Джеймс Фрейзър
Златната клонка (13)

3. Магията управлява Слънцето

Тъй както магьосникът смята, че може да направи да завали дъжд, той си въобразява, че може да накара Слънцето да грее, да ускори или да забави залеза му. Оджибве си представяли, че Слънцето угасва при затъмнение. Затова изстрелвали нагоре запалени стрели и се надявали, че по този начин ще запалят отново гаснещото светило. По време на затъмнение сенците в Перу също пускали запалени стрели към Слънцето, но, изглежда, са го правели не толкова да запалят отново светлината, колкото да прогонят ужасния звяр, с когото смятали, че то се бори. И обратно — по време на лунно затъмнение някои племена по Ориноко заравяли пламтящи въглени в пръстта, защото, казвали те, ако луната изгасне, с нея ще изгаснат всички огньове на земята, освен онези, които са скрити от погледа й. По време на слънчево затъмнение жителите на Камчатка изнасяли от колибите си огън и се молели голямото светило отново да заблести. Но молитвата, отправена към Слънцето, подсказва, че церемонията била по-скоро религиозна, отколкото магическа. От друга страна, чисто магическа била церемонията, извършвана при подобни случаи от индианците чилкот. Мъже и жени запретвали дългите си горни дрехи като при пътуване, а после, облегнати на тояги, сякаш са тежко натоварени, вървели неспирно в кръг, докато не премине затъмнението. Вероятно са си представяли, че по този начин подкрепят олюляващите се стъпки на Слънцето, което се мъкне по своя уморителен път по небето. По същия начин в Древен Египет царят, като представител на небесното светило, вървял тържествено около стените на храма, за да му помогне да измине вседневния си път, без да го прекъсва затъмнение или друго нещастие. А след есенното равноденствие древните египтяни имали празник, наречен „раждане на слънчевата тояга“. Те предполагали, че като слиза все по-ниско, неговата светлина и топлина намаляват и Слънцето има нужда от тояга, на която да се подпира.

Когато заклинател от о. Нова Каледония иска да доведе слънчево време, занася някакви растения и корали на гробищата и ги прави на пакет, като прибавя към тях два кичура коса, отрязани от живо дете от семейство на умрял човек, както и два зъба или цяла челюст от скелета на някой прадядо. После отива на планината, чийто връх улавя първите лъчи на утринното Слънце. Там, на плосък камък, поставя листа от три растения, а до тях сухо коралово разклонение и окачва пакета с муските над камъка. На следващата сутрин се връща на мястото и запалва пакета в момента, когато Слънцето изплува от морето. Докато димът се дипли нагоре, той трие камъка със сухия корал, призовава прадедите и произнася думите: „Слънце! Правя това, за да си палещо горещо и да изядеш всички облаци на небето.“ Същата церемония се повтаря и на залез. Жителите на о. Нова Каледония си осигуряват сухо време с помощта на подобен на диск камък, с дупка по средата. В момента, когато изгрее Слънцето, заклинателят, който държи в ръка камъка, прекарва назад-напред запалена главня през дупката и произнася думите: „Запалвам Слънцето да изяде облаците и да изсуши земята ни, та нищо да не роди.“ Островитяните от Банксовите острови си осигуряват слънчево време с помощта на слънчев макет. Те вземат съвсем кръгъл камък, наречен „ват лоа“ или „слънчев камък“, намотават около му червен ширит и за лъчи набучват пера от бухал, а през това време пеят на тих глас съответно заклинание. После окачват камъка на високо дърво, банан или касуарина — тяхното свещено място.

Според брахманите жертвоприношенията, които правят сутрин, карали Слънцето да се покаже. Те твърдят, че „ако не направим жертвоприношението, то положително няма да изгрее“. Древните мексиканци смятали Слънцето за източник на всяка жизнена сила и затова го нарекли Ипалнемогуани — „онзи, от когото хората живеят“. Но щом дарявало на света живот, то също трябвало да получава от него живот. И тъй като сърцето е седалище и символ на живота, на Слънцето принасяли в жертва кървящи човешки и животински сърца, за да поддържат енергията му и да му дават възможност да изминава пътя си по небето. Затова жертвоприношенията на Слънцето, които правели мексиканците, били по-скоро магически, отколкото религиозни, предназначени не толкова да му направят удоволствие и да спечелят благоволението му, колкото физически да подновят силите му — топлината, светлината и движението му. Непрекъснатата нужда от човешки жертви за поддържане на слънчевия огън задоволявали с ежегодни войни със съседните племена — оттам водели тълпи пленници, за да ги принасят в жертва на олтара. Така непрекъснатите войни на мексиканците и тяхната жестока система на човешки жертвоприношения, най-чудовищната, позната досега, произлизала до голяма степен от погрешната им теория за Слънчевата система. Няма по-впечатляващ пример за катастрофалните последици, които могат да се получат на практика, от чисто умозрителна грешка. Древните гърци вярвали, че Слънцето се носи на колесница по небето и затова жителите на о. Родос, които се прекланяли пред Слънцето като тяхно главно божество, всяка година му посвещавали колесница и четири коня и ги хвърляли в морето, за да може да ги използува. Те несъмнено са си представяли, че след една година служба предишните коне и колесницата вече не вършат работа. Вероятно поради същата причина царете-идолопоклонници на Юдея посвещавали на Слънцето колесници и коне, а спартанците, персите и масагетите му принасяли в жертва коне. Спартанците извършвали жертвоприношенията на върха на Тайгет, красивата верига, зад която виждали всяка нощ Слънцето да се скрива. За обитателите на долината на Спарта било толкова естествено да го правят там, колкото за островитяните от Родос да хвърлят колесницата и конете в морето, в което Слънцето сякаш потъвало вечер. Така че било то навръх планината или в морето, за уморения бог имало готови бодри коне тогава, когато ще са му най-добре дошли — в края на дневното му пътуване.

Някои хора смятали, че могат да запалят Слънцето или да го изпроводят на път, а други си въобразявали, че могат да го забавят или спрат. На две срещуположни височини в перуанските Анди има разрушени кули. На стените им закрепвали железни куки, на които опъвали от едната до другата мрежа. Мрежата трябвало да улови Слънцето. Широко разпространени са приказките за хората, които улавяли небесното светило в примка. Когато през есента Слънцето отива на юг и слиза все по-надолу на арктическото небе, ескимосите от Иглулик играят на „котешка люлка“, за да го уловят в плетеницата от конци и да му попречат да изчезне. И обратно, когато през пролетта то се придвижва на север, за да ускорят връщането му, играят игра с чаша и топка. Ако австралийски абориген иска да го спре да не залезе, докато се върне у дома, поставя чим в чатала на дърво, точно с лице към залязващото Слънце А за да го накарат да излезе по-скоро, австралийците хвърлят нагоре пясък и духат с уста към Слънцето, може би да издухат маещото се светило на запад и да го погребат в пясъка, където то сякаш потъва нощем.

Ако някои хора са си въобразявали, че могат да накарат Слънцето да побърза, други пък смятали, че могат да подтикнат маещата се Луна. При туземците от Нова Гвинея месеците са лунни. Виждали са ги да хвърлят камъни и копия по Луната, за да ускорят движението й, та приятелите им, които работят на тютюнева плантация далеч от дома в продължение на дванадесет месеца, да се върнат по-бързо. Малайците смятат, че яркото сияние на залез може да предизвика у слаб човек треска. Затова се опитват да изгасят сиянието, като плюят вода и хвърлят пепел по него. Индианците шусуоп вярват, че могат да предизвикат студено време, като горят ударено от гръм дърво. Това поверие може да се основава на друго, според което в тяхната страна след гръмотевична буря настъпва студ. Затова напролет, когато индианците пътуват по височините, покрити със сняг, изгарят трески от такова дърво, та кората на снега да не се топи.