Джеймс Фрейзър
Златната клонка (165)

2. Изгаряне на хора и животни в огньовете

В свързаните с празниците на огъня европейски обичаи има някои черти, които сякаш насочват към една предишна практика да се правят човешки жертвоприношения. Открихме основания да вярваме, че в Европа ролята на представители на дървесния и на житния дух са играли живи хора и те загивали в това си качество. Следователно няма причини те да не са били изгаряни, ако по този начин са можели да осигурят особени облаги. В сметките си първобитният човек не взема пред вид съображението, че някой ще страда. Но в празниците на огъня, които обсъждаме сега, мнимото изгаряне на хора понякога води дотам, че основателно можем да го разглеждаме като оцеляла, но смекчена форма на стария обичай, според който действително са ги изгаряли. В Аахен например човекът, омотан в граховата слама, изиграва ролята си толкова ловко, че децата го смятат наистина за изгорен. В Жюмиеж, в Нормандия, покрит изцяло със зеленина човек, който носи титлата Зеления вълк, е преследван от другарите си и когато го залавят, инсценират хвърлянето му на Еньовденската клада. По същия начин на Белтейнските огньове в Шотландия хващат мнимата жертва и дават вид, че я хвърлят в пламъците, а известно време след това хората говорели за нея като за покойник. Подобна преструвка като че ли можем да доловим в обичая, спазван в Североизточна Шотландия, когато младеж ляга колкото се може по-близо до Хелоуинския огън и оставя другите момчета да го прескачат. Може би в древността титулованият крал на Екс е управлявал една година, а след това изигравал първия танц около летния огън и изпълнявал не толкова приятното задължение да послужи за гориво в кладата, която в по-късни времена само е подпалвал. Вероятно Манхардт с право разпознава в дадените по-долу обреди следи от стар обичай да се изгаря облечен в листа представител на духа на растителността. На Еньовден във Волфек (Австрия) момче, завито от горе до долу в елови клонки, ходи от къща на къща, придружено от шумна тълпа и събира дърва за кладата. Като му дадат, то пее:

„Дърва от гората ми дайте,

не вашето кисело мляко!

Аз вино и бира ще пия,

да се радва човечето горско!“

И в някои части на Чехия момчетата, които обикалят домовете да събират дърва за летния огън, омотават едно измежду тях от главата до петите в зелени елови клонки и го водят вързано за въже из цялото село. Празникът на огъня на Св. Йоан Кръстител в Моосхайм (Вюртемберг) продължавал четиринадесет дни и завършвал на втората неделя след Еньовден. На този последен ден оставяли децата да се грижат за огъня, докато по-големите момчета се оттегляли в гората. Там омотавали младеж в листа и клонки и предрешен по този начин, той отивал при огъня, разпръсвал го и го стъпквал. Когато го видели, всички се разбягвали.

Но, изглежда, е възможно да се отиде и по-далеч. Както видяхме, най-недвусмислените следи от човешки жертвоприношения, правени в тези случаи, са оцелели в обичаите, останали при белтейнските огньове в Шотландските планини, т.е. сред келтския народ, който, разположен в отделен ъгъл на Европа и почти напълно изолиран от чуждо влияние, е запазил своето езичество по-добре от всеки друг народ в западната част на континента. Следователно е от значение това, че имаме неоспорими данни за системно практикувани от келтите човешки жертвоприношения на кладата. Най-ранното описание на тези жертвоприношения ни е оставил Юлий Цезар. Като победител на дотогава независимите келти в Галия, Цезар имал пълната възможност да наблюдава националната келтска религия и обичаи, докато те били все още свежи и неопетнени, преди да се стопят под влияние на римската цивилизация. По всичко личи, че в собствените си бележки той е включил и наблюденията на един гръцки изследовател на име Посидон, който пътувал из Галия около петдесет години преди римският пълководец да изведе своите легиони на Ламанша. Изглежда също така, че и гръцкият географ Страбон и историкът Диодор са извлекли своите описания на келтските жертвоприношения от труда на Посидон, но независимо един от друг и от Цезар, защото всяко от трите описания съдържа отделни детайли, които не могат да се намерят в останалите. Затова, като ги съчетаем, можем да възстановим с известна достоверност първоначалното описание на Посидон и така да получим представа за принасяните от галските келти жертвоприношения в края на II век преди нашата ера. Излиза, че основните черти на обичая са били следните. Келтите държали осъдени престъпници, за да ги принесат в жертва на боговете на голям празник, който се чествувал веднъж на пет години. Смятало се, че колкото повече са жертвите, толкова по-голямо ще е плодородието на земята. Ако нямало достатъчно престъпници, покривали недостига с военнопленници. Когато му дойдело времето, друидите, т.е. жреците, принасяли жертвите. Част от тях разстрелвали със стрели, други набучвали на кол, а трети изгаряли живи по следния начин: издигали огромни статуи от преплетени клонки или от дърво и трева, напълвали ги с хора, добитък и други твари, а след това подпалвали статуите и ги изгаряли заедно с живото им съдържание.

Такива били големите празници, устройвани на всеки пет години. Но би могло да се предположи с основание, че освен тези петгодишни тържества, чествувани в такива големи мащаби и очевидно с пожертвуването на много хора, е имало всяка година подобни, но по-скромни и поне някои от празниците на огъня, които съдържат следи от човешки жертвоприношения и все още се празнуват всяка година в много части на Европа, са техни преки приемници. Огромните статуи от преплетени и покрити с трева клонки, в които друидите вкарвали своите жертви, ни напомнят за покритите с листа рамки, в които така често е затворен антропоморфният представител на дървесния дух. При това положение, като установява тази очевидна според тях зависимост между плодородието на земята и съответното изпълнение на жертвоприношенията, Манхардт тълкува жертвите на келтите, затворени в изплетените от клони и покрити с трева фигури като представители на дървесния дух или духа на растителността.

Направените от клони друидски великани имали доскоро, ако не и до наши дни, свои представители в пролетните и летните празници в съвременна Европа. Поне до първата половина на XIX век всяка година в най-близката до 7 юли неделя в Дуе минавало шествие. Главната му забележителност била една колосална, висока около десетина метра фигура, изплетена от клони и наречена „Гиганта“, която се движела по улиците с помощта на ролки и въжета, управлявана от скрити в чучелото хора. Фигурата представлявала брониран рицар, въоръжен с копие и сабя, с шлем на главата и щит в ръката. Зад него се придвижвали жена му и трите му деца, всички изработени от клони, на същия принцип, но по-малки. В Дюнкерк шествието минавало на Еньовден, 24 юни. Празникът, известен като „Безумците на Дюнкерк“, привличал тълпи от зрители. Гигантът бил огромен, изплетен от клонки и висок до 15 метра. Той бил облечен в дълга до земята синя дреха със златни ширити, а под нея се скривали дузина или повече мъже, които го карали да танцува и да кима на зрителите. Това огромно чучело имало името Татко Рейс и носело в джоба си новородено с великански размери. Най-накрая минавала дъщерята на Гиганта, направена като баща си от клони и малко по-дребна, ако не и колкото него голяма. Повечето градове и села в Брабант и Фландрия имат, или поне някога са имали, подобни великани и всяка година ги развеждали за радост на населението, което обичало тези гротескни фигури, говорело за тях с патриотично въодушевление и никога не му омръзвало да ги гледа. В Антверпен Гигантът бил толкова голям, че градът нямал подходяща порта, през която да може да мине и затова той бил възпрепятствуван да посещава своите събратя в съседните градове, както обикновено правели при тържествени случаи другите белгийски великани.

По всичко личи, че в Англия тези плетени колоси били нещо обикновено по Еньовден. Автор от XVI век разказва за „Еньовденските народни тържества в Лондон, където извеждат, за да се веселят хората, големи и грозни великани, които вървят като живи и са в пълно бойно снаряжение. Но отвътре са пълни с хартия и кълчища и хитрите момчета, които надничат отдолу, много бързо откриват това и го използуват, за да им се подиграват“. В Честър народните празненства в навечерието на Еньовден включвали появата на четири великански фигури, придружени с чучела на животни, дървени кончета и други фигури. Навечерието на деня на лятното слънцестоене се чествувало много весело в Бърфорд, Оксфордшър; тогава разнасяли насам-натам из града великан и дракон. Последният оцелял представител на тези ходещи английски великани се запазил в Солзбъри и някъде около 1844 г. един изследовател на миналото го намерил да гние и да се разпада в изоставения салон на шивашката гилдия. Рамката му била направена от летви и обръчи, също както и рамката, която носел на Първи май Зеленият Джак.

В описаните случаи колосите просто са участвували в шествията. Но понякога ги изгаряли в летните клади. Жителите на Rue aux Ours^[1] в Париж правели всяка година голяма, изплетена от клонки фигура, обличали я като войник, развеждали я няколко дни насам-натам из улиците и я изгаряли тържествено на 3 юли, а тълпата зрители пеели Salve regina^[2]. Церемонията се ръководела от личност с титлата „крал“, която носела запален факел в ръка. Горящите късове от статуята разпръсвали сред хората и те се борели за тях. Висок шест метра гигант, изплетен от клонки, бил изгарян всяка година в Бри на Ил дьо Франс в навечерието на Еньовден.

Освен това друидският обичай да се изгарят живи животни, затворени в изплетена ракита, има своето съответствие в пролетните и летните празници. В навечерието на Еньовден в Люшон, в Пиринеите, „издигат в центъра на най-голямото предградие куха колона, направена от здраво изплетена ракита, висока около двадесет метра, и я завиват в зеленина до самия връх; около нея подреждат красиво най-хубавите цветя и храсти, които могат да доставят, и те образуват нещо като фон на сцената. След това напълват колоната със сухи запалителни материали. В определен час — около 8 вечерта — от града се изсипва тържествено шествие; начело върви духовенството, следвано от млади мъже и жени в празнично облекло, които пеят химни и я наобикалят. Междувременно по околните възвишения запалват огньове — гледката е много красива. След това пускат в колоната живи змии, колкото са могли да съберат, и я запалват в основата с факлите, които около петдесет младежи и мъже размахват, докато танцуват около нея с необуздани жестове. За да избягнат пламъците, змиите изпълзяват до върха и човек може да ги види как се гърчат, докато паднат и тяхната борба за живот предизвиква възторжена радост сред зрителите. Това е любима ежегодна церемония за жителите на Люшон и околността и според местното предание тя има езически произход.“

Според обичая в Еньовденските огньове, които някога се палели на „Плас дьо Грев“ в Париж, изгаряли кошница, буре или чувал, пълен с живи котки, който окачвали на висока мачта насред кладата; случвало се да изгарят и лисица. Убедени, че носят късмет, хората събирали въглените и пепелта от огъня и ги отнасяли по домовете си. Френските крале често присъствували на тези зрелища и дори палели кладата със собствените си ръце. През 1648 г., увенчан с венец от рози и с букет рози в ръка, Луи XIV запалил огъня, танцувал край него и участвувал в банкета, даден след това в кметството. Но това бил последният случай, в който монарх е ръководил празнуването на летния огън в Париж. В Мец палели много тържествено летни огньове на морския бряг; в тях изгаряли дузина котки, затворени в плетени от ракита кошници, и хората много се забавлявали. По същия начин изгаряли котки и на летния огън в Гап, във Високите Алпи. В Русия понякога в летния огън изгаряли бял петел; в Майсен или Тюрингия в огъня хвърляли конска глава. Случва се да изгарят животни и в пролетните огньове. Във Вогезите на последния ден от карнавала изгарят котки, а в Елзас ги хвърлят във великденския огън. В департамента Ардени хвърлят котки в запалените на първата постна неделя огньове; понякога с изтънчена жестокост ги окачвали на края на върлина и живи ги изпичали. „Котката, която представлявала дявола, никога не страдала достатъчно.“ Докато котките обгаряли в пламъците, овчарите подкарвали своите стада и ги принуждавали да прескачат над пламъците и смятали това за сигурно лекарство против болести и магия. Вече видяхме, че на Великденските огньове понякога изгаряли и катерици.

Следователно в народните празници на съвременна Европа сякаш откриваме следи от жертвените обреди на келтите от Древна Галия. Естествено е най-ясно те да личат в обичаите да се изгарят изплетени от ракита гиганти и затворени в кошници животни. А тези обичаи са разпространени най-вече във Франция или по-скоро в по-обширната територия, включена в границите на Древна Галия. Ще забележите, че те обикновено се спазват на или около Еньовден. От това можем да заключим, че първоначалните ритуали, чиито изродени приемници са те, са били в деня на лятното слънцестоене. Това заключение съвпада със заключението, на което навежда общият преглед на европейските народни обичаи — летният празник по всяка вероятност е бил най-широко разпространеният и най-тържественият от всички празници, които древните арийци са чествували в Европа. В същото време трябва да имаме предвид, че като че ли у британските келти най-важните празници на огъня през годината са били Белтейн (Първи май) и Хелоуин (последният ден от октомври); това събужда съмнението, дали и келтите в Галия не са празнували своите главни обреди на огъня, включително жертвоприношенията, с изгаряне на хора и животни, в началото на май или в началото на ноември, а не по Еньовден.

Все още ни остава да се запитаме: „Какво е значението на тези жертвоприношения?“ Защо на описаните празници са изгаряли живи хора и животни? Ако правилно тълкуваме съвременните европейски празници на огъня като опити да се пресече властта на магията чрез изгаряне или пропъждане на вещиците и вълшебниците, от това би следвало, че човешките жертвоприношения на келтите се обясняват по същия начин. Или, с други думи, трябва да допуснем, че хората, които друидите изгаряли в изплетените от ракита статуи, са били осъдени на смърт въз основа на това, че са вещици и магьосници и начинът, по който изпълнявали смъртната им присъда — да ги изгарят живи — е избран като най-сигурният да се отърват от тези зловредни и опасни създания. Същото би се отнасяло и до всевъзможния добитък и диви животни, които изгаряли заедно с хората. Можем да предположим, че и тях са ги смятали подвластни на магията, или пък вещици и вълшебници, превърнали се в животни, за да изпълнят демоничните си планове, насочени срещу благоденствието на своите събратя. Това предположение се потвърждава от наблюдението, че жертвите, които най-често изгаряли в съвременните клади, са котките, а тъкмо те са животните, чийто образ, ако не се броят донякъде и зайците, вещиците най-често приемат. Освен това видяхме, че понякога в летните огньове изгарят змии и лисици, а както съобщават, уелските и немските вещици се превръщали в лисици и змии. Накратко казано, ако си спомним голямото разнообразие от животни, в които вещиците могат да се преобразят, когато пожелаят, няма да ни е трудно да си обясним с тази хипотеза разнообразието от живи същества, които са изгаряли на празниците в Древна Галия и в съвременна Европа; можем да допуснем, че всички тези жертви са били обречени на пламъците не защото са били животни, а защото са ги смятали за вещици, приели образа на животни, за да изпълнят злите си цели. Едно от преимуществата, които това обяснение дава на жертвоприношенията на древните келти, е, че внася хармония и последователност в отношението на европейците към вещиците — от най-ранни времена допреди около два века, когато растящото влияние на рационализма дискредитирало вярата в магията и сложило край на обичая да се горят вещици. Във всеки случай сега можем да разберем защо друидите вярвали, че колкото повече хора са осъдени на смърт, толкова по-голямо ще е плодородието на земята. Може би на пръв поглед за съвременния читател връзката между дейността на палача и плодородието на земята да не е очевидна. Но замислете се и ще разберете, че ако престъпниците, загиващи на кола или на бесилката, са вещици, които извличат удоволствие от това да носят болести на посевите на селянина, или да ги покосяват с бури и градушки, изтребването на тези отрепки действително ще осигури богата реколта, защото отстранява една от главните пречки, които спират усилията и попарват надеждите на стопанина.

В. Манхардт обяснява по различен начин разглежданите от нас друидски жертвоприношения. Той предполага, че хората, които друидите изгаряли в изплетените от ракита статуи, са представлявали духовете на растителността и следователно обичаят с тяхното изгаряне е било магическа церемония, предназначена да осигури необходимата слънчева енергия за посевите. По същия начин той е сякаш склонен да смята, че изгаряните в огньовете животни са представлявали духа на житото, който, както посочихме по-рано в този труд, е приемал образа на животно. Тази теория е несъмнено допустима и големият авторитет на В. Манхардт изисква тя да бъде внимателно огледана. Аз самият я възприех в предишни издания на тази книга, но като размислих, ми се стори, общо взето, по-малко вероятна от теорията, че хората и животните, които са били изгаряни в огньовете, са загивали в качеството си на вещици. Последният възглед намира потвърждение в свидетелството на самите хора, които чествуват празниците на огъня — едно народно название на обичая е „изгаряне на вещици“; в пламъците понякога хвърлят чучела на вещици и се смята, че техните въглени и пепел осигуряват защита против магия. От друга страна, има много малко данни, че изгаряните в огньовете чучела или животни са били приемани за представители на духа на растителността, а огньовете — като заклинания за хубаво време. Що се отнася конкретно до змиите, хвърляни в летния огън в Люшон, аз не зная да съществуват някакви сериозни сведения, че в Европа са смятали змиите за въплъщения на дървесния или на житния дух, макар в други части на света това да е позната представа. Докато народното вярване, че вещиците се преобразяват в животни, е дотолкова разпространено и дълбоко залегнало, а страхът от тези неведоми същества — така силен, че е сякаш по-сигурно да предположим, че изгаряните в огъня котки и други животни са били умъртвявани по-скоро като въплъщения на вещици, отколкото че са загивали като представители на растителността.