Джеймс Фрейзър
Златната клонка (61)

ГЛАВА XXIII
Какво дължим на първобитния човек

Няма да е трудно да продължим списъка на царствени и жречески табу, но събраните на предишните страници примери са достатъчно показателни. За да приключим с тази част на нашето изследване, остава само да изброим набързо общите заключения, до които ни е довело то. Видяхме, че в стадия на дивачеството и варварството често се срещат хора, на които суеверието на техните събратя приписва власт над природните закони. Такива хора са обект на преклонение и с тях се отнасят като с богове. Тук едва ли има някакво значение дали тези богочовеци имат и светска власт над живота и съдбата на своите обожатели или функциите им са чисто духовни и свръхестествени. С други думи, дали те са едновременно царе и богове или само последното. Същественият факт, който обсъждаме тук, е предполагаемата им божественост. Тя е залог и гаранция за техните почитатели, че ще продължават в системна последователност онези физически явления, от които зависи оцеляването на всички. И естествено животът и здравето на такъв богочовек са голяма грижа за хората, чието благоденствие, съществуването им дори, са свързани с него и те го принуждават да се придържа към правилата, изработени от остроумието на ранните хора, за да отклонят от него присъщите на плътта злини, включително н последната от тях — смъртта. Анализът на правилата показва, че те са чисто и просто максими, към които според първобитните възгледи трябва да се придържа всеки нормално предпазлив човек, ако иска да живее дълго на земята. Но докато в случая с обикновения човек спазването на правилата е оставено на лична преценка, богочовекът е заставен да ги спазва, иначе е застрашен със сваляне от високия си пост, дори със смърт. Защото обожателите разчитали прекалено много на живота му, за да допуснат да се отнася неразумно с него. Затова всички странни поверия, максимите на древността и достопочтените сентенции са резултат от находчивостта на първобитните „философи“ и са предавани от старите жени като скъпоценни бисери на потомците, събрани около огъня през зимните вечери. В центъра на тези древни приумици стоят царете, т.е. човекобоговете, които се оплитат в тях като мухи в мрежите на паяците и едва помръдват, обвързани с нишките на обичая, „леки като въздух, но здрави като брънките на желязото“. Те се пресичат отново и отново в безкраен лабиринт и ги държат здраво вързани в система от ритуали, от които можела да ги освободи единствено смъртта или свалянето от власт.

Следователно животът на старите царе и жреци е изпълнен с поуки за онези, които изучават миналото. В тях е обобщено всичко, което е минавало за мъдрост, когато светът бил млад. Това е идеалната схема, по която всеки човек се опитвал да формира начина си на живот, безпогрешен модел, създаден в строго съответствие с насоките на варварската философия. Колкото и несъвършена и погрешна да ни изглежда тази философия, ще е несправедливо да й се отрече едно качество — логическа последователност. Изхождайки от схващането за жизненото начало като мъничко същество или душа, обитаваща живото същество, но отделно и отделимо от него, тя извежда като практически насоки в живота система от правила, които са общо взето добре свързани логически и образуват сравнително завършено хармонично цяло. Слабостта, при това фаталната слабост на системата, се крие не в доводите, а в предпоставките, на които почива, в схващането за същността на живота, а не в несъстоятелносттта на неудачните изводи, които извлича от това схващане. Но да заклеймяваме като смехотворни тези предпоставки, защото сме в състояние лесно да установяваме, че са погрешни, е признак не само на неблагодарност, но и на отстъпление от философията. Ние се облягаме на основа, изградена от поколенията преди нас, и можем само смътно да си представим мъчителните и продължителни усилия, положени от човечеството, за да се изкатери до точката, на която сме сега, а тя не е чак толкова извисена. Ние дължим благодарност на безименните и забравени труженици, чието търпеливо мислене и активни усилия са ни направили до голяма степен такива, каквито сме днес. Обемът на живите знания, които една епоха, а още повече един човек, могат да добавят към общото познание, е малък, и глупаво и незначително, както и признак на непризнателност е да отричаме купчината, а да се хвалим с няколко зрънца, които сме добавили към нея. И наистина сега няма голяма опасност да се подцени приносът на съвременността, а и на класическата древност към общия напредък на човечеството. Но минем ли тези граници, е друго. Твърде често дивакът и неговият начин на живот се удостояват единствено с презрение и присмех, или отвращение и осъждане. Но много, ако не и повечето от благодетелите си, на които дължим благодарност и признание, са били диваци. Защото в крайна сметка нашите прилики с дивака са все още далеч по-многобройни отколкото отликите, а общото, което имаме с него и съзнателно запазваме като истинно и полезно, дължим на своите първобитни прадеди; те са придобили бавно по пътя на опита и са ни предали по наследство тези привидно основни идеи, които сме склонни да смятаме за оригинални и интуитивни. Ние сме като наследниците на богатство, предавано от поколение на поколение в продължение на толкова много епохи, че сегашните му притежатели гледат на него като на присъща и несменяема тяхна собственост, откак свят светува. Но ако разсъждаваме и анализираме, ще стигнем до заключението, че каквото ценим най-много като наше, дължим на предшествениците си и техните грешки не са преднамерено чудачество или лудешки брътвежи, а просто хипотези и като такива, оправдани за времето, в което са били предлагани, а по-късно опровергани от по-богатия опит. До истината в крайна сметка се стига само по пътя на изпробване на хипотези и отхвърлянето на погрешните от тях. В крайна сметка истина наричаме онази хипотеза, която смятаме за най-състоятелна. Затова, като правим преглед на мненията и поведението в по-изостаналите епохи и при по-изостаналите племена, ще е добре да погледнем на грешките им като на неизбежни подхлъзвания по пътя към истината и да проявим към тях онова снизхождение, от което и ние може един ден да се нуждаем: cum excusatione itaque veteres sunt.^[1]