Джеймс Фрейзър
Златната клонка (171)

4. Обредът на смъртта и възкръсването

Това схващане за тотемизма хвърля светлина върху една категория религиозни обреди, за които, поне доколкото на мен ми е известно, все още не е дадено задоволително обяснение. У много първобитни племена, особено такива, за които е известно, че се придържат към тотемизъм, има обичай пубертетните момчета да бъдат подложени на някакви обреди на посвещение и един от най-обикновените между тях е мнимото умъртвяване на момчето и връщането му към живота. Те стават разбираеми, ако предположим, че същността им се крие в „изваждането“ на душата на младежа и пренасянето й в неговия тотем. Защото изваждането на душата естествено предполага да се убие момчето или поне да изпадне в подобен на смъртта транс, който първобитният човек едва ли би различил от самата смърт. В такъв случай връщането към живота ще се отдаде на постепенното възстановяване на организма от огромното сътресение, на което е бил подложен или, и това е по-вероятно, на внасяния в тялото му свеж живот от неговия тотем. В такъв случай същността на тези обреди на посвещение, доколкото се състоят в симулиране на смърт и възкръсване, ще са една размяна на живот или души между човека и неговия тотем. Първобитната вяра във възможността за такава размяна изпъква ясно в една приказка за ловеца-баск, който твърдял, че е убит от мечка, но след като го убила, мечката му вдъхнала собствената си душа, така че сега тялото на мечката е мъртво, но той самият бил мечка, защото го одушевявала нейната душа. Това възкръсване на мъртвия ловец като мечка е точна аналогия на онова, което според предлаганата тук теория става при церемонията с умъртвяването на момчето при пълнолетието и връщането му към живота. Момчето умира като човек и се връща към живота като животно; сега в него вече е животинската душа, докато неговата, човешката, е в животното. В такъв случай той има пълно основание да се нарича Мечка или Вълк и т.н. според своя тотем; и с право се отнася към мечките или вълците и т.н. като към свои братя, след като в тези животни са настанени неговата душа и душите на неговия род.

Ето някои примери на такава предполагаема смърт и възкръсване при посвещение. Когато наближат пълнолетие, младежите от племето вонги или вонгибони в Нови Южен Уелс се посвещават с тайна церемония, на която могат да присъствуват само посветени мъже. Обредът се състои в избиването на един зъб и даването на ново име на новопосветения, което показва, че той от юноша е станал мъж. Докато избиват зъбите, привързват към една връв плоско парче дърво с назъбени ръбове, наречено кречетало, и го въртят така, че да издава високо бръмчене. Непосветените не бива да виждат този инструмент. На жените е забранено, под страх от смъртно наказание, да присъствуват на обредите. Съобщава се, че всяко от момчетата бива посрещнато от митическо същество, наречено Туремлин (по-често известно под името Дарамулун), което го отвежда на известно разстояние, умъртвява го, а в някои случаи го разрязва на парчета, след което го връща към живота и му избива един зъб. Нашият източник твърди, че момчетата не се съмнявали в могъществото на Туремлин.

Уалароите от горното течение на р. Дарлинг казвали, че при посвещаването момчето срещало призрак, който го убивал и го съживявал отново като млад мъж. Туземците от поречието на Долен Лачлан и Мъри смятат, че Трумалур (Дарамулун) умъртвява новопосветените и им вдъхва нов живот. В Централна Австралия жените и децата от племето унматиера вярват, че по време на церемонията на посвещаването един дух на име Тванийрика убива младежа, а после го възкресява. Обредът на посвещаване у това племе, също както у други племена в Централна Австралия, включва операциите по сунета^[1]; веднага след втората от операциите младият мъж получава от баща си свещена тояга (чуринга), с която, както му обясняват, духът му е бил свързан в далечното минало. Докато е в джунглата и се възстановява от получените рани, той трябва да върти кречетало иначе някое същество, което живее на небето, ще се спусне и ще го отнесе. У племето бинбинга, което живее по западния бряг на зализа Карпентариа, жените и децата вярват, че звукът, който произвежда кречеталото при посвещаването, издава духът на име Катайлина; той живее в някой мравуняк и излиза да изяде момчето, а после го връща към живота. По същия начин жените на техните съседи — анула, си въобразяват, че бръмченето на кречеталото е гласът дух, наречен Гнабая, който поглъща момчетата при посвещаването, а след това ги изплюва във вид на посветени мъже.

Като типично за аборигените, които населяват южния бряг на Нови Южен Уелс, можем да посочим племето муринг и при него сцената с възкръсването от мъртвите се представят на новопосветените образно. Разполагаме с описание на церемонията от очевидец. Най-напред пременен във влакнести кори мъж легнал в гроб и го покрили леко с пръчки и пръст. В ръката си държал някакво храстче, което сякаш растяло в пръстта и за да засилят ефекта, в земята наоколо забивали и други храстчета. После довели момчетата и ги накарали да застанат до гроба. След това се приближило шествие от маскирани във влакнести кори мъже. Те представлявали група знахари, водени от двама достолепни старейшини, които идвали на поклонение на гроба на събрат-знахар. Когато малкото шествие, което пеело заклинания към Дарамулун, преминало между скалите и дърветата и излязло на открито и застанало от другата страна на гроба срещу момчетата, двамата старци заели място зад танцьорите. Известно време продължили песните и танците, докато храстчето, което сякаш растяло от гроба, започнало да потреперва. „Вижте!“ завикали мъжете на момчетата, като сочели потрепващите листа. А през това време дръвчето все по-силно треперело, след това буйно се разлюляло и паднало на земята и докато знахарите играели и пеели, мнимият мъртвец отхвърлил от себе си покриващата го маса от пръчки и листа, скочил на крака и изиграл в самия гроб своя магически танц и показал в устата си магическите вещества, които уж получил лично от Дарамулун.

У някои племена от Северна Нова Гвинея — ябимите, букауа, кай и тами — съществува също както у много австралийски аборигени и изискването всеки мъж да бъде обрязан преди пълнолетието си; а племенното посвещаване, в което обрязването заема централно място, се схваща, също както у някои австралийски племена, като процес, в който младежът бива погълнат и изплют от митично чудовище, чийто глас отеква в бръмченето на кречеталото. Впрочем племената от о. Нова Гвинея не само внушават това на жените и децата, но го и разиграват като сцена при обредите на посвещаване, на които не може да присъствува жена или непосветен. За целта в селото или на самото място в гората издигат дълга около тридесет метра колиба. Строят я във формата на митическо чудовище, като краят, който представя главата, е висок, а самата колиба постепенно се снижава към другия си край. Ролята на гръбнак на огромното същество играе изровена с корените бетелова палма, растящите по ствола влакна са неговата козина, а за да се допълни подобието, туземният художник украсява предния край на сградата с чифт изцъклени очи и разтворена уста. След изпълнената с ридания раздяла с майките и роднините жени, които се преструват, че вярват в чудовището, което поглъща милите им рожби, изправят сащисаните момчета лице с лице с тази внушителна сграда, огромното същество издава сърдит рев — т.е. няколко скрити в утробата на чудовището мъже започват да въртят кречеталата си. Процесът на поглъщането се разиграва по различен начин. Тамите карат кандидатите да минат един по един покрай редица от мъже, които въртят над главите си кречетала; кай го представят по-графично — момчетата трябва да минат под скеле, на което стои човек и преглъща, а всъщност гълта по глътка вода винаги, когато някой треперещ младеж мине под него. Но подходящ подарък под формата на прасе убеждава чудовището да смекчи сърцето си и да изплюе своята жертва; онзи, който представя чудовището, приема от негово име подаръка, чува се гъргорене и току-що погълнатата вода плисва на струя върху новопосветения. Това означава, че младият човек е пуснат от корема на чудовището. Сега обаче той трябва да понесе далеч по-болезнената и опасна операция на обрязването. Тя следва незабавно и раната, направена от ножа на оператора, се обяснява като ухапване или одраскване, причинено от чудовището, докато го е изплювало от огромния си търбух. Докато трае операцията, вдигат голям шум с кречеталата — те представят ужасяващия рев на съществото, което поглъща младия човек.

Ако, както понякога се случва, момчето умре вследствие операцията, го заравят тайно в гората и казват на скърбящата му майка, че чудовището има стомах не само за прасета, но и за, хора и за нещастие нейният син се подхлъзнал в него, а оттам, е невъзможно да бъде изваден. След като ги обрежат, момчетата трябва да останат няколко месеца в уединение, да отбягват всякакъв контакт с жени и дори да се пазят да видят жена. Те живеят в дългата колиба, която представя търбуха на чудовището. Когато момчетата, които вече имат статута на посветени мъже, се завърнат при голяма и тържествена церемония в селото, жените ги посрещат с радостен плач, сякаш мъртвите са се върнали от гроба. Отначало младите мъже държат очите си здраво стиснати, понякога дори замазани с гипс и сякаш не разбират заповедите, които им дава един старейшина. Постепенно обаче те идват на себе си, сякаш излизат от вцепенение и на следния ден се къпят и свалят от себе си кората бял тебешир, с която са били намазани телата им.

Фактът, че всички племена на о. Нова Гвинея използуват една и съща дума за кречеталото и за чудовището, което уж поглъща новопосветените при обрязването и чийто ужасяващ рев е представен от бръмченето на безобидните дървени инструменти, е от огромно значение. Освен това заслужава да се отбележи, че на три от четирите възможни езика думата, която се използува за кречеталото и за чудовището, означава също и призрак или дух на умрял, докато на четвъртия език (кай) тя означава „дядо“. От това сякаш следва, че съществото, което поглъща и изплюва новопосветените при церемонията, се смята за могъщ призрак или родов дух и кречеталото е негов материален представител и носи името му. Това би обяснило защо свещеният инструмент се пази така ревниво в тайна и не се допуска да го види жена. Когато не се използуват, кречеталата се прибират в сградата на мъжкия клуб, в която жените нямат право да влизат; нещо повече, жените и непосветените не бива да виждат кречеталото под страх от смъртно наказание. По същия начин у тугерите или кая-кая, голямо папуаско племе на южния бряг на Холандска Нова Гвинея, кречеталото е наречено сосом — на името на митичен великан, който идва всяка година заедно е югоизточния мусон. Когато се появи, устройват в негова чест празник и въртят кречеталата. Представят момчетата на великана и той ги убива, а след това се съжалява над тях и ги връща към живота.

В някои области на Вити Леву, най-големият остров от групата Фиджи, сцената със смъртта и възкръсването се е разигравала пред новопосветените при голяма тържественост. В оградено свещено място им показвали редица мъртви или привидно мъртви мъже, проснати на земята с разпрани тела, покрити с кръв и с провлечени черва. Но при един вик на висшия жрец мнимите мъртъвци скачали на крака и се спускали към реката, за да се почистят от кръвта и вътрешностите на прасета, с които били намазани. Скоро „мъртъвците“ се приближавали тържествено в ограденото свещено място, сякаш са се върнали към живот, чисти, свежи и накичени с венци, поклащайки телата си в такта на тържествен химн и заемали местата си пред новопосвещаваните. Такава била сцената на смъртта и възкръсването.

Жителите на Рук, остров, разположен северно от Нова Гвинея и Нова Британия, устройвали празненствата, на които един или двама, маскирани с дървени маски, минавали, танцувайки през селото, следвани от всички останали мъже. Те искали да им бъдат предадени обрязаните момчета, които още не са погълнати от Марсаба (дявола). Треперещите и пищящите от ужас момчета трябвало да пропълзят между краката на маскираните. Тогава шествието отново преминавало през селото и оповестявало, че Марсаба е изял момчетата и няма да ги изплюе, докато не получи подарък във вид на прасета, таро и т.н. Всички давали съобразно възможностите си провизии, които след това се изяждали в името на Марсаба.

В Западен Серам приемат полово зрелите момчета в какианското общество. Съвременните автори обикновено гледат на това общество предимно като на политическа групировка, създадена да се противопостави на чуждото господство. Истината е, че целите са чисто религиозни и социални, макар и да е възможно жреците понякога да са използували своето могъщо влияние за политически цели. Обществото е всъщност една от онези широко разпространени първобитни институции, чиято основна задача е посвещението на младите мъже. Същинският характер на сдружението бе признат в последните години от изтъкнатия холандски етнолог Й. Г. Ф. Рийдел. Какианският дом е овален дървен навес, разположен под най-гъстите дървета, навътре в гората и се изгражда така, че да пропусне колкото е възможно по-малко светлина и да е невъзможно да се види какво става вътре. Всяко село има такъв дом. Там завеждат е вързани очи момчетата, следвани от родителите и роднините. Всяко момче го водят за ръце двама мъже, които играят ролята на гаранти или пазители и се грижат за него през периода на посвещаването. Когато пред дома се съберат всички, върховният жрец призовава високо дяволите. Незабавно от навеса се чува ужасяващ рев. Издават го мъже с бамбукови тръби, които са влезли тайно в сградата през една задна врата, но жените и децата смятат, че там са дяволите и са ужасени от това. Тогава жреците влизат в колибата, а след тях едно по едно и момчетата. Щом някое влезе, отвътре се чува тъп удар като от брадва, разнася се ужасен вик и през покрива на навеса се подава сабя или копие, от което се стича кръв. Това е знак, че главата на момчето е била отсечена и дяволът го е отнесъл на другия свят, за да го пресъздаде и прероди. Затова при вида на кървавата сабя майките плачат и ридаят, защото дяволът е убил децата им. Както изглежда, на някои места блъскат момчетата да минат през отверстие с формата на крокодилски челюсти или човката на касовари^[2] и казвали, че дяволът ги е погълнал. Децата прекарват в колибата от пет до девет дни. Докато стоят в тъмното, те чуват рева на бамбуковите тръби, а от време на време гърмежи и дрънкане на саби. Всеки ден ги къпят и намазват лицата и телата им с жълта боя, за да имат вид на погълнати от дявола. По време на престоя им в какианския дом татуират с тръни по един или два кръста на гърдите или на ръката им. Когато не спят, момчетата трябва да седят приведени, без да мърдат и мускул. Докато седят кръстато в редица, с протегнати напред ръце, вождът взема своята тръба и като слага отвора й върху ръцете на всяко едно, издава през нея странни звуци — наподобява гласа на духовете. Така ги предупреждава, заплашвайки ги със смърт, да спазват правилата на какианското общество и никога да не разкриват какво е станало в какианския дом. Освен това жреците казват на новаците да се държат добре с кръвните си роднини и ги учат на традициите и тайните на племето.

Междувременно майките и сестрите на момчетата се връщат вкъщи да скърбят. Но след някой ден мъжете, които са играли ролята на пазители и препоръчители на новопосветените, идват в село и радостно съобщават, че благодарение на намесата на жреците дяволът е върнал момчетата към живот. Мъжете, които носят тази новина, са почти припаднали от изтощение и напръскани с кал, като вестители дошли току-що от отвъдния свят. Преди да напусне какианския дом, всяко момче получава от жреца тояжка, украсена в двата края с пера от петел или касовари. Поверието е, че дяволът е дал тояжките на момчетата, когато ги е върнал към живота и те служат като знак, че са били в страната на духовете. Когато се върнат по домовете си, те се олюляват и влизат вкъщи заднешком, сякаш са забравили как да вървят или пък влизат през задната врата. Ако им дадат чиния с храна, държат я наопаки. Остават неми и показват какво искат със знаци. Правят така, за да се види, че са все още под влияние на дявола или на духовете. Препоръчителите им трябва да ги научат на всички обикновени неща, сякаш са новородени. Освен това, преди да напуснат какианския дом, на момчетата се забранява строго да ядат определени плодове до следващия тържествен обред. Майките и сестрите им не бива да им решат косите двадесет или тридесет дни. В края на този период върховният жрец ги отвежда на самотно място в гората и им отрязват кичур коса от темето. След тези обреди на посвещение момчетата са вече мъже и могат да се оженят; ако се оженят преди това, ще стане скандал.

В областта на долното поречие на р. Конго обредът на мнимата смърт и възкръсването се изпълнява или по-скоро се е изпълнявал, от членовете на дружество или на тайно общество, наречено ндембо. „В ритуала ндембо знахарите, които извършват посвещаването, карат един човек да падне на земята и да се прави, че е получил някакъв пристъп, в това състояние го отнасят на оградено място извън града. Той се нарича «умиращият ндембо». След него там отиват и останалите — обикновено момчета и момичета, но много често млади мъже и жени… Приемат ги за умрели. Но родителите и приятелите им доставят храна и след един период, който се мени според обичая от три месеца до три години, става така, че знахарят ги връща обратно към живота… Когато знахарят е получил възнаграждението си и се съберат пари (стоки) за угощение, хората ндембо се връщат към живота. Отначало се преструват, че не познават нищо и никого; дори не знаят как да дъвчат храната и тази услуга им правят приятели. Те искат всичко хубаво, което могат да имат непосветените и се бият, ако не го получат, дори душат и убиват хора. Това обаче не им създава неприятности, защото се смята, че не знаят какво правят. Понякога говорят безсмислици и се държат сякаш са се върнали от света на духовете. След това ги познават под друго име, свойствено за онези, които са «умрели ндембо»… Чуваме за съществуването на този обичай далеч нагоре по реката, както и в района на водопадите.“

Сред индианските племена в Северна Америка съществуват някакви религиозни общества, в които се допускат само кандидати, които са преминали през обред на мнимо умъртвяване и връщане към живота. През 1766 и 1767 г. капитан Джонатън Карвър станал свидетел на приемането на един кандидат в общество, наречено „Приятелите на Духа“ (Вакон Кичевах) при наудовесите, племе от народностите сиу или дакота, населяващи района на Големите езера. Кандидатът паднал на колене пред вожда, който му казал, че „самият е обладан от същия дух, който след няколко минути ще му се предаде; че духът ще го повали мъртъв, но той ще бъде незабавно върнат към живот; прибавя освен това, че предаването на духа, колкото и да е ужасяващо, било необходимо въведение към предимствата, на които се радва обществото, в което се готвят да го приемат. Докато говореше, той имаше много възбуден вид; най-сетне неговите чувства придобиха такава сила, че лицето му се разкриви и цялото му тяло се тресеше. В този момент хвърли на младия мъж нещо, което по форма и цвят приличаше на малко бобено зърно и доколкото видях, то влезе в устата му, а човекът незабавно падна неподвижен, сякаш го застреляха.“ Известно време лежа като мъртъв, но върху него се изсипа град от удари и той започна да проявява признаци на живот, докато най-накрая изплю от устата си бобчето или каквото там беше и се върна към живота. У други племена, например при оджибвеите, уинебаго и дакота или сиу, средството, с което привидно умъртвяват кандидата, е торбичка с магически лекарства. Изработват я от кожата на животно (например видра, дива котка, змия, мечка, миеща се мечка, вълк, бухал, невестулка), като в общи линии запазват очертанията им. Всеки член на обществото има такава торбичка, в която държи различни дреболии, които представляват неговите „лекарства“, или иначе казано, муски и амулети. Те вярват, че от разнообразното съдържание, наместено в търбуха на кожената чанта или животното, се излъчва дъх или дух, който има способността не само да повали и убие човека, но и да го съживи. Умъртвяват желаещия, като му натикват под носа една от тези „торбички с лекарства“. Той пада като труп, но когато пак му я поднесат, той отново оживява.

Към същата категория обичаи без съмнение принадлежи я описаната от корабокрушенеца Джон Р. Джуит история, на която той станал свидетел по време на пленничеството си при индианците от пролива Нутка. Индианският цар или вожд „стреля е пистолет до ухото на сина си и той падна като убит, при което жените наоколо започнаха да плачат най-жаловито, скубеха от главите си цели шепи коса и нареждаха, че принцът е умрял; в същото време много хора се втурнаха в къщата, въоръжени със своите ками, мускати и т.н. и питаха каква е причината за този рев. Те бяха последвани от двама души, облечени във вълчи кожи и на лицата с маски, които представляваха главите на животните. Последните влязоха на четири крака, грабнаха младия вожд и го отнесоха на гърба си излизайки по същия начин, по който бяха влезли.“ На друго място Джуит споменава, че младият принц — момче на около единадесет години — носел маска, която наподобявала главата на вълк. При това положение, като се има пред вид, че индианците в тази част на Америка са разделени на тотемни кланове и Вълкът е един от главните измежду тях и тъй като членовете на всеки клан имали навика да носят някаква частица от тотемното животно по себе си, много е вероятно младият вожд да е принадлежал към вълчия клан и описаната от Джуит церемония да представлява умъртвяването на момчето, за да може да се роди наново като вълк, почти по същия начин, по който ловецът баск смятал, че е бил убит и после оживял като мечка.

От времето, когато това предполагаемо обяснение бе изложено за първи път, то получи известно потвърждение от изследванията на д-р Франц Боас сред индианците; макар че както изглежда общността, в която с тази церемония приели сина на вожда не е била толкова тотемен клан, а по-скоро тайно общество, наречено Тлокоала, чийто членове имитирали вълци. Всеки член на обществото трябвало да бъде посветен от вълците. Глутница вълци, представени от облечени във вълчи кожи и с вълчи маски на лицата индианци, идват нощно време и грабват новопосветения и го отнасят в гората. Когато извън селото се чуе воят на вълци, идващи да отведат новопосветения, членовете на обществото чернят лицата си и започват да пеят: „Голяма е възбудата сред всички племена, защото аз съм Тлокоала.“ На следващия ден вълците донасят новопосветения мъртъв и членовете на обществото трябва да го възкресят. Смята се, че вълците са сложили в тялото му магически камък и за да се съживи, трябва да го извадят. Докато стане това, мнимият труп лежи пред къщата. Идват двама вълшебници и изваждат камъка, който, както личи по всичко, е кварц и на новопосветения се вдъхва нов живот. Индианците ниска от Британска Колумбия са разделени на четири основни клана, съответно с тотеми гарван, вълк, орел и мечка и при тяхното посвещаване новакът неизменно бива върнат към живота от човек, който изобразява тотемно животно. Така например;, когато ще посвещават някого в тайно общество, наречено Олала, неговите приятели вадят ножовете и се правят, че го убиват. В действителност го оставят да се измъкне, а вместо това отсичат главата на манекен, с който ловко са го подменили. Тогава жените започват да оплакват и да нареждат. Роднините: му дават погребално угощение и тържествено изгарят чучелото, т.е. устройват му редовно погребение. Цяла година новопосветеният послушник отсъствува и го виждат само членове на тайното общество. В края на този период той се връща жив, донася го преоблечен като неговото тотемно животно човек.

Както изглежда, същността на обреда при тези церемонии е умъртвяването на новопосветения в качеството му на човек и връщането му в живота в образа на животното, което оттогава ще бъде негов дух пазител или поне ще е свързано е него с особена близка зависимост. Не трябва да се забравя, че индианците от Гватемала, чийто живот е свързан с животно, си приписват способността да се появяват в образа на конкретното същество, с което са свързани по този индуктивен начин. Следователно е логично да предположим, че по същия; начин индианците от Британска Колумбия може би си представят, че животът им зависим от живота на един представител от животинския вид, когото наподобяват с костюма си. Или най-малкото, ако тези индианци не вярват в това сега, то може би в миналото са вярвали и това е помогнало да се оформят ритуалите и церемониите на тотемните кланове и на тайните общества. Тъй като независимо от факта, че тези два вида общности се различават по начина, по който членовете им намират достъп в тях — защото човек се ражда в своя тотемен клан, а бива приет в тайно общество в един по-късен момент от живота си — ние едва ли можем да се съмняваме, че между тях съществува близко сходство и те имат своя корен в един и същ начин на мислене. И ако съм прав, този начин на мислене е възможността да се установи индуктивна връзка с едно животно, дух или друго могъщо същество, в което човек оставя душата си или някаква част от нея на отговорно пазене и получава в замяна способността да прави магии.

Следователно, по силата на предложената тук теория, там, където има тотемизъм и където се преструват, че убиват И връщат отново към живота новопосветения при съответния обред, може да съществува или са съществували не само вяра във възможността душата да се приюти трайно в някакъв външен предмет — животно, растение и всякакви други неща, но и действително намерение да се направи това. Ако се постави въпросът — защо мъжете искат да сложат живота си извън телата, отговорът може да е само един — като великана в приказката, те смятат, че е по-сигурно така, отколкото да го разнасят със себе си, точно тъй, както хората оставят парите си да им ги пази банкер вместо да ги носят със себе си. Видяхме, че понякога в критични периоди животът, или душата, бива временно укрита на сигурно място, докато премине опасността. Но към институции като тотемизма не се прибягва само в случаи на особена заплаха; това са системи, при които всеки, или поне всички мъже, са длъжни да се посветят през определен период от живота си. А периодът на посвещаването е обикновено половата зрелост и този факт идва да подскаже, че особената опасност, която тотемизмът и сходните му системи се опитват да обезсилят, не възниква, докато не се достигне полова зрелост, или всъщност, че опасността, от която се страхуват, има връзка с отношенията между половете. Лесно, с дълга поредица от факти би могло да се докаже, че в примитивното мислене половите отношения са свързани с много сериозни опасности; но е все още неясна точната природа на предполагаемата опасност. Да се надяваме, че по-задълбоченото и точно запознаване с начина на мислене на първобитния човек ще разкрие с времето тази централна тайна на първобитното общество и по този начин ще даде ключ не само към тотемизма, но и към произхода на брачната система.