат“.

В Камбоджа пропъждането на злите духове ставало през март. Събирали и донасяли в столицата парчета от счупени статуи и камъни, смятани за обиталища на демоните. Събирали толкова слонове, колкото можели. При пълнолуние изстрелвали залпове с мускетите, а слоновете препускали бясно, за да подгонят дяволите. Обредът бил изпълняван в три последователни дена. В Сиам пропъждането на демоните се извършва всяка година на последния ден от старата година. От двореца стрелят със сигнален топ. Отговаря му следващият пост и т.н. от пост на пост, докато се стигне до външната врата на града. Така демоните биват пропъдени крачка по крачка. Щом се извърши това, около градските стени връзват осветено въже, за да попречи на пропъдените демони да се върнат. Въжето е изплетено от троскот и е боядисано в редуващи се ивици червено, жълто и синьо.

Ако може да се съди по остатъците от подобни обичаи у съвременните им потомци, сред езичниците в Европа е било нещо обикновено демоните, вещиците и злосторните влияния се пропъждат всяка година. При езичниците вотяки (финска народност в Източна Русия) например всички млади момичета от селото се събират на последния ден от годината или на Нова година, въоръжени с пръчки, чиито краища са разцепени на девет места. С тях те удрят по всички ъгли на къщата и двора с думите: „Прогонваме сатаната от селото.“ След това хвърлят пръчките в реката под селото и те, а заедно с тях и сатаната, плават надолу по течението към съседното, откъдето тамошните селяни го прогонват на свой ред. В някои села пропъждането се извършва по друг начин. Неженените мъже получават от всяка къща булгур, месо и ракия. Отнасят ги на полето, запалват огън под борово дърво, сваряват булгура и ядат донесената храна, след като произнасят думите: „Върви в пустошта, не влизай в къщата.“ Сетне се връщат в селото и влизат във всяка къща, където има млади момичета. Грабват момичетата и ги хвърлят в снега с думите: „Нека духовете на болестта ви напуснат.“ Остатъците от булура и храната се разпределят между всички къщи съответно на количеството, което са дали и всяко семейство изяжда своя дял. Според един вотяк от Малмижка област, младежите повалят в снега всеки, когото намерят в къщите и това се нарича „пропъждане на сатаната“. Освен това част от сварения булгур хвърлят в огъня с думите: „О, боже, не ни поваляй с болест и чума, не ни оставяй жертва на горските духове.“ Но най-древната форма на ритуала се спазва от вотяките от Казанска губерния. Първо по пладне се прави жертвоприношение на дявола. После всички мъже се събират, яхнали коне в центъра на селото и решават с коя къща да започнат. Когато този въпрос, който често довежда до разгорещени спорове, бъде уреден, връзват конете си за оградата, грабват камшици, тояги от липово дърво и снопове запалени клонки. Смята се, че запалените клонки най-много плашат сатаната. Въоръжени по тоя начин, те започват да удрят всеки ъгъл на къщата и двора, после затварят вратата и плюят по пропъдения демон. Така минават от къща на къща, докато не го пропъдят от всичките. Сетне възсядат конете си и излизат извън селото, като крещят диво и размахват във всички посоки тоягите си. Там ги захвърлят и още веднъж плюят по дявола. Крамисите, друга финска народност в Източна Русия, пропъждат сатаната от жилището си, като удрят по стените с дебели липови тояги. Със същата цел те стрелят с пушки, забиват ножове в земята и вкарват запалени трески в образуваните цепнатини. Освен това прескачат огньове, като едновременно с това си изтръскват дрехите, а в някои области надуват дълги тръби от липова кора, за да подплашат сатаната. Когато той избяга в гората, замерват дърветата с част от сиренките и яйцата, приготвени за угощението.

И до днес в християнска Европа е оцелял старият езически обичай с пропъждането на силите на злото в определени сезони от годината. В някои села в Калабрия например месец март започва с пропъждането на вещиците. То става нощно време при звука на черковните камбани; хората тичат из улиците и крещят: „Март дойде!“ Твърдят, че вещиците бродят през март и затова обредът се повтаря всяка петъчна вечер от месеца. Както може да се предполага, древният езически обред е станал част от църковните празници. Навръх Великден албанските младежи палят факли от смолисто дърво, образуват шествие и ги размятат из селото. Най-сетне хвърлят факлите в реката с вика: „Ха, Коре! Хвърляме те в реката като тези факли, та никога повече да не се върнеш.“ Селяните от Силезия вярват, че на Велики петък вещиците бродят наоколо и са способни да сторят големи злини. Затова в Елс, близо до Щерлиц, на този ден хората се въоръжават със стари метли и пропъждат вещиците от къща на къща, от двор на двор и от конюшня на конюшня, като при това вдигат страхотен шум.

В Централна Европа благоприятното време за пропъждането на вещиците е, или по-точно е било, Валпургиевата нощ, навечерието на Първи май, когато, както смятали, злосторната мощ на тези пакостливи същества достига връх. В Тирол, а и на други места, пропъждането на силите на злото по това време носи названието „изгаряне на вещиците“. То става на Първи май, но хората са заети с подготовката му дни преди това. В някой четвъртък в полунощ се приготвят снопове борина, бучиниш, къпиноподобен средиземноморски храст, розмарин и трънкосливка. Запазват ги, за да ги изгорят на Първи май мъже, които преди това трябва да са получили пълно опрощаване на греховете си от църквата. През последните три дни от април всички къщи се изчистват и опушват с плодовете на смрика и седефче. На Първи май, когато удари камбаната за вечерня и започне да пада здрач, започва и обредът с „Изгарянето на вещиците“. Мъжете и момчетата вдигат шум с камшици, звънци, тенджери и тигани, а жените носят кадилници; отвързват кучетата и те се щурат наоколо, лаят и квичат. Щом започнат да бият камбаните, запалват се вързаните на върлини снопове съчки, разпалва се и тамянът. Тогава започват да дрънкат с домашни звънци и камбани, бият тенджери и тигани, кучетата лаят и всеки трябва да вдига шум. И всред цялата тази тупурдия всички крещят колкото им глас държи: „Бягай, вещице, бягай оттук, иначе лошо те чака.“ Сетне обикалят седем пъти около къщите, дворовете и селото. Димът прогонва вещиците от местата, където те се крият. Обичаят с пропъждането на вещиците във Валпургиевата нощ все още се изпълнява или поне допреди няколко години се изпълняваше по много места в Бавария и сред бохемските немци. Младежите от селата в планините Бьомервалд се събират след залез на някоя височина, особено на кръстопът и плющят с все сили в такт камшиците си. Това пропъжда вещиците дотам, докъдето се чува звукът от плющенето на камшиците, и тези злосторни същества не могат да направят пакост. По някои места едновременно с плющящите камшици на младежите в тихата нощ надалеч се разнасят протяжните звуци на пастирските рогове, които също са много добро средство за пропъждане на вещици.

Периодът от дванадесет дни между Коледа и Богоявление е друго подходящо време за гонитба на вещици. Затова в някои части на Силезия по цяла нощ между Коледа и Нова година хората горят борова смола, за да може лютивият дим да пропъди вещиците и злите духове навън от къщите и стопанствата, а на Бъдни вечер и навръх Нова година стрелят над нивите и ливадите, в храсти и дървета и завиват плодните дръвчета със слама, за да попречат на духовете да им сторят зло. Навръх Нова година, т.е. на Св. Силвестър, чешките младежи, въоръжени с пушки, се нареждат в кръг и стрелят три пъти във въздуха. Това се нарича „застрелване на вещиците“ и се предполага, че то ги прогонва надалеч. Последният от свещените дванадесет дни е Богоявление, или Дванадесетата нощ. На различни места в Европа тя е подбрана като подходящо време за прогонване на силите на злото. Например в Брунен, на Лозанското езеро, на Дванадесетата нощ момчетата излизат и правят шествие. Те носят факли и вдигат голям шум с рогове, звънци, камшици и т.н., за да подплашат двата женски духа на гората, Щрудели и Щретели. Хората смятат, че ако не вдигат достатъчно шум, през годината ще се роди малко плод. По същия начин в Лабружиер (кантон в Южна Франция) в навечерието на Дванадесетия ден хората тичат из улиците, дрънкат със звънци, удрят по казани и полагат големи усилия, за да произвеждат нестроен шум. После при светлината на факли и разпалена борина те организират страхотна тупурдия, разкъсващ тъпанчето шум, като се надяват по този начин да пропъдят от града всички скитащи се духове и дяволи.