Джеймс Фрейзър
Златната клонка (158)

6. Хелоуински огньове

От направения по-горе преглед може да заключим, че най-популярният и най-широко разпространен празник на огъня сред езичниците-предтечи на европейските народи, било голямото чествуване на навечерието или самият Еньовден. Съвпадението с лятното слънцестоене не може да е случайно. По-скоро можем да предположим, че нашите предтечи-езичници съзнателно са устройвали ритуала с огъня на Земята така, че да съвпадне с момента, когато Слънцето достигне най-високата точка на своя път по небето. Ако това е така, то следва, че древните създатели на еньовденските обреди са отбелязали слънцестоенето или повратните точки във видимото движение на слънцето по небето и са регулирали съответно на това своя празничен календар, до известна степен ръководени от астрономически съображения.

Но докато това може да се смята почти сигурно по отношение на коренното население в по-голямата част от континента, това, изглежда, не е така, що се отнася до келтските. народи, които обитавали „края на земята“ в Европа — островите и носовете, разположени в северозападния Атлантически океан. Главните келтски празници на огъня, които са се запазили, макар и на ограничена територия и при по-малка тържественост до съвременността и дори до наши дни, са установени очевидно без каквато и да е връзка с положението на слънцето на небето. Те са били два на брой и се падали в интервал от шест месеца, като единия от тях празнували в навечерието на Първи май, а другия — Алгалоу Ивън, или както е сега известен обикновено като Хелоуин, т.е. на 31 октомври, денят преди Всех Святих. Тези дати не съвпадат с нито една от основните точки, около които се върти слънчевата година, а именно слънцестоенето — лятно и зимно, и равноденствията — пролетно и есенно. Освен това не съвпадат и с основните сезони на земеделската година — засяването напролет и жътвата наесен. Защото, когато дойде Първи май, семето отдавна вече е заровено в земята, а когато започне ноември — реколтата отдавна е прибрана в хамбарите, нивите се простират голи и последните пожълтели листа на плодните дръвчета бързо окапват. И все пак първи май и първи ноември отбелязват повратни точки от годината в Европа: едната дава път на благодатната топлина и богатата лятна растителност, докато другата предвещава студа и пустошта на зимата.

Тези конкретни моменти от годината, както вече е посочил един находчив учен и автор, макар да има относително малко значение за европейските земеделци, засягат дълбоко европейския скотовъдец, защото с приближаването на лятото той подкарва своя добитък на открито да пасе прясна трева, а с приближаването на зимата го отвежда обратно на сигурно и топло в обора. Следователно съвсем не изглежда неправдоподобно предположението, че това разделяне на годината на две при келтите — в началото на май и началото на ноември, датира от времето, когато са били скотовъден народ, зависим за своето изхранване от стадата си, и двете големи деления на годината са били за тях дните, в които техният добитък излизал от стопанството в ранното лято и се връщал обратно в него отново в ранна зима. Дори в Централна Европа, която е отдалечена от областта, заемана сега от келтите, сходното разделяне на годината ясно може да се различи в голямата популярност на Първи май и неговото навечерие (Валпургиевата нощ) и, от друга страна, в празника на Всех Святих в началото на ноември, който прикрива под прозрачно християнско покривало древния езически празник на мъртвите. Оттук можем да предположим, че навсякъде в Европа разделението на годината от гледна точка на небесното слънцестоене е било предшествувано, ако можем така да го наречем, от земно разделяне на годината от гледна точка на началото на лятото и началото на зимата.

Но както и да е, двата големи келтски празника на първи май и на първи ноември, или, да сме по-точни, навечерието на тези два дни, си приличат много по начина, по който се празнуват, и по свързаните с тях суеверия, а освен това древният характер, който е оставил отпечатъка си върху тях, издава прастария им езически произход. Празниците на първи май или Белтейн, както го наричали келтите, който дава път на лятото, вече бе описан; остава да дадем някакво описание на съответния празник на Хелоуин, който оповестява идването на зимата.

На времето си Хелоуин е бил може би по-значителният от двата, тъй като келтите сякаш са датирали началото на годната от него, а не от Белтейн. На о. Ман, една от крепостите на келтския език и предания, които са издържали най-дълго обсадата на саксонските завоеватели, първи ноември, стар стил, бил смятан доскоро за началото на нова година. Така например манкски кукери обикаляли на Хелоуин (стар стил), пеели на манкски език новогодишна песен, която започва с думите: „Това е новогодишната нощ (Hogunnaa)“. В Древна Ирландия всяка година палели новия огън на Хелоуин или в навечерието на Самхейн^[1] и от него се палели всички огньове. Такъв обичай сочи категорично, че Самхейн или Веех Святих (първи ноември) е бил първият ден на новата година, тъй като ежегодното запалване на новите огньове съвсем естествено става в началото на годината, та благотворното му влияние да трае през целия период от дванадесет месеца. Друго потвърждение на възгледа, че за келтите новата година започвала на първи ноември, са многобройните начини на гадаене, към които келтските народи прибягвали обикновено на Хелоуин, за да разберат каква ще е съдбата им, особено какъв ще е късметът им през идващата година; та нали тези начини да се надникне в бъдещето могат най-естествено да се приложат на практика в началото на годината? По всичко личи, че във въображението на келтите Хелоуин далеч е превъзхождал Белтейн като време за предзнаменования и гадания; от което можем с известна достоверност да заключим, че тяхната година е започвала не от Белтейн, а от Хелоуин. Друго много важно обстоятелство, което навежда на същото заключение, е връзката на мъртвите с Хелоуин. Не само сред келтите, но и по цяла Европа, Хелоуин, нощта, която бележи преминаването от есента към зимата, в древността, изглежда, е била периодът от годината, когато се предполага, че душите на покойниците посещават старите си домове, за да се стоплят на огъня и да се порадват на доброто настроение, с което ги посрещат в кухнята или гостната техните любещи роднини. Може би е била съвсем естествена идеята, че с приближаването си зимата е подкарвала бедните треперещи и гладни духове от голите поля и безлистните гори към подслона на къщата с познатото огнище. Та нима мучащите крави не са се прибирали от летните пасища в горите и по планините да ги хранят и да се грижат за тях в оборите, докато студените ветрове свирят между превиващите се клони и в низините преспите стават все по-дълбоки? А могат ли добрият стопанин и добрата стопанка да откажат на мъртвите гостоприемството, което оказват на кравите?

Но душите на покойните не са единствените, които се предполага, че витаят невидими в деня, „когато есента на зимата година излиняла дава“. По това време вещиците бързат да свършат пъклените си дела, някои от тях се носят из въздуха на метли, други галопират по пътищата, яхнали женски котки, които тази нощ се превръщат в черни коне. И самодивите са пуснати на свобода и всевъзможни таласъми бродят необезпокоявани наоколо.

Но макар в съзнанието на келтските селяни Хелоуин да е бил свързан с тайнствеността и страхопочитанието, чествуването на този празник в никакъв случай не е било, поне в модерни времена, мрачно; тъкмо напротив, той има ярки черти, шумни забавления, които го правели най-веселата нощ от годината. Големите огньове, които пламтели по съседните височини, били измежду нещата, които придавали романтична красота на празника в шотландските планини. „На последния ден от есента децата събираха папрат, бурета от катран, дълги тънки стебла, наречени gainisg, и всичко, което е подходящо за подклаждането на голям огън на открито. Те ги струпваха на някоя височина близо до къщата и вечерта ги подпалваха. Огньовете се наричаха Samhnagan. Всяка къща имаше свой огън и беше въпрос на амбиция кой ще бъде най-големият. Цели области грееха, ярко осветявани от огромните клади, и техният блясък, идващ от многото съседни възвишения, отразен в планинското езеро, представляваше извънредно пъстра картина.“ Изглежда, че също като Белтейнските огньове, огньовете на Хелоуин са били най-разпространени в планините на Пъртшър. В енорията Каландър те продължавали да пламтят почти до края на XVIII век. Когато огънят загаснел, събирали внимателно пепелта на кръг и отвътре, близо до ръба на кръга слагали по един камък за всеки член на няколкото семейства, свързани с този огън. Ако на следващата сутрин установели, че някой от тези камъни е бил разместен или повреден, хората заживявали с мисълта, че съответният човек е fey, т.е. обладан от свръхестествена сила, и няма да преживее следващите дванадесет месеца. До края на XIX век всяко домакинство в Балкидър имало по Хелоуин своя голям огън, но обичаят бил спазван повече от децата. Палели огъня на високо място близо до къщата; но не танцували около него. Огньове се палели и в някои области в Североизточна Шотлдандия, например Бюкън. Както обикновените селяни, така и чифликчиите трябвало да имат свой огън. По селата момчетата ходели от къща на къща и искали от всички торф, най-често с думите: „Дайте торф, да изгорим вещицата!“ След като съберели достатъчно, те го натрупвали заедно със слама, прещип и други лесногорими материали и запалвали купа. След това един след друг младежите лягали на земята, всеки гледал да е колкото се може по-близо до огъня, без да го опърли и оставал в това положение димът да минава над него. Останалите тичали през дима и прескачали своя легнал другар. Когато огънят изгасвал, се надпреварвали кой да разпръсне най-много пепел.

В северната част на Уелс имало обичай всяко семейство да поддържа голям огън, наречен Coel Coeth. Палели го на най-видно място, близо до къщата, а когато вече догарял, всеки хвърлял в пепелта по един предварително означен бял камък. После, след като си кажели молитвите около огъня, се прибирали да спят. На следващата сутрин, щом станели, отивали да търсят своите камъни и ако установели, че някой липсва, били убедени, че онзи, който го е хвърлил в пепелта, няма да доживее следващия Хелоуин. Според сър Джон Рис обичаят да се чествува Хелоуин с големи огньове по височините не е забравен в Уелс и някои хора все още си спомнят как онези, които са помагали около огньовете, изчаквали, докато и последната искра в тях угасне, и после внезапно всички побягвали и крещели колкото им глас държи: „Нека черната свиня с рязаните уши да хване последния!“ Както справедливо отбелязва сър Джон Рис, това показва, че първоначално един от групата съвсем сигурно загивал. До наши дни тази поговорка се употребява широко в Карновоншър, където понякога все още споменават страшната черна свиня, за да плашат децата. Сега вече разбираме защо в Долен Бретан всеки хвърля по едно камъче в летния огън. Несъмнено и там, също както в Уелс и Шотландските планини, от положението и състоянието на камъчетата на сутринта на Всех Святих правят предзнаменования за живот или смърт. Обичаят, установен в три самостоятелни народности от келтската група, вероятно датира от периода преди разселването им или най-малкото от времето, преди чужди народи да забият клиновете, които сега ги разделят.

И на о. Ман, друга келтска територия, са чествували доскоро Хелоуин, като палели огньове, придружени от обикновените церемонии, предназначени да предотвратят злотворното влияние на самодиви и вещици.