Джеймс Фрейзър
Златната клонка (15)

ГЛАВА VI
Магьосници-царе

Приведените примери доказват, че в много страни и у много народности магията е имала претенциите да управлява великите сили на природата за доброто на човека. В такъв случай практикуващите това изкуство по необходимост са били важни и влиятелни личности във всяко общество, повярвало в техните неправдоподобни твърдения. И никак не е изненадващо, че благодарение на славата, на която се радват, и на страхопочитанието, което вдъхват, някои от тях се издигат до най-високото положение на власт над своите доверчиви събратя. И наистина, магьосниците, изглежда, често са се превръщали във вождове и царе.

Да започнем с най-низшата човешка група, за която притежаваме сравнително пълна и точна информация — австралийските аборигени. Те не се управляват от вождове и царе. Доколкото може да се говори за политическо устройство на техните племена, то е демокрация или по-скоро олигархия на стари и влиятелни мъже, които се събират на съвет и вземат решения по всички важни въпроси, като по-младите мъже практически са изключени от тази дейност. Техният съвет съответствува на появилия се по-късно сенат. Ако трябва да изковем термин за такова управление на старейшините, бихме могли да го наречем геронтокрация. Старейшините на австралийските аборигени, които се събират на съвет и по този начин управляват делата на племето, обикновено са старейшините на съответните тотемни кланове. Но в Централна Австралия, където пустинният характер на страната и почти пълната изолация от чужди влияния са забавили напредъка и общо взето са запазили туземците в най-примитивното им състояние, старейшините на различните тотемни кланове са натоварени с важната задача да изпълняват магически церемонии за умножаване на тотемите. А тъй като най-често тотеми са животни или растения, употребявани за храна, следва, че всички очакват повечето от тези старейшини да снабдяват хората с храна посредством магии. Те трябва да направят така, че да завали дъжд или пък с друго да услужат на общината. Накратко казано, сред племената от Централна Австралия старейшините на клановете са обществени магьосници. Тяхната най-важна функция е да се грижат за свещения склад, обикновено пукнатина в скалите или дупка в земята, където се пазят свещените камъни и тояги (чиринга), с които по някакъв начин са свързани душите на всички живи и мъртви хора. Така независимо от своите, да ги наречем, обществени задължения, като например да налагат наказания за нарушаване обичаите на племето, основните им функции са обредни или магически.

Минавайки от Австралия на Нова Гвинея, установяваме, че макар местните жители да стоят на далеч по-високо културно равнище от австралийските аборигени, в основата си общественото устройство при тях е също демократично или олигархическо и институцията на вожда е все още в зародиш. Сър Уилям Макгрегър например съобщава, че в Британска Нова Гвинея още не се е появил достатъчно умен, достатъчно храбър и достатъчно силен човек, който да се превърне в деспот даже и на отделен район. „Най-близко, макар и все още далеч от това положение, заемат хората, станали прочути вълшебници, но това единствено им дава възможност в известна степен да шантажират събратята си.“

Местните жители свързват произхода на меланезийските вождове с вярването, че имат връзка с могъщи духове и разполагат със свръхестествена власт над тях и техните способности. Ако някой вожд наложи данък, всеки плаща, защото се страхува от неговата власт над духовете и твърдо вярва, че той може да донесе беда или болест на онзи, който му се противопоставя. Когато повече от поданиците му престанат да вярват, че има влияние над духовете, властта да налага данъци е разклатена. Доктор Джордж Браун разказва как в Нова Британия „винаги са очаквали от властвуващия вожд да упражнява жречески функции, т.е. той си приписва постоянна връзка с табараните (духовете) и използувайки влиянието си пред тях, има възможност да повика дъждовно или слънчево време, добри ветрове или лоши, болест или здраве, успех или поражение във война и изобщо да осигури всяко благо или проклятие, за което молителят е готов да плати подходяща цена“.

Издигайки се още по-горе в културната стълбица, идваме до Африка, където напълно са развити и двете институции — на вождовете и на царете. И тук данните за еволюцията на магьосника и най-вече на дъждоносеца във вожд, са сравнително изобилни. Така например сред вамбугве, племе от народността банту в Източна Африка, първоначалната форма на управление била семейната република, но огромната власт на магьосниците, предавана по наследство, скоро ги издигнала до положението на дребни владетели или вождове. През 1894 г. от тримата живи вождове в страната двама всявали голям страх като магьосници и богатството им, под формата на добитък, било придобито почти изцяло от дарове, в замяна на. услугите, които извършвали в това си качество. Изкуството им се свеждало преди всичко до осигуряване на валежи. Вождовете на вататури, друго източноафриканско племе, били само магьосници, лишени от каквато и да е пряка политическа власт. А както се твърди, при племената вагого, пак в Източна Африка, главната сила на вождовете произтича от тяхното изкуство да предизвикват валежи. Ако даден вожд не може да извика дъжда, трябва да го осигури с помощта на друг, който може.

У племената по Горен Нил заклинателите са обикновено вождове. Тяхната власт почива преди всичко на предполагаемата им способност да предизвикват дъжд, защото „дъждът е едничкото нещо, което има някакво значение за хората от тези райони, тъй като не дойде ли навреме, това означава неописуеми страдания за всички. Затова няма нищо странно, че по-хитрите си приписват способността да го предизвикват и веднъж спечелили си такава слава, се възползуват от лековерието на по-елементарните си събратя“. Така че „повечето вождове на тези племена са дъждоносци и се радват на популярност, съответствуваща на способността им да даряват своите поданици с дъжд в съответния сезон… Селата на вождовете-дъждоносци винаги се изграждат по склоновете на доста високи възвишения, защото несъмнено те знаят, че възвишенията привличат облаците и затова могат да са сравнително сигурни в прогнозите си за времето“. Всеки от тези дъждоносци има по няколко дъждовни камъка: кварцови кристали, авентурин и аметист, които пази в гърне. Когато иска да предизвика дъжд, той потапя камъните във вода и като взема в ръка разцепена на върха тояга с обелена кора, маха и подканя облаците да идват или ги отпъжда по пътя им, като непрекъснато мърмори заклинания. Или пък слага вода и черва на овца или коза във вдлъбнат камък, а после пръска оттам капки към небето. Макар да забогатяла, като упражнява предполагаемите си магически способности, той често, а може би и винаги умира от насилствена смърт, защото при суша разгневените хора се събират и го убиват, убедени, че той спира дъжда да не завали. И все пак властта е обикновено наследствена и минава от баща на син. Сред племената, които вярват в тези заклинания и спазват такива обичаи, са латука, бари, лалуба и лакойя.

И пак в Централна Африка племето ланду, което населява областта западно от езерото Алберт, твърдо вярва, че някои хора имат способността да предизвикват дъжд. Сред тях дъждоносецът е вожд или неминуемо става вожд. Племето баньоро също изпитва голямо уважение към онези, които даряват дъжд, и ги отрупва с много подаръци. Цар е най-големият дъждоносен, който има абсолютна и неограничена власт над дъжда, но той може да делегира властта си на други, така че облагите да се разпределят, а водата от небето да се излее навсякъде из царството му.

В Западна, също както в Източна и Централна Африка, се натъкваме на същото съчетание на функциите на вожд и магьосник. При племето фан например, между вожда и заклинателя не съществува строго деление. Вождът е също заклинател, а дори и ковач, защото фаните смятат ковашкото изкуство за свещено и с него не може да се занимава друг освен вождът.

Що се отнася до връзката между длъжностите на вожд и дъждоносен в Южна Африка, добре осведомен източник отбелязва: „В стари времена вожд бил великият дъждоносен на племето. Някои вождове не допускали друг да се съревновава с тях, да не би постигналият успех дъждоносен да бъде избран за вожд.“ Има и друга причина — това е, че веднъж спечелил голяма слава, дъждоносецът положително щял да стане богат, а един вожд очевидно не би допуснал някой друг да стане прекалено богат. Дъждоносецът упражнява голяма власт над народа и затова е много важно тази функция да остава свързана с царското семейство. Преданията винаги свързват източника на славата на древни вождове и герои със способността им да викат дъжда и е вероятно, дори много вероятно, в това да се корени институцията на вождовете. Човекът, който довежда дъжда, естествено става вожд. По същия начин Шака (прочут зулуски деспот — бел. авт.) заявявал, че е единственият гадател в страната, защото ако допуснел съперници, животът му щял да е в опасност. Пишейки за Южна Африка, д-р Мофат също казва, че „дъждоносецът е, по преценка на хората, съвсем не маловажна личност, чието влияние върху съзнанието е по-голямо от това на царя, който също е принуден да се подчинява на диктата на това върховно длъжностно лице“.

Изложеното дотук сочи, че е много вероятно африканските царе да произхождат в повечето случаи от обществени магьосници и особено от дъждоносни. Може да се предполага, че необузданият страх, вдъхван от магьосника и богатството, натрупано от него при упражняването на професията, са допринасяли за по-нататъшното му издигане. Но ако кариерата на магьосник и особено на дъждоносец предлага големи облаги на успешно практикуващия това изкуство, от друга страна, тя е изпълнена с капани, в които може да попадне по-неопитният или лишеният от късмет изпълнител. Положението на обществен заклинател е наистина много несигурно, защото след, като хората твърдо вярват, че той има власт да накара дъжда да вали, слънцето да грее и земята да ражда плодове, те естествено отдават сушата и лошата реколта на престъпната му небрежност или на чист инат и го наказват по съответен начин. Затова в Африка често са прогонвали или убивали вожда, който не е успял да осигури дъжд. В някои части на Западна Африка например, когато молитвите и даровете за царя не осигуряват дъжд, неговите поданици го връзват и го. замъкват на гроба на прадедите му да измоли от тях необходимия дъжд. Банжарите от Западна Африка приписват на своя цар способността да осигурява дъжд или хубаво време. Докато времето е хубаво, го отрупват с дарове — зърно и добитък. Но ако някое продължително засушаване заплашва да провали реколтата, го ругаят и бият, докато времето не се промени. Когато реколтата се провали или крайбрежните вълни са прежалено силни и не позволяват да се лови риба, хората от племето лоанго обвиняват своя цар в „коравосърдечие“ и го смъкват от власт. На Житния бряг върховният жрец или царят-фетиш, който носи титлата Бодио, отговаря за здравето на общността, плодородието на земята и изобилието от риба в морето и реките и ако страната страда, в която и да е от тези насоки, смъкват Бодио от поста му. В Усукума, обширен район на южния бряг на езерото Виктория, дъждът и скакалците са неделима част от управлението на султана. Освен всичко друго той трябва да знае как да вика дъжда и да прогонва скакалците. Ако той и неговият магьосник не са в състояние да се справят с тези проблеми, това поставя под заплаха самото му съществуване. В някои случаи, когато не идва така желаният от хората дъжд, просто прогонвали султана (в Утутуа, близо до Наса). На практика хората твърдят, че владетелите трябва да имат власт над природата и нейните явления. А ето какво разказват за туземците от района на Нянза: „Те са убедени, че дъждът вали само в резултат на магия и главната задача — да го накара да завали — се пада на вожда на племето. Ако дъждът не дойде навреме, всички протестират. Не един дребен цар е бил прогонван от страната си поради суша.“ Когато посевите изгарят и всички усилия на вожда на племето латука (по Горен Нил) да привлече дъжда са напразни, обикновено го нападат нощем, задигат всичко, което притежава, и го прогонват. Но често го и убиват.

На много места по света от царете се очаквало да регулират климата за доброто на своя народ и са ги наказвали, когато не успеят да го сторят. Когато храната започвала да не достига, скитите хвърляли царете си в тъмница. В Египет вината за компрометираната реколта падала върху свещените фараони, но държали отговорни за природните явления и свещените животни. Когато страната била сполетявана от епидемии или други беди поради продължителна и жестока суша, жреците извеждали нощем животните, заплашвали ги и ако злото не намалее, ги заколвали. Някога на о. Ниуе, известен още като о. Севидж, в южната част на Тихия океан, управлявала царска династия. Но тъй като царете били също върховни жреци и от тях очаквали да накарат растенията да дават плодове, хората се гневели по време на недоимък и ги убивали, докато накрая никой не пожелал да стане цар и с това бил сложен край на монархията. Древнокитайски автори ни осведомяват, че когато в Корея имало прекалено много или прекалено малко дъжд и реколтата не узрявала, винаги падала върху царя. Едни казвали, че трябва да го свалят, а други — да го убият.

Американските индианци са направили най-голям напредък по пътя към цивилизацията по време на монархическата и теократичната власт в Мексико и Перу, но ние знаем прекалено малко за ранната история на тези страни, за да сме в състояние да кажем дали предшествениците на техните обожествявани царе са били магьосници или не. Може би следа от такъв произход може да се долови в клетвата, която полагали мексиканските крале при възкачването си на престола — че ще накарат слънцето да свети, облаците да сипят дъжд, реките да текат и земята да дава богати плодове. Наистина сред коренното население на Америка заклинателят или знахарят, заобиколен от ореол на тайнственост и атмосфера на страхопочитание, бил личност с голямо влияние и значение и у много племена можел съвсем лесно да се превърне във вожд или цар, макар на пръв поглед да не съществуват доказателства за подобно развитие. Катлин например ни разказва, че в Северна Америка шаманите „са ценени като сановници на племето и цялата община им оказвала най-голяма почит не само поради опитността им в тяхната materia medica, но особено за опитността им в магията и тайнствата, с които в голяма степен се занимават… У всички племена шаманите са и магьосници, заклинатели, гадатели и, бих могъл да кажа, върховни жреци, доколкото те надзирават и изпълняват всички религиозни церемонии; на тях гледат като на оракули на народа. На всички съвещания, по време на война и на мир, те седят наред с вождовете, с тях се съветват винаги преди да предприемат някаква стъпка, която засяга общността и се отнасят с голяма почит и преклонение към мнението им.“ И в Калифорния „шаманът е бил и все още е може би най-важната личност сред племето майду. В отсъствието на някаква определена система на управление думата на шамана има голяма тежест, на него се гледа с голямо страхопочитание и по правило на него се подчиняват много повече, отколкото на вожда.“

И в Южна Америка магьосниците или знахарите, изглежда, са били на път да станат вождове или царе. Един от най-ранните заселници по бреговете на Бразилия, французинът Андре Теве, съобщава как тези паже (знахари) са на такава почит и преклонение сред индианците, че ги обожават, или по-скоро идолизират. Можете да видите как при тях идват обикновени хора, хвърлят се в краката им и се молят, като казват: „Направи така, че да не съм болен, да не умра, нито аз, нито децата ми“, и други подобни желания. А той отвръща: „Ти няма да умреш, ти няма да си болен“, и други подобни обещания. Но понякога, когато се случи тези паже да не кажат истината и стане обратното на онова, което са предсказали, хората не изпитват никакво колебание да ги убият като недостойни за титлата и ранга на паже. При индианцитте ленгуа от Гран Чако всеки род има свой касик, т.е. вожд, който има малко власт. По силата на поста си той трябва да прави много подаръци, затова рядко забогатява и е обикновено по-одърпан от поданиците си. „Магьосникът е на практика човекът, който обладава най-голяма власт и е свикнал да получава, а не да дава подаръци.“ Дълг на магьосника е да носи нещастие и беди на враговете на племето си и да пази своите от вражеска магия. За тези услуги му плащат добре и чрез тях той постига голямо влияние и власт.

Навсякъде в Малая гледат на раджата, т.е. царя, със суеверно благоговение като притежател на свръхестествени сили и имаме основание да смятаме, че и той, подобно на толкова много африкански вождове, произхожда от обикновен магьосник. Понастоящем малайците твърдо вярват, че раджата упражнява лично влияние върху природните процеси като плодородието на посевите и на овошките. Същата плодоносна дарба приписват, макар и в по-малка степен, на неговите пълномощници, а дори и на онези европейци, които случайно са натоварени с управлението на областта. Така в Селангор, една от областите на Малайския полуостров, често отдават успеха или провала на оризовата реколта на смяната на областните управители. Хората от народността туратеуа в Южен Целебес твърдят, че доброто състояние на ориза зависи от поведението на техните князе и лошото управление, или както те го разбират, управление, което не се придържа към древните обичаи, проваля реколтата.

Даяките от Саравак вярвали, че прочутият владетел-англичанин раджа Брук имал някаква магическа дарба, която, правилно насочена, прави оризовата реколта богата. Затова посетял ли някое племе, му носели семето, което имали намерение да засеят на следващата година, и той го оплождал, като размахвал над него огърлиците на жените, потопени предварително в специална смес. А когато влезел в някое село, жените измивали краката му отначало с вода, а после с мляко от млади кокосови орехи и накрая отново с вода, като запазвали всичката вода, която се е докоснала до него, и я разпределяли по нивите си, вярвайки, че по този начин си осигуряват богата реколта. Най-отдалечените племена, които не можел да посети, му изпращали малко парче бял плат и малко злато или сребро и след като тези предмети поемели от неговите размножителни свойства, ги заравяли на нивите си и с увереност очаквали голямо плодородие. Веднъж, когато някакъв европеец забелязал, че оризовите посеви на племето самбан са слаби, вождът веднага му отговорил, че иначе не би могло и да бъде, тъй като раджа Брук никога не ги посещавал и го помолил да убеди г. Брук да посети тяхното племе и да премахне безплодието на земята им.

По всичко личи, че вярата в магическите и свръхестествени способности на царете, по силата на които те могат да оплождат земята и да даряват поданиците си с други облаги, се е споделяла от прадедите на всички арийски народности от Индия до Ирландия и е оставила ясни следи на Английския остров до най-модерни времена. В древната индуска книга, наречена „Законите на Ману“, например резултатите от добро царско управление се описват по следния начин: „В онази страна, където царят не отнема имота на смъртните грешници, хората се раждат навреме и дълго живеят. И посевите на стопанина избуяват — всичко, което е засял, и децата не умират, нито пък се ражда уродливо поколение.“ В Омирова Гърция за царете и вождовете се говорело сякаш са божества и къщите им били божествени, а колесниците — свещени. Вярвали, че управлението на добър цар кара черната земя да дава жито и ечемик, дърветата да са отрупани с плодове, стадата да се множат и морето да дава риба. Когато през Средните векове датският крал Валдемар I пътувал из Германия, майките му носели новородените, като смятали, че след царственото докосване децата ще растат по-здрави, а стопаните му носели семето си за посев и го молели да го хвърли вместо тях. Древните ирландци вярвали, че когато кралете им спазват обичаите на прадедите си, времето ще бъде меко, реколтата — богата, водите пълни с риба, а овошките ще трябва да се подпират, толкова ще натежат от плод. В един канон, приписван на св. Патрик, се изреждат добрините, които съпътствуват управлението на справедлив крал — „хубаво време, спокойно море, обилни реколти и натежали от плод дървета“. От друга страна, оскъдицата, безплодието на нивите, болестите по дърветата и недостигът на зърно се смятали за безпогрешни доказателства, че властвуващият е лош.

Може би последният остатък от подобни суеверия, свързани с английските крале, било поверието, че могат да лекуват с докосването си скрофули. Съответно на това болестта била известна като „кралско зло“. Кралица Елизабет често упражнявала тази своя чудотворна лечебна способност. На Еньовден през 1633 г. Чарлз I излекувал с един замах сто пациенти в кралския параклис в Холируд. Но, изглежда, тази практика е достигнала връхната си точка при сина на Чарлз II. Разказват, че през управлението си Чарлз II докоснал близо сто хиляди души, болни от скрофули. Блъсканицата да се доближат до него била страхотна. Един път около шест или седем от дошлите да се излекуват били премазани до смърт. Трезвият Уилям III презрително отказвал да се занимава е такива фокуси и когато обикновената неприятна тълпа обсаждала двореца му, заповядвал да връщат хората с милостиня. При единствения случай, когато го склонили да докосне пациент, той му рекъл: „Бог да ти дава по-добро здраве и повече здрав разум.“ Но както може да се предполага, тази практика била продължена от глуповатия Джеймс II и от не по-малко глуповатата му дъщеря — кралица Ана.

Френските крале също претендирали, че притежават способността да лекуват с докосване; били я наследили от Хлодвиг или от св. Луи, докато английските крале са я наследили от Едуард Изповедника. По същия начин вождовете на местното население на о. Тонга лекували скрофули и втвърдяване на черния дроб, като докосвали болните с краката си, и лечението било чисто хомеопатично, защото както болестта, така и лечението й отдавали на контакта с царската особа или с нещо, което й принадлежи.

Струва ми се, при това положение оправдано може да заключим, че на много места по света царят е пряк приемник на едновремешните магьосници или заклинатели. Защото веднъж след като в обществото се обособила специална категория заклинатели и то им поверило задачи, от които вярвало, че зависи общото благо и сигурност, тези хора постепенно се издигнали до богатство и власт, а техните водачи разцъфнали като свещени царе. Но голямата социална революция, започнала с демокрация и завършила с деспотизъм, е придружена от интелектуална революция, която засяга схващането за монархическата институция и за нейните функции. Затова с течение на времето магическата заблуда става все по-очевидна за по-проницателните умове и постепенно се заменя с религия. С други думи, магьосникът отстъпва мястото си на жреца, а той, като се отказва от опитите да контролира пряко природните процеси за доброто на човека, се стреми да постигне същата цел по косвен път и умолява боговете да направят вместо него онова, което той повече не си въобразява, че може сам да направи. Така, отначало магьосник, царят постепенно замества магическите ритуали с жречески функции — молитва и жертвоприношение. И тъй като разликата между човешкото и божественото все още не е добре очертана, често се е смятало, че хората могат да постигнат божествена същност не само след смъртта си, но и приживе, по пътя на временно или постоянно въплъщаване, т.е. когато човек е изцяло обладан от велик и могъщ дух. Никой не бил облагодетелствуван повече от царете от тази вяра във възможността бог да се въплъти в човешко тяло. Теорията за въплъщението, а заедно с нея и теорията за божествената същност на царската власт, точно в този смисъл на думата, ще бъде тема на следващата глава.