Джеймс Фрейзър
Златната клонка (137)

1. Вездесъщите демони

В предишната глава обяснихме примитивните принципи на предаване на злини на други хора, на животни или предмети. Но подобни средства са били възприети и за да се освободи цяла група от хора от различни сполетели ги злини. Съвсем не са редки и опитите да се премахнат отведнъж натрупалите се страдания на цял народ; тъкмо напротив, такива опити са правени в много страни, като тенденцията е да се превръщат от инцидентни в периодични.

Трябва да направим усилие, за да си представим мисълта, която би могла да доведе до такива опити. Възпитани в един дух, който не възприема природните сили като личности, а ги свежда до неизяснени причини за системна поредица от въздействия върху нашите сетива, ние трудно ще се поставим на мястото на първобитния човек, за когото същите въздействия приемат формата на духове или на дела на духове. В течение на вековете армията духове, някога така близо до човека, е започнала да се отдалечава от нас, прокуждана от магическата пръчка на науката все по-далече от домашното огнище, от порутената килия и обвитата в бръшлян кула, от населените с призраци горски полянки и водни пространства, от мрачните облаци, които се разцепват и бълват мълнии, от прекрасните бели облачета, на които се обляга, като на пухена възглавница сребърната луна и от обсипани с рояк пламтящи червени искри златен залез. Духовете са прогонени и от последната си крепост — небето, чийто син свод не се възприема от никого, освен от децата, като завеса, която крие великолепието на небесното царство от очите на смъртните. Тях можем да доловим единствено във въображаемия свят на поезията или във възвишените изблици на ораторите, да зърнем изчезващите знамена на тяхната оттегляща се армия, да чуем плясъка на невидимите им крила, ехото на насмешливия им смях или отзвучаващата мощ на потъващата в далечината ангелска музика. Друго е положението с първобитния човек. За неговото въображение светът продължава да гъмжи от тези отхвърлени от по-трезвата философия разнородни същества. Самодивите и таласъмите, призраците и демоните продължават да кръжат около него — насън или наяве. Те вървят по петите му, замайват съзнанието му, влизат в него, тревожат го, подлъгват го, измъчват го с хилядите си причудливи и пакостливи средства. Когато не отдава сполетелите го нещастия, претърпените загуби и изстраданите болки на вражеска магия, той ги приписва на злобата, гнева или капризите на духовете. Неотклонното им присъствие го уморява, безсънното им злосторство го изкарва от търпение; по неописуем начин той копнее да се отърве напълно от тях и от време на време, притиснат до стената, съвсем загубил самообладание, той се обръща яростно срещу преследвачите си и прави отчаяно усилие да прогони цялата им глутница от своята страна, да прочисти въздуха от тълпящото се множество, за да може да въздъхне по-свободно и поне за известно време да си гледа необезпокояван работата. Затова усилията на първобитните хора да разчистят с един замах всичките си беди обикновено приемат формата на масово прогонване на дяволи или призраци. Те смятат, че стига да успеят, ще се отърсят от триж проклетите си мъчители, ще започнат живота си наново, щастливи и неопетнени, ще се осъществят приказките за рая и поетичното златно минало.