Джеймс Фрейзър
Златната клонка (131)

1. Египетски и айнски тип причастие

Сега вече сме може би в състояние да разберем двоякото отношение на айните и гиляките към мечката. Доказано бе, че за първобитния човек не съществува ясна разграничителна линия между хора и животни. Много животни му се струват равни, дори стоящи по-високо от него, не само по отношение на груба сила, а и по разум. И когато поради желание или по необходимост е принуден да отнеме живота им, се чувствува задължен, от гледна точка на собствената си сигурност, да го направи така, че колкото се може по-малко да предизвика гнева не само на самото животно, но и на отделилия се от него дух и на всички други животни от същия вид, които може да се разгневят и да отмъстят за обидата, нанесена на един индивид от техния вид — така както племе диваци би отмъстило за вредата или обидата, нанесена на член на племето. Видяхме, че сред многото средства, с които първобитният човек се опитва да изкупи злото, което е причинил на животното — негова жертва, е да прояви видими признаци на преклонение пред няколко избрани представители на вида, защото очевидно смята, че подобно поведение му дава право да избива безнаказано всички останали, достъпни за него индивиди. Може би този принцип обяснява на пръв поглед озадачаващото и противоречиво отношение на айните към мечката. Нейното месо и кожа им служат нормално за храна и облекло, но тъй като тя е разумно и силно животно, е необходимо да се даде някакво удовлетворение или да се изкупи вината по отношение на вида изобщо за загубата, която претърпява със смъртта на толкова свои представители. Това удовлетворение или изкупление постигат, като отглеждат млади мечки, докато са живи се отнасят с уважение към тях и ги убиват с необикновени признаци на скръб и преданост. Така умиротворяват другите мечки и те не се гневят за избиването на техния вид, не нападат убийците или не напускат страната, което би лишило айните от средство за съществуване.

Следователно примитивният култ към животните се разделя на два вида, които в някои отношения са противоположни. От една страна, обожават животните и поради това не ги умъртвяват или изяждат. От друга, обожават животните, защото обикновено ги убиват и изяждат. И при двата типа култ благоговеят пред животното поради известни облаги, които първобитният човек се надява да извлече от него. В първия случай облагата идва в положителния аспект на покровителството, съвет и помощ, които животното оказва на човека, или в отрицателен аспект, т.е. то не причинява злините, които са в негова власт и може да причини. Във втория случай облагите имат материална форма — месото и кожите на животните. До известна степен двата вида култ са взаимна антитеза; при единия животното не се яде, защото се прекланят пред него; във втория се прекланят пред него, защото го ядат, но се случва едни и същи хора да практикуват и двата — както видяхме, северноамериканските индианци, макар и явно да се прекланят пред своите тотемни животни и да ги щадят, почитат също животните и рибите, с които се изхранват. Тотемизмът на австралийските аборигени е най-примитивната, известна ни форма, но няма ясни признаци, че те се опитват, подобно на северноамериканските индианци, да умилостивяват животните, които убиват и изяждат. Средствата, възприети от австралийците да осигуряват достатъчно дивеч, изглежда не се основават на умилостивяване, а най-вече на индуктивна магия, принцип, към който прибягват със същата цел и северноамериканските индианци. Следователно, като се има предвид, че аборигените са несъмнено на един по-ранен и по-примитивен стадий на развитие на човека от индианците, излиза, че преди ловците да се сетят да обожават дивеча като средство за осигуряване на богат лов, те се опитват да постигнат същата цел с индуктивна магия. Това пък от своя страна показва, че имаме достатъчно добро основание да смятаме, че индуктивната магия е едно от най-ранните средства, с които човекът се е опитал да пригоди природните сили към своите нужди.

Съответно на двата обособени типа култ към животните съществуват и два обособени типа обичаи, свързани е умъртвяването на животното-бог. В единия случай обожаваното животно не се убива, освен в тържествени и редки случаи, когато го умъртвяват и дори изяждат. Вече приведохме примери за подобни случаи и предложихме съответно обяснение. От друга страна, когато убиват почитано животно и умъртвяването на който и да е представител на вида най-често означава умъртвяване на божеството, тогава грехът се изкупва на място с извинения и жертвоприношения, особено ако животното е силно и опасно. Освен това обикновено и ежедневно изкупление има и специално годишно изкупление, при което умъртвяват с необикновени признаци на уважение и преданост подбран индивид от вида. Очевидно двата типа светопричастно умъртвяване — египетският и айнският, нека ги наречем така, за да направим разлика между тях, могат да бъдат смесени от някой наблюдател; и преди да сме в състояние да кажем към кой тип принадлежи определен пример, е необходимо да се уверим дали животното, умъртвено като причастие, принадлежи към вида, който при нормални обстоятелства не се убива, или към онзи, който племето по правило убива. В първия случай примерът принадлежи към египетския тип причастие, във втория — към айнския.

Практиката на племената, които се занимават със скотовъдство, дава примери и от двата типа причастие. „Пастирските племена — пише Адолф Бастиан^[1] — са принудени понякога да продават своите стада на чужденци, които могат да се отнесат непочтително към костите на животните и затова се стараят да предотвратят опасността, свързана с такова светотатство, като отделят един представител на стадото за обект на обожание, изяждат го като причастие в семеен кръг, при затворени врати, а след това се отнасят към костите с цялото церемониално уважение, което строго погледнато би трябвало да се оказва на всяка глава добитък, но оказано по всички правила на животното-представител, се смята оказано на всички. Такива семейни угощения откриваме у различни народи, особено в Кавказ. Когато напролет абхазките овчари, облечени е престилки и с гети в ръка седнат заедно да се хранят, това би могло да се разглежда едновременно като причастие и като клетва за взаимна помощ и подкрепа. Та нали най-здравата клетва е онази, която се придружава с изяждането на свещената материя, защото който наруши клетвата си, не може да избяга от отмъщението на божеството, което е приел и асимилирал в тялото си.“ Такова причастие принадлежи към типа, практикуван от айните — нека да го наречем изкупителен тип, тъй като е предназначено да изкупи пред животинския вид възможните злини, причинени на негови представители. Различно по отношение на подробностите причастие, но сходно по принцип прилагат калмиците към овцете, чието месо е основна тяхна храна. Богатите калмици имат обичай да осветяват бял овен под названието „овенът от небето“ или „овенът на духа“. Животното не се стриже и не се продава, но когато остарее и собственикът му иска да освети друго, старият овен трябва да бъде заклан и изяден на угощение, на което се поканват съседите. В щастлив ден, обикновено през есента, когато овцете са тлъсти, шаманът заколва стария коч, като преди това го пръска с мляко. Месото му изяждат, скелета, заедно с част от лойта изгарят на олтар от торф, а кожата, главата и краката запазват.

Пример за причастие от египетски тип дават тода, пастирска народност в Южна Индия, която се изхранва главно е млякото на биволите си. У тях „биволът е до голяма степен свещен“ и „с него хората се отнасят внимателно, дори донякъде с обожание“. Те никога не ядат месо от биволица и по принцип се въздържат да ядат месото на бивола. Последното правило има едно-единствено изключение. Веднъж годишно всички пълнолетни мъже от селото участвуват в обред, при който колят и изяждат много младо малаче, доколкото може да се разбере — на един месец. Отвеждат животното в мрачните дебри на селската гора, където го умъртвяват с тояга, направена от свещеното дърво на тода Miltitonia). Чрез триене запалват свещен огън, изпичат малачето на жарава от определени дървета и го изяждат. Жените са изключени от тази гощавка. Това е единственият случай, когато тода ядат биволско месо. Макар да се занимават и със земеделие, главното богатство на централноафриканското племе мади или мору са техните говеда. В тържествени случаи те колят агне и се причестяват е него. Д-р Фелкин описва обичая по следния начин: „В определено време — доколкото разбирам веднъж годишно — се спазва много интересен обичай. Не схванах точното значение, което му се отдава. Изглежда обаче, че той носи облекчение на човешкото съзнание, защото преди него те проявяват голяма тъга, а когато обредът свърши, изглеждат много радостни. Ето какво става: Събират се много хора от всички възрасти и сядат около кръг от камъни, наредени край пътя (който всъщност е тясна пътека). Едно момче довежда подбрано агне, обикаля с него четири пъти около насъбраните хора. Докато обикаля, те скубят по мъничко от руното и слагат вълната в косата или някъде другаде по тялото си. След това отвеждат агнето при камъните и там го коли човек, който принадлежи към жреческото съсловие. Той взема малко от кръвта и я пръска по хората. После помазва всекиго поотделно. На децата прави мъничък кървав кръг над долния край на гръдната кост, на жените и момичетата прави знак на гърдите, а на мъжете прави знак на двете рамена. После започва да обяснява обреда и да призовава хората да са добри… Когато приключи словото си, което е понякога много дълго, хората стават, всеки слага по едно листо на или до кръга от камъни, а после си отиват с голяма радост. Окачват черепа на агнето на дърво близо до камъните, а бедните изяждат месото му. Същият обред се изпълнява в по-малки мащаби и в други случаи. Ако някое семейство е изпаднало в беда поради болест или кончина, приятели и съседи се събират и колят агне, смята се, че това ще ги предпази от по-нататъшни беди. Това жертвоприношение се изпълнява на гроба на покойни приятели, а също когато хората имат случай да се радват, когато например син се върне у дома след продължително отсъствие“. Скръбта, проявявана от хората при ежегодното колене на агнето, показва, че то е свещено или божествено животно, чиято смърт се оплаква от обожателите му, също както калифорнийците оплакват смъртта на свещения орел-мишелов, а египтяните — смъртта на тиванския овен. Намазването на всеки от набожните с кръвта на агнето е форма на причестяване с божеството, при която носителят на свещения живот се прилага външно, вместо да се вземе вътрешно, както когато кръвта се пие, а месото се изяжда.